Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Private Scandals, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 32гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget(2012)
- Разпознаване и корекция
- sonnni(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2012)
Издание:
Нора Робъртс. Частни скандали
ИК „Бард“ ООД, София, 1995
САЩ. Първо издание
Редактор: Балчо Балчев
Коректор: Емилия Букина
История
- —Добавяне
Глава 26
Маршал Пайк чакаше в колата си на паркинга на Си Би Си повече от час, когато най-после Диана излезе. Той почувства рязко и неочаквано свиване на мускулите, като я видя. Изпита едновременно гняв и страст. През последните две години беше принуден да се задоволява само с образа й на телевизионния екран. Силуетът с дълги крака и къса пола в сумрака събуди спомени.
— Диана! — извика той и бързо излезе от колата.
Тя спря и се обърна към него, взираща се в сгъстяващия се здрач. Дружелюбната усмивка изчезна от лицето й.
— Маршал, какво искаш?
— Не отговори на обажданията ми.
Той се прокле, че гласът му прозвуча сприхаво. Искаше да изглежда властен и енергичен.
— Не искам да разговарям с теб.
— Трябва да поговорим.
Маршал сложи ръка на рамото й. Това движение накара шофьора на Диана да изскочи от колата.
— Отпрати пазача си, Диана. Сигурно можеш да ми отделиш пет минути.
— Няма нищо. Тим — рече Диана, но блъсна ръката на Маршал, преди да се обърне към шофьора си. — Няма да те накарам да чакаш дълго.
— Това не е проблем, мис Рейнолдс — каза Тим и премери с поглед Маршал, сетне килна шапката си на една страна. — Никакъв проблем.
— Може ли да поговорим насаме — рече Маршал и посочи към паркинга. — Пазачът ти ще може да те вижда, Диана. Сигурен съм, че ще ти се притече на помощ, ако се опитам да ти направя нещо.
— Мисля, че мога да се справя сама.
Диана прекоси паркинга с Маршал, като се надяваше, че разговорът им ще бъде кратък. Вятърът беше хаплив и студен, пък и изобщо не й се говореше с Маршал.
— Тъй като не виждам нищо, засягащо нас двамата, което бихме могли да обсъдим, предполагам, че искаш да говорим за Анджела.
— Сигурно е било ужасно за теб. Да я намериш в това състояние!
— Да.
— Мога да ти помогна.
— Професионално ли?
Диана свъси вежди. Вятърът и гневът зачервиха лицето й и очите й заблестяха.
— Не, благодаря. Кажи ми какво искаш.
Той се вторачи в нея. Тя все още беше много красива и съблазнителна. Искрящи очи и влажни устни.
— Да вечеряме заедно — каза най-сетне той. — Във френския ресторант, който винаги си харесвала.
— Маршал, моля те.
В гласа й не прозвуча гняв, само съжаление, което нарани егото му.
— О, да, забравих да те поздравя по случай годежа ти с нашия смел кореспондент.
— Благодаря. Това ли е всичко?
— Искам досието.
На лицето на Диана се изписа недоумение. Той стисна още по-силно ръката й.
— Не се преструвай, че не знаеш за какво става дума. Знам, че Анджела ти е дала копие от доклада на детектива. Тя ми каза. Не й го поисках, защото се надявах, че ти ще осъзнаеш какво мога да ти предложа. Но сега, при променилите се обстоятелства, докладът ми трябва.
— Но той не е у мен.
Лицето му помръкна от гняв.
— Лъжеш. Тя ти го даде.
— Да, даде ми го.
Ръката й започна да пулсира, но Диана не искаше да се съпротивлява.
— Мислиш ли, че съм го запазила? Унищожих го отдавна.
Той стисна и другата й ръка.
— Не ти вярвам.
— Изобщо не ме интересува дали ми вярваш, или не. Нямам никакъв доклад.
Повече разгневена, отколкото уплашена, Диана се опита да се отскубне от него.
— Не разбираш ли, че не ме беше грижа? Защо да го запазя? Ти не беше изобщо важен за мен.
— Кучка!
Твърде разгневен, за да разсъждава трезво, Маршал я повлече към колата си.
— Няма да позволя да ме заплашваш с този доклад — изръмжа той, ала изведнъж го блъснаха отзад.
Маршал се свлече на земята.
— Не, Тим, недей.
Макар че трепереше, Диана хвана ръката на шофьора, преди той да успее да изправи Маршал на крака и отново да го повали.
Тим оправи широкото си палто, като видя, че Пайк се укроти.
— Добре ли сте, мис Рейнолдс?
— Да, нищо ми няма.
— Хей!
С бейзболна шапка, дръпната над очите, и камера на рамо, Джо се втурна към тях.
— Ди? Добре ли си?
— Да.
Тя притисна ръка до слепоочието си. Маршал стана. Чудесно, помисли си Диана, точно за новините в десет.
— Да, добре съм.
— Тъкмо спрях на паркинга, когато видях, че този те дърпа — обясни Джо и присви очи. — Психиатърът, а?
Той блъсна Маршал по гърдите, преди лекарят да успее да се добере до колата си.
— Чакай малко, приятел. Ди, искаш ли да извикам ченгетата, или двамата с Тим да покажем на този нещастник какво се случва на мъжете, които закачат жените?
— Пуснете го да си върви.
— Сигурна ли си?
Диана се вгледа в очите на Маршал. Погледът му беше потъмнял и в него липсваше състрадание.
— Да. Пуснете го.
— Дамата ви освобождава — измърмори Джо. — Ако ви хвана да я безпокоите пак, няма да бъда толкова любезен.
Пайк се качи мълчаливо в колата си. Заключи вратите, сложи предпазния колан и потегли.
— Сигурна ли сте, че не ви нарани, мис Рейнолдс?
— Не, нищо не ми направи. Благодаря, Тим.
— Няма нищо.
Той закрачи гордо към колата.
— Трябваше да ми позволиш да му тегля един хубав бой — въздъхна разочарован Джо и погледна Диана. — Изплаши те, нали?
Той хвърли един поглед на камерата си и направи гримаса.
— Така се ядосах, че не заснех нищо.
„Е, поне това е хубаво“, помисли си Диана.
— Предполагам, че няма смисъл да те моля да не споменаваш за това в студиото на новините.
Джо се ухили, докато я изпращаше до колата.
— Не, няма никакъв смисъл. Новините са си новини.
Диана не искаше да казва на Фин, но нали се бяха споразумели — не трябваше да крие нищо от него. Надяваше се, че той ще работи до късно, но за нещастие, Фин й отвори и я поздрави с продължителна целувка.
— Здрасти.
— Здравей.
Диана се наведе да даде на Кронкайт милувката, за която той скимтеше.
— Имаше промяна в програмата, затова си дойдох малко по-рано.
Промяната се състоеше в това, че Фин отложи всичките си ангажименти и цял следобед четоха с Дженър досиетата на Бийкър.
— Приготвих вечеря.
Диана подуши въздуха.
— Ухае страхотно.
— Нова рецепта.
Той вдигна вежди в недоумение и повдигна брадичката й с пръст.
— Какво има?
— Как какво?
— Разстроена си.
Диана се намръщи и блъсна ръката му.
— По дяволите, Фин, не ме ядосвай. Не знаеш ли, че на жената й харесва да мисли, че е загадка?
Като се надяваше да спечели още време, Диана съблече палтото си и го окачи на закачалката.
— Какво се е случило, Канзас?
— Ще поговорим за това по-късно. Умирам от глад.
Фин се премести и препречи пътя й.
— Изплюй камъчето.
Тя можеше да започне да спори, но след като искаше да избегне именно кавгите, какъв беше смисълът?
— Обещаваш ли да ме изслушаш и да не реагираш прекалено буйно?
— Разбира се.
Той се усмихна, прегърна я и я поведе към стълбите. Двамата седнаха на най-долното стъпало и кучето легна щастливо в краката им.
— Нещо свързано с Анджела ли?
— Не пряко — въздъхна дълбоко Диана. — Маршал ме причака на паркинга.
— Причака ли те?
Леденият му тон я стресна. Ала когато го погледна, очите му бяха спокойни. Любопитни и леко разтревожени, но спокойни.
— Това е само образно казано. Той беше много притеснен. Нали знаеш, че не отговорих на обажданията му.
Фин не каза нищо и Диана продължи.
— Маршал беше ядосан и притеснен, това е всичко. Искаше досието, което Анджела ми бе изпратила. Казах ти за него. Маршал си е внушил, че съм го запазила. Полицията разследва случая и той е разтревожен. Това е съвсем естествено.
— Разбира се — каза приветливо Фин.
„Така или иначе ще му разкажат останалото — помисли си Диана. Джо или някой друг от новинарите. Ще стане по-лошо.“
— Сдърпахме се малко.
В очите на Фин блесна опасна светлина.
— Докосна ли те?
Диана сви рамене, като се надяваше да развесели атмосферата.
— Може и така да се каже. Сборичкахме се. Но Тим беше там — побърза да добави тя. — И Джо. Затова нищо не стана. Нямаше нищо.
— Той те е докоснал — повтори Фин. — И те е заплашил?
— Не знам дали да го нарека заплашване. Това беше само… Фин!
Той вече беше скочил на крака и взимаше палтото си от закачалката.
— Фин, по дяволите, каза, че ще бъдеш разумен.
Фин я стрелна със смразяващ леден поглед, от който сърцето й спря да тупти.
— Излъгах.
Макар че коленете й трепереха, Диана хукна подир него. Фин излезе от къщата. Зъбите й затракаха от студа и от погледа му. Тя се опита да облече палтото си, докато тичаше след него.
— Спри! Веднага! Какво мислиш да правиш?
— Ще обясня на Пайк защо не трябва да докосва жена ми.
— Жена ти?
Това вече беше прекалено. Диана го изпревари и го блъсна с ръце по гърба.
— Не се прави на голям мъж, Фин Райли. Няма да…
Тя млъкна, когато той я хвана за лактите и я повдигна. Очите му блестяха гневно.
— Ти си моята жена, Диана. Това не е обида, а факт. Всеки, който те пипне и заплаши, ще се разправя с мен. Това също е факт. Не можеш ли да го проумееш?
— Не. Да.
Той я пусна на земята и тя стисна зъби.
— Не знам.
Как можеше да разсъждава, когато пред нея бяха само тези гневни, смъртоносни очи, които я изгаряха?
— Да се приберем вътре и да поговорим разумно.
— Ще говорим, когато се върна.
Той тръгна към колата. Диана се втурна след него.
— Ще дойда с теб.
Надяваше се, че все пак съществува малка възможност да го разубеди.
— Влизай вкъщи, Диана.
— Идвам с теб.
Тя се качи в колата и тръшна вратата. Фин не беше единственият, който можеше да смразява с поглед.
— Щом моят мъж е решил да се прави на глупак, аз ще бъда с него. Не можеш ли да го проумееш?
Фин хлопна вратата и включи двигателя.
— Не, по дяволите.
Най-доброто, на което можеше да се надява Диана, беше Маршал да не си е вкъщи.
Вятърът се бе усилил. Косата на Фин се развяваше и падаше на лицето му. Той се приближи до вратата на Маршал. Мислеше само за едно — като опитен репортер, лесно се съсредоточаваше. Абстрахира се от недоволното мърморене на Диана, от свистенето на автомобилните гуми по улицата и от сковаващия мраз във въздуха.
— Не си заслужава да се занимаваш с него — каза Диана за стотен път. — Не си струва да правиш сцени.
— Нямам намерение да правя сцени. Аз ще говоря, а той ще слуша. А след това — освен ако не греша — повече няма да го чуеш и видиш.
Вратата се отвори и Диана видя как очите му се присвиват като на хищник. Стомахът й се сви. Хрумна й една безумна мисъл — да застане помежду им.
Ала Фин не се нахвърли върху Маршал, както се бе опасявала. Той само прекрачи прага и влезе в преддверието.
— Мисля, че не съм ви канил — каза Пайк и прокара пръст по черната си вратовръзка. — Освен това излизам.
— Ще гледаме да свършим колкото може по-бързо, защото Диана не се чувства добре тук.
— Диана е винаги добре дошла в моя дом — каза високомерно Маршал. — Но не и вие.
— Това, което не можете да разберете, е, че ние сме едно цяло. Заплашите ли нея, заплашвате и мен. А тогава много се ядосвам, доктор Пайк.
— Разговорът ми с Диана беше личен.
— Отново грешите.
Фин пристъпи още по-близо до Маршал. Животинският блясък в очите му накара Пайк да отстъпи назад.
— Ако отново се приближите до нея или я докоснете, жив ще ви погреба.
— Съществуват закони в защита на собственика, когато го нападнат в дома му.
— Мога по друг начин да се справя с вас. Досието ви представлява много интересно четиво, Пайк.
Маршал погледна Диана.
— Досието не е у нея. Тя го е унищожила.
— Да, то не е у Диана. Но вие не знаете с какво разполагам аз.
Фин отново привлече вниманието на Маршал.
— Нямате право…
— Имам право по конституция, Пайк. Не й посягай повече, в противен случай ще те смажа.
— Негодник!
Страхът от разкритие накара Маршал да се хвърли към Фин. Замахна повече от паника, отколкото умишлено. Фин отбягна удара с лекота и стовари юмрук в корема на Маршал.
Всичко стана за секунди. Диана само изпищя. Пайк изохка. Фин обаче не издаде и звук. Той се наведе над психиатъра и рече спокойно:
— Слушай много внимателно. Не се приближавай до Диана. Не й се обаждай, не й пиши писма и не изпращай телеграми. Ясно ли е?
Фин остана доволен, като видя, че Маршал мига.
— С това ще сложим край на краткия ни разговор.
Той отстъпи назад към Диана, която още стоеше с отворена уста, стъписана. Фин тихо затвори вратата.
Краката й трепереха. Диана трябваше да стисне колене, за да не се олюлее.
— Господи, Фин! Мили боже!
— Ще трябва да претоплим вечерята — каза Фин, докато я водеше към колата.
— Но ти… Искам да кажа… — Диана не знаеше как се изрази. — Ние не можем да го оставим така.
— Защо не? Не му трябва лекар, Диана. Аз само смачках костюма и нараних егото му.
— Ти го удари.
Диана седна в колата, сложи колана и притисна ръце до устните си.
Лошото настроение на Фин се изпари. Той дори се развесели, докато шофираше бързо във ветровитата нощ.
— Не беше точно в моя стил, но той започна пръв, и това беше добре дошло за мен.
Диана извърна глава. Тя не можеше да си обясни, нито да повярва на онова, което стана. Първо Фин бе подредил Маршал с думи — остри и ледени като кама. Сетне нанесе удара с грациозно като на танцьор движение. Нито Диана, нито Маршал видяха как стана — толкова мълниеносно и поразително беше замахването на Фин. Диана притисна с ръка стомаха си и се опита да сподави лекото си стенание.
— Спри — каза тя с приглушен глас. — Веднага.
Фин спря, уплашен, че й е лошо, и се ядоса на себе си, че не успя да запази самообладание достатъчно дълго, за да я накара да остане вкъщи.
— Спокойно, Диана. Съжалявам, че трябваше да видиш това, но…
С едно движение Диана откопча предпазния си колан и се хвърли към него. Устните й бяха горещи, влажни и жадни. Шокиран и мигновено възбуден, Фин усети силните удари на сърцето й.
А ръцете! Господи! Ръцете й!
Покрай тях профучаваха коли. Той изстена, когато почувства жадния й език.
И двамата се бяха задъхали, когато Диана се облегна назад.
— Ами… — успя да измънка Фин, без да може да мисли за нищо.
— Не се гордея с това.
Диана се премести на мястото си със зачервено лице и блеснали очи.
— Не одобрявам заплахите и боя. Категорично не. О, господи!
Диана се изсмя тихо и затвори очи. Тялото и трепереше. Тя установи, че разумът може да бъде напълно изместен от хормоните.
— Ще се пръсна. Карай бързо, моля те.
— Добре.
Ръката му още трепереше, когато включи двигателя. Сетне, щом натисна газта, Фин започна да се усмихва. Усмивката му се превърна в силен гърлен смях.
— Диана, луд съм по теб.
Тя трябваше да свие пръсти в юмруци, за да се сдържи да не разкъса дрехите му.
— И двамата сме луди — реши Диана. — Карай по-бързо.
Маршал се успокои, доколкото можа. Погрижи се за стомаха си, като глътна болкоуспокояващо. Срамът и гневът го накараха да излезе от дома си. Изпи две чаши и отиде на опера.
Не мислеше, че музиката и компанията ще му харесат. Ала и двете го успокоиха. Каза си, че е цивилизован човек. Хората го уважаваха. Нямаше да се уплаши от един нафукан репортер като Фин Райли. Ще изчака спокойно.
Той се чувстваше вече спокоен, когато спря пред къщата си. Все още го наболяваше стомахът. Още едно хапче щеше да притъпи болката. Гневът и отчаянието му се бяха заличили от музиката на Моцарт. Маршал включи алармената система на колата, като си тананикаше. Ако досието беше още у Диана — а той вече не беше сигурен в нищо — щеше да я убеди да му го върне. Ала щеше да изчака, докато Райли замине някъде по работа.
Пайк обеща пред себе си, че ще разговарят и най-после ще загърбят миналото. Както и Анджела.
Очите му блеснаха, когато бръкна в джоба си за ключовете. Стори му се, че усети някакво движение вляво. Имаше време да се обърне и да разбере какво става. Но нямаше време да извика.
Фин гледаше как Диана спи, когато телефонът иззвъня. Преди няколко часа двамата се бяха хвърлили в прегръдките си още в преддверието и бавно се бяха заизкачвали по стълбите. На половината път решиха, че не е необходимо да отиват по-нататък.
Той се усмихна, като си спомни как тя бе разкъсала дрехите му. Направо го нападна, помисли си доволно Фин. Е, той, разбира се, се предаде с готовност, но тя бе показала изненадваща енергия и издръжливост.
Фин почти съжаляваше, че не се бе справил с Пайк досега. Той се отказа да мисли за Маршал и се облегна, приятно възбуден, когато Диана се притисна до него.
Нямаше да я буди, макар че много се изкушаваше. Фин се усмихна, защото тя вече не се мяташе, не се хвърляше в леглото и не се събуждаше разтреперена, както бе правила в нощите след убийството на Анджела. Той само се наслаждаваше на допира до тялото й.
Фин изруга, когато телефонът иззвъня и Диана се събуди.
— Спокойно.
Фин очакваше да чуе само дишане, когато вдигна слушалката.
— Фин? Обажда се Джо.
— Джо.
Фин видя, че раменете на Диана се отпуснаха.
— Мисля, че няма нужда да споменавам, че минава един часът след полунощ.
— Имам новина за теб. Тъкмо си играехме с Лино с полицейския скенер, когато съобщиха за убийство в Линкълн парк.
— Аз не се занимавам с престъпления.
— Проверих коя е жертвата, Фин. Предположих, че ще искаш да разбереш веднага, вместо да го видиш по сутрешните новини. Убит е Пайк. Онзи психиатър, който се скара с Диана. Някой му е видял сметката.
Фин впери поглед в Диана.
— Как е бил убит?
— Също като Анджела. Застрелян в лицето. Връзката ми в полицията не иска да ми каже нищо повече. Но разбрах, че са го застреляли точно пред дома му. Един съсед се обадил, че чул изстрели около полунощ. Дежурният полицай проверил сигнала и го намерил. Обаждам се от участъка. Новината ще бъде съобщена в предаването „Изгрев“.
— Благодаря за информацията.
— Предполагам, че Диана ще го приеме по-добре, ако го чуе от теб.
— Да. Дръж ме в течение.
— Разбира се.
Фин затвори телефона отчаян.
— Нещо не е наред.
Диана позна по лицето му и по начина, по който въздухът като че ли се сгъсти около него.
— Кажи ми направо, Фин.
— Добре.
Той сложи ръце върху нейните.
— Маршал Пайк е бил убит.
Ръцете й потрепериха веднъж, после се отпуснаха.
— Как?
— Бил е застрелян.
Диана вече се досещаше, но все пак попита:
— Като Анджела ли?
— Изглежда.
Тя издаде приглушен гърлен звук, но се успокои, когато Фин протегна ръце към нея.
— Добре съм. Трябваше да кажем на полицията какво се случи днес след работа. Сигурно има връзка с убийството.
— Възможно е.
— Не го увъртай — изведнъж му се сопна Диана и стана от леглото. — Днес Маршал ме нападна, после двамата отидохме у тях. След няколко часа го намират застрелян. Не можем да се преструваме, че едното не е свързано с другото.
— Дори и да е така, какво можеш да направиш?
— Каквото мога.
Диана облече пуловер и грабна един панталон от гардероба.
— Макар да не съм натиснала спусъка, аз съм причината, че той е мъртъв, и все мога да направя нещо.
Тя не се възпротиви, когато Фин я прегърна, а притисна глава до рамото му.
— Трябва да направя нещо, Фин. Не мога иначе. Ще отидем при Дженър.
Той обви лицето й в шепи и я целуна.
— Ще измислим нещо.
— Да.
Диана се облече мълчаливо. Беше убедена, че Фин не се чувства виновен, че е ударил Маршал преди няколко часа, защото за него това беше елементарно раздаване на правосъдие. И може би имаше право.
Дали така е мислил и онзи, който е насочил пистолета срещу лицето на Маршал?
Стана й лошо при тази мисъл.
— Ще чакам долу — каза Диана, докато изваждаше ботушите си.
Тя видя белия плик, преди да стигне до площадката на стълбището. Той лежеше върху лъснатия под на преддверието на няколко сантиметра от вратата. Стомахът я присви така, сякаш някой я удари. После се вцепени, приближи се до плика и го взе.
Отвори го, точно когато Фин слезе долу.
— По дяволите!
Той го взе от скованите й пръсти и прочете: „Никога повече няма да ти причинявам болка“.
Когато излязоха от къщата, един мъж ги наблюдаваше. Едно сърце изгаряше от любов, нещастие и ужасна мъка. Да убиваш заради нея, беше нищо. Това беше правено и преди и се налагаше да бъде сторено отново.
Вероятно тя най-сетне щеше да разбере.