Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Rainbow’s End, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Алеко Дянков, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 47гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Violeta_63(2009)
- Разпознаване и корекция
- plqsak(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- in82qh(2013)
Издание:
Ребека Брандуейн. Краят на дъгата
Американска. Първо издание
ИК „Ирис“, София, 1994
Редактор: Правда Панова
Коректор: Виолета Иванова
ISBN: 954-445-012-8
История
- —Добавяне
Статия
По-долу е показана статията за Краят на дъгата от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
За информацията в тази статия или раздел не са посочени източници. Въпросната информация може да е непълна, неточна или изцяло невярна. Имайте предвид, че това може да стане причина за изтриването на цялата статия или раздел. |
Краят на дъгата | |
Rainbows End | |
Автор | Върнър Виндж |
---|---|
Първо издание | 2006 г. САЩ |
Оригинален език | английски |
Жанр | научна фантастика |
Вид | роман |
Краят на дъгата (на английски: Rainbows End) е научнофантастичен роман от американския писател Върнър Виндж. Книгата е носител на Награда Хюго за най-добър роман за 2007 година.
Сюжет
Действието се развива през 2025 г. в Сан Диего, САЩ. Робърт Гу, който бавно се възстановява от Болест на Алцхаймер, ще открие колко много се е развила технологията през последните години и трябва отново да се върне в училище... Много идеи и едно отлично описано, възможно бъдеще.
Издания на български език
- 2007 — „Краят на дъгата“ — изд. Бард, ISBN 978-954-585-769-0
Пролог
Експлозията
Скалистите планини, Колорадо, 1877 г.
Прилича на гръбначния стълб на света, си помисли мъжът почтително, поглеждайки нагоре към страшната планинска верига, която се беше надвесила над него и разрязваше като с нож земите от двете страни на предпланините. Цял живот щеше да се чуди, че простосмъртни като него не само бяха посмели да се изправят пред тези опасни склонове, но и ги бяха покорили. А това че той самият щеше тази нощ да пречупи този мамонтски гръбнак, му се стори извънредно егоистично и направо налудничаво. И въпреки всичко, той беше съвсем с ума си; планът можеше да се стори на мнозина ненормален, но бе изпипан докрай, до най-малката подробност. Оставаше само да го изпълни.
Мъжът притвори очи и вдигна по-високо на рамото си платнения чувал, пълен с динамит, детонатори и фитили. Беше взел чувала от там, където го бе скрил същата сутрин, между скалните отломъци. Продължи бавно и прикрито по заснежения склон, на който той и тримата му партньори преди повече от десет години очертаха парчето земя за търсене на злато. Когато четиримата още промиваха злато, бяха приятели и приятелството им беше плод на всеобщото желание и на решителността, да се извлече по възможност всичко, което можеше да се вземе от тази дива и прекрасна земя. Беше плод и на опияняващото напрежение, когато в началото — само със сита, кирки и лопати — откриха злато и после продължиха търсенето с вибрационни корита и с улеи за промиване. Лесни времена, хубави години… И когато постепенно тези извори пресъхнаха, и те трябваше да копаят на дълбоко, когато започнаха трудното разработване на земните пластове, нещата се промениха, тръгнаха зле. Алчността бе надигнала грозната си глава и мъжете почнаха да се подозират взаимно.
Така действуваше златото на хората.
Безмълвно си бяха обявили война. А тази нощ мъжът, който вървеше срещу вятъра и снега, щеше да нанесе унищожаващ удар на врага. Пак си повтори, че е премислил точно своите планове. Сега щеше да ги изпълни и да види каква реколта ще получи от това, което беше засял. Скрежта и камъчетата, покрили земята, скърцаха силно под кожените му ботуши, когато той продължи устремено по нанагорнището на тясната пътека. Нагоре към златната мина „Краят на дъгата“, която принадлежеше на него и на тримата му партньори.
Пътят беше стръмен и на някои места много труден. Ледът и дълбоките преспи усложняваха още повече придвижването му нагоре. Редкият високопланински въздух и студеният вятър едва позволяваха на мъжа да диша. Той спря за момент и си пое дълбоко въздух през заскрежения вълнен шал. Дъхът му образуваше бели кълбета в тъмнината, а черното нощно небе бе осветено само от мъгливото сребристо сияние на звездите. Мъжът пусна чувала на земята и потърка ръце, които въпреки подплатените с кожа дебели ръкавици, бяха вече съвсем измръзнали. Качи товара си отново на рамо и продължи задъхано нататък.
Така се беше навлякъл срещу зимния студ на Скалистите планини, че човек можеше да го сбърка с мечка, изкачваща се по склона. И въпреки това, мъжът се криеше и приклякваше в сянката на малкото дървета, на скалните отломъци и склонове покрай пътя. Нямаше вероятност някой да го открие в такава неприветлива нощ, но той не искаше шепата мъже, които работеха и живееха в златната мина да го видят и разпознаят. Вече се виждаха силуетите на паянтовите бараки, сковани от груби дъски, от които се състоеше „Краят на дъгата“. Високата кула на шахтата, помпата, бараката с инструментите, скромната спалня с кухнята и съвсем разнебитеният външен клозет се бяха сгушили в една падинка. Всичко изглеждаше тихо и спокойно, но винаги съществуваше вероятността някой от мъжете в спалнята да не е заспал много дълбоко, или пък да излезе до нужника.
Работниците от мината бяха същата хитра и жилава пасмина, както всички други златотърсачи. Те се осланяха на инстинктите и разума си, за да могат да оживеят, тъй като златодобивът беше трудна и опасна дейност. И най-малкото невнимание можеше да убие човека или другарите му. Хора без смелост и издържливост не се задържаха дълго в тази работа. А човек с тези качества пък би бил по-склонен от всеки друг да се надигне и да види какво става, ако се е пробудил от някакъв подозрителен шум. Можеше да събуди и останалите в бараката, особено ако забележеше необичаен силует в тъмнината.
Но мъжът, който се криеше между дърветата зад златната мина, се беше погрижил и за това. Още в ранния следобед бе поръчал в кръчмата „При мама Лоуд“ да изпратят цяло буре уиски в „Краят на дъгата“. Написал бе и кратко послание: „Да се стоплите малко в студената нощ.“
Надяваше се, че мъжете в бараката се бяха напили вече до козирката, на сутринта щяха да ги болят главите и да им къркорят червата. При тази мисъл той се усмихна за момент, но после се сети за задачата си. Прикрит в сенките, той продължи през снега до мястото, където в склона беше изкопана шахта за вадене на рудата. По този път щеше да влезе в мината, понеже сам не можеше да се справи с макарата за изваждане на златото.
Като защитно средство срещу крадци и нежелани гости пред входа на шахтата беше поставена дебела дървена врата с верига и катинар. Но мъжът пусна спокойно чувала на земята и се захвана за работа. Извади малка ножовка от джоба на палтото си и след кратко усилие преряза веригата, станала чуплива от вкочаняващия студ. С глух дрънчащ звук веригата и катинарът паднаха на земята, но воят на вятъра заглуши всякакъв шум. Мъжът бавно започна да отваря вратата, като внимаваше пантите да не скърцат много, ала вятърът изведнъж я подхвана и я изби от измръзналите му ръце. Невероятната сила на вятъра, който свиреше около върха, разтвори широко портата и я запрати с трясък в дървената рамка. Долният ъгъл дори се зарови в пръстта. Вратата се беше заклещила и скърцаше, полюшвайки се под напора на стихията. Мъжът изпсува и се заозърта уплашено, като че ли очакваше от бараката да изскочи глутница златотърсачи, въоръжени с чукове и кирки. Но освен виещия вятър и завихреният от него сняг, всичко беше спокойно. Мъжът бързо прехвърли чувала в шахтата, освободи заклещената врата и когато влезе в златната мина я затвори след себе си.
Вътре спря за момент, за да свикнат очите му с плътната тъмнина. Ослуша се внимателно за необичайни шумове, които да го предизвестят, че не е сам. Тук се беше случило убийство — и макар да нямаше доказателства за деянието — не искаше да бъде следващата жертва. Чуваше се само приглушеният вой на вятъра в страничните тунели, поскърцването на масивните дървени греди, които подпираха свода, тихото подрънкване на въжето на макарата и глухото ехо на капеща вода, кънтящо навред в златната мина. Когато разбра, че всичко е така, както той очакваше, мъжът се наведе и заопипва за фенера, който беше оставил тук още през деня.
Изведнъж галерията пред него се показа като релефна картина от светлини и сенки. Мъжът вдигна отново чувала и тръгна по релсите, като си светеше с фенера. Познаваше „Краят на дъгата“ от край до край, всяка извивка на галерията му беше пред очите и лесно намери местата, които беше определил след дълго обмисляне. На тези места постави пръчки динамит. Знаеше много добре, че работата с динамит е опасна, но той имаше опит във взривяването. От всички мъже в златната мина, само двама от партньорите му щяха да се справят така добре като него със задачата, а от това зависеше успехът на неговия план.
След като беше поставил взривовете внимателно по местата им, отряза с ножа си едно по-късо парче фитил и го запали с кибрит. Хукна да бяга към изхода, като запалваше, минавайки, фитилите на динамита. Точно за частица от секундата успя да възпламени и последния, когато фитилът в ръката му вече изгаряше ръкавицата. Хвърли го на земята и полетя нататък — дишаше на пресекулки, сърцето му биеше лудо, а фенерът, с който си светеше, щеше всеки момент да угасне.
Стигна до средата на галерията, когато първите динамитни пръчки избухнаха и разкъсаха тишината на зимната нощ. Беше готов да посрещне експлозията, олюля се леко, но продължи да тича, понеже знаеше колко бързо и смъртоносно се срутваха шахтите и галериите зад него. Така мината щеше да бъде ефикасно запечатана, но не и разрушена. Когато излезе навън, заслиза бегом по склона — един тъмен силует, който скоро се сля със сенките на дърветата. В този момент другите златотърсачи, разбудени от експлозията и от земните трусове, изскочиха навън. Като видяха дима и скалните отломъци, изхвърлени от главната шахта, те се развикаха и започнаха да псуват. Някои, още сънени, тепърва навличаха панталони и ботуши върху дългите си вълнени гащи. Един от златотърсачите загуби равновесие, размаха несигурно и безпомощно ръце и тупна в една преспа под верандата на бараката.
Бомбаджията следеше развитието на нещата, скрит зад дърветата, и разпозна, че падналият беше Старият от Аляска, който сега ръкомахаше в снега и се опитваше да се изправи. Саботьорът се ухили, след това се обърна и тръгна надолу, а усмивката му се превърна в ехиден смях, когато си помисли как ли ще реагират тримата му партньори, щом узнаят за поредната катастрофа.