Нора Робъртс
Частни скандали (9)

Глава 8

— Ай! — възкликна Фран, докато дъвчеше сандвич със сирене. — За уикенда! Това никак не е в твой стил.

— Така ли мислиш? — учуди се Диана, остави сандвича си и се замисли. — Грешиш. Аз наистина ще се наслаждавам на всяка минута. Резервирахме апартамент в един хотел точно на брега, откъдето, според брошурите, можеш да наблюдаваш китовете. О, трябва да си взема бинокъл — неочаквано рече тя и извади тефтерче от чантата си. — И то хубав!

Фран протегна врат и прочете списъка, който Диана бе приготвила.

— Е, това вече е в твой стил. Ще хапнеш ли картофките?

— Не, вземи си.

Погълната от списъка, Диана побутна чинията си към Фран.

— Почивка на Хавайските острови звучи доста сериозно.

Фран сложи кетчуп на картофките.

— Може би — отвърна колебливо Диана. Когато отново вдигна поглед, руменината по страните издаваше мислите й. — Да, може би. Чувствам се някак си удобно с Маршал.

Фран направи гримаса.

— Скъпа моя, ти се чувстваш удобно и с чифт стари пухени пантофки.

— Не ти говоря за такова удобство. Отпускам се, когато съм с него. Знам, че няма да ме притиска, за да… и ще мога да оставя нещата да следват своя собствен ход. Мога да разговарям за всичко с него.

„Думите й идват бързо, прекалено бързо“ — размишляваше Фран. И ако познаваше Диана, а тя наистина я познаваше, би могла да се обзаложи на едномесечната си заплата, че най-добрата й приятелка ще вземе решение тогава, когато възвърне самоувереността си.

— Той притежава невероятен усет към красотата — продължаваше Диана. — Имаме толкова много общи интереси. И е романтична натура. Дори не съм си давала сметка колко е хубаво някой да ти изпраща цветя и да те кани на вечеря със свещи.

— Така е, защото ти винаги си търсила под вола теле.

— Даа — въздъхна Диана и затвори бележника си. — Ще му разкажа за Джейми Томас.

Фран се протегна и в израз на подкрепа стисна ръката на Диана.

— Добре. Това означава, че му вярваш.

— Така е. — Очите й потъмняха и решително проблеснаха. — Искам една естествена, истинска връзка с мъж. И Бог ми е свидетел, че ще я постигна. Не мога да го сторя, без да му разкажа какво съм преживяла. Ще го направя утре, когато дойде на вечеря.

Фран се отказа от картофките и скръсти ръце върху масата.

— Ако имаш нужда от морална подкрепа, просто се обади.

— Ще се оправя. Трябва да тръгвам — каза тя, след като погледна часовника си. — Трябва да се подготвя за новините в осем и половина.

— И в десет вечерта пак си в ефир, нали? — Фран мушна последното картофче в устата си. — Двамата с Ричард ще те гледаме, докато се гушкаме в леглото. Ще се погрижа да бъде гол.

— Трогната съм. Тъкмо докато чета новините, ще си ви представям каква прекрасна картинка сте.

 

 

Наближаваше полунощ, когато Диана си легна. По навик провери будилника, после остави химикалката и тефтерчето на нощното шкафче до телефона. Телефонът звънна тъкмо когато се канеше да загаси лампата. По навик тя вдигна слушалката с едната ръка, а с другата си грабна химикалката.

— Рейнолдс.

— Тази вечер ти беше прекрасна.

Стана й толкова приятно, че се усмихна и се отпусна на възглавниците.

— Благодаря ти, Маршал.

— Исках само да ти кажа, че те гледах по телевизията. Това е другият начин, чрез който мога да бъда с теб.

— Радвам се да го узная.

Чувстваше се великолепно: сгушена в леглото, с натежали за сън клепачи, да слуша гласа на мъжа, когото може би обичаше.

— Цял ден си мислих за Хавай?

— И аз. Мислих си и за теб.

От екрана го гледаше Диана — беше я записал. Нейният образ и нейният глас приятно го възбуждаха.

— Задължен съм на Анджела Пъркинс, че ни събра заедно.

— Аз също. Спокойни сънища, Маршал.

— Благодаря. Лека нощ, Диана.

Приятна топлина и доволство се разливаха по тялото й. Сгуши се под завивката, засмя се и започна да мечтае. Двамата с Маршал се разхождаха по брега, слънцето обагряше в златисти тонове водата. Нежен ветрец. Нежни думи. Стомахът й се сви от възбуда. Диана се зарадва. „Значи нищо ми няма — помисли си тя.“ Бе нормална жена с естествени сексуални желания. Беше готова да направи следващата крачка към задоволяването им. Копнееше да го стори.

Секунди след като загаси лампата, телефонът отново иззвъня. Едва сдържайки смеха си в тъмнината, тя вдигна слушалката и прошепна:

— Здравей. Забрави ли нещо?

Никой не отговори.

— Маршал? Ало? Кой е?

Стана й страшно, когато от другата страна продължаваха да мълчат.

— Ало? Кой се обажда?

Тихото щракване я накара да потрепери.

Диана реши, че някой е сбъркал номера и затвори телефона. Но все още усещаше ледените тръпки. Мина доста време преди отново да се затопли и да заспи.

 

 

Един мъж лежеше буден в тъмнината. Единствената му утеха бе призрачната светлина на телевизионния екран. Оттам се усмихваше Диана, надничаше в стаята, гледаше право в очите самотния си зрител. Гласът й, тъй звучен и сладък, тъй съблазнителен, звучеше отново и отново по видеото, сякаш лентата непрекъснато се пренавиваше и започваше отначало.

— С вас беше Диана Рейнолдс. Лека нощ. С вас беше Диана Рейнолдс. Лека нощ.

— Лека нощ.

Шепотът бе нежен като доволно мъркане.

 

 

Анджела бе обмислила плана си до най-малката подробност. Застанала в средата на кабинета си, тя бавно се обърна. Всичко бе готово. Във въздуха се носеше ефирен аромат на жасмин, който идваше от цветята във вазата до канапето. По изключение този път телевизорът бе изгасен. От стереоуредбата се чуваше тихата мелодия на Шопен.

Докладът на Бийкър бе доста изчерпателен. Маршал Пайк предпочиташе класическата музика, романтичната обстановка и жените със стил. Анджела бе в елегантния костюм, с който бе облечена за сутрешния запис, но сега си бе махнала блузата. Сакото бе с дълбоко остро деколте, над което едва-едва се подаваше черна дантела.

Точно в единайсет, тя вдигна интеркома на бюрото си.

— Да, Каси.

— Д-р Пайк е тук, мис Пъркинс.

— А, чудесно.

Лукава усмивчица премина по лицето й, когато се запъти към вратата. Обичаше точните мъже.

— Маршал.

Протегна и двете си ръце, приведе се напред и наклони глава, за да я целуне по бузата и за да привлече погледа му върху черната дантела.

— Благодарна съм ти, че отдели време за мен.

— Каза ми, че е важно.

— О, да, така е. Каси, би ли изпратила тези писма по пощата? И сетне можеш да отидеш на обяд. До един си свободна.

Анджела се обърна и въведе Маршал в кабинета си, като се погрижи вратата да остане леко открехната.

— Какво да ти предложа, Маршал? Нещо студено за пиене?

Плъзна многозначително пръст по сакото си.

— Нещо топло?

— Не, благодаря.

— Е, тогава нека да седнем.

Тя отново взе ръката му и го поведе към канапето.

— Толкова се радвам, че те виждам отново.

— Аз също.

Гледаше я озадачен, докато тя се наместваше удобно до него. Когато кръстоса крака, полата й се вдигна и разкри красивото й бедро.

— Знаеш колко ценя помощта за моето шоу, но днес те помолих да дойдеш тук, за да обсъдим някои по-интимни въпроси.

— О?

— Доста често се срещате с Диана.

Той се отпусна, едва се сдържаше да не плъзне поглед по тялото й.

— Да, така е. Всъщност мислех да ти се обадя и да ти благодаря, че макар и без да искаш, ти ме свърза с нея.

— Аз съм много привързана към Диана, както и ти, предполагам — добави тя и сложи ръка на бедрото му. — Толкова е енергична, по младежки ентусиазирана. И толкова красива.

— Да, красива е.

— И сладка. Наистина е безупречна.

Анджела го погали леко по крака.

— Но не е твоят тип.

— Не разбирам какво искаш да ми кажеш.

— Теб те привличат опитните светски жени. С изключение само на един много любопитен случай.

Той се вцепени и рязко се дръпна.

— Не знам за какво намекваш.

— О, сигурна съм, че се досещаш.

Гласът й си остана все така приятен, ласкав. Но стъкленосиният й поглед прорязваше като с нож.

— Виж, Маршал, знам всичко за теб. Знам за глупавия ти гаф с шестнайсетгодишната Ани Джилби. Знам и за връзката ти с другата жена, преди Диана, която живее в Лейк Шор. Всъщност, постарах се да науча всяка подробност от живота ти.

— Нима си ме следила?

Яростта му отчаяно се надигаше, но паниката отдавна бе задушила всички останали чувства. Тя би могла да го съсипе само с една уж нехайна реплика в своето шоу.

— Кой ти дава право да си пъхаш носа в личния ми живот?

— Никой. И тъкмо затова бе доста вълнуващо. И още е вълнуващо.

Повъртя небрежно горното копче на сакото си. Когато очите му уловиха жеста й, тя погледна към старинния стенен часовник зад гърба му. „Единайсет и петнайсет — хладнокръвно си помисли тя. — Идеално.“

— Ако възнамеряваш да ме изнудваш, за да провалиш връзката ми с Диана, това няма да стане.

Дланите му бяха влажни от страх и възбуда. Ще устои. Трябваше да устои.

— Тя не е дете. Ще ме разбере.

— Може би. Но за сега е сигурно, че аз те разбирам.

Без да сваля очи от него, тя разкопча горното копче на сакото си.

— Отпратих секретарката си, Маршал.

Гласът й бе станал дълбок, прелъстителен.

— За да остана насаме с теб. Защо си мислиш, че рискувах да се разровя в живота ти?

Разкопча следващото копче и посегна към третото, последното.

Маршал сякаш си бе глътнал езика. Когато се опита да проговори, думите му заседнаха в гърлото.

— Каква е играта ти, Анджела?

— Каквато пожелаеш.

Наклони се рязко напред и яростно захапа долната му устна.

— Искам те — прошепна тя. — Отдавна копнея за теб.

Вкопчи се в него и притисна главата му към гърдите си, които всеки миг щяха да изскочат над черната дантела.

— И ти ме желаеш, нали?

Устните му се разтвориха и отчаяно заопипваха плътта. Тя усети острите горещи иглички на страстта, усети силата. Тя победи.

— Нали? — шепнеше Анджела и притискаше главата му с ръце.

— Да.

Той вече дърпаше полата й нагоре.

 

 

Диана нетърпеливо чакаше асансьора да стигне до шестнайсетия етаж. Наистина нямаше време да се среща с Анджела. Но непреодолимата комбинация от добро възпитание и привързаността я задължаваше да го стори. Погледна нервно часовника си, когато асансьорът спря на седмия етаж. „Несъмнено Анджела ще се разстрои — мислеше си Диана. — Но няма как да го предотвратя.“ Надяваше се дузината червени рози да смекчат яда от отказа й.

Дължеше на Анджела много повече от няколко стръкчета цветя. Много хора не подозираха колко великодушна и щедра беше Анджела, колко беше уязвима. Виждаха само властта, амбицията и стремежа й към съвършенство. Ако Анджела беше мъж, всички щяха да се възхищават от тези качества. Но понеже беше жена, считаха ги за недостатъци.

Щом излезе от асансьора, Диана си обеща, че ще последва примера на Анджела. Злите езици да вървят по дяволите.

— Здравей, Саймън.

— Ди!

Саймън мина покрай нея, после застина на мястото си и се втурна обратно.

— Днес не е рожденият й ден, нали? Кажи ми, че днес няма рожден ден.

— Какво? О…

Диана забеляза ужаса, изписан на лицето му и втренченият му в букета поглед и се разсмя.

— Не, няма. Просто искам да й ги подаря в знак на благодарност.

Той въздъхна с облекчение и притисна слепоочията си.

— Слава богу. Щеше да ме убие, ако бях забравил. Вече откъсна няколко глави тази сутрин, защото полетът й снощи закъсня.

Дружелюбната усмивка на Диана се стопи.

— Сигурно е била просто уморена.

Саймън завъртя очи.

— Да, да. Кой не е уморен? Часовата разлика направо те съсипва.

Той вдъхна дълбоко от аромата на цветята.

— Е, букетът ще я зарадва.

— Дано — каза Диана и продължи нататък по коридора като се питаше дали Анджела ще вземе Саймън в Ню Йорк. Щом не взема Лу… колко ли още хора от екипа си щеше да уволни? Саймън, придирчивият, заклет ерген, беше малко дръпнат, но пък безкрайно предан.

Диана знаеше, че кариерата му е заложена на карта. Чувството за вина я зачовърка и тя премигна смутено.

Приемната беше пуста. Озадачена, Диана погледна часовника си. Каси сигурно бе излязла по-рано, за да изпълни някоя поръчка. Диана сви рамене и се приближи до вратата на кабинета.

Отвътре се носеше музика, тиха, приятна. Истинско чудо, че вратата беше открехната. Диана знаеше за манията на Анджела винаги да я затваря, независимо дали беше в или извън стаята. Сви отново рамене и леко почука.

До ушите й достигнаха и други звуци — не толкова тихи и не толкова приятни. Отново почука и отвори широко вратата.

— Анджела?

Името заседна в гърлото й, когато зърна двете вкопчени тела върху канапето. Би могла да си тръгне веднага, с поруменели от неудобство страни, но разпозна мъжа и шокът я вледени.

Ръцете на Маршал — върху гърдите на Анджела, лицето му — заровено във вдлъбнатината помежду им. Дори докато ги наблюдаваше, тези изящни ръце, от които някога се бе възхищавала, се плъзнаха надолу, за да потънат под модната ленена пола.

И в този миг Анджела извърна бавно глава, докато все още притискаше тялото си към Маршал. Очите й срещнаха погледа на Диана. Макар и замаяна от шока, Диана успя да долови тържествуващата усмивка, прикритото задоволство, преди да се появи добре заученото страдание.

— О, божичко!

Анджела отблъсна рамото на Маршал.

— Диана!

В гласа й прозвуча ужасът, който не бе успяла да придаде на погледа си.

Маршал се обърна. Очите му — тъмни, стъклени, се впиха в Диана. И тримата застинаха на място, сякаш някой с един замах ги бе смразил. Диана наруши тази гротескна картина с един сподавен вик. Обърна се и побягна, като стъпка цветята, които бе изтървала на пода.

Запъхтяна стигна до асансьора. Усещаше болка, кошмарна болка, която сякаш щеше да разкъса гърдите й. Натискаше непрекъснато бутона на асансьора. Отказа се да го чака, завъртя се и хукна надолу по стълбите. Не я свърташе на едно място, обърканите й мисли щуро препускаха в главата й. Препъваше се, но успяваше да се задържи на крака. Толкова искаше час по-скоро да се махне оттук, че търчеше бясно надолу, етаж подир етаж. Цялата се тресеше в отчаяни хлипания. Когато стигна партера, тя се втурна към вратата. Блъскаше се в нея и плачеше, докато най-сетне успя да натисне дръжката. Профуча през изхода и връхлетя върху Фин.

— Хей.

Закачливите искрици в очите му бързо угаснаха. В мига, в който видя лицето й, смехът му застина. Беше бледа като платно, влажните й очи диво проблясваха.

— Удари ли се? Обидиха ли те?

Сграбчи я за раменете и я повлече навън, на слънчевата светлина.

— Какво се е случило?

— Пусни ме.

Тя се гърчеше, опитваше се да се отскубне от него.

— По дяволите, остави ме на мира.

— Няма — заинати се Фин и я притисна в обятията си. — Добре, миличка. Ще те подържа, докато се успокоиш.

Той лекичко се клатеше напред-назад, като в люлка, докато Диана плачеше на рамото му. Нямаше сили да се отдръпне, искаше да си поплаче, да прогони стреса и обидата. Сълзите укротиха бушуващото напрежение в гърдите й. Щом усети, че тя идва на себе си, Фин отпусна едната си ръка, а с другата я прегърна през раменете и я поведе към ниска каменна ограда.

— Да поседнем.

Извади една носна кърпичка от джоба си и я тикна в ръцете й. Макар да мразеше женските сълзи, сега съзнаваше, че ако остане сама Диана, щеше да бъде най-подлият страхливец на света.

— Събери мислите си и разкажи всичко на чичо Фин.

— Върви на майната си — промърмори тя и издуха носа си.

— Добро начало.

Нежно отметна кичур коса от мокрото й лице.

— Какво се е случило, Диана?

Тя отмести поглед от него. В очите му се криеше прекалено много загриженост, прекалено силно желание да разбере какво става.

— Току-що разбрах, че съм глупачка. Че не мога правилно да преценявам и че не бива да се доверявам на никого.

— Звучи като автобиография на кандидат за водещ на телевизионните новини.

Диана не се усмихна и Фин взе ръката й.

— Не нося уиски в себе си, а и отказах пушенето миналата година. Единственото, което мога да ти предложа, е моето рамо.

— Струва ми се, че вече се възползвах от него.

— Имам още едно.

Диана изпъна гръб и присви очи. Глупачка или не, тя все още имаше гордост.

— Неочаквано се натъкнах на една жена, която считах за приятелка, и на един мъж, когото смятах за любим.

— Страхотна история.

Остроумието му изобщо не можеше да разведри обстановката.

— Психологът?

— Да, Маршал.

Устните й отново се разтрепериха. Едва успя да ги успокои. Не се срамуваше от пролетите сълзи, но вече трябваше да се овладее.

— И Анджела. В нейния кабинет.

Той изруга и вдигна поглед към прозорците на шестнайсетия етаж.

— Предполагам, че си схванала правилно ситуацията.

Тя се изсмя сухо.

— Имам опитно око. Когато видя двама души, единият от които полугол, да се опипват, разбирам какво са замислили. Не ми е нужна помощ, за да подготвя материала.

— Права си.

Фин замълча. Вятърът нежно полюшваше тревата и докосваше златистите лалета, засадени във формата на инициалите СВС.

— Бих могъл да събера екип — предложи Фин — и да се качим на шестнайсетия етаж с камера, прожектори и микрофон, за да превърна в ад живота на психолога.

Този път в смеха й прозвучаха весели нотки.

— Да го интервюираш на мястото на престъплението? Чудесна идея.

— Ама, наистина, бих умрял от удоволствие да го сторя.

Колкото повече размишляваше, толкова повече смяташе, че това е идеално разрешение на нещата.

— Д-р Пайк, като уважаван семеен консултант как ще обясните факта, че са ви хванали по долни гащи на работното място преди обяд? Да не би това да е професионален сеанс? Или нова форма на терапия, която бихте искали да споделите с публиката?

— Те все още не бяха… — с въздишка рече Диана. — Аз ги прекъснах. Предложението ти е примамливо, но аз сама ще се справя със ситуацията. — Пъхна използваната носна кърпичка в ръката му.

— Проклета да бъда, ако се оставя да ме правят на глупачка.

Диана скочи от стената, скръсти ръце и ги притисна силно към тялото си.

— Тя предварително е планирала всичко. Не знам защо, не знам как, но го е направила нарочно. Видях го в очите й.

Тази новина не изненада Фин. Нищо, свързано с Анджела, не можеше да го изненада.

— Карала ли си се с нея напоследък?

— Не.

Диана вдигна ръка, отметна назад косата си и се сепна. „Ню Йорк!“. Отново се засмя.

— Може би съм я засегнала — тихо каза тя. — И това някаква извратена форма на отмъщение заради моята „неблагодарност“.

Разгневена, Диана се обърна с лице към Фин.

— Тя знаеше колко много държа на него и затова го е направила. И какво време е избрала само! Час преди да застана пред камерата. — Погледна часовника си и зарови лице в шепите си. — О, божичко. Имам само двайсет минути на разположение.

— Успокой се. Ще ида при Бени и ще му кажа, че си болна. Все някой ще те замести.

В миг на слабост тя беше почти готова да приеме предложението му. Но после си припомни ехидната, доволна усмивка на Анджела.

— Не. Тя прекалено много ще злорадства. Ще си свърша работата.

Фин я изучаваше с поглед. По лицето й личаха следите от сълзи, очите й бяха подути и зачервени, но погледът й издаваше решителност и непреклонност.

— Много издържливи момичета отглеждат в Канзас.

В тона му се долавяше одобрение.

Диана вирна брадичка.

— Прав си, издържливи са.

— Да отидем в гримьорната тогава.

Прекосиха мълчаливо паркинга и едва когато влязоха в сградата, тя се обърна към него:

— Благодаря.

— Няма защо. Имаш ли лед?

Тя смръщи лице.

— Толкова ли зле изглеждам?

— О, още по-лошо.

Фин поддържаше някакъв разговор, колкото да я набута в гримьорната. Сложи лед на очите й, донесе й да пийне вода и после остана да си побъбрят, докато тя прикриваше следите с помощта на козметиката. Но същевременно мислите му следваха свой собствен ход и съвсем не бяха радостни. Нито пък добронамерени.

— Така е по-добре — намеси се той. — Сложи малко повече руж.

Беше прав. Диана раздвижи четчицата по бузата си. И точно тогава видя отражението на Маршал в огледалото. Ръката й трепна, преди да остави четката.

— Диана, търсих те.

— О?

Усети как Фин се наежи зад гърба й, като огромна котка, готова всеки миг да скочи. Сложи ръка на рамото му. Разбра, че при първия неин жест, той щеше да разкъса Маршал. Идеята й се стори добра.

— Ето ме, тук съм — студено отвърна тя. — Имам предаване.

— Знам. Аз… — ще изчакам.

Погледът му се вкопчи в нея, благ, кафеникаво златист и умоляващ…

— Няма смисъл.

Странно — чувстваше се силна, непреклонна. Сякаш нямаше нищо общо между жената тук и онази, другата, която разплакана избяга от кабинета на Анджела.

— Мога да ти отделя само няколко минути.

Спокойно, хладнокръвно, тя се облегна на тоалетката и се усмихна на Фин. В очите й проблясваха гневни искрици, нямаше и помен от сълзите.

— Би ли ни оставил за малко насаме?

— Разбира се.

Фин се протегна и вдигна с пръст брадичката й още два сантиметра.

— Изглеждаш страхотно, Канзас.

Хвърли един последен смразяващ поглед към Маршал и излезе от стаята.

— Нужно ли е да го намесваш в личните ни отношения?

Диана го стрелна кръвнишки.

— Наистина ли имаш смелостта да ме критикуваш в момент като този?

— Не.

Раменете му унило клюмнаха.

— Разбира се, че не. Права си. Чувствам се ужасно. Много съм объркан и не знам дали бих могъл да понеса клюките, които ще плъзнат в редакцията.

— Фин говори за далеч по-интересни неща, Маршал, пет пари не дава за сексуалния ти живот. Повярвай ми. Ако имаш нещо да казваш, по-добре побързай. Имам само няколко минути на разположение.

— Диана!

Той пристъпи напред, готов да протегне към нея ръце, но в очите й видя да проблясва предупреждение.

— Нямам извинение за това, което се случи… или по-точно почти се случи. Но искам да знаеш, че между мен и Анджела няма нищо. Това беше импулс — продължи той, като говореше още по-бързо, защото Диана мълчеше. — Чисто физиологичен, животински. Няма нищо общо с чувствата ми към теб.

— Сигурна съм, че е така — продума тя. — И ти вярвам. Вярвам ти, че това е било импулсивен, животински секс.

Вълна на облекчение премина през тялото му. Не беше я загубил. В очите му проблесна надежда. Протегна ръце към нея.

— Знаех си, че ще разбереш. Още от първия миг на познанството ни разбрах, че ти си жената, която ще ме приеме и ще бъде снизходителна към мен. Знаех си, че ние двамата сме създадени един за друг.

Безчувствена като камък, Диана вдигна глава и прикова поглед в него:

— Махни си ръцете от мен — тихо изсъска тя. — Веднага.

— Диана!

Когато той я стисна още по-здраво, тя се пребори с надигащата се паника. В съзнанието й веднага изникна мимолетният грозен спомен.

— Казах веднага.

Щом се освободи от ръцете му, тя отстъпи крачка назад и си пое дълбоко дъх.

— Казах, че ти вярвам, Маршал, наистина. Това, което направихте с Анджела, няма нищо общо с чувствата ти към мен. Но то засяга моите чувства. Имах ти доверие, а ти ме излъга. Невъзможно е да се разделим като приятели. Но е сигурно, че ще се разделим.

— Сега си обидена.

На лицето на Маршал трепна един мускул.

— Поддаваш се на чувствата си.

„Също като Патриша, толкова много прилича на Патриша.“

— Да, обидена съм — съгласи се тя. — Но не се поддавам на чувствата си.

Призрачна усмивчица заигра на устните й, оскърбителна като плесница.

— Научих се да не се поддавам на чувствата си. Затова няма да те нарека с никоя от думите, които ми дойдоха наум.

— Смяташ, че вината е само моя, че съм проявил слабост.

Уверен в способностите си на помирител, той продължи да настъпва:

— Само че не виждаш своята роля в нея. Своята отговорност. Сигурен съм, ще се съгласиш с мен, че успешната връзка не е дело само на едната страна. През всичките седмици, когато бяхме заедно, аз бях търпелив с теб, чаках те да позволиш нашата връзка да стигне до естествената интимна фаза на физическото удоволствие.

Тя не допускаше, че ще й нанесе още един удар. Но явно бе сгрешила.

— Искаш да кажеш, че съм те принудила да се обърнеш към Анджела, защото не съм те пуснала в леглото си?

— За теб всичко е или черно, или бяло, Диана — търпеливо добави той. — Уважавах желанията ти, нуждата ти да свиквам бавно, крачка по крачка. Но в същото време изпитвах огромна нужда да задоволя собствените си потребности. Инцидентът с Анджела беше грешка…

Тя кимна.

— Разбирам. Радвам се, че си изяснихме отношенията, Маршал, преди да стигнем твърде далеч. А сега, без да се поддавам на чувствата си, ти казвам да вървиш по дяволите.

Тя се втурна към вратата. Погледът й потъмня, когато той се изпречи на пътя й.

— Не сме свършили, Диана.

— Аз свърших. И двамата допуснахме грешка, Маршал, и то голяма грешка. А сега се махни от пътя ми и стой далеч от мен, преди да направя още една грешка, която ще смути и двама ни: да ти одера кожата.

Зашеметен, той едва отстъпи встрани.

— Готов съм да продължим разговора, когато се успокоиш.

— О, аз съм спокойна — измърмори тя и се запъти към студиото. — Дяволски спокойна, копеле.

Влетя в студиото, качи се на подиума и зае мястото си пред камерата.

Фин я наблюдаваше през първите няколко минути. Щом се увери, че е овладяла нервите си, се измъкна и тръгна към асансьора.

 

 

С чаша шампанско в чест на победата, Анджела гледаше обедната емисия в офиса си. Пет пари не даваше за думите и кадрите, интересуваше я само Диана. Изражението на момичето, ледено и същевременно мило, й действаше като порция сладолед. Анджела би се разочаровала горчиво, ако не бе доловила яростта, скрита в очите на Диана.

— Улучила съм право в целта — промърмори тя със задоволство.

„Спечелих!“ — поздрави се мислено Анджела, но не можеше да потули възхищението си от силния характер на Диана.

Сгушена в коженото кресло зад бюрото, тя отпи от шампанското и като се усмихна, вдигна мълчалив тост за Диана.

— Тя има стил, нали?

На прага стоеше Фин.

Но Анджела не се сепна. Продължаваше да пие, вторачила поглед в екрана.

— Абсолютно. С подходящ учител би могла да стигне далеч в бизнеса.

— Това ли е ролята, която си определила за себе си?

Фин прекоси стаята, мина покрай бюрото и застана зад креслото на Анджела.

— Да й разкриеш тайната на успеха си?

— Ди сама ще ти каже колко великодушна съм била с нея.

— Тя те плаши, нали?

Фин сложи ръце на раменете й, стисна я здраво, така, че и двамата да гледат право в екрана.

— Защо да ме плаши?

— Защото притежава нещо повече от стил. Ти също имаш стил. Тя е умна, но и ти не й отстъпваш. И двете сте енергични и издържливи. Но тя те надвишава, Анджела. Защото има класа, вродена класа.

Пръстите му се впиха в плътта й, когато тя се разшава. Той дори не подозираше колко дълбоко я бе засегнал, бе улучил слабото й място.

— Нещо, което ти никога няма да притежаваш. Може да си носиш перлите и костюмите от по няколко хиляди долара, но това нищо не означава. Защото си личи, че ти липсва нейната класа. Не можеш да я купиш, не можеш да се преструваш, че я имаш.

Завъртя креслото към себе си и се наведе към нея.

— Но никога няма да я имаш. Затова Диана те плаши до смърт, затова ти искаше да й покажеш кой е на върха.

— Тя дойде ли при теб, Фин?

Беше разстроена повече, отколкото искаше да си признае. Вдигна чаша и отпи малка глътка, макар че сега едва ли би могла да намери подкрепа в шампанското.

— Беше ли потресена, съкрушена? Търсеше ли утеха?

— Каква кучка си ти, Анджела!

— Но нали ти затова ме харесваше.

Очите й се усмихваха. После сви рамене и добави:

— Честно казано, съжалявам, че я нараних. Не може да се отрече, Маршал не е за нея, но знам, че тя държеше на него. Простичката истина е, че Маршал си пада по мен, както и аз по него.

И понеже й се искаше, тя вярваше в достоверността на оправданието си. Гласът й прозвуча съвсем искрено.

— Изтървах положението от ръце и се обвинявам за това. Беше съвсем импулсивно.

— Как ли пък не. Ти си го обмислила предварително, Анджела.

Тя се усмихна и погледна кокетно изпод мигли.

— Недей да ревнуваш, Фин.

— Но си действала наивно, Анджела. Нима си мислила, че този номер ще я съкруши?

— Да, ако наистина обича Маршал. — Присви устни и се загледа в маникюра си. — Така че всъщност й направих услуга.

Той се изсмя.

— Може би. Но услугата засяга и мен.

Той се обърна към нея и се ухили.

— Искам да съм с Диана и ти просто ми разчисти пътя.

Чашата, която Анджела хвърли по него, се удари в прозореца, на цели десет сантиметра от главата му.

Кристалът се разпиля на парченца. С напълно доволен вид Фин пъхна ръце в джобовете.

— Пак не улучи целта, Анджела.

Разкаянието бе изчезнало от очите й. На негово място искреше яростта.

— Надали ще иска да е с теб, след като й разкажа някои нещица.

— Нима си мислиш, че след този номер тя ще се вслуша в думите ти? Този път преигра, Анджела. Тя няма да хленчи на рамото ти. Ще впрегне цялата си енергия и ще издържи, ще стане още по-добра в бизнеса. А ти, ти все по-често ще хвърляш поглед назад в миналото.

— Да не си мислиш, че ме е страх от някаква си надута второкласна репортерка? — извика тя. — Само един телефонен разговор е достатъчен и с нея е свършено. Ето така. — И тя щракна с пръсти. — Кой си мислиш, че носи популярност на тази скапана телевизионна компания през последните две години? И къде ще отиде тя, когато се махна?

— О, значи, напускаш.

Той кимна, като се поклащаше нехайно напред-назад. — Е, поздравления и приятно пътуване.

— Да, точно така. Когато започне новият сезон, аз ще бъда в Ню Йорк и собствената ми компания ще финансира „Шоуто на Анджела“. А филиалите на Си Би Си ще пълзят в краката ми, готови да платят, за да излъчат моето шоу. За две години ще стана най-могъщата жена в телевизията.

— Може и да успееш — съгласи се той, — но няма да бъде за дълго.

— И сега съм на върха, докато ти просиш двеминутен коментар в късните новини.

Цялата трепереше, гневът й ту се надигаше, ту стихваше, охлаждан от немирните иглички на несигурността.

— Публиката ме иска. Възхищава се от мен. Уважава ме.

— Е, да, поне аз някога те уважавах.

Фин и Анджела извърнаха поглед към вратата. На прага стоеше Диана, гримът едва прикриваше бледността й. Забеляза, без това да я изненада, че Анджела бе спасила повечето от розите и ги бе сложила на видно място — върху бюрото си.

— Диана. — Със сълзи в очите, Анджела прекоси стаята.

— Не знам как бих могла да ти се извиня.

— По-добре недей. Тъй като сме само тримата, можем да говорим откровено. Знам, че си инсценирала всичко — нарочно ме накара да дойда точно по това време.

— Как можеш да говориш така!

— Видях лицето ти.

Гласът на Диана трепна, но тя събра сили. Нямаше да се предаде.

— Видях лицето ти — повтори тя и продължи: — Не знам защо го направи — дали защото искаше да ми докажеш, че греша в преценката си за Маршал, или защото отхвърлих предложението ти. Вероятно мотивът ти е бил комбинация и от двете.

Гласът на Анджела трепна от болка, също тъй истинска като перлите на врата й:

— Би трябвало да ме познаваш по-добре.

— Да, би трябвало наистина. Исках да ти вярвам. Исках да се чувствам поласкана, че ти се сприятели с мен, че си видяла у мен нещо, което в другите го няма. Поддадох се на тази суетност и не погледнах какво се крие под повърхността.

— Значи така?

Без да обръща внимание на сълзите в очите си, Анджела се обърна:

— Ще сложиш кръст на приятелството ни заради един мъж.

— По-скоро заради себе си. Исках да знаеш това.

— Отделях от времето си, помагах ти, дарих те с приятелството си.

Анджела рязко се завъртя и подскочи.

— Никой не ме е изоставял по този начин.

— Е, значи аз съм първата. Успех в Ню Йорк. „Страхотен материал — каза си Диана, когато излезе от кабинета. — Страхотен!“

— Не забравяй да хвърлиш поглед назад в миналото — повтори Фин на Анджела и хлопна вратата зад себе си.