Ребека Брандуейн
Краят на дъгата (20)

Глава деветнадесета

В Сентръл Сити нямаше сигурно място за нея. Единственият приличен хотел бе Телър Хауз, но тя не можеше да понесе мисълта, отново да се настани там. Нямаше и голяма вероятност да намери толкова бързо стая в друг пансион, но дори и да успееше, Даренго щеше да я намери още преди залез-слънце. В град с размерите на Сентръл Сити нямаше много места, където една жена можеше да намери подслон, ако е сама и без средства. Поради същата причина тя даже не се и сети за Блек Хоук, тъй като това градче бе още по-малко, както и другите селища в околността. Знаеше, че на Де Навар ще са му нужни най-много два-три дни докато ги претърси и намери жена си. Трябва значи да напусне долините и да иде в „Краят на дъгата“, реши девойката. Подслонът там не струваше пари и понеже в мината всичко бе много грубо и тя ужасно се беше уплашила под земята, Даренго може би няма да я търси там, тъй като сигурно е убеден, че това е последното място на този свят, където тя би потърсила закрила.

Поне така ще спечели малко време — време, през което ще опита да разбере истината за всичко случило се в златната мина. Ще разбера всичко! — закле се девойката и решително изправи рамене. Откакто бе напуснала манастира и бе дошла в Сентръл Сити бе допуснала вятърът да я развява във всички посоки, подобно на пожълтяло листо. Край! До тук! Трябва да се научи сама да решава живота си; трябва да разбере, дали се е омъжила за саботьор и убиец. Дължеше го на баща си и на себе си. Златната мина бе местопрестъплението, логично беше да започне проучванията си точно там. Още по-рано се бе сетила за това, но злополуката в шахтата я бе изплашила и затова не се върна вече там. Татко никога не се е страхувал от опасности и сигурно би се срамувал заради мен, защото аз опетних паметта му. Трябва да излича това срамно петно — зарече се младата жена. Налага се да си докаже сама, че е достойна дъщеря на баща си и че ще се погрижи за справедливостта — дори ако това означава бесило за мъжа й!

Разтревожи се малко при мисълта, че ще живее с девет груби мъже горе в мината, но и това не я изплаши. Те не знаеха за брака й, не знаеха, че вече не е послушница, призвана да се върне в манастира. Старите й одежди ще я пазят, макар да беше грях да ги облече отново. Господ сигурно ще разбере тази нужда и ще й прости, ако не заради нея самата, то заради баща й!

Придума Зеб, който я боготвореше и лесно се влияеше, да й помогне. Младежът бе като че ли готов на всичко, само и само да й окаже подкрепа при бягството й от Даренго, който сигурно е отвлякъл Джослин и я е накарал с изваден револвер да се омъжи за него. Така поне безнадеждно влюбеното момче си представяше всичко, макар и Джослин да не му бе разказала нищо. Каза му само, че май е направила голяма грешка и сега има нужда от време, за да остане насаме със себе си и да си изясни чувствата и мислите си. За да не разбере дори и старата госпожица за тайните й действия, Зеб натовари колкото се може по-тихо багажа на колата, впрегна конете и завърза Засафрас отзад. Преди няколко дни Даренго бе довел магаричката от „Краят на дъгата“. Дъждът приглушаваше шума от копитата, макар че не валеше вече така силно както преди обяд. Момчето взе чадъра на баба си от стойката в антрето и с него Джослин се опита да се предпази от пороя.

Калта и локвите така затрудниха пътуването, че девойката на няколко пъти обезкуражена, предложи да се върнат, но Зеб не искаше и да чуе. Несподелената му любов така го измъчваше, че предпочиташе дъждът да ги отнесе и удави, вместо да предостави момичето на Даренго. Младежът не знаеше, че младоженците вече са спали заедно. Като истински рицар той искаше да й спести първата брачна нощ. Размишляваше как бракът може да се обяви за невалиден, за да се омъжи Джослин за него. Непрекъснато си повтаряше, че сега, когато я е спасил, тя няма просто да го отблъсне. Тези мисли му даваха сили и кураж всеки път, когато изглеждаше невъзможно да продължат и метър дори.

Бяха изминали сякаш часове, когато най-после пристигнаха при „Краят на дъгата“. Зеб свали куфара и го занесе в пристройката до кухнята. Явно му беше противно да оставя Джослин на такова негостоприемно място, но не виждаше просто друга възможност. Наоколо нямаше никой — момчето не знаеше колко мъже работят тук, но предположи, че не са повече от една шепа. В крайна сметка се видя принуден да повярва неохотно на уверенията на девойката, че одеждите й ще я пазят достатъчно добре. Освен това тя, като съдружничка в мината, имаше правото да изгони всеки работник, който би се отнесъл грубо с нея. И въпреки това Зеб взе предпазни мерки и подаде на жената една вече заредена двуцевка. Настоя да я задържи и й показа как да я използва в случай на нужда. Без да се вслушва в протестите й той й обясни, че ще дойде пак, когато е измислил план как двамата могат да бъдат заедно и си тръгна. Джослин го проследи с очи докато изчезна от погледа й и поклати глава над глупостта му. Надяваше се да се прибере жив и здрав в къщи и да разбере сам, колко е безполезно да опитва да я отнеме от Даренго.

Без много трудности тя се настани в пристройката до кухнята и след като си разопакова багажа я обзе странното чувство, че е прекарала целия си живот тук, тъй като мизерната стаичка много приличаше на манастирската й килия. Тук са спали баща й, но и Уили, и Даренго. Тук Де Навар я съблече и сложи да легне, след като изгуби съзнание долу в мината. Опитваше се да не мисли повече за това, когато чу някакъв шум в кухнята. Старият от Аляска изнасяше кошница с картофи от мазето. Остана доста изненадан да я види:

— Господ да ми е на помощ! — провикна се той. — Сестро, да не би проклетият Даренго да е бил толкова тъп, та да ви докара тук в такова отвратително време?

— Не, не… аз… дойдох по собствено желание. Разбирате ли, всъщност истината е, че… аз… нямам вече достатъчно пари и… не мога да остана повече в пансиона. — Джослин едвам-едвам произнесе тези думи, надявайки се, че старият златотърсач ще вземе изчервяването й за неудобство от липсата на пари. — Търся си работа и подслон. Мислех си… така да се каже… нали пристройката стои празна… а и знам колко мразите готвенето… Та искам да кажа, че имам намерението да остана тук… като готвачка, ако се съгласите…

Старецът дълго и изпитателно я изгледа и най-сетне кимна с посивялата си глава; явно не искаше да си завира носа в личните дела на девойката, макар да не вярваше много на обяснението й, защо е дошла в „Краят на дъгата“. В Скалистите планини всеки си гледаше собствената работа и ако някой наруши това неписано правило и се намеси в нещо, което не го интересува, често си навличаше белята.

Старият от Аляска свали престилката си и я подаде на Джослин с думите:

— Сестро, добре дошла! Останете! Смятам, че на всички ни ще е добре, ако дъщерята на Ред е при нас.

След това я разведе из кухнята и й показа кое къде е. Обясни как се приготвя храната и кога се сервира. Каза, че отива да съобщи на другите за нейното идване и я остави да приготвя вечерята. Веселите му стъпки бяха по-красноречиви от думите и ясно показваха колко се радва, че най-после е отново обикновен златотърсач.

Джослин на драго сърце се захвана с новите си задължения. Не знаеше колко време й остава докато Даренго я намери, затова не искаше да губи нито минутка от свободата си. Трябваше да научи още много неща за „Краят на дъгата“; искаше да узнае всичко за добива на злато и за смъртта на баща си. Надяваше се, че работниците ще й помогнат. Те са доста разнородна сбирщина, но всъщност добри хорица — помисли си девойката, докато белеше картофите, които Старият от Аляска бе оставил на дървената маса в кухнята.

Освен него тук бяха Новак и Хенри, както и неизменният Братовчед Джак, експертът от Корнуол, какъвто имаше във всяка мина. Компанията се допълваше от Франсето Траперът — хубавец с черни очи, който извозваше пръстта от галериите, поставяше релсите и извършваше друга подобни дейности, Пророка — прегърбен як негър, който слагаше подпорите в тунелите и помагаше при други тежки задачи. Останалите бяха Матео, грубоват младеж, когото всички наричаха Метю Мексиканеца — той товареше вагонетките с руда и ги теглеше с две магарета по релсите, Дан Цигуларят и Зъбоклечко от Арканзас. Последните двама, огромни мъжаги от Юга, поемаха заедно с Братовчеда Джак по-голямата част от взривяването и копаенето на рудата.

Това беше почти всичко, което Джослин знаеше за работниците, а и през следващите дни не научи кой знае колко. Всеки един от мъжете бе много затворен, що се отнася до произхода му, сякаш нямаше никакво значение какъв е бил едно време. Като че ли не са съществували, преди да дойдат в „Краят на дъгата“. Девойката предположи, че животът им не е бил лесен; нямаше изобщо да се учуди, ако разбере, че някои от тях в миналото си са извършили престъпление и в последния момент са избягали от палача, в Колорадо. Това най-вече се отнасяше за Зъбоклечко от Арканзас, който носеше винаги огромен нож със себе си, и Джослин се досещаше, че при нужда може отлично да си служи с него.

Въпреки всичко младата жена бързо загуби първоначалния си страх от работниците. Дали заради одеждите й, или защото бе дъщеря на Ред — те още от самото начало се отнасяха с голямо уважение към нея. Когато забелязаха първата вечер току-що почистения под в кухнята, веднага събуха калните си ботуши и срамежливо свалиха шапки, когато я видяха. Дори се бяха измили от мръсотията в мината и бяха облекли чисти ризи. Като си помисли колко бе занемарена кухнята, преди да успее да почисти поне отгоре-отгоре — за повече не й бе останало време — Джослин не можеше да повярва, че тези мъже са живели в такава мръсотия.

— Нека се помолим на Бога — рече тя, когато всички миньори се бяха събрали около дългата маса в столовата, подпряна на дървени магарета.

Някои от мъжете вече се бяха нахвърлили на вкусната и гореща гозба, която девойката бе сготвила, но се засрамиха и наведоха глави. Джослин благослови храната и работниците и всички започнаха да се хранят с голям апетит. Подиграваха се на Стария от Аляска, че чак сега са разбрали колко лошо е готвил той, било чисто чудо, че не ги е отровил до сега. На всяка забележка старецът отвръщаше със същото, но настроението не беше много весело, а разговорите прекъсваха от време на време. Настъпваше напрегната тишина, когато мъжете се сещаха, че девойката е между тях. Ставаше им неудобно и се чудеха, дали не я обиждат с грубите си нрави и високите си гласове, макар всеки от тях да се стараеше да се държи възможно най-добре.

Когато разбра колко безпомощни се чувствуваха работниците в нейно присъствие, Джослин развеселено се усмихна и цялото й напрежение и всички тревоги се изпариха. Каквото и да си мислеха тези мъже за идването й в „Краят на дъгата“, във всеки случай не я смятаха за една от уличниците, с които се срещаха в града. Уважаваха я и се държаха почти като джентълмени. Момичето се надяваше точно на такова поведение, но беше и наясно, че се излага на известен риск, пренасяйки се да живее в мината, тъй като тук ставаше дума за мъже, които нямаха много възможности да общуват с жени, а да не говорим пък за дами. Бе им благодарна за добрите обноски и нямаше нужда да доказва авторитета си с помощта на двуцевката, дадена й от Зеб.

Съмняваше се доста в способността си изобщо да си служи с оръжието, но все пак бе по-спокойна да го има, тъй като, когато настъпи нощта и работниците се оттеглиха в бараката за спане, тя установи, че помещението, в което се бе настанила, е страшно самотно и отдалечено от другите. Уплаши се от непознатите шумове, гредите скърцаха и стенеха. Дъждът се бе превърнал в лек ръмеж, но водата капеше все още от клоните и листата на дърветата; вятърът свиреше из тесните долини и пукнатини в скалите, разнасяха се крясъци на нощни птици, виеха вълци и чакали, чуваше се ревът на диви котки и стъпки на мечки в гората. Джослин дълго не можа да заспи. Старото желязно легло, в което лежеше й се стори по-голямо отколкото в действителност и за момент си пожела до нея да лежи Даренго. Пряко волята си трябваше да признае, че бе много топло и приятно да бъде до него в леглото в Телър Хауз.

Дори и сега усещаше странна тръпка да преминава през цялото й тяло, спомняйки си за изминалия ден и за всичко случило се. Между бедрата бе още леко разранена, но като мислеше сега за мъжа си, изпита и друга форма на болката. Изчерви се в тъмнината при спомена как той бе изпълнил с пръстите си, а след това и със самия себе си чувството й за празнота. Бе облекчил парещата болка, за да я изведе до върха на екстаза. Без да се замисля, а само от любопитство и защото изведнъж усети, че изгаря от желание, Джослин бавно прокара ръце по нощницата, погали гърдите си и се докосна там, докосна центъра на женствеността си, който Даренго умееше така сладко да гали. И в същия момент онова, което бе покълнало същата сутрин, отново се събуди за живот и се разля като треска в кръвта и в слабините й. Задъхана тя отдръпна ръцете си, потресена от стореното, потресена от желанието за мъжа си, който не я обича, а се бе оженил за нея, само заради дела й от „Краят на дъгата“.

И въпреки всичко, девойката дълго се въртя в леглото, докато накрая чаршафите бяха съвсем изпомачкани и пропити от пот, заплетени на възел. Луната се бе издигнала вече високо на нощното небе, когато Джослин най-сетне заспа, хлипайки заради самотата си. Сънува как този дявол Даренго я целува и прегръща, как ляга върху нея, как я взима, как завладява тялото и душата й, а тя с готовност му се отдава… проклета завинаги, опетнена… и желана.