Нора Робъртс
Частни скандали (29)

Глава 28

Диана сънуваше, че се носи бавно сред някакви червеникави облаци към бледата светлина, която се прецеждаше през мъгливите слоеве. Тя стенеше, но не от болка, а от гаденето, което изгаряше гърлото й.

Държеше очите си затворени и си поемаше дълбоко въздух. По кожата й блестяха капчици лепкава пот. Копринената блуза беше залепнала на ръцете и гърба й.

Когато най-лошото премина, тя отвори предпазливо очи.

Спомни си, че тръгна към къщи. Тим я караше с колата, после й стана лошо. Но тя не беше у дома. Дали не се намираше в болница, зачуди се смътно тя, когато бавно отвори очи. Нежна виолетова светлина пълзеше по тапетите. Белият вентилатор на тавана леко раздвижваше въздуха с шептящия звук на перките си. Върху лъскавото махагоново бюро имаше колекция от красиви цветни шишета и съдини. Една великолепна млечка с жълто-червени цветове и миниатюрен синкав смърч, украсен със сребърни звънчета, създаваха коледна атмосфера.

Наистина ли беше в болница? Замаяна, Диана се опита да седне. Отново й се зави свят и усети гадене в стомаха. Виждаше всичко в двойно. Помъчи се да вдигне ръка към лицето си, но тя падна безжизнено на леглото. Можеше само да лежи неподвижна и да се опитва да превъзмогне гаденето.

Видя, че стаята е нещо като кутия, без прозорци. Досущ ковчег.

Стъписването й прерасна в паника. Диана се надигна и започна да вика. Опита се дори да стане от леглото. Запрепъва се като пияна. Довлече се олюлявайки се до стената, и прокара пръсти по изящните цветни тапети. Търсеше някакъв отвор. Разбра, че се намира в капан. Обърна се с широко отворени очи. Да, в капан.

Това, което видя на стената над леглото, я доведе до истерия. От една огромна снимка й се усмихваше дръзко собствения й лик. Бавно, с разтуптяно сърце огледа и останалата част от стаята.

Не, тук нямаше врати и прозорци, само тапети на цветя, върху които бяха залепени десетки нейни фотографии. Снимки със скрита камера, снимки от корици на списания и вестници стояха на фона на красивите тапети.

— О, господи! Мили боже!

Диана чу хленчещия си уплашен глас и прехапа устни.

Тя откъсна поглед от собствените си изображения и вторачи изцъклени от ужас очи в масичката. Тя бе застлана със снежнобяла покривка, върху която имаше сребърни свещници с лъскави бели свещи. Там бяха наредени десетки малки съкровища — обицата, която Диана бе загубила преди няколко месеца, едно от червилата й, коприненият шал, подарен й от Саймън на една Коледа и червената ръкавица, изчезнала миналата зима.

Имаше и други неща. Диана се приближи, обзета от напрежение и страх при вида на колекцията. Една бележка, която бе написала на Джеф, кичур черна като абанос коса, завързана със златиста нишка, още нейни снимки, сложени в красиви рамки с орнаменти. Обувките, с които се качи в лимузината, също бяха там. Сакото й беше старателно сгънато.

Тя разбра, че това е нещо като светилище, и потрепери. Звукът, който издаде, беше животински и смрази кръвта й. В ъгъла имаше телевизор и лавица, отрупана с подвързани с кожа албуми. Но най-ужасяващото бяха камерите в горните ъгли на стаята. Мъничките червеникави светлинки блестяха като очички.

Диана отстъпи назад и се спъна. Страхът й нарастваше с всеки изминат миг. Погледът й се стрелкаше ту в едната камера, ту в другата.

— Ти ме наблюдаваш — каза Диана, като се опита в гласа й да не звучи обзелият я ужас. — Знам, че ме наблюдаваш. Няма да ме задържиш тук. Те ще ме търсят. Знаеш, че ще ме намерят. Сигурно вече са започнали да ме търсят.

Диана погледна към часовника си, но той не беше на ръката й. „От колко ли време беше тук, зачуди се като обезумяла тя.“ Може да са минали пет минути или цели дни, откакто изгуби съзнание в колата.

Колата! Дъхът й секна.

— Тим!

Тя стисна устни, за да не се разплаче.

— Тим, трябва да ме пуснеш. Ще се опитам да ти помогна. Обещавам. Ще направя всичко възможно. Моля те, ела тук, кажи нещо.

Сякаш в отговор на молбата й част от стената се отвори. Диана се спусна натам, но само изстена отчаяно, защото отново й се зави свят. Успя да изправи рамене, като се надяваше, че е прикрила страха си.

— Тим — започна Диана, сетне зяпна в почуда.

— Добре дошла вкъщи, Диана.

Със зачервено от стеснение и удоволствие лице в стаята влезе Джеф. Той носеше сребърен поднос с чаша за вино, порцеланова чиния с ароматни спагети и една напъпила роза.

— Надявам се, че стаята ти харесва.

Той бавно остави подноса на бюрото.

— Доста време се потрудих да я направя точно каквато трябва. Искам не само да се чувстваш удобно, но и да бъдеш щастлива. Да, знам, че няма прозорци.

Джеф се обърна към нея с блеснали очи, макар че в гласа му се прокрадна нотка на извинение.

— Но така е по-безопасно. Никой няма да ни безпокои, докато сме тук.

— Джеф!

„Спокойно!“ — заповяда си Диана. Трябваше да запази спокойствие.

— Не можеш да ме държиш тук.

— О, мога. Обмислил съм всичко много внимателно. Отне ми няколко години. Но защо не седнеш, Ди? Вероятно се чувстваш леко замаяна. А аз искам да бъдеш добре, докато се храниш.

Джеф пристъпи към нея. Диана се сви, ала той не я докосна.

— По-нататък — продължи той, — след като разбереш всичко, ще се почувстваш много по-добре. Необходимо ти е време.

Той вдигна ръка, сякаш да докосне бузата й, но я дръпна, за да не уплаши Диана.

— Моля те, опитай да се отпуснеш. Никога не се отпускаш. Знам, че се страхуваш, но всичко ще бъде наред. Ако се съпротивляваш, ще се наложи да… — Джеф не можа да произнесе думите и измъкна една спринцовка от джоба си. — Не искам да го правя.

Диана мигновено се сви и той прибра спринцовката.

— Наистина не искам. Но ти няма да можеш да се измъкнеш.

Джеф се усмихна отново и премести масата и стола до леглото.

— Трябва да се храниш — каза грижовно той. — Винаги си ме тревожила, защото не се грижиш достатъчно за себе си. Вечно ядеш на крак, не обядваш. Но аз ще се грижа добре за теб. Седни, Диана.

Мина й през ум да откаже. Можеше да започне да пищи, да буйства, да го заплашва. Но имаше ли смисъл? Тя познаваше Джеф — или по-точно си мислеше, че го познава — от години. Спомни си, че той може да бъде упорит. Ала тя винаги бе успявала да го вразуми.

— Гладна съм — каза му Диана, като се надяваше, че стомахът й няма да се възпротиви. — Ще ми говориш ли, докато се храня? Ще ми обясниш ли всичко?

Тя му се усмихна.

— Да.

Усмивката изгаряше лицето му като треска.

— Мислех, че отначало може да се разсърдиш.

— Не съм сърдита. Уплашена съм.

— Няма да ти сторя зло.

Той взе вкочанената й ръка в своята и я стисна леко.

— На никого няма да позволя да ти причини болка. Знам, че може да си помислиш да избягаш от мен, да минеш през изхода в стената. Но няма да можеш. Аз съм много силен, а ти си още отмаляла от опиата. Каквото и да правиш, ще останеш заключена тук. Седни.

Тя изпълни заповедта му като насън. Искаше да избяга, но краката й трепереха. Как да бяга, като едва се държеше? Опиатът беше един от детайлите, за които човек като Джеф би помислил. Именно това го правеше незаменим в телевизионния й екип.

— Не постъпваш правилно, като ме държиш тук, Джеф.

— Това е вярно — съгласи се той и сложи подноса на масата пред нея. — Ала реших, че така е най-добре за теб. Много дълго мислих. Непрекъснато мисля за теб. По-нататък ще можем да пътуваме заедно. Разгледах къщите в Южна Франция. Мисля, че там ще ти хареса. — Той я докосна леко по рамото. Кожата й настръхна. — Толкова много те обичам!

— Но защо не ми го каза досега? Можеше да ми обясниш какво чувстваш.

— Не можех. Отначало мислех, че просто си много стеснителен, но после разбрах, че всичко е предопределено от Съдбата.

Джеф придърпа още един стол. Изгаряше от нетърпение да обяснява. Наведе се напред и очилата се плъзнаха по носа му. Погледът на Диана се замъгли, сетне просветна и тя видя как Джеф бутна очилата нагоре — стар навик, който по-рано й беше приятен, но сега смрази кръвта й.

— Ти трябваше да направиш някои неща, да придобиеш опит. Мъжете. Трябваше да излезеш от системата си, преди да можем да бъдем заедно. Аз те разбирам. Никога не съм те обвинявал заради Фин. Но това ми причиняваше болка.

Джеф сложи ръце на коленете си и въздъхна.

— Ала не те обвинявам. Не мога да обвиня и него.

Лицето му отново засия.

— И как бих могъл, като знам, че ти си съвършена! Когато те видях за пръв път по телевизията, дъхът ми секна. Дори се поуплаших. Ти гледаше право в мен, през мен. Никога няма да те забравя. Дотогава бях толкова самотен. Израснах в тази къща, единствено дете. Ти не се храниш, Диана. Искам да ядеш.

Тя взе послушно вилицата. Джеф искаше да говори. Явно изгаряше от нетърпение да го направи. Диана реши, че най-добрият начин да избяга, беше да се престори, че го разбира.

— Каза ми, че си израснал в Айова.

— Майка ми ме заведе там по-късно. Тя беше много своенравна.

В гласа му пак се долови нотка на извинение.

— Не слушаше никого, не се подчиняваше на никого. И естествено, чичо Матю я наказваше. Той беше по-възрастен — главата на семейството. Държеше я затворена в тази стая, за да я накара да разбере кое е правилно и кое не е.

Лицето му се промени, докато говореше. Стисна устни и присви очите си, които някак се състариха и станаха по-строги.

— Но майка ми така и не разбра нищо, колкото и усилия да полагаше чичо. Тя избяга и забременя. Когато навърших шест години, я прибраха в лудницата. Аз отидох да живея при чичо Матю. Нямаше кой друг да ме вземе.

Диана успя да преглътне хапка спагети, която заседна като лепило в гърлото й. Страхуваше се да опита от виното. Джеф може би бе сложил опиат и в него.

— Съжалявам за майка ти, Джеф.

— Няма нищо.

Той сви рамене и се отърси от мисълта като змия, която сменя кожата си. Лицето му отново се проясни, сякаш беше погалено от нежна ръка.

— Тя не ме обичаше. Никой, освен чичо Матю не ме е обичал. И освен теб. Това е само вино, Ди. Любимото ти.

Той се засмя, взе чашата и отпи, за да й покаже, че няма нищо опасно.

— Не съм сложил нищо в него. Не се налагаше, защото сега ти си тук. С мен.

Но Диана не пи от виното, защото не беше сигурна какво ще бъде въздействието му, като се смеси с опиата.

— Какво стана с майка ти?

— Тя полудя. Сетне умря. Хареса ли ти вечерята? Знам, че тези спагети са любимите ти.

— Чудесни са.

Диана провря още една хапка през скованите си устни.

— На колко години беше, когато тя почина?

— Не знам. Това няма значение. Аз бях щастлив с чичо.

Джеф явно се нервираше, когато говореше за майка си, затова избягваше този въпрос.

— Той беше страхотен. Силен и добър. Не ме наказваше, защото и аз бях добър. Не го измъчвах, както правеше майка ми. Ние се грижехме един за друг.

Джеф започна да говори бързо и развълнувано.

— Той се гордееше с мен. Аз учех усилено и не се мотаех с другите хлапета. Те не ми трябваха. Само искаха да карат бързи коли, да слушат музика и да се карат с родителите си. Аз уважавах чичо. Никога не забравях да изчистя стаята си или да измия зъбите си. Чичо Матю все повтаряше, че не ми трябва никой друг, освен семейството. Той беше единственият ми роднина. После, когато той умря, остана само ти. Затова знаех, че постъпвам правилно.

— Джеф!

Диана употреби цялото си умение, за да поддържа разговора и да го насочи в посоката, в която искаше.

— Мислиш ли, че чичо ти би одобрил това, което правиш сега?

— О, напълно.

Той засия. Лицето му беше лъчезарно, невинно и ужасяващо.

— Той непрекъснато ми говори тук, горе.

Джеф посочи главата си и намигна.

— Чичо ми каза да бъда търпелив, да чакам, докато настъпи подходящият момент. Знаеш ли кога започнах да ти изпращам писма?

— Да, спомням си.

— Тогава за пръв път сънувах чичо Матю. Той ми каза да те ухажвам като истински джентълмен. Да бъда търпелив. Все ми повтаряше, че хубавите неща стават бавно. Каза, че трябва да чакам и да се грижа за теб. Мъжете трябва да закрилят жените, да се грижат за тях. Хората са забравили това. Вече никой не го е грижа за другия.

— Затова ли уби Анджела, Джеф? За да ме предпазиш от нея?

— Обмислях това няколко месеца.

Той пак се облегна назад и кръстоса крака. Разговорите с Диана винаги бяха важни. А този беше най-приятният.

— Ти не знаеш, но аз я накарах да мисли, че ще заема мястото на Лу.

— На Лу! Лу Макнийл?

— Да, след като го убих.

— Лу!

Вилицата падна от пръстите й и издрънча върху порцелановата чиния.

— Ти си убил Лу?

— Той ти измени. Аз трябваше да го накажа. Той използва и Саймън. Докато не започнах да работя при теб, аз всъщност нямах приятели. Саймън ми стана приятел. Щях да убия и него, но разбрах, че са го използвали. Той не е бил виновен, нали?

— Не — побърза да каже Диана и наблегна на думата, като сложи ръка върху неговата. — Не, Джеф. Саймън не е бил виновен. Аз много държа на него. Не искам да му причиниш болка.

— И аз си помислих така — ухили се той като дете, похвалено от възрастен човек. — Аз те познавам много добре, Диана. Знам всичко за теб, за семейството ти, за приятелите. Знам кое е любимото ти ястие и цвят, знам къде обичаш да пазаруваш. Знам какво мислиш. Все едно съм в главата ти. Или ти в моята — бавно добави той. — Понякога мисля, че ти си в моята. Знаех, че искаш да отстраниш Анджела от пътя си. Но ти никога не би я наранила. Ти си толкова мила и добра.

Той стисна ръката й.

— Затова аз го направих вместо теб. Уговорих я да се срещнем на паркинга на Си Би Си. Тя отпрати шофьора си — точно както й казах. Отворих външната врата с моята карта и заведох Анджела в студиото. Казах й, че съм преснимал някои неща — идеи за шоуто, гости, планове за бъдещето. Тя щеше да ги купи от мен. Но не ми беше казала, че ти ще дойдеш.

Той се намръщи и издаде долната си устна напред.

— Тя ме излъга.

— Ти си я убил. И си включил камерите.

— Бях ти сърдит.

Устните му потрепериха и той наведе глава. Диана отново грабна вилицата. Хрумна й, че би могла да я използва като оръжие. Въздействието на опиата отминаваше и тя се почувства по-силна. Може би трябваше да благодари на страха за това. Ала Джеф я погледна и изгарящата светлина в очите му я накара да изтръпне.

— Знаех, че не беше правилно, но исках да ти причиня болка. Ти щеше да се омъжиш за него, Ди. Нямах нищо против да спиш с него. Слабост на плътта. Чичо Матю ми обясни как сексът развращава и колко са безсилни хората. Разбирах и бях търпелив, защото винаги съм знаел, че ти ще дойдеш при мен. Но не можех да допусна да се омъжиш за него, да положиш брачна клетва.

Той стисна силно ръката й.

— Знаех, че си ти, когато отвори вратата. Винаги познавам, щом влезеш. Ударих те. Исках да те ударя пак, но не можах. Затова те занесох на стола, сложих Анджела на другия и включих камерите. Исках да видиш какво съм направил за теб.

Той стисна устни, въздъхна и бавно пусна пулсиращата й ръка.

— Не биваше да съсипвам кабинета ти. Не трябваше да отивам и в дома на Фин. Съжалявам.

Каза го така, сякаш бе забравил за някакъв ангажимент.

— Джеф, казвал ли си на някого за чувствата си?

— Само на чичо, когато разговаряме мислено. Той беше сигурен, че ти скоро ще разбереш и ще дойдеш у дома при мен. И когато чух какво е направил с теб онзи нещастник на паркинга, разбрах, че моментът е настъпил.

— Маршал?

— Той се е опитал да те нарани. Джо ми разказа как се е държал. Затова го причаках. Убих го по същия начин като останалите. Всичко беше символично, Диана, почти свято. Не мислиш ли?

— Няма нищо свято в убийството, Джеф.

— Ти си прекалено снизходителна. — Очите му обходиха с обич лицето й. — Ако прощаваш на хората, които са ти причинили болка, те ще го направят пак. Трябва да браниш своето.

Той си спомни за кучето, което постоянно влизаше в двора им, разравяше цветята на чичо Матю и мърсеше тревата. Беше се разплакал, когато чичо му отрови кучето. Но чичо Матю му обясни защо е правилно и справедливо да се защитаваш от натрапниците. Джеф стана и се приближи до бюрото. Отвори най-горното чекмедже и извади някакъв списък.

— Всичко съм планирал. Ти и аз винаги сме правили списъци и планове. Не сме от онези, които правят нещо, без да мислят, а?

Той отново засия и й подаде списъка.

„Лу Макнийл

Анджела Пъркинс

Маршал Пайк

Дан Гарднър

Джейми Томас

Фин Райли?“

— Фин — промълви Диана.

— Той не е сигурен. Включих го в списъка, в случай че ти причини болка. Едва не го направих веднъж. За малко. Но в последната минута осъзнах, че искам да го убия, защото ревнувам. Сякаш чичо Матю дойде и блъсна пушката в последния миг. Наистина се зарадвах, че не го убих, когато видях колко си разстроена, че са стреляли по него.

— В Гръцкия квартал — прошепна Диана с треперещи устни. — Ти ли стреля по него тогава?

— Това беше грешка. Наистина съжалявам.

— О, боже! — възкликна Диана и ужасена се дръпна назад. — О, господи!

— Беше грешка.

В гласа му прозвуча опасна раздразнителност. Джеф отмести поглед от Диана.

— Казах, че съжалявам. Няма да му сторя нищо, ако не ти причинява болка.

— Той никога не го е правил. И няма да го направи.

— Тогава и аз няма да му направя нищо.

Дланите й се овлажниха и сърцето й силно затупка.

— Обещай ми, Джеф. Важно е за мен Фин да е в безопасност. Той се държи много добре с мен.

— Аз съм по-добър за теб.

На лицето му се изписа детинска сприхавост. Диана използва момента.

— Обещай ми, Джеф, инак ще бъда много нещастна. А ти не искаш да бъде така, нали?

— Не.

Той се бореше между нейното и своето желание.

— Мисля, че вече няма значение. След като ти си тук.

— Трябва да обещаеш.

Диана стисна зъби, за да прикрие отчаянието в гласа си. Трябваше да разсъждава разумно.

— Знам, че ще удържиш на думата си.

— Добре. Щом това те прави щастлива.

За да покаже, че е искрен, той взе писалката и задраска името на Фин.

— Виждаш ли?

— Благодаря. А Дан Гарднър…

— Не — отсече Джеф и сгъна списъка. — Той вече ти причини болка, Ди. Каза ужасни неща за теб и помогна на Анджела в опитите й да те съсипе. Той трябва да бъде наказан.

— Но той не е важен, Джеф. Той е едно нищо.

Трябваше да се успокои. Да му говори спокойно, но твърдо. Като възрастен на дете.

— А Джейми Томас? Това се случи преди толкова много години. Той изобщо не ме интересува.

— Но мен ме интересува. Щях да убия първо него, но той беше в Европа. Криеше се — добави презрително Джеф. — Не е лесно да прекараш оръжие през границата.

Джеф отново засия.

— Той се върна, знаеш ли? В Ню Хемпшър е. Скоро ще отида там.

Вече не й беше лошо от опиата, но още й се гадеше.

— Той не ме интересува. Нито един от тях не ме интересува. Не искам да ги нараняваш заради мен.

Джеф извърна лице намусен.

— Не искам да говоря повече за това.

— Аз искам…

— Ти трябва да мислиш и за онова, което искам аз.

Той пъхна списъка в чекмеджето и го затвори с трясък, от който шишетата издрънчаха.

— Мисля единствено за теб.

— Да, знам. Но ако отидеш в Ню Йорк да убиеш Гарднър или в Ню Хемпшър заради Джейми, аз ще бъда тук съвсем сама. Не искам да оставам заключена сама, Джеф.

— Не се безпокой — каза нежно той. — Аз имам време и ще бъда много внимателен. Толкова се радвам, че си тук.

— Моля те, ще ме пуснеш ли навън? Нуждая се от чист въздух.

— Не мога. Още не. Това не влиза в плана.

Джеф отново седна и се наведе напред.

— Трябват ти три месеца.

Кръвта й се смрази от ужас.

— Ти не можеш да ме държиш заключена тук три месеца.

— Защо не? Ще имаш всичко, от което се нуждаеш. Книги, телевизор, компания. Ще ти нося видеофилми, ще ти готвя. Купил съм ти дрехи.

Той скочи и отвори една друга тайна врата.

— Виждаш ли? Много седмици избирах подходящото облекло.

Джеф посочи към пълния с панталони, рокли и сака дрешник.

— А в бюрото има блузи, пуловери, нощници и бельо. Ей там е…

Той спря и отвори още една врата.

— Банята.

Джеф се изчерви и заби поглед в обувките си.

— Тук няма камери. Кълна се. Не бих те следил, докато си в банята. Сложил съм любимите ти шампоани за вана, сапуни, козметика. Ще имаш всичко каквото поискаш.

Думите се врязаха в паметта й. Диана не можа да прикрие раздразнението в гласа си.

— Не искам да стоя тук заключена.

— Съжалявам. Свободата е единственото, което не мога да ти дам в момента. Скоро, когато разбереш всичко, ще бъде различно. Но аз ще ти нося това, от което имаш нужда. И да изляза, ти ще бъдеш добре тук. Стаята е обезопасена, звукоизолирана. Дори някой да влезе в къщата, няма да те намери. Вратата е скрита от другата страна, зад библиотеката. Сам го измислих. Никой не би се досетил, че тук има стая, така че ще бъдеш в безопасност, когато ме няма. А когато имам работа вкъщи, ще мога да те наблюдавам. — Той посочи към камерите. — Ако се нуждаеш от мен, веднага ще разбера.

— Те ще дойдат и ще ме намерят, Джеф. Рано или късно. Те няма да те разберат. Трябва да ме пуснеш.

— Не, трябва да те задържа. Искаш ли да гледаш телевизия?

Джеф прекоси стаята и взе дистанционното управление от нощното шкафче.

— Имаме цяла кабелна система.

Диана потисна истеричния си смях и притисна пръсти до очите си.

— Не, не сега.

— Можеш да гледаш каквото поискаш. На лавицата има много видеокасети, на които съм те снимал.

Той се засуети из стаята като енергичен домакин, който гори от желание да забавлява гостите.

— Запазил съм ги за теб. Има и стереоуредба, с любимата ти музика. В банята има малък хладилник, зареден с напитки и храна.

— Джеф!

Диана усещаше как паниката й нараства. Ръцете й трепереха. Тя стана.

— Доста си се потрудил. Разбирам те, знам, че си направил онова, което си мислил за необходимо. Но да ме държиш затворена, е лошо.

— Не, не, не.

Той бързо се приближи до нея и хвана ръцете й, когато тя се дръпна назад.

— Ти си принцесата от приказките, а аз те пазя, закрилям те. Все едно си омагьосана, Дий. Някой ден ще се събудиш и ще ме откриеш тук. И двамата ще бъдем много щастливи.

— Аз не съм омагьосана. — Тя се дръпна с всичка сила. Страхуваше се от него, но и едва сдържаше гнева си.

— Аз не съм никаква принцеса. Аз съм обикновен човек, който има право на избор. Ти не можеш да ме заключиш и да очакваш да ти бъда благодарна, защото имам баня.

— Знаех си, че отначало ще се ядосаш.

Той въздъхна разочарован и посегна към подноса.

— Но ще се успокоиш.

— И още как!

Диана се нахвърли върху него и замахна със свободната си ръка. Първият удар се плъзна по скулите му. Порцеланът се разлетя на парчета и се пръсна на пода. Диана изръмжа и понечи да грабне едно от парчетата.

Сетне изпищя и започна да се бори като обезумяла, докато той се опитваше да я повали на пода. Джеф беше толкова силен, много по-силен, отколкото изглеждаше с дългите си върлинести ръце. Той не издаде абсолютно никакъв звук, само хвана здраво китките й, докато пръстите й се разтвориха и пуснаха порцелановия къс.

Джеф я завлече до леглото, като стоически изтърпя ударите на краката и юмруците й. Когато легна върху нея и тя усети мъжката му твърдост на бедрото си, ужасът й се удвои.

Явно я очакваха по-неприятни неща от заключването.

— Не!

Диана се опита да го отмести, но той затисна ръцете й над главата.

— Желая те, Диана! Господи, колко те искам!

Неумелата му целувка олигави брадичката й. Допирът до нейното извиващо се тяло накара погледът му да се замрежи. Сърцето й блъскаше лудешки до неговото. Кожата й беше мека като вода и същевременно гореща като огън.

— Моля те, моля те!

Той се разплака, когато долепи устни до нейните.

— Само ми позволи да те докосна.

— Не!

Тя извърна глава с погнуса. Трябваше да запази самообладание и да опита последната си надежда.

— Ти не си по-добър от Джейми. Причиняваш ми болка, Джеф. Трябва да престанеш да ме нараняваш.

Джеф вдигна глава. По бузите му се стичаха сълзи.

— Съжалявам, Диана. Толкова съжалявам. Но толкова дълго те чаках! Няма да се любим, докато не си готова за това. Заклевам се. Не се страхувай от мен.

— Но аз се страхувам, Джеф. Ти ме заключи. Каза ми, че никой не може да ме намери. Ами ако нещо се случи с теб? Може да умра тук.

— Нищо няма да ми се случи. Обмислил съм всичко до последната подробност. Аз те обичам, Диана, и знам, че и ти ме обичаш. Ти ми го показа по стотици начини. Начинът, по който ми се усмихваше, докосваше ме и ми се смееше, начинът, по който улавяше погледа ми. Ти ме направи директор на продукцията си. Не мога да ти опиша какво означаваше това за мен. Ти ми се довери да те ръководя. Ти повярва в мен. В нас.

— Това не е любов. Аз не те обичам.

— Още не си готова за това. А сега трябва да си починеш.

Той хвана ръката й и извади спринцовката.

— Не! Недей!

— Моля те, не го прави. Няма къде да избягам. Ти каза, че не мога да изляза оттук.

— Ти имаш нужда от почивка — каза тихо той и заби иглата в ръката й. — Аз ще те пазя, Диана.

Главата й се отпусна назад и сълзите й се смесиха с неговите. Джеф изчака нещастен, докато тя престана да се съпротивлява. Щом тялото й се отпусна, той едва обузда желанието си да я погали.

Напомни си, че това ще стане, когато Диана е готова, и доволен избърса сълзите си. После внимателно нагласи възглавницата под главата й и я целуна целомъдрено по челото. Това бе неговата принцеса. На нея той бе изградил кула от слонова кост, в която щяха да живеят заедно. До края на живота си.

— Не е ли съвършена, чичо Матю? Не е ли прелестна? И ти би я обичал, и ти щеше да си сигурен, че тя е единствената.

Той въздъхна. Чичо Матю вече не му говореше. Явно Джеф бе сгрешил, като позволи на сексуалното си желание да промени плановете. Той трябваше да бъде наказан — на хляб и вода за два дни. Така би постъпил и чичо му. Джеф клекна хрисимо, за да прибере счупените чинии. Оправи стаята и угаси лампите. Хвърли един последен, изпълнен с копнеж поглед на Диана и се измъкна, като тихо затвори тайната врата.

 

 

— Мисля, че ще бъде най-добре, ако заведете мис Рейнолдс вкъщи.

Дженър и Фин бяха в асансьора. Лейтенантът още беше ядосан от натиска, който му бе оказал Фин, но го прикриваше с мълчаливо достойнство.

— Предпочитам тя да не е в студиото, когато разпитваме пак екипа й.

— Щом разбере какво сте намислили, тя няма да отстъпи.

Доволен, че нещата се задвижват, Фин се облегна на стената.

— Ще направя всичко възможно, за да я убедя да стои настрана, но това е най-доброто, което мога да предложа. Диана много държи на колегите си. Тя няма да иска да приеме, че е замесен човек от нейния екип.

— Може да й се наложи.

— Ако вдигне голям шум, ще заведем хората й в полицейския участък. Това съвсем няма да й хареса.

— Може да опитате. Вие не я познавате като мен, лейтенант. Каси? — извика Фин, като влязоха в приемната. — Тук ли е Диана?

— Не.

Озадачена, тя спря да подрежда писмата, които смяташе да пусне на път за вкъщи.

— Какво правите тук?

— Каси, Дру — наклони глава Дженър, — бихме желали да ви зададем още няколко въпроса. Можете ли да извикате и останалите членове от екипа на мис Рейнолдс?

— Не знам кой е останал в сградата, Фин?

— Защо не им позвъниш по вътрешния телефон — предложи той. — И да намериш Диана.

Фин искаше да измъкне бързо оттук Диана. Инстинктът му подсказваше да не губи време и той възнамеряваше да го послуша.

— Кажи й, че съм в настроение да готвя.

— Но тя се прибра вкъщи. Тръгна веднага щом ти се обади.

— Обаждал съм се? — На Фин му причерня. — Диана ли ти каза, че съм се обаждал?

— Не, казал си да й предадат, че имаш заседание и ще се прибереш рано вкъщи. Съобщиха й го по време на пробата и тя тръгна веднага след нея.

Фин отвори вратата на кабинета на Диана и погледна вътре.

— Ти ли прие съобщението?

— Не, аз бях с нея. Джеф е бил на телефона.

Очите му бяха като син лед, когато се обърна.

— Той ли каза, че е говорил с мен?

— Да. Защо?

Страхът започна да измества объркването. Каси погледна Дженър, после Фин.

— Случило ли се е нещо с Диана?

Фин не отговори, а грабна телефона й набра домашния си номер. След две иззвънявания той чу, че се включи телефонният секретар. Фин стисна зъби и изчака до края на съобщението.

— Диана? Вдигни слушалката, ако си там. Вдигни я, по дяволите.

— Тя вече трябва да се е прибрала. Тръгна си преди повече от час. Фин, какво става?

— Какво точно й каза Джеф?

— Че ти си се обадил.

— А ти защо не вдигна телефона?

— Аз…

Уплашена, без да знае защо, Каси се облегна на бюрото, за да запази равновесие.

— Не го чух да звъни. Не го чух.

— Къде е Джеф?

— Не знам. Той…

Ала Фин вече препускаше по коридора. Той нахлу в една от стаите и намери Саймън, който обсъждаше нещо с Маргарет.

— Хей, Фин. Защо не чукаш?

— Къде е Джеф?

— Той не се чувстваше добре и си отиде вкъщи.

Саймън стана.

— Какво има?

Каси дръпна Фин за ръкава с леденостудени ръце.

— Аз се обадих на Тим, говорих с него. Той я чакаше долу.

— Свържи се с него. Веднага.

— Мистър Райли — започна спокойно Дженър, когато Каси хукна да изпълни заповедта на Фин, — накарах един униформен полицай да отиде у вас, защото мис Рейнолдс не отговаря на телефона. Това е всичко.

— Какво става, по дяволите? — попита Саймън.

— Тим не отговаря — рече Каси, като застана на прага и сложи ръка на гърлото си. — В дома му ми отговори телефонният секретар.

— Дайте ми адреса — каза бързо Дженър.