Ребека Брандуейн
Краят на дъгата (17)

Глава шестнадесета

Без дори и да я отвори, Джослин знаеше какво се намира в голямата кутия, увита с кафява хартия. Преди няколко минути я бяха донесли за нея. Знаеше за съдържанието, защото към пакета имаше и една бележка, която девойката поглеждаше отново и отново, сякаш думите бяха отровни змии, родени от змията в Райската градина. Носи я, ако имаш достатъчно смелост! — пишеше на простата бяла картичка. Подписана бе с „Даренго“.

В кутията бе зелената рокля от витрината, усещаше го с всяка фибра на тялото си. Той иска да я изкуши да свали монахинските си одежди и да носи една предизвикателна рокля, купена от него, сякаш вече му бе станала метреса. Няма да го направя! — реши тя. Ще върне кутията неразтворена обратно. Но след малко се сети за всички елегантни дами с техните тоалети от Уърт и бижута, които щяха да бъдат тази вечер в Телър Хауз, сети се за Виктория — една сирена в дрехи на вдовица, изпълняваща ролята на домакиня на интимната вечеря, „за да приемем Джослин както подобава в нашите редици“. Ето защо момичето се превърна в една нова Пандора и разтвори пакета, от който се изсипаха метри блестящо зелена греховност. Даренго бе купил дори и подходящо наметало и копринено бельо с дантели, толкова фино и прозрачно, че девойката се уплаши при мисълта, че ще облече нещо такова. Изчерви се, защото знаеше как Де Навар е избирал всичко това — държал е всяко нещо в ръка и си я е представял. Ах този мошеник, мразя го!

Няколко часа по-късно вече не беше толкова убедена в това.

Коприната привлекателно и нежно обгърна тялото и погали кожата й. При всяко движение тя шумолеше, а тънките златни нишки проблясваха като фина паяжина с капки роса по нея, огряна от сутрешното слънце. Златото на роклята подчертаваше златните петънца в зелените очи на Джослин, които тя досега не беше забелязала, правеше ги по-зелени и по-впечатляващи. Тя ли беше жената, която я гледаше от огледалото? Почти не го повярва. Леко наклонените й очи нали не бяха чак толкова по-тайнствени, не гледаха с такава жар? А устните й, и те ли са наистина така плътни и страстни? Шията, раменете и гърдите й бяха така бели и разголени, че чак дъх не й остана! Каква безсрамна гледка всъщност!… Каква очарователна гледка! Като келтска богиня, родена от бялата пяна на зеленото море, в което се оглеждат хиляди златни звезди, а бакъреночервената й коса бе като водопад от преливащи къдрици! Големите златни обеци висяха тежко на ушите й. Бяха много впечатляващи, предавани в майчиния й род от поколение на поколение, и представляваха единствените бижута, освен дървеното разпятие, които Джослин притежаваше. Нямаше нужда от други накити. За пръв път в живота си тя осъзна собствената си красота. Видя тялото си и разбра какво харесва Даренго и защо така силно я желае. При тази мисъл потръпна от страх… но и от възбуда. Не беше вече предишната Джослин, монахинята завинаги бе изчезнала — това бе повече от ясно. Леко натъжена тя съжали за изгубените младост и добродетел. На тяхно място сега стоеше една непозната, студена и леконравна, мечтаеща за отмъщение и гибел!

Довечера Виктория Стенхоуп Хютън няма да я гледа с тази котешка усмивчица! А Уили Гришъм няма да вижда в нея една бедна малка глупачка. И най-важното бе, че Даренго де Навар няма да може да й погоди някои от своите номера тази вечер. Вместо това тя ще го мъчи и той ще страда — както той я бе мъчил и както тя самата бе страдала! Ще му се присмее в лицето за всички подлости, които й е сторил и за малкото, което след това й бе предложил.

Ще съжалява, че е отнел девствеността й, без да й даде в замяна брачната халка!

Когато чу енергично почукване на входната врата, последвано от високи гласове във вестибюла, Джослин закопча наметалото около врата си, сложи ръкавиците и взе чантичката в ръка. Хвърли последен поглед в огледалото и решително повдигна брадичка. От зелените й очи струяха искрици, страните й бяха леко зачервени. Тази вечер ще има война и тя се беше подготвила! С шумоляща рокля се спусна по стълбите и спря по средата, очаквайки да види долу Уили, който още не знаеше, какво бе научила тя междувременно за него.

Беше Даренго. С голямо удоволствие девойката забеляза как черните му зеници се разшириха щом я видя, а след това се стесниха съвсем, докато той шумно си поемаше дъх.

Джослин се наслаждаваше.

Ах ти, вещице и ангел! — си рече Де Навар и я пожела, както не бе пожелавал никоя жена през целия си живот.

Бе дръзнала значи да облече роклята… Дълбоко в себе си Даренго бе убеден, че ще го стори, но не предполагаше, че той самият ще реагира така силно. За пръв път от много години сърцето му биеше като на ученик при първа среща с момиче. Неочакван трепет премина през цялото му тяло, ноздрите му се разшириха. Слабините му се изпълниха със страст и желание. Искаше му се да я повали там, където бе застанала, и да я обладае! Изруга наум, сви юмруци и се убоде на тръните на бялата роза, която държеше в ръка. Изненадващата болка дори го зарадва, защото отвлече вниманието му в друга посока. Отново въздъхна дълбоко и се приближи с една крачка към стълбата.

Да те вземат дяволите, Ред! Сатана! Как можа да създадеш такава вещица! Дано вечно да се пържиш в Ада, загдето ни я прати!

Сега, вече прекалено късно, Даренго разбра, че може би е било грешка да й подарява роклята. Жената, застанала пред него, не беше вече наплашената монахиня, а отмъстителен ангел, готов на всякаква битка. Самият той й бе дал оръжието в ръка — стана му ясно, че тя ще го използува. Но въпреки съмненията, интересът му към този ангел се засили още повече. С удоволствие приемаше всяко истинско предизвикателство и ако продължаваше да я желае така силно, тя сигурно ще се окаже опасен противник — в случай, че все още иска да се омъжи. Брачно или смъртно ложе… Даренго не смяташе да легне в нито едно от тях.

Отмъщението е нож с две остриета — установи Джослин докато наблюдаваше мъжа. Не го бе виждала така добре изглеждащ, както сега. Току-що окъпан и избръснат, влажната му още коса блестеше, а в този прекрасно скроен черен копринен костюм, черно-бялото елече и скъпата бяла риза с жабо, бе просто пленителен. Външният му вид се допълваше от тясна черна вратовръзка и сребърни маншети, сребърна верижка за часовник и украсен кобур за револвер, който тя никога не бе виждала на него. Носеше и фини сребърни шпори. В едната си ръка държеше една бяла роза, която й поднасяше.

— Уили за съжаление е възпрепятствуван — обясни той с коприненомек глас, от който косъмчетата на тила й се изправиха. — За нещастие едно от колелетата на колата му се счупи. — Това си бе чиста лъжа, знаеха го и двамата, а сигурно и самият Гришъм.

Евтин трик — си рече Джослин, застанала все още на стълбите.

Трябваше да осакатя и коня му — си помисли пък Даренго, вдигнал към нея глава.

— Моли да ти предам, че много съжалява, но не може да дойде да те вземе. Ще ни чака в Телър Хауз.

— Тогава да не закъсняваме — отвърна девойката хладно. Слезе по стъпалата, пое розата от ръката му и повдигна ухаещия цвят към носа си.

Де Навар й отвори вратата. Навън бе тиха пролетна вечер, духаше лек и сладък вятър, обещаващ лято и дъжд. Луната блестеше като бисер на небето, черно като кадифе, осеяно с мънички диаманти. Под тази корона със скъпоценни камъни върховете приличаха на заспали крале. Даренго й помогне да се качи в колата и седна така близо до нея, че тя усети с тялото си неговата близост. Той цъкна с език и подкара конете, каретата тръгна в тъмнината и само копитата на животните, чаткащи по паветата, нарушаваха тишината. Нощният вятър пееше тиха мелодия, на която листенцата на розата в ръцете на Джослин пригласяха с леко шумолене. И тази роза е като всичко останало, има си тръни — помисли си тя. Не й беше до сладкия аромат, усещаше само тръните.

Не разговаряха, просто изглежда нямаха какво да си кажат. Може би трябваше да благодари за роклята, но не го стори. Това не беше подарък, а предизвикателство… а дали не бе и подкуп? Но няма да се продам за цената на една нова рокля! — закле се девойката. Ако Де Навар си мисли нещо друго, ще се увери бързо в противното.

Скоро стигнаха до кръстовището на Еврика и Пайн Стрийт, където се намираше празнично осветеният четириетажен Телър Хауз, подобен на величествен замък. Сградата може и да не беше така изискана като някои бостънски къщи, но между Чикаго и Сан Франциско нямаше друга подобна. Барът „Елевейтър“^[1], смесица между кръчма и билярдна зала, бе украсен с няколко красиви класически фрески, дело на един английски художник. Телър Хауз притежаваше и една очарователна зимна градина, изпълнена с безброй цветя в саксии, по специални дървени решетки се виеха пълзящи растения и разпръскваха приятен аромат. Целият хотел бе обзаведен много стилно, явно притежателите му не бяха скъпили парите си, за да докарат всички дребни модни вещи на удобството — на стойност двадесет хиляди долара — чак в Скалистите планини.

Виктория бе наела за вечерята едно малко, интимно помещение. Портиерът посрещна Даренго и Джослин и ги заведе там. Вдовицата и Уили бяха пристигнали преди тях. За момент те безизразно погледнаха младата жена, без да я познаят. За голямо удоволствие на момичето в лицата им се отрази шок и недоверчивост, когато най-сетне разбраха кой е застанал пред тях. Виктория побледня, усмивката изчезна от лицето й, а Гришъм имаше почти същата реакция като Даренго, но се учуди още повече, когато Джослин бавно разкопча наметката си и позволи на Де Навар да я свали от голите й рамене. Чак сега се показа смелото деколте.

— Но това е нещо съвсем различно от обичайните ви монахински одежди, Джослин — проговори вдовицата с глас, който несъзнателно прозвуча пронизително и остро. Беше изненадана и ядосана, че вижда съперницата си в съвсем нова и неочаквана светлина. Изведнъж съвсем реално си представи как изпуска Уили Гришъм. Думите на Даренго, че в края на краищата може да се окаже, че е застанала на погрешната страна, отново отекнаха в ушите й.

— Да, наистина, това не са обичайните ми одежди, Виктория — отвърна сухо момичето в момента, когато Де Навар се обърна, за да закачи връхната й дреха на месинговата закачалка. — Но за съжаление тази седмица получих писмо от игуменката на манастира, в което ми съобщава, че Светата обител скоро ще бъде принудена да затвори портите си поради финансови затруднения. И тъй като тези новини, както и завещанието на баща ми, вече не ми позволяват да положа и последния обет, сметнах за най-разумно да сменя одеждите на послушница със светски дрехи.

Тя не спомена, че е получила зелената рокля от Даренго, но и не знаеше, че Виктория вече е осведомена за всичко. През деня вдовицата бе посетила модистката, за да си прибере няколко рокли и шапки от миналия сезон, които бе дала да се прекроят, с надеждата, никой да не разбере, че не са нови. Срамуваше се ужасно за тази пестеливост, за която проклинаше покойния Форбс, и се стресна, когато най-неочаквано в магазина се появи Даренго. Точно в този момент шивачката опаковаше нещата й. За секунда тя се уплаши, че той ще познае старите й дрехи, въпреки направените промени. Очакваше някоя хаплива забележка, но нервите й още повече се изопнаха, защото той можеше да се чуди какво я кара да прибегне до такива мерки на пестене. Можеше да разбере истинските причини и това би имало катастрофални последствия. Толкова бе развълнувана, че едвам успя да се държи учтиво. Но тъй като тя рядко бе учтива с Даренго, това явно не му направи особено впечатление, а и не разбра, че нещо не е наред. Не направи забележка за поправените дрехи. По-скоро го интересуваше роклята от витрината и нареди да му я покажат. Тогава Виктория още не се бе запитала за кого ли я купува, но сега вече знаеше. Разбра с абсолютна сигурност, че не иска да дели Уили с друга жена.

Уили и Даренго така се бяха втренчили в Джослин, че ставаха смешни. Приличат на влюбени ученици с отворени уста — си каза Виктория и си пожела да глътнат по погрешка някоя муха и да им приседне. Какво ще стане, ако Гришъм наистина предложи брак на това момиче? Ами ако след това не иска да се разведе, както смяташе до сега? Какво щеше да стане с нея самата? Да иде при Де Навар, който я бе отритнал, само защото бе омъжена за Форбс и който не си помръдваше и пръста дори, за да й помогне? В такъв случай всичко ще е загубено и няма да има никой, към когото да се обърне. Това просто не бива да се случва! Би трябвало да има някаква възможност да се възстанови равновесието на силите в „Краят на дъгата“, за повече от това в момента и дума не можеше да става. Зарекла се бе да накара Даренго да изглежда малък и жалък и трябва да го постигне!

След като и четиримата седнаха около масата, застлана с бяла ленена покривка в средата на малката стая, а келнерът бе приел поръчките им, Виктория започна да крои планове как да осъществи и двете си цели. Най-накрая измисли нещо и реши веднага да пристъпи към действие. Извини се за малко, за да „си напудри носа“ и излезе, но не отиде в дамската тоалетна, а на рецепцията във фоайето, където написа едно съобщение, сложи го в плик и плати на един паж да го отнесе до алея Достъл. Нае стая в хотела и прибра ключа в чантата си, откъдето извади шишенце лауданум^[2], което винаги носеше със себе си против главоболие. Пусна го в пазвата си. Ако по време на вечерята й се отдаде възможност, а това рано или късно със сигурност щеше да стане, трябва да й е под ръка и няма да има време да рови в чантата си да го търси. Нервите й след това бяха така изопнати, че действително трябваше да иде до тоалетната. Върна се точно на време в малкия салон, току-що сервираха първото блюдо — супа от костенурки. Беше така развълнувана, че можа да преглътне едва няколко лъжици.

Междувременно Уили и Даренго отново бяха започнали хапливо да се заяждат. Виктория се съсредоточи и си наложи да участвува в разговора — никой не биваше да забележи нещо. Въпреки това няколко пъти скришом погледна часовника си. По начало бе организирала тази вечеря само за да помогне на Гришъм да спечели благосклонността на Джослин, а и за да се присмее на Даренго, че ще стане излишен при подялбата на златната мина. Сега вдовицата си мечтаеше всичко да свърши колкото се може по-бързо, без самата тя да стане жертва. Не биваше да забравя, че един от двамата е убил Форбс и докато приписваше престъплението като от само себе си на Де Навар, бе достатъчно проницателна да се досеща, че и Уили би могъл да го стори.

Ето защо тя вътрешно потрепери, само като си представи какво ще й направи, ако някога разбере плановете й за тази вечер. Накара келнера да налива непрекъснато шампанско и се надяваше да опияни двамата мъже. Не можеше да прецени дали е успяла, тъй като и двамата бяха известни с безизразните си лица на изпечени комарджии, дори когато бяха пияни. Но благодарение на изпития алкохол и двамата се извиниха, последвани и от Джослин. Облекчена, Виктория бързо използува възможността и „обработи“ гарафата с коняк, внесена преди малко от сервитьора на сребърен поднос. И понеже не знаеше какво количество е нужно, за да постигне желания ефект, изсипа цялото съдържание на шишенцето лауданум, пъхна празното стъкълце обратно в чантата си и запуши отново гарафата. Искаше й се да налее коняка в чашите и да сложи лекарството само на Даренго и Джослин, но Де Навар не беше глупав и можеше да се усъмни, ако забележи само у себе си и момичето странните последствия от коняка. След като си свърши работата, вдовицата започна енергично да си вее с ветрилото, лицето й се бе изчервило. Докато чакаше останалите да се върнат се надяваше искрено, да не е сложила прекалено много лауданум в питието, така че всичките да изпаднат в безсъзнание още на масата.

Не биваше да пия толкова много шампанско, а и коняк след това — каза си Джослин. Не беше свикнала с алкохол, не познаваше нищо друго, освен обредното вино в църквата. Главата й сега силно се маеше и тя се видя принудена да се хване здраво за Даренго, за да не падне. Така й се спеше, че искаше да легне на тротоара. Хората просто могат да ме прескачат — помисли си вяло тя, макар че се чувствуваше много неловко, когато излизаше с несигурна крачка от Телър Хауз, хванала здраво Де Навар за ръката.

Самият той също не беше в много по-добро състояние. След като някак си бе успял да качи момичето и себе си в колата, той остана за момент седнал на капрата с юздите в ръка и разклати силно глава, за да проясни мозъка си. Промърмори някаква ругатня, а на Джослин й се стори, че чува приближаването на тичащи стъпки. След това клепките й се затвориха, тя се отпусна до него и облегна глава на рамото му.

Даренго предположи, че нещо не е наред, понеже понасяше доста алкохол, а количеството, което бе изпил тази вечер, не бе достатъчно, за да обясни това въздействие. Някъде дълбоко в подсъзнанието си той разбра, че някой му е сложил нещо в коняка. Вече съвсем отпаднал, той чу трополенето на ботуши, повече от един чифт, които бързо се приближаваха. Осъзна, че той и девойката са в опасност и мобилизира и последните остатъци на волята си, за да реагира на тревожната камбана, която биеше в главата му. Но на края загуби, не можеше да се бори повече срещу вълните тъмнина, които го заливаха. Последната му мисъл бе надеждата, че ще се събуди жив и след това падна назад на седалката и обгърна Джослин с ръце, сякаш да я предпази от всички злини, които я грозяха.