Нора Робъртс
Частни скандали (30)

Глава 29

— Мистър Райли, знам, че сте разстроен, но трябва да ми позволите да се справя с положението.

Дженър стоеше на тротоара пред крайградската къща на Джеф и му беше напълно ясно, че може само временно да възпре Фин да не разбие вратата.

— Тя е вътре. Чувствам го.

— Без да подценявам инстинкта ви, искам да ви кажа, че не можем да бъдем сигурни. Само знаем, че Джеф Хайът е предал съобщението. Трябва да проверим всичко — напомни му Дженър. — Също както проверихме шофьора Тим О’Мейли.

— Който не беше в дома си — изръмжа Фин, като се вглеждаше внимателно в прозореца. — И служебната кола не беше на паркинга. Никой не е виждал О’Мейли от следобед.

Леденостуденият му смразяващ поглед отново проряза Дженър.

— Къде е той, по дяволите? И къде е Диана?

— Именно това ще разберем. Няма да губя време, за да ви казвам да се качите в колата си и да се приберете у дома си, но настоявам да ме оставите аз да се оправя с Хайът.

— Ами започвайте.

Гласът му беше студен, а погледът смразяващ. Фин беше готов да избухне всеки миг. Лейтенантът побърза да натисне звънеца. Разнесе се мелодичен камбанен звън. Под краката му имаше изтривалка с надпис „ДОБРЕ ДОШЛИ“, на яркочервената врата висеше коледен венец, а покрай нея бяха наредени разноцветни светлинки. Джеф Хайът явно се бе подготвил за празниците.

Той знаеше, че те ще дойдат, и ги чакаше. Облечен със стар пуловер и широки панталони, Джеф слезе по стълбите. Беше ги видял, че идват, още от прозореца на спалнята си. Усмихна се и спря пред вратата. Беше убеден, че това е следващата стъпка към свободата на Диана.

Той отвори вратата.

— Здрасти, Фин — рече Джеф и погледна озадачено посетителите. — Какво става?

— Къде е тя? — попита Фин, като произнесе отчетливо всяка дума.

Да, Фин наистина едва сдържаше гнева си.

— Искам да знам къде е тя.

Усмивката на Джеф се промени в объркване. Той погледна с недоумение Фин, сетне Дженър.

— Какво се е случило? Нещо не е наред ли?

— Мистър Хайът — започна Дженър и застана между двамата мъже, — искам да ви задам няколко въпроса.

— Добре — отговори Джеф и разтри слепоочията си.

— Няма проблеми. Искате ли да влезете?

— Благодаря. Мистър Хайът — продължи Дженър, — вие ли предадохте съобщението за мис Рейнолдс в три часа днес следобед?

— Да. Защо?

Джеф се сви от болка и продължи да разтрива слепоочията си.

— Господи! Може ли да седнем? Ужасно ме боли глава.

Влязоха в къщата. Явно мебелите бяха поръчани по каталог — маси, столове и лампи в еднакъв стил. Функционален апартамент, каквито харесваха прозаичните ергени или младоженците с ограничен бюджет. Седна само Джеф.

— Казал си й, че съм се обаждал аз, нали така?

— Да — усмихна се предпазливо Джеф, но очите му останаха нащрек. — Твоят помощник каза да предам на Ди, че имаш заседание и смяташ да се върнеш рано вкъщи.

— Значи вие не сте разговаряли лично с мистър Райли? — попита Дженър.

— Не. Стори ми се странно, че се обаждат в моя кабинет, но когато отидох при Ди, видях, че двете с Каси са заети. Дий пробваше сватбената си рокля. Изглеждаше невероятно.

— Защо сте се прибрали по-рано?

— Заради главоболието. Цял ден не ми минава. Трудно ми е да се съсредоточа. Вижте какво…

На лицето му пак се изписа учудване и объркване.

— Защо е всичко това? Престъпление ли е, че съм предал някакво съобщение, дошло по телефона?

— В колко часа си тръгнахте?

— Веднага след като говорих с Ди. Прибрах се вкъщи. Не, първо се отбих в аптеката и си купих аспирин. Помислих, че ако полежа малко…

Гласът му постепенно заглъхна.

— Нещо се е случило с Ди.

Той отново седна на дивана, сякаш краката не го държаха.

— О, боже. Има ли й нещо?

— Не са я виждали, откакто е излязла от кабинета си — каза Дженър.

— О, господи! Исусе! Говорихте ли с Тим? Той не я ли е откарал вкъщи?

— Не можем да намерим мистър О’Мейли.

Джеф въздъхна и потърка лицето си.

— Тогава не се е обадил помощникът ти, а Фин? А пък аз не попитах нищо. И през ум не ми мина.

Челюстта му потрепери и той пак отпусна ръце. Очите му потъмняха от спотаен страх.

— Мислех само да се прибера вкъщи и да си легна. Само отговорих, че ще й предам съобщението. Така и направих.

— Не ти вярвам.

Нито един от мускулите на Фин не трепна. Думите му удариха Джеф като плесница.

— Ти си педантичен човек, Джеф. Така те описа Диана.

Времето минаваше.

— Защо си предал непроверено съобщение, след като знаеш какво става напоследък?

— Нали беше от теб.

Начинът, по който Фин го изучаваше — сякаш разравяше тайните в главата му, го изнервяше.

— Тогава вероятно нямаш нищо против, ако огледаме къщата ти — каза Фин и се обърна към Дженър. — Всеки сантиметър.

— Мислиш, че аз…

Джеф млъкна и стана от дивана.

— Хайде — подкани ги той. — Претърсете навсякъде.

— Благодаря ви за сътрудничеството, мистър Хайът. Ще бъде най-добре, ако ни придружавате.

— Добре.

Джеф се вкамени, вторачен във Фин, и каза:

— Знам за чувствата ти към нея и не те обвинявам за това.

Те претърсиха всяка стая, надникнаха в дрешниците, в шкафовете и в гаража, където беше паркиран незабележителният седан на Джеф. Всичко това трая по-малко от двайсет минути.

Фин забеляза подредената функционална мебелировка и прилежно изгладените дрехи. Като директор на най-гледаното шоу, Джеф явно получаваше голяма заплата. Ала Фин видя, че той явно не харчи парите за себе си.

Зачуди се за какво ли спестява Джеф Хайът.

— Бих искал тя да е тук — каза Джеф. Той почувства мимолетен радостен порив, когато отминаха библиотеката.

— Поне щеше да е в безопасност. Искам да ви помогна. Можем да започнем с пресата — да обявим Диана за общонационално издирване. До сутринта всички ще я търсят. Всеки познава лицето й.

Той погледна умолително Фин.

— Все някой ще я види. Той не може да я държи заключена непрекъснато.

— Където и да я държи — каза Фин, без да откъсва очи от Джеф, — аз ще я намеря.

Сетне излезе от къщата и не се обърна нито веднъж. След няколко секунди двигателят на колата му изрева.

— Не го обвинявам — измърмори Джеф и погледна Дженър. — Никой не би го обвинил.

Когато и полицаят си тръгна, той заключи внимателно вратата. Усмивката му ставаше все по-широка, докато се изкачваше по стълбите. Може би щяха да дойдат пак. От една страна, дори се надяваше на това, защото той щеше да ги разведе из къщата, щяха да минат точно покрай тайната стая, в която спеше неговата принцеса.

Но никога нямаше да я намерят. Тогава той и Диана щяха да останат сами. До края на живота си.

Джеф включи телевизора в стаята си. Вечерните новини не го интересуваха. Той натисна едно копче и седна да гледа Диана.

Тя продължаваше да спи, неподвижна като кукла. Сълзите, които потекоха от очите му, бяха сълзи на радост.

 

 

Дженър настигна Фин пред дома му. Той не спомена за ограничението на скоростта, което Фин бе нарушил.

— Ще проучим задълбочено Хайът и О’Мейли. Защо не поемете ролята си на репортер и не огласите случилото се?

— Разбира се, че ще излъчим съобщение.

Фин стоеше на хладния декемврийски вятър и се опитваше да се отърси от паниката, която го обземаше.

— Хайът изглежда невинен като новородено агънце, а?

— Да — отговори Дженър и дъхът излезе от устата му като облаче.

До Коледа оставаха три дни. Той смяташе да направи всичко, което беше по силите му, за да бъде денят наистина празничен.

— Къщата му не ми хареса — рече Фин след минута.

— В какъв смисъл?

— Всичко беше на мястото си. Нито една картина, окачена накриво, никаква прашинка. Книгите и списанията — строени като войници. Мебелите бяха наредени в геометрични форми. Всичко беше подредено и абсолютно чисто.

— Забелязах. Истински маниак.

— Именно това ме порази. Той отговаря на описанието на човека, когото търсим.

Дженър се съгласи с това, като кимна.

— Човек може да е обсебен от мания за чистота, но не и от мания да убива.

— А къде беше коледната елха? — измърмори Фин.

— Коледната елха ли?

— Той беше сложил венец и светлинки на външната врата. Но нямаше елха. А би трябвало да има.

— Може да е от онези, които се придържат към традицията, и я слагат чак на Бъдни вечер.

Но Дженър си каза, че този пропуск заслужава внимание.

— И още нещо, лейтенанте. Той твърди, че се е прибрал вкъщи рано, за да си полегне. Леглото в стаята му беше единственото разхвърляно нещо. Възглавницата и одеялото му бяха леко смачкани. Ние го вдигнахме от дрямката. Защо тогава беше с обувки?

Очите на Фин светнаха.

— Връзките му бяха завързани с двоен възел. Такъв спретнат и прибран човек не лежи с обувки в леглото.

„Не е пропуснал да забележи това“, помисли си Дженър.

— Мисля, че съм ви го казвал и преди, мистър Райли — имате набито око.

 

 

Не можеше да стои сам вкъщи. Върна се в телевизията, но не влезе в новинарското студио. Нямаше да издържи на въпросите. Отиде в кабинета си и си направи силно кафе. Добави към него и една голяма доза уиски.

После включи компютъра си.

— Фин?

На прага застана Фран. Лицето й беше на петна, а очите — подути и зачервени. Преди Фин да успее да стане, тя направи една крачка към него, като се препъна.

— О, боже, Фин.

Той потупа треперещите й рамене, макар да знаеше, че не може да я успокои. Само стори онова, което обикновено се правеше в подобни случаи.

— Трябваше да отида на преглед при лекаря. Нямаше ме тук.

— Нямаше да промениш нищо, Фран.

— А може би щях да мога да направя нещо. — В очите й блесна гняв.

— Как е успял да я отвлече? Чух десетина различни версии.

— Нали тук е ковачницата на слуховете?! Не разполагаме с никакви факти. Тя си е тръгнала рано и е отишла на паркинга, където се предполага, че са я чакали колата и шофьорът й. И после изчезва. Тим сякаш се е изпарил.

Фран не хареса хладния му прозаичен глас, нито ежедневното бръмчене на компютъра.

— А каква е истината, Фин? Защо не ми кажеш истината?

— Истината е, че онзи, който й пращаше бележки, и който е убил Лу Макнийл, Анджела и Пайк, е отвлякъл Диана. Пуснали са съобщение за издирването й. Търсят и О’Мейли, и колата.

— Тим не би направил такова нещо.

— Защо мислиш така? — Думите му прозвучаха като изстрели. — Защото го познаваш ли? Защото той е член на голямото семейство на Диана? Зарежи това. Може и да е той.

Фин седна и изпи на екс половината от кафето си. Кофеинът и уискито се разляха из тялото му и го затоплиха.

— Аз също мисля, че не е Тим. Но не мога да бъда сигурен, докато той не се появи. Ако изобщо се появи.

— Но защо ще го прави? Той работеше за Ди от две години. Не е отсъствал нито ден.

— Само че по-рано не е бил мъртъв, нали?

Фин се прокле, когато лицето й пребледня. Той стана и й наля уиски. Чисто.

— Съжалявам, Фран. Не съм на себе си.

— Как можеш да седиш тук и да говориш такива неща? Как можеш да се държиш като спокоен, невъзмутим журналист? По дяволите, тук става дума за Ди.

Фин пъхна ръце в джобовете си.

— Когато нещо е от жизненоважно значение за някого, когато отговорът означава всичко за него, то той сяда, работи, мисли, събира фактите и съставя сценарий, който разиграва. Прецизно. Аз мисля, че похитителят е Джеф.

— Джеф?

Фран се задави с уискито.

— Ти си луд. Джеф е напълно предан на Ди и е безобиден като бебе. Той никога не би й сторил зло.

— Разчитам на това — рече глухо Фин. — Заложил съм живота си на това. Искам всичко, което имаш за него, Фран. Личното досие, записки, папки. Кажи ми какво е мнението ти за него, какви са наблюденията ти. Трябва да ми помогнеш.

Тя не каза нищо. Само го гледаше изпитателно. Едва сега видя, че очите му не бяха студени. Напротив — те горяха. В тях се четеше ужас.

— Дай ми десет минути — каза тя и го остави сам.

Фран се върна бързо и донесе купчина папки и кутия с компютърни дискети.

— Списък на местата, където е работил, характеристика, заявление за работа и информация за данъците.

Тя се усмихна едва-едва.

— Взех календарите от бюрото му. Той ги пази през цялата година. Всички бяха записани на дискети.

Педант. Маниак. Когато взе първата касета, кръвта на Фин се смрази.

— Това е личното му досие от Си Би Си. Надявам се, че нямаш нищо против да наруша закона и да го видя.

— Не. Това заявление за работа е от април 1989 година. Кога беше първото предаване на Ди в Си Би Си?

— Около месец преди това.

Фран взе уискито, за да преглътне буцата в гърлото си.

— Това не доказва нищо.

— Не, но е факт. Адресът му е същият като сега. Как е могъл да си позволи такава къща, когато е работил като момче за всичко в радиото?

— Къщата е наследство. Чичо му я завещал. Фин, трябва да се обадя на родителите на Ди.

Тя закри устата си с ръка.

— Те ще тръгнат със самолета утре сутринта.

— Съжалявам.

Той се загледа в екрана. Никога не му се бе налагало да се тревожи за семейството си.

— Би трябвало аз да го направя.

— Не, нямах предвид това. Само че не знам какво да им кажа.

— Кажи им, че ще я намерим. И това е самата истина. Фран, намери какво е записано на датата, когато Лу Макнийл беше убит. Двайсет и втори февруари.

— Да, спомням си.

Тя отвори календара и прелисти страниците, като четеше бегло подредените записки на Джеф.

— В този ден имахме шоу. Джеф го ръководеше. Спомням си това, защото валеше сняг и се притеснявахме, че ще дойдат малко зрители.

— Спомняш ли си дали той дойде?

— Разбира се, беше тук. Никога не е отсъствал от шоуто. Мисля, че имаше среща със Саймън в десет часа.

— Разполагал е с достатъчно време — измърмори Фин.

— Господи, наистина ли мислиш, че Джеф може да е отишъл в Ню Йорк, да е застрелял Лу, да се е върнал и да е влязъл спокойно в студиото, за да ръководи шоуто? И всичко това е станало в една и съща сутрин?

„Да, помисли си хладнокръвно Фин. Точно така е постъпил.“

— Лу е бил убит около седем часа сутринта. Разликата във времето между Чикаго и Ню Йорк е един час. Вероятно е взел чартърен полет. Трябва да видя квитанциите му.

— Той не държи личните си вещи тук.

— Тогава трябва пак да отида в къщата му. Когато Джеф дойде тук утре сутринта, направи всичко възможно да го задържиш.

Фран стана и наля кафе в уискито си.

— Добре. Нещо друго?

— Да видим какво още ще намерим тук.

 

 

Диана изгуби съвсем представа за времето. В света, който Джеф бе създал за нея, нямаше значение дали е ден или нощ в тесния свят, който Джеф бе създал за нея. Главата й беше замаяна от опиата, стомахът я болеше, но успя да изяде закуската, която той й остави. Но не отвори белия плик, сложен на подноса.

Дълго търси някакъв отвор в стените. Наднича и бута с лъжицата, докато се изпоти и пръстите й се схванаха. Успя само да скъса тук-там красивите тапети.

Не знаеше дали Джеф бе излязъл, нито откога е сама. В този миг се сети за телевизора и скочи като котка да вземе дистанционното управление.

Още беше сутрин, помисли си тя, а очите й се напълниха със сълзи, докато превключваше каналите. Колко лесно беше да се ориентираш за часа по познатата дневна програма. Веселият смях на популярното телевизионно състезание прозвуча едновременно и като подигравка, и като успокоение.

Диана разбра, че е проспала собственото си шоу, и сподави горчивия си смях.

Къде ли беше Фин? Какво ли правеше? Къде ли я търсеше?

Тя стана и влезе в банята. Макар че вече беше проверила веднъж, Диана пак се качи на ваната и на тоалетната чиния и погледна дали няма скрити камери.

Нямаше друг избор, освен да повярва на Джеф, че той няма да наднича в банята. Диана затвори вратата, като се опита да не мисли, че на нея няма ключалка. Съблече се.

Трябваше да прогони страха, че Джеф ще дойде точно в такъв момент. Хладната, живителна струя и бе нужна, за да проясни съзнанието си. Сапуниса се няколко пъти, като търкаше усилено.

Джеф не бе изпуснал нито една подробност — шампоанът, пудрата и кремовете, които тя харесваше, бяха тук. Диана използва всичко и малко се поуспокои, когато свърши. Уви се в хавлията и се върна в стаята. Искаше да види какво има в чекмеджетата.

Избра пуловер и панталон. Точно каквито би облякла за един почивен ден у дома. Диана потрепери, но занесе дрехите и дантеленото бельо в банята.

Облече се и започна да крачи напред-назад из стаята.

 

 

Фин паркира колата на една пресечка от къщата на Джеф и тръгна пеша. Не си направи труда дори да почука. Току-що бе говорил с Фран по телефона в колата и знаеше, че Джеф е в телевизията.

Фин носеше резервните ключове, които Фран бе намерила в най-долното чекмедже на бюрото на Джеф. На вратата имаше три ключалки. „Доста предпазни мерки за един тих квартал“, помисли си Фин. Той отключи и трите, влезе и пак заключи.

Тръгна първо нагоре по стълбите, като потисна желанието си да се нахвърли върху бюрото и папките. Започна да търси педантично — прегледа всички чекмеджета и листове хартия. Фин търсеше квитанцията, някакво доказателство, че Джеф е пътувал до Ню Йорк и обратно в деня на убийството на Лу.

Полицията можеше да пренебрегва инстинкта му на репортер, но не и фактите. След като заловяха Джеф, те щяха да го накарат да каже къде е Диана. Фин търсеше и някакво доказателство дали Джеф има друга къща или апартамент. Може би я държеше там.

Фин не вярваше, че Диана е мъртва.

Досега убийствата бяха извършвани само на обществени места.

Фин затвори и последното чекмедже на бюрото и се зае с папките.

Когато свърши и с тях, дланите му бяха влажни. Преглътна разочарованието си и влезе в спалнята на Джеф. Не откри абсолютно нищо, освен че Джеф Хайът е организиран и отдаден на професията си човек, който живее тихо и много добре според средствата си.

 

 

Докато Фин претърсваше спалнята, Диана крачеше покрай вратата зад него. Тя знаеше, че все някога ще й се удаде някаква възможност да избяга и неуспехът щеше да бъде повече от рискован. Той можеше да бъде фатален.

 

 

В стаята на горния етаж Фин видя редиците видеокасети. Джеф беше нещо повече от педант — беше направо фанатик. На етикетите бяха грижливо изписани заглавията на телевизионни сериали, филми и новинарски предавания. На стените до телевизора бяха наредени повече от стотина касети. Фин си поигра с дистанционното управление, като реши, че ако му остане време след претърсването на къщата, ще прегледа някои от касетите, за да види дали няма записано нещо по-лично.

Той остави дистанционното управление. Само трябваше да натисне копчето и Диана щеше да оживее на екрана. Но Фин се насочи към дрешника.

Миризмата на нафталин подразни обонянието му. Вътре бяха прилежно окачени панталони и сака. Обувките бяха поставени на стойки. В албумите, които Фин намери на полицата, нямаше нищо друго, освен снимки на възрастен мъж — понякога сам, друг път с Джеф. Челюстите му бяха постоянно стиснати, а устните — намръщени. Под всяка снимка имаше грижливо написан текст:

„Чичо Матю на седемдесет и петия си рожден ден — Юни, 1983 г. Чичо Матю и Джеф, Великден, 1977 г. Чичо Матю, ноември 1988 г.“.

Снимки на друг човек нямаше. Само на един млад и слабоват мъж и на намусения му чичо. Нямаше фотографии на младо момиче, на ухилено дете или на лудуващ домашен любимец. В самия албум имаше нещо нездраво и ненормално. Фин го остави на полицата, като внимаваше да не прегъне краищата.

В горното чекмедже на дрешника имаше бельо. Изгладени и сгънати снежнобели шорти. Под тях — само обикновена бяла хартия с дъх на люляк.

Мирисът беше още по-неприятен от нафталина. Фин отвори следващото чекмедже.

Не намери нищо на обичайните места, където хората криеха ценностите си. Никакви документи, нито пакетче, залепено отгоре или отстрани на чекмеджетата, никакви ценности, пъхнати в токовете на обувките. Върху нощното шкафче беше последният брой на „Телевизионен справочник“, където избраните от Джеф предавания бяха подчертани с жълто. До списанието имаше тефтерче, подострен молив и носна кърпа.

Фин рови из къщата един час, когато най-сетне намери нещо, заслужаващо внимание — дневника, който беше под възглавницата. Подвързан с кожа, лъскав, с катинарче. Фин бръкна в джоба си за ножче, но в този миг чу превъртването на ключа на външната врата.

— Да те вземат дяволите, Фран.

Фин хвърли един поглед към дрешника, но веднага се отказа не само защото този номер беше изтъркан, но и унизителен. Фин предпочиташе да застане с лице пред противника, отколкото да се крие от него. Той се приближи до вратата на спалнята точно когато Джеф влезе в коридора и тръгна към кухнята, като си подсвиркваше.

— Не изглеждаш особено разтревожен, а? Негодник! — измърмори Фин и се промъкна към стълбите.

 

 

Джеф не можеше да чака повече. Трябваше да я види. Знаеше, че рискува, като излиза от кабинета си, когато Фран толкова настояваше да остане. Ала той се измъкна, изгарящ от желание да се прибере у дома, при Диана. В телевизията беше голяма бъркотия. Никой не беше в състояние да работи. Джеф настояваше да си тръгне и да остане сам. Не можеха да го обвинят за това.

Той наля чаша мляко, нареди вкусни бисквити за чай в една порцеланова чиния и ги сложи на подноса заедно с друга напъпила роза.

Тя сигурно си е починала. Ще се чувства по-добре, вече почти като у дома. И много скоро ще разбере колко добре се грижи той за нея.

Фин се спотаи на горната площадка на стълбите. Той чу, че Джеф си подсвирква и подрънква със съдовете, после чу тихите му стъпки, лекото изщракване, последвано от още едно.

Сетне настана гробовна тишина.

„Къде отиде онзи мръсник?“, зачуди се Фин. Слезе бавно по стълбите и се вмъкна безшумно, като сянка във всяка стая. Когато стигна до кухнята, беше крайно озадачен. Видя кутията с бисквитите и долови сладникавия мирис на глазурата им. Но Джеф се бе изпарил яко дим.

 

 

— Изглеждаш великолепно.

Джеф се усмихна срамежливо на Диана.

— Харесаха ли ти дрехите?

— Много са хубави — усмихна се насила Диана.

— Изкъпах се. Струва ми се невероятно, че толкова си се потрудил да подбереш любимите ми неща.

— Видя ли хавлиите? Дадох да им избродират твоите инициали.

— Знам.

Стомахът й се сви.

— Много мило от твоя страна, Джеф. Бисквити ли носиш?

— От онези, които обичаш най-много.

— Да.

Диана го наблюдаваше, здраво стиснала челюсти от яд. Без да го изпуска от поглед, тя взе една бисквита и отхапа малко.

— Много са вкусни.

Тя видя как очите му се впериха в устните й, когато облиза една троха от тях.

— Дълго те нямаше.

— Прибрах се веднага, щом можах. Ще отложа всичките си ангажименти за другата седмица. Имам много спестени пари, пък и чичо направи някои инвестиции. Няма да те оставям сама.

— Скучно ми е тук сама.

Тя седна на леглото.

— Ти ще стоиш с мен, нали?

— Колкото искаш.

— Седни до мен.

Тя посочи мястото на леглото до себе си.

— Мисля, че ако сега ми обясниш всичко, аз съм готова да те разбера.

Ръцете му трепереха, докато оставяше подноса.

— Не си ли сърдита?

— Не. Само малко ме е страх. Ужасявам се, като стоя заключена тук.

— Съжалявам.

Той седна до нея, като остави няколко сантиметра разстояние помежду им.

— Някой ден всичко ще бъде различно.

— Джеф?

Диана сложи ръка върху неговата.

— Защо реши да направиш това? Как разбра, че сега е моментът?

— Знаех, че трябва да е скоро, преди сватбата. Когато вчера влязох в кабинета ти и те видях със сватбената рокля… не можех да чакам повече. Това беше като знак. Ти беше толкова красива, Ди.

— Но как си го направил. Тим чакаше долу.

— Не беше той, а аз. Взех шапката, палтото и слънчевите му очила. Наложи се да го отстраня.

— Как?

Джеф наведе глава, като се вгледа в ръцете си, и сърцето й се сви.

— Джеф, мъртъв ли е Тим?

— Не го направих както с другите.

Той я погледна виновно, с изпълнени с надежда детски очи.

— Не бих го направил иначе — Тим не ти беше причинил никаква болка. Но трябваше да го премахна от пътя си, при това много бързо. Аз наистина харесвах Тим. Затова действах светкавично, за да не се мъчи. След това го сложих в багажника на колата. Доведох те тук и закарах колата на един паркинг в центъра на града. Оставих я там и се прибрах у дома, за да бъда с теб.

Джеф се намръщи, когато тя извърна лице.

— Трябва да разбереш, Ди.

— Опитвам се. Не си наранил Фин, нали?

— Обещах, че няма да го правя, въпреки че той те имаше през цялото това време, а аз все чаках.

— Знам, знам.

Диана се помъчи да се успокои.

— Те ме търсят, нали?

— Няма да те намерят.

— Но ме търсят.

— Да! — извиси глас той и стана от леглото.

Досега всичко вървеше идеално. И все пак Джеф имаше чувството, че стои на ръба на пропастта и не вижда дъното.

— Ще търсят, после ще престанат. И тогава никой няма да ни безпокои.

— Да, да.

Диана също стана, макар че краката й трепереха.

— Нали знаеш колко съм любопитна. Все задавам въпроси.

— Няма да ти липсва работата ти, Ди.

Той избърса една сълза с ръкава си.

— Аз ще съм най-добрата ти публика. Мога да те слушам часове наред. Сега няма да ми се налага да те гледам на видеото. Ти ще си пред мен.

— Ти искаш всичко да бъде действително, нали?

— Повече от всичко друго.

Сърцето й заблъска в гърдите, когато протегна ръка и го погали по бузата.

— И ме желаеш.

— Ти си единствената, която някога съм желал.

Лицето му трепна от допира й.

— Ти беше единствената, която съм искал през всичките тези години. Никога не съм бил с друга жена. Аз не съм като Пайк. Или като Райли. Аз чаках теб.

В този миг го съжаляваше.

— Ти искаш да ме докоснеш.

Тя събра всичките си сили и сложи ръката му на гърдите си.

— Ето така.

— Ти си мека. Толкова мека.

Имаше нещо смешно и жалко в начина, но който ръката му трепереше, дори когато пръстите му започнаха да я галят.

— Ако ти позволя да ме докоснеш така, както искаш, ще ме пуснеш ли навън?

Той се дръпна назад като опарен. В гърлото му заседна горчилката на предателството.

— Ти се опитваш да ме измамиш.

— Не, Джеф.

Трябваше да му покаже, че е отчаяна. Да види, че е безсилна.

— Просто се страхувам от затворено пространство. Обхваща ме ужас. Искам да изляза за няколко минути навън, да подишам чист въздух. Ти искаш да съм щастлива, нали?

— За това е нужно време. — Той стисна упорито устни. — Още не си готова за това, Ди.

— Ти знаеш, че не мога, без да работя, Джеф.

Диана се приближи до него, като внимаваше да не откъсва поглед от очите му. Когато плъзна ръце по гърдите му, очите му помръкнаха и потъмняха.

— Потискащо е да седя тук с часове. Видях колко много си направил за мен.

Диана усети очертанията на спринцовката в джоба му.

— Знам, че искаш да сме заедно.

— Ние сме заедно.

Джеф отново сложи треперещата си ръка на гърдите й. Тя не се дръпна и той се усмихна.

— Винаги ще бъдем заедно.

Той се наведе да я целуне. Тогава Диана измъкна спринцовката от джоба му.

— Диана — прошепна той.

Тя си пое дълбоко въздух и това я издаде. Тя се опита да вкара иглата в плътта му, когато той я повали на пода и започнаха да се боричкат.

 

 

Фин се приближи до библиотеката. Тогава съзря онова, което не бяха забелязали с Дженър първия път. Размерите не съответстваха. От това откритие устата му пресъхна. Библиотеката не можеше да бъде вградена на външната стена.

Фин беше уверен, че Диана е там и че не е сама. Хрумна му безумната идея да се хвърли върху лавиците. Тялото му потрепери от усилието да се сдържи. Един Господ знаеше какво би й сторил Джеф, дори и ако Фин успееше да влезе.

Опита се да се успокои и започна да търси някакъв таен механизъм, който да отвори скритата врата.

 

 

Диана губеше схватката. Част от съдържанието на спринцовката изтече, когато Джеф легна върху нея. Главата й се удари в пода и тя изпищя. Макар че погледът й се замъгли, Диана видя над себе си лицето на Джеф — изкривено от гняв и обляно в сълзи. В този миг разбра, че той наистина е способен да убива. Не само други, но дори и нея.

— Ти излъга — изкрещя той в пристъп на отчаяние. — Излъга. Аз трябва да те накажа. Налага се.

Ридаейки, той впи пръсти в гърлото й.

Диана одра лицето му с нокти. Бликна кръв, която се смеси със сълзите му. Джеф започна да вие от болка и Диана се отскубна от него. Пръстите й докоснаха спринцовката, когато той я хвана за глезена.

— Аз те обичах. Обичах те. Но сега трябва да ги причиня болка. Това е единственият начин да те накарам да разбереш. За твое добро е — така казваше чичо Матю. Трябва да стоиш тук и да ядеш само хляб и вода, докато си готова да се държиш прилично.

Той изговаряше напевно думите и я влачеше към леглото.

— Аз правя най-доброто за теб, не е ли така? Дадох ти покрив над главата. Облякох те. И така ли ми се отплащаш? Аз знам кое е най-доброто за теб.

Джеф сграбчи ръката й и я дръпна. Диана заби иглата в него.

 

 

Фин чу далечния вой на полицейските сирени в далечината, но това не го уплаши. Цялото му внимание беше съсредоточено върху загадката. Трябваше да има начин да се влезе зад библиотеката и той щеше да го намери.

— Тук някъде е — измърмори той. — Точно тук. Онзи негодник не е минал през стената.

Пръстът му напипа малка издатина. Фин я натисна и библиотеката се отвори безшумно.

Диана стоеше до леглото, стиснала спринцовката в ръка. С блеснали очи, шепнещ нейното име, Джеф пълзеше към нея.

— Обичам те, Диана.

Ръцете му я докоснаха, но после той се отпусна неподвижен на пода.

— О, боже! Диана!

Фин се озова с един скок до нея и я взе в обятията си. Тя се олюля и спринцовката се изплъзна от пръстите й.

— Фин!

Името му й прозвуча божествено. Тя чу, сякаш някъде много отдалеч, че Фин изруга, когато потрепери в ръцете му.

— Нарани ли те? Кажи ми, стори ли ти нещо?

— Не. Той искаше да се грижи за мен.

Диана зарови лице в рамото му.

— Той само искаше да се грижи за мен.

— Да се махаме оттук.

Фин я пренесе на ръце през отвора и после по коридора.

— Непрекъснато го молех да ме пусне навън.

Тя се замая от чистия въздух.

— Той е стрелял по теб, Фин. И е убил Тим.

Диана, се стресна, като чу изскърцването на спирачки. Дженър слезе от колата си заедно с двама униформени полицаи.

Фран Майърс му се бе обадила, обезумяла, но чак такава гледка — лейтенантът не бе очаквал.

— Пак сте действал на своя глава, мистър Райли.

— Никога не вярвайте на репортерите, лейтенант.

— Така е. Радвам се да ви видя, мис Рейнолдс. Весела Коледа.

 

 

Диана изучаваше отражението си в огледалото на тоалетката. Нямаше вече синини по шията и ужасът бе изчезнал от очите й.

Но сърцето й все още бе свито.

Както често й бе казвал Джо, когато още беше репортер, то беше прекалено състрадателно.

Трябваше да не мисли сега за това, защото след двайсет минути щеше да започне шоуто.

— Хей!

Диана погледна през рамо и видя усмихнатия Фин.

— Добре дошла!

— Би ли ми отделил една минута?

— За теб имам много минути.

Диана завъртя стола си и протегна ръце.

— Нали щеше да взимаш самолета?

— Обадих се на летището. Полетът ми ще закъснее с два часа. Имам много време.

В очите й блесна съмнение.

— Няма да го изпуснеш, нали?

— Няма. Нали се разбрахме, че ще отида в Рим. Забавих се само с една седмица от предвиденото.

Той се наведе и я целуна.

— Мислех, че ще имам още една възможност да те убедя да дойдеш с мен.

— Но аз имам работа.

— Пресата няма да те остави на мира.

Тя стана от стола и го заобиколи.

— Как изглеждам?

— Като жена, от която не бих искал да се отдалечавам на хиляди километри.

Той повдигна брадичката й и я погледна в очите.

— Още ли се измъчваш, Диана?

— По-добре съм, Фин. Вече всичко свърши.

Тя видя, че лицето му се промени и стана сурово.

— Недей, Фин!

— Не знам колко време ще мине, докато престана да те виждам в онази стая. Само като си помисля, че си била там, а аз съм минавал покрай теб!

Фин я придърпа към себе си.

— Още искам да го убия.

— Той е болен, Фин. Години наред е бил емоционално потискан. Търсил е някаква форма на бягство от действителността и е използвал за това телевизията. А когато намерил чичо си мъртъв, в живота му съм влязла аз.

— Изобщо не ме интересува колко е болен, смахнат или нещастен. Не мога да го съжалявам, Диана. И не мога да понасям, когато се самообвиняваш.

— Не се самообвинявам, Фин. Повярвай ми. Знам, че вината не е моя. Не съм виновна за нищо, което той е направил.

Диана пак си спомни за Тим, чието тяло беше намерено в багажника на служебната й кола на един паркинг в центъра на града.

— Аз не съм била действителна за него, Фин. Дори докато работехме заедно, аз съм била само един образ, видение. Всичко, което той е направил, е, било защото той измислил този образ. Не мога да се обвинявам за това. И все пак го съжалявам.

— Ди?

Фран застана на прага и намигна на Фин.

— Звездата ни трябва в пет часа.

— Звездата е готова.

— Мога да замина със следващия полет и да остана за пресконференцията след шоуто.

— Знаеш, че ме бива ме да се оправям с репортерите.

Диана целуна Фин по устата.

— Искаш ли да се омъжиш, Канзас?

Той я прегърна и двамата тръгнаха по коридора към студиото.

— На трети април. Бъди там, Фин.

— Никога не съм изпускал срока.

Фин я обърна към себе си.

— Луд съм по теб — каза той, но веднага се намръщи. — Неправилно се изразих.

Диана не се изненада, че успя да я разсмее. Вече нищо не можеше да я изненада.

— Обади ми се от Рим.

Марси се доближи до Диана, за да й сложи червило.

— И не забравяй, че ти отговаряш за цветята в църквата и за приема. Взе ли списъка, който ти дадох?

Той вдигна очи нагоре.

— Кой списък?

— Вземи всичките.

— Не, недей.

Марси протегна ръка, тъкмо когато Диана се протегна да целуне отново Фин.

— Имаш трийсет секунди и не искам да съсипваш труда ми — каза тя нервно.

— Остани на същата вълна, Канзас. Скоро ще се върна.

Диана направи още една крачка към сцената.

— По дяволите червилото.

Тя се обърна и се хвърли в прегръдките на Фин. Марси изпъшка, но Диана впи устни в неговите.

— Връщай се по-бързо — каза му тя и забърза към сцената.

Гръмнаха аплодисменти. Диана се усмихна на стъкленото око на камерата и влезе в живота на милиони хора.

— Добро утро. Хубаво е да се върнеш у дома.