Нора Робъртс
Частни скандали (6)

Глава 5

За някои хора организирането на приеми е най-обикновена работа. Към храната и напитките прибавят музика и добра компания и оставят нещата да следват своя собствен ход.

Но за Диана организирането на прием представляваше истинска кампания. От мига, в който Каси й предаде щафетата, само за двайсет и четири часа всеки детайл бе обмислен, всяка поръчка бе изпълнена. Подобно на генерал, който преглежда войските си, тя инспектираше доставчика, цветаря, бармана и домакинския персонал. Преброи вазите с цветята, обсъди музикалната програма с оркестъра и лично дегустира пилешкото с фъстъчен сос, приготвено от Ван Дам.

— Великолепно — промърмори тя със затворени очи. — Наистина великолепно.

Когато отвори очи, двамата със слабичкия млад доставчик си размениха доволни усмивки.

— Слава богу! — въздъхна Ван Дам и й подаде чаша вино. Стояха в средата на огромната кухня на Анджела. — Мис Пъркинс искаше в менюто да са включени разнообразни ястия от цял свят. Положих доста усилия за кратък срок да измисля и подготвя менюто така, че различните ястия да си подхождат по вкус — яхнията от риба тон, препържените гъби по немски, фините соленки със спанак…

Списъкът беше безкраен.

Диана никога не бе яла яхния от риба тон, но сега кимаше одобрително.

— Представили сте се блестящо, мистър Ван Дам. — Вдигна тост в негова чест Диана и отпи от виното. — Мис Пъркинс и гостите й ще останат много доволни. Сега знам, че мога да оставя всичко във ваши ръце.

В кухнята се суетяха шестима прислужници, които си подхвърляха парливи забележки, тракаха тенджерите и подреждаха подносите.

— Разполагаме само с половин час — наложи им Диана.

Тя хвърли последен поглед наоколо. Всеки сантиметър от розовите кухненски плотове бе зает с табли и купи. Във въздуха се носеше апетитният аромат на деликатесите. Помощниците на Ван Дам пъргаво изпълняваха задълженията си. Учудена, че всички могат да работят в такава суматоха, Диана се измъкна бързо от кухнята. Закрачи пъргаво към другия край на къщата. Изисканата всекидневна на Анджела бе в пастелни тонове и бе отрупана с цветя. Деликатни калии се подаваха от кристалните вази, приказни рози плуваха в изящни купи. Ефектът с цветята бе подсилен от крехките теменужки на копринените тапети и от светлите шарки на ориенталските килими. Подобно на останалите помещения в луксозната двуетажна къща на Анджела тази стая бе триумф на женствеността. С присъщото си набито око Диана внимателно огледа розовите възглавнички върху извитото канапе, подредбата на фините свещи и кристалните купи, пълни с розови и зелени ментови бонбони. През затворените врати на терасата проникваха приглушените звуци от настройването на инструментите от музикантите.

За миг си представи, че това е нейният дом. В по-весели и наситени тонове и с по-малко дрънкулки. Но й допадаха високите тавани, извитите прозорци и уютната камина от ябълково дърво. На стените би окачила няколко добри картини и дръзки графики. А защо сред модерните произведения на изкуството да не постави и няколко вещо подбрани антики?

„Някой ден и това ще стане“ — каза си тя и премести една ваза няколко сантиметра встрани. Диана обиколи за последен път етажа и тъкмо се канеше да тръгне нагоре по стълбите, когато на вратата се звънна. Запъти се да отвори. Мина й през ума, че е прекалено рано за гости. Искрено се надяваше това да не е някоя закъсняла доставка, с която трябва да се справя тепърва.

На прага стоеше Фин, а зад него се разстилаше сгъстяващият се здрач. Нежният бриз си играеше с косата му и носеше уханието на мъж и наближаваща нощ. Той се усмихна и плъзна поглед от маратонките до разрешената й коса.

— Здравей. Ти ли подготвяш великото събитие?

— Може и така да се каже.

Диана забеляза, че беше гладко избръснат. И макар да не си бе направил труда да си сложи вратовръзка, сиво-зеленият костюм му придаваше небрежно-елегантен вид.

— Подранил си.

— Помолиха ме да дойда по-рано.

Райли влезе и затвори вратата.

— Вечерният ти тоалет е страхотен.

— Тъкмо се канех да се преоблека.

Диана се ядоса, че се наруши програмата й. Усети се, че си играе с обицата и отпусна ръка.

— Влез във всекидневната и седни някъде. Ще кажа на Анджела, че си тук.

— Защо си се разбързала толкова? — попита той и я последва.

— Не съм се разбързала. Искаш ли нещо за пиене? Барманът е в кухнята, но мога да ти приготвя коктейл.

— Не се притеснявай, няма нужда.

Той седна на страничната облегалка на канапето и замислено огледа стаята. Имаше чувството, че Диана, също като него, не се вместваше в претрупаната прекалено феминизирана обстановка. Диана му приличаше на Титания^[1]. А той винаги свързваше мисълта за Титания с мисълта за бурен секс на влажна горска поляна.

— За шест месеца тук нищо не се е променило. Отново имам чувството, че се намирам в кралските градини.

Диана присви устни. Сподави смеха си, за да не прояви неделикатност.

— Анджела обича цветята. Ще ида да я извикам.

— Остави я да се конти. Тя обича и това.

Сграбчи я за ръката, за да предотврати намеренията й.

— Никога ли не сядаш?

— Разбира се, че сядам.

— Имам предвид, когато не караш кола и не пишеш материал.

Тя не направи опит да освободи ръката си.

— Понякога сядам, когато се храня.

— Интересно! Какво съвпадение. И аз го правя тогава. Защо да не опитаме заедно някой път?

Диана повдигна многозначително вежди и наклони глава.

— Мистър Райли, не сте ли много настъпателен?

Той въздъхна, но очите му закачливо проблясваха.

— Мис Рейнолдс, мислех си, че съм достатъчно внимателен.

— Не, не сте.

— Нима? Не съм ли внимателен?

— Не. Освен това не приемам предложението ти.

Този път Диана се отскубна от ръката му.

— Не че не е примамливо, но ме чакат. — „Поне така си мисля.“ — А и да не бях ангажирана, струва ми се неразумно да смесвам личните с професионалните взаимоотношения.

— Звучи доста категорично. Винаги ли си толкова категорична?

— Да — усмихна се Диана. — Винаги.

В този момент се появи Анджела, спря се на прага и стисна зъби, за да възпре яда си. Любовникът й и протежето й си разменяха интимни реплики в собствената й всекидневна! Кръвта й гневно закипя. Макар вкусът на яростта да й бе дори приятен, тя пое дълбоко дъх и на устните й цъфна измамна усмивка.

— Фин, скъпи!

Анджела прелетя през стаята — кръшно златисто видение в светлосиня коприна. Щом Фин стана от канапето, тя се хвърли в прегръдките му и впи устните си в неговите.

— О, как ми липсваше — прошепна и нежно зарови пръсти в гъстата му коса. — Толкова много ми липсваше.

Фин не можеше да не отбележи, че Анджела силно бе впечатлила всеки мъж. И винаги го беше правила. Предложението за необуздан секс се натрапваше в страстната й гореща целувка. Тялото на Райли откликваше на повика й въпреки протестите на съзнанието.

— И аз се радвам да те видя отново.

Той се отскубна от нея, отстъпи крачка назад и я огледа.

— Прелестна си.

— Ти също изглеждаш чудесно. Диана, как не те е срам? Защо не ми съобщи, че е дошъл почетният гост?

— Съжалявам — смотолеви Диана. Искаше да излезе от стаята веднага след появата на Анджела, но алчното красноречиво изражение на жената, която се бе хвърлила в прегръдките на Фин, я бе заковало на място. — Тъкмо се канех да те извикам.

— Първо искаше да ми донесе нещо за пиене.

Фин погледна към Диана.

Диана забеляза, че очите му все още се усмихват. И дори, ако не се лъжеше, в тях се долавяше известна доза смущение.

— Не знам какво щях да правя без нея. — Анджела се обърна, прегърна Фин през кръста и се сгуши в него като покорна нежна женичка. — За всичко мога да разчитам на Диана. О, как забравих!

Засмя се и протегна ръка към Диана, сякаш я приканваше да стане част от очарователната им компания.

— В суматохата съвсем забравих за ужаса, който снощи преживях. Тази история със самолета ме вцепени от страх. — Анджела потръпна и стисна ръката на Диана. — Исках да ти кажа, че се справи добре на летището. Ама и Фин си го бива. Едва отърва кожата и веднага се зае с репортажа. Типично за него.

Диана стрелна с поглед Фин, после отново прикова очи в Анджела. Въздухът бе зареден с такава сексуална енергия, че тя едва дишаше.

— Не знаех, че Фин ще се появи. Сигурна съм, че искате да останете малко насаме, преди да дойдат гостите. А аз наистина трябва да се преоблека.

— О, разбира се, няма да те задържаме. Диана стриктно спазва разписанията — добави Анджела и вдигна глава към Фин. — Тръгвай, скъпа — измърка като котка тя и пусна ръката на Диана. — Ще поема нещата в свои ръце.

— Да приготвя ли по едно питие?

Фин се отскубна от прегръдките й, когато чу бързите стъпки на Диана по стълбите.

— Убедена съм, че там ще намериш шампанско — каза Анджела, когато той застана зад дървеното барче. — Искам да вдигна тост за твоето завръщане с първокласно питие.

Фин послушно извади бутилката от малкия хладилник, вграден в барчето. Докато махаше станиола и развиваше телчетата, прехвърляше всички възможни начини, с които да разреши ситуацията с Анджела.

— Снощи се опитвах да се свържа с теб — започна тя.

— Щом се прибрах, изключих телефона. Бях смъртно уморен.

„Първата лъжа, но не и последната“, каза си той и смръщи лице, докато вадеше тапата. Разпенената течност изсъска, надигна се до гърлото на бутилката и после се укроти.

— Разбирам.

Тя отиде до барчето и сложи ръката си върху неговата.

— Но сега си тук. Колко дълги бяха тези шест месеца.

Той мълчаливо й наля от шампанското и отвори бутилка сода за себе си.

— Няма ли да пийнеш с мен?

— Засега това ми стига.

Тази вечер му бе нужен бистър и трезв ум.

— Анджела, не е трябвало да си създаваш толкова главоболия заради мен.

— За мен беше удоволствие.

Анджела отпи от виното, без да сваля поглед от Фин. Държеше се като страхливец, използвайки барчето като бариера помежду им. Но погледът му беше прям, решителен и хладен.

— Имаме добри спомени, Анджела, но не можем да се върнем назад.

— Значи ще продължим напред — съгласи се тя. Вдигна ръката му до устните си и нежно захапа пръста му. — Бяхме толкова добри и двамата, Фин. Не си забравил, нали?

— Не съм.

Кръвта му веднага кипна. Прокле се, че е като кучетата на Павлов.

— Просто няма да се получи.

Зъбите й яростно се забиха в ръката му, което го изненада и възбуди.

— Грешиш — измърка тя. — Ще ти докажа, че грешиш.

На вратата се звънна и тя се усмихна.

— По-късно.

 

 

Фин се чувстваше като затворник зад кадифени решетки. Къщата гъмжеше от хора, приятели, колеги, шефове на отдели — всички те празнуваха неговото завръщане. Храната бе великолепна, екзотична, оркестърът свиреше тихо ритъм енд блус. А на него му се искаше да избяга. Не му пукаше, че ще го помислят за невъзпитан и груб. Но се страхуваше, че ако се опита да си тръгне, Анджела щеше да вдигне голям скандал, който щеше да разтърси целия щат. Тук имаше прекалено много хора от бизнеса, които несъмнено щяха да отразят това събитие. Предпочиташе да съобщава новините, а не да бъде техен обект. С тази мисъл Фин реши да издържи докрай безконечното парти, а после и да преглътне неизбежната развръзка на отношенията си с Анджела.

Поне на терасата въздухът беше чист и свеж. Обичате уханието на пролетни цветя и прясно окосена трева, аромата на чудния букет от дамски парфюми и апетитния мирис на пикантна храна. Ако беше сам, би се наслаждавал на нощта. Бе се научил да слуша и да разговаря с някого, докато мислите му се рееха в съвсем друга посока. Сега мечтаеше за вилата си — представяше си как седи с книга и чаша бренди пред камината или да подготвя нова стръв за риболова. Сам. Мисълта за тихото уединение го успокояваше по време на дискусията за телевизионните класации и програми.

— Слушай ме какво ти казвам, Райли — ако не подсилят програмата във вторник вечер, ударът ще падне върху отдел „Новини“. Като си помисля, направо ми се повдига.

— Знам какво имаш предвид. Никой не е забравил съкращенията в програмата преди две години.

В този момент съзря Диана.

— Извини ме за минутка. Трябва да свърша една работа.

Проправи си път сред тълпата на терасата и притегли Диана в прегръдките си. Тя се стресна, а Фин поклати глава.

— Това не е нова атака, за бягство.

— О? — учуди се Диана и без да иска, влезе в ритъма на неговите танцови стъпки. — Бягство от какво?

— От мъчителния разговор за политиката на телевизионното ръководство. Програмата във вторник вечер.

— Аха. Там ни е слабото място. Но съм сигурна, че го знаеш. Водещата новина в късната емисия е…

— Стоп.

Смехът й го развесели. Беше висока почти колкото него и той с удоволствие се вглеждаше в очите й.

— Май си с ръст на манекен, а?

— Така казват. Ти, разбира се, си наясно, че като почетен гост трябва да контактуваш с всички.

— Мразя правилата.

— А аз живея заради тях.

— В такъв случай, смятай, че е дошъл твоят ред. Дори ще се впуснем в непринуден разговор. Роклята ти е прелестна.

Това беше самата истина. Семплата кройка на роклята и дръзкият червен цвят контрастираха на натруфените с дантели и воланчета пастелни тоалети на Анджела.

— Благодаря.

Тя с любопитство изучаваше лицето му. Долавяше пулсиращата болка в слепоочията му.

— Главата те боли, нали?

— Трогнат съм от загрижеността ти, но не ми е за първи път.

— Да ти донеса ли аспирин?

— Няма нужда. Ще ми мине.

Притегли я към себе си и опря буза в нейната.

— Вече съм по-добре. Откъде си?

— От Топека.

После изведнъж се сепна и застана нащрек. Той беше прекалено нежен с нея, макар че надали това бе най-точната дума за поведението му в мига, когато я притисна до здравото си мускулесто тяло.

— И защо избра Чикаго?

— Съквартирантката ми от колежа се установи тук, след като се омъжи. Придума ме да дойда при нея. А и работата в Си Би Си ме накара по-лесно да взема решение.

Фин усещаше опияняващия й мирис. Косата и кожата й ухаеха на ароматно вино и едва доловим пушек. Мислеше си за езерото, в което се отразяваха звездите, и за песента на щурците, спотаени във високата трева.

— Обичаш ли да ловиш риба?

— Моля?

— Риба, да ловиш риба.

Тя отстъпи крачка назад и се вгледа в лицето му.

— Нямам представа. Какво искаш да кажеш?

Фин се усмихна. Бе приела въпроса му толкова на сериозно, колкото и темата за световната политика.

— Решението ти да се преместиш тук е правилно. Такава любознателност ще те изведе право на върха на телевизионния бизнес. Бог ми е свидетел, че лицето ти е създадено за камера.

— Предпочитам да разчитам на ума си.

— Ако е така, значи би трябвало да си наясно, че в телевизията външният вид е от голямо значение. Зрителите обичат да научават новините за смъртта, разрухата и мръсната политика от привлекателен журналист. И са прави, по дяволите.

— Колко време ти бе нужно, за да станеш толкова циничен?

— Около пет минути след първия ми репортаж в телевизионния център в Тулса — каза Райли и измери, че само сантиметър го дели от нейните сочни сексапилни устни. — Победих другите двама кандидати, защото на записа изглеждах по-добре от тях.

— Искаш да кажеш, че репортерските ти умения не са били от значение?

— Е, сега вече са.

Той повъртя кичурчетата коса, които докосваха раменете й.

Диана усети приятния допир на пръстите му и отново застана нащрек.

— Откъде ти е този белег?

— Кой?

— Този.

Взе ръката му и посочи палеца.

— О, сбихме се в един бар в…

Присви очи, докато се опитваше да си припомни инцидента.

— … Белфаст. Очарователна кръчмичка, в която се събираха привърженици на ИРА.

— Ясно.

Тя задържа ръката му между дланите си, но колкото и интимен да бе този жест, не бе извън позволеното.

— Не мислиш ли, че е недостойно за един изтъкнат телевизионен журналист да се забърква в кръчмарски свади?

— Имам право да се забавлявам. Но това беше доста отдавна.

Палецът с белега нежно се плъзна към китката й, където се усещаше учестеният пулс.

— Вече не върша толкова лудории.

Усмихна се и отново я притегли към себе си. Всяка фибра в тялото й трептеше.

— Не съм убедена.

— Можеш да провериш.

Това прошепнато предизвикателство си остана без отговор.

— Някой те търси.

Като се отърси от мислите си, Диана хвърли поглед през рамо и съзря Маршал. Щом погледите им се срещнаха, той се усмихна и вдигна две чаши с шампанско.

— Май трябва да те пусна — каза Фин, но в следващия миг сграбчи ръката й. — Искам да знам до каква степен си ангажирана?

Диана гледаше втренчено неговата и своята ръка и не бързаше да отговори. Желанието й да вплете пръсти в неговите беше неудържимо.

— Не знам — отвърна тя и смело устоя на погледа му. — Не съм решила.

— Когато решиш, обади ми се.

Райли пусна ръката й и я проследи с поглед, докато се отдалечи.

 

 

— Извинявай, че закъснях.

Маршал я целуна бързо, после й подаде чашата с шампанско.

— Няма нищо.

Тя отпи глътка, изненадана, че гърлото й бе пресъхнало.

— Не е ли малко студено тук?

Загрижен, той докосна ръката й.

— Измръзнала си. Хайде да влизаме.

— Добре.

Диана извърна глава, за да види Фин, докато Маршал я водеше към стаята.

— Съжалявам за снощи, провалих плановете ти.

— Не се тревожи — успокои я Маршал. Огледа се и я поведе към едно тихо кътче. — Реших да си легна рано.

— Значи си пропуснал репортажа.

— Снощният ли? Да, но хванах малко от сутрешната емисия. Мъжът, с когото танцува, не е ли Фин Райли?

— Да, той е.

— Добро завръщане, няма що. Не мога да си представя как може да си толкова безпристрастен и хладнокръвен, след като си бил на крачка от смъртта. Сигурно е претръпнал.

Диана се навъси.

— Въпрос на инстинкт и опит.

— Радвам се, че твоят инстинкт и опит не са те направили толкова коравосърдечна. Репортажът ти от летището беше много прочувствен, много искрен.

Тя едва-едва се усмихна.

— А би трябваше да бъде обективен и информативен.

— Но той наистина съдържаше информация.

Маршал я целуна и добави:

— А ти беше изключително красива в дъжда.

Маршал не успя да усети едва доловимото й безпокойство.

— Да оставим новинарските емисии настрана — прошепна той. — Защо не се измъкнем по-рано и да се уединим някъде?

Само преди двайсет и четири часа тя щеше да каже да. Но сега сред жуженето на гласовете, сред музиката, която се носеше откъм терасата, след вкуса на шампанското тя се поколеба. Маршал вдигна с пръст брадичката й — жест, който преди й се бе струвал очарователен.

— Проблем ли има? — попита той.

— Не. Да.

Въздъхна, недоволна от собствената си нерешителност. Крайно време беше да изясни позициите си.

— Съжалявам, Маршал. Анджела разчита да остана до края на приема. А и честно казано, нещата се движат с прекалено голяма скорост за мен.

Той не отмести ръката си, но Диана чу тихата му въздишка.

— Не искам да насилвам събитията.

— Не си го и правил.

Обгърна с пръсти китката му, жест, който внушаваше извинение и привързаност.

— Обикновено съм предпазлива, може би прекалено предпазлива в отношенията си. Имам си причини да бъда такава и някой ден ще ти ги обясня.

— Няма смисъл да бързаме — каза той и отдръпна ръка от брадичката й. — Знаеш колко много искам да бъда с теб, и то не само защото те желая.

— Да, знам.

Вдигна се на пръсти и опря бузата си в неговата. Припомни си, съвсем ясно усещането от допира до бузата на Фин.

 

 

Чувстваше се изтощен, а не беше от тези, дето се изморяват лесно.

Годините, през които бе придрямвал във влакове, самолети и автобуси и бе лагерувал в джунгли, пустини или близо до вражески позиции, го бяха направили издържлив. Обичаше финото бельо и ухаещите на мента възглавници в луксозните хотели, но можеше да спи също тъй непробудно върху войнишка постеля, дори под отекващия тътен на артилерийския огън.

Тази вечер Фин копнееше за легло и забрава. Но за съжаление още не беше си разчистил сметките. Макар да бе човек, който пренебрегва правилата, той никога не бягаше от проблемите.

— Това бяха последните гости.

Анджела влетя в стаята. Изглеждаше също тъй свежа и привлекателна, както в началото на приема.

— Всички бяха толкова щастливи, че отново си при нас.

Тя го прегърна и сгуши глава на рамото му. По стар навик той я погали по косата. Усети нежното й и същевременно жилаво тяло. Имаше чувството, че около него се увива ароматно пълзящо растение. Ако не подрежеше навреме филизите, то сигурно щеше да го задуши.

— Нека да седнем. Трябва да поговорим, Анджела.

— Не е за вярване, но вече нямам сили за приказки.

Тя плъзна ръка по гърдите му, после взе да си играе с горното копче на ризата му.

— Цяла вечер чакам да останем насаме, за да те посрещна за „добре дошъл“ както трябва.

Наведе се напред, за да го целуне. Когато той се отдръпна, сините й очи гневно заблестяха.

— Анджела, съжалявам. Не ми се ще да продължаваме онова, което приключихме преди шест месеца. — Фин стисна с ръце раменете й. — Вярно, краят бе лош и наистина съжалявам, но все пак сложихме край.

— Нали не искаш да ме накажеш, че се поддадох на емоциите и ти наговорих куп излишни неща? Фин, ние означаваме толкова много един за друг.

— Просто изживяхме една любовна връзка — поправи я той. — Любихме се и в леглото бяхме страхотни. Приятелството ни бе някак странно. Но бихме могли да го спасим, ако се откажем от другото.

— Колко си жесток!

— По-скоро откровен.

— Не ме ли желаеш?

Тя отметна назад глава и се разсмя. Студен, безрадостен смях, също като очите й.

— Знам, че ме искаш. Усещам го.

Цялата пламтеше, когато отново пристъпи към него. Полуотворените й устни се изкривиха в усмивка, когато погледът му се спря върху тях.

— Знаеш какво мога да направя за теб, Фин, и какво ще ти позволя да направиш с мен. И ти го искаш не по-малко от мен.

— Невинаги задоволявам желанията си.

— Ти ме облада за първи път точно тук, на пода. Забрави ли?

Без да сваля очи от него, тя го погали по гърдите и трепна тържествуващо, когато усети учестения ритъм на сърцето му.

— Тогава те подлудих, ти разкъса дрехите ми. Нима си забравил онзи миг?

Прелъстителният й шепот проряза слабините му.

Не, не беше забравил и споменът разпали диво страстта му. Ноктите й, забити в гърба му, зъбите й, потънали в плътта на раменете му — беше го одрала и хапала до кръв, но тогава на него не му пукаше.

— Искам пак да ме любиш, Фин.

Анджела наблюдаваше изражението на лицето му, докато ръката й се плъзгаше все по-надолу.

Той присви пръсти и ги впи в гърба й. Знаеше какво го очаква и за миг го обзе див копнеж да се отдаде на бурното удоволствие. Но спомените му не бяха свързани само с необуздания секс и с развихреното въображение.

— Няма да се получи, Анджела.

Отпусна ръце. Реакцията й бе зашеметяващо бърза. Беше неподготвен и злобният й неочакван шамар го отхвърли две крачки назад.

В очите му проблеснаха две жарки гневни слънца, но той само вдигна ръка и хладнокръвно избърса кръвта от устните си.

Виждам, че нищо не се е променило.

— Защото съм по-стара от теб, нали? — изсъска тя. Яростта изкриви грижливо поддържаното й, красиво лице. — Мислиш си, че ще намериш някоя по-млада, някоя, която можеш да моделираш, обучиш, да я накараш да ти се подчинява?

— Не започвай старата песен. Достатъчно съм се наслушал.

Той се обърна и се запъти към вратата. Беше прекосил фоайето, когато тя се хвърли в краката му.

— Не ме напускай! Недей!

Вкопчи се в краката му и захлипа. Мразеше да я изоставят, само при мисълта се вцепени от панически страх. Но винаги е било така. И така щеше да бъде.

— Съжалявам.

В този миг тя наистина съжаляваше, от все сърце. Това още повече усложняваше нещата.

— Извинявай. Моля те, не ме напускай.

— За бога, Анджела.

Изпълнен със съжаление и отвращение, Фин я изправи на крака.

— Престани, не се дръж така.

— Обичам те, толкова много те обичам.

Обви с ръце врата му и заплака на рамото му. Любовта й бе тъй искрена, както и яростта й и също тъй променлива и капризна.

— Ако бях сигурен в чувствата ти, щеше да ми е мъчно и за двама ни.

Той я хвана за раменете и я разтърси. Сълзи — винаги ги бе смятал за най-мощното и коварно женско оръжие.

— Осъзнай се, по дяволите. Нима допускаш, че след като се гушкахме заедно три месеца, не съм разбрал кога си играеш с мен? Ти не ме обичаш. Искаш да си с мен, защото първи си тръгнах.

— Не е вярно.

Анджела вдигна мокрото си, погрозняло от сълзи лице. Изписаната болка бе тъй искрена и откровеността — тъй отчаяна, че той почти омекна.

— Обичам те, Фин. И мога да те направя щастлив.

Вбесен, както от нея, така и от собствената си слабост, той отблъсна ръцете й.

— Нима си мислиш, че не знам за натиска, който си оказала върху Джеймс, за да ме уволни само защото ти не искаше да замина за Лондон?

— Бях отчаяна — изхлипа Анджела и зарови лице в шепите си. Сълзите се стичаха между пръстите й. — Страхувах се да не те загубя.

— Искаше да докажеш, че имаш власт. И ако Джеймс не бе застанал твърдо зад мен, ти щеше да прецакаш кариерата ми.

— Той дори не ме изслуша — каза тя и отпусна ръце. Лицето й застина в сурова маска. — Нито пък ти.

— Така е. Тази вечер дойдох, защото се надявах, че ще имаме достатъчно време, за да изясним отношенията си. Но май съм сгрешил.

— Нима си мислиш, че можеш просто ей така да ме напуснеш?

Тихият, спокоен глас го застигна на вратата. Нямаше и помен от сълзите.

— Нима допускаш, че е толкова лесно да обърнеш гръб и да си отидеш? Ще те съсипя. Може да минат години, но кълна се, че ще те унищожа.

Фин се спря на прага. Тя стоеше насред фоайето с размазан грим и подпухнало от плач лице, с подути очи и злобен поглед.

— Благодаря ти за приема, Анджела. Спектакълът беше страхотен.

 

 

Диана би се съгласила с думите му. Докато Фин крачеше към колата си, тя се прозяваше в асансьора, който я носеше към апартамента й. Слава богу, че на другия ден не бе на работа. Щеше да има достатъчно време за почивка и размисъл за отношенията си с Маршал.

Но засега единствената точка от програмата й бе дългата, отпускаща баня и здравият сън.

Извади ключовете от чантата си още преди да спре асансьорът. Като си тананикаше, отключи вратата и резето се вдигна. Щом прекрачи прага, по навик, запали лампата в коридора.

„Каква тишина!“ — каза си тя. Прекрасна, блажена тишина.

Вратата хлопна зад гърба й. Запъти се към телефона и включи секретаря. Докато слушаше съобщенията, изхлузи черните сатенени обувки и с облекчение размърда палците на краката си. Усмихна се, щом чу гласа на Фран и вероятните имена за бъдещото бебе. В следващия миг мерна плика под вратата.

Странно! Дали си е бил там, когато се прибра? Тя прекоси стаята и преди да вземе писмото, погледна през шпионката.

Върху запечатания плик нямаше нищо написано. Озадачена и потискайки поредната прозявка, тя го разкъса и разгъна единствения бял лист.

Имаше само едно изречение, напечатано с червено мастило: „Диана, обожавам те“.