Нора Робъртс
Частни скандали (25)

Глава 24

Кабинетът на Маршал Пайк приличаше на елегантна дневна. Ала там не живееше никой. Интериорът напомняше на Фин за претенциозен образцов дом, подреден за бъдещите купувачи, които няма да се излягат на тапицирания с брокат диван или да се боричкат по скъпия килим, нито да оставят небрежно чашите си на масата за кафе „Чипъндейл“.

Децата нямаше да играят на криеница зад тежките копринени завеси, нито да се сгушват да четат на меките столове.

Дори бюрото на Маршал наподобяваше декор, а не потребна вещ. Дъбовото дърво беше гладко полирано и месинговите пособия блестяха. Тъмночервеният му цвят се съчетаваше идеално с увивните растения и папрати. Фикусът до прозореца не беше пластмасов, но приличаше на изкуствен с изрядно чистите си листа.

Фин бе живял в богатство и разкош през целия си живот, но за него подреденият кабинет на Маршал Пайк, в който се долавяше приглушеното жужене на дискретно прочистващия въздуха филтър, беше бездушен.

— Аз, разбира се, бих се радвал да помогна на полицията — каза Маршал и старателно дръпна ръкава на сакото си над ръкавелите с монограм. — Както вече ви обясних, те не намериха за нужно да ме разпитат. А и защо да го правят? Нямам какво да кажа и на пресата.

— Аз съм тук не като представител на пресата. Не сте длъжен да говорите пред мен, Пайк, но ако не го направите…

Фин разпери ръце. Дженър щеше да се ядоса, че не му се е обадил. Но този разговор трябваше да бъде личен.

— Някои от колегите ми могат да ми бъдат признателни, ако опресня паметта им относно инцидента между вас и Анджела. Онзи, който излезе наяве преди няколко години.

— Не мисля, че нещо толкова банално би заинтересувало някого.

— Не е ли изумително, като си помисли човек, какви неща привличат вниманието на зрителите? И какво — представено по подходящ начин — би заинтригувало полицията.

Маршал се опитваше да си внуши, че Райли го изпитва. Не можеха да установят абсолютно никаква връзка между него и Анджела. И все пак… Една дума, изпусната пред неподходящ човек, би огласила името му в пресата, а лекарската му практика нямаше нужда от това.

Маршал реши, че няма да стане нищо, ако отговори на няколко въпроса. В края на краищата, той беше специалист по общуването. Ако не можеше да се справи с един любопитен репортер, не заслужаваше научните степени, закачени на видно място на стената зад гърба му.

Нещо повече, щеше да му достави огромно удоволствие, ако надхитри мъжа, когото Диана бе предпочела пред него.

— Отложих последния си ангажимент за деня.

Пайк поклати глава, сякаш съжаляваше за нещастната двойка, която нямаше да може да се възползва от уменията му.

— До седем часа мога да ви отделя няколко минути.

— Напълно достатъчно. Кога чухте за смъртта на Анджела?

— От новините, на сутринта след убийството. Бях потресен. Разбрах, че Диана е била в студиото с нея. Както знаете, Диана и аз имахме връзка. Естествено е да съм загрижен за нея.

— Сигурен съм, че това ще й помогне да спи спокойно нощем.

— Опитах се да се свържа с нея, да й предложа подкрепа.

— Тя не й е необходима.

— Пазите си собствеността, а мистър Райли? — попита Маршал, като изви подигравателно устни.

— Точно така, доктор Пайк — отговори Фин.

— В моята професия е много важно да бъдеш откровен — продължи да се усмихва Маршал. — Диана означаваше много за мен навремето.

При някои интервюта трябваше да подтикваш събеседника си да говори, при други — да изчакваш. В случая с Маршал Фин забеляза, че колкото по-кратък е въпросът, толкова по-пространен е отговорът.

— Нима?

— Оттогава мина много време. Диана е сгодена за вас. Независимо от това, аз пак й предлагам подкрепа и помощ, както на всеки, когото съм обичал. Особено в такива поразителни обстоятелства.

— А Анджела Пъркинс?

Фин се облегна назад, но остана нащрек. Следеше всяко мигване на очите на Маршал.

— Обичахте ли я?

— Не — отговори Пайк.

— И все пак любовната ви връзка с мис Пъркинс сложи край на връзката ви с Диана.

— Нямаше никаква връзка — каза Маршал и сключи пръсти на бюрото. — Имаше моментна загуба на самообладание и разум. Много бързо разбрах, че Анджела е инсценирала цялата работа, преследвайки свои цели.

— И какви бяха те?

— Според мен да манипулира Диана и да я разстрои. И Анджела успя — усмихна се леко и мрачно той. — Въпреки че Диана не прие поста в Ню Йорк, който Анджела й предложи, тя скъса с мен.

— Това не ви хареса, нали?

— Не ми хареса, че Диана отказа да прозре същността на случилото се. Инцидентът беше нищо. Чисто физическа реакция на умишлена съблазън. Нямаше никакви чувства.

— Някои хора се вълнуват повече от другите по въпросите за секса — усмихна се широко Фин, като нарочно му подхвърли стръвта. — Диана е много чувствителна на тази тема.

— Да — каза Маршал и когато Фин не продължи, безпокойството му го накара да добави. — Не виждам връзка между моето злощастно прегрешение и настоящото разследване.

— Не съм казал, че има връзва — рече мило Фин. — Но само за да изясним този въпрос, защо не ми кажете къде бяхте в нощта на убийството? Между единайсет и два?

— Бях вкъщи.

— Сам?

— Да, сам.

Пайк събра увереност и се отпусна. Погледът му се смекчи.

— Сигурно ще се съгласите, че ако възнамерявах да извърша убийство, щях да си осигуря алиби? Но аз вечерях сам, занимавах се няколко часа с професионални случаи си и си легнах.

— Разговаряхте ли с някого? Обадиха ли ви се по телефона?

— Оставям обажданията на телефонния секретар. Гледам да избягвам спешните повиквания — усмихна се самонадеяно Пайк. — Ще ме посъветвате ли да се свържа с адвоката си, мистър Райли?

— Ако смятате, че е необходимо.

Ако Маршал Пайк лъжеше, то той го правеше много хладнокръвно.

— Кога видяхте Анджела за последен път?

За пръв път по време на разговора им в очите на Маршал проблесна неподправено удоволствие.

— Не съм я виждал, откакто тя се премести в Ню Йорк. Това са повече от две години.

— Поддържахте ли връзка с нея през това време?

— Защо да го правя? Ние нямахме любовна връзка, както вече обясних.

— Не сте имали и с Диана — отбеляза Фин и остана удовлетворен, когато усмивката изчезна от лицето на Маршал. — Но поддържахте връзка с нея.

— Не и от една година насам. Тя не можа да ми прости.

— Но сте й изпращали бележки. Обаждали сте се по телефона.

— Нищо подобно. Обадих се, едва когато чух за убийството. Тя не отговаряше на обажданията ми, затова предположих, че нито желае, нито се нуждае от моята помощ.

Убеден, че се е държал повече от разумно, Пайк отново подръпна ръкава си и стана.

— Както ви казах, имам ангажимент в седем часа и трябва да се прибера у дома, за да се преоблека. Длъжен съм да кажа, че това беше едно интересно начало на вечерта. Поздравете Диана.

— Не мисля така.

Фин също стана, но не се насочи към вратата.

— Имам още един въпрос. Като на репортер към психолог.

Устните на Маршал се изкривиха в подигравателна усмивка.

— Бих ли могъл да откажа?

— Става дума за обсебването.

Фин наблегна на думата, като следеше за някакъв знак — извръщане на погледа, потрепване или промяна в тона.

— Ако някой мъж или жена е бил влюбен в някого, да речем в продължение на две-три години, и си въобразява разни неща, но се стеснява да застане пред този човек, а от друга страна се чувства измамен, какво би изпитвал? Любов? Или омраза?

— Труден въпрос, мистър Райли. Пък и информацията е малко. Любовта и омразата са така сложно преплетени, както твърдят поетите. Надделява едното или другото в зависимост от обстоятелствата. Манията прави човек много изобретателен. Смятате да правите шоу на тази тема ли?

— Може би — отговори Фини посегна към палтото си. — Като обикновен човек се чудя дали някой, обсебен по този начин, е в състояние да го прикрие. Да изпълнява всекидневните си задължения, без да сваля маската си.

Той се вгледа изпитателно в лицето на Маршал.

— Например един сериен убиец. Съседите му обикновено казват, че е бил кротък и мил човек.

— Има такива случаи. Повечето хора съумяват много хитро да позволят на другите да видят само онова, което искат. А и повечето хора виждат онова, което предпочитат. Ако човешкият род беше по-елементарен, то и двамата щяхме да търсим други средства за препитание.

— Тук сте напълно прав. Благодаря, че ми отделихте от времето си.

Фин излезе от кабинета, мина покрай приемната и тръгна към асансьора, като през цялото време се чудеше дали Маршал Пайк е човек, който може спокойно да застреля в лицето някоя жена и да отмине. Той беше достатъчно хладнокръвен. В това поне беше сигурен. Може да е било чисто животинска реакция, инстинкт за самосъхранение. Не. Фин стигна до заключението, че безпокойството му се дължи на репортера у него. Маршал криеше нещо и той трябваше да разбере какво е то.

Нямаше да е зле да се отбие в хотела и да провери дали някой не е виждал Маршал там в нощта на смъртта на Анджела.

 

 

Маршал седеше зад бюрото в кабинета си. Чакаше. Чу лекото бучене на асансьора. Сетне пак зачака, докато шумът утихна. Тогава грабна телефона, набра номера и избърса потната си длан в лицето.

Отговори телефонният секретар. Диана я нямаше. Маршал тръшна слушалката и зарови лице в ръцете си.

По дяволите Фин Райли. По дяволите Анджела. По дяволите Диана. Трябваше да я види на всяка цена. При това незабавно.

 

 

— Не трябваше да се връщаш на работа.

Джеф стоеше в кабинета на Диана. На приветливото му обикновено лице беше изписано упорство и загриженост. В помещението още миришеше на боя. Стените бяха пребоядисани, имаше нов килим. Но бюрото на Диана беше още надраскано. Полицията бе разпечатала стаята преди четирийсет и осем часа и нямаха достатъчно време да поправят и подменят всичко.

— Надявах се, че ще се зарадваш, като ме видиш.

— Радвам се, че те виждам, но не тук.

Още нямаше осем часът и двамата бяха сами. Джеф се чувстваше задължен да я убеди да отделя повече време за себе си. Той не се съмняваше, че когато и останалите пристигнат, ще го подкрепят. Но засега той трябваше да се грижи за нея.

— Преживяла си истински кошмар, Ди, а не е минала и една седмица.

„Да, така е!“, помисли си Диана. Довечера щеше да стане една седмица.

— Джеф, вече говорих за това с Фин…

— Той не трябваше да те пуска да идваш тук.

Диана се ядоса, но сдържа гневния си отговор. Реши, че нервите й са още обтегнати, щом е готова да се зъби на горкия Джеф.

— Няма какво да ме пуска. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, той е напълно съгласен с теб, че трябва да отделям повече време за себе си. Но аз не съм съгласна.

Диана седна на широкия перваз на прозореца. Зад нея равнодушно се сипеше мокрият сняг.

— Аз трябва да работя, Джеф. Смъртта на Анджела беше ужасна, но ако се крия, нещата няма да се променят. Пък и се нуждая от приятелите си — добави тя и му протегна ръка. — Наистина.

Диана го чу, че въздъхна. Той се приближи до нея и пое ръката й.

— И ние искаме да сме с теб, Ди. Всички.

— Знам — отговори тя, стисна ръката му и го накара да седне до нея на перваза. — Предполагам, че за никого не е било лесно. Разпитва ли ви полицията?

— Да — отговори той, като направи гримаса и намести очилата си. — Онзи детектив Дженър. „Къде бяхте през въпросната нощ?“

Джеф го имитираше толкова сполучливо, че Диана се разсмя.

— Разпита всички ни. Саймън ужасно се притесни. Знаеш какъв е, когато е под напрежение. Кърши ръце, преглъща шумно. Толкова се развълнува, че Фран го накара да легне, сетне обвини ченгетата в полицейски произвол.

— Съжалявам, че не бях тук.

Диана облегна глава на рамото на Джеф, доволна, че отново е сред приятелите си.

— Какво друго изпуснах?

Тя усети, че тялото му се скова, и стисна ръката му, за да му вдъхне увереност.

— Ще се почувствам по-добре, ако знам, Джеф. Разказаха ми съвсем бегло какъв хаос е било в кабинета ми. Как ми липсва коледната елха — усмихна се тъжно тя. — Глупаво е, нали? Колко неща са били съсипани тук, пък аз мисля за онова грозно дръвче.

— Ще ти взема друго. Също толкова грозно.

— А, не — започна я, но не довърши мисълта си. — Хайде, разкажи ми.

— Кабинетът беше преобърнат наопаки, Ди. Но щетите не бяха сериозни. Щом ченгетата ни пуснаха да влезем, Лорън извика хора да го почистят, пребоядисат и да сложат нов килим. Беше много ядосан. Не заради теб — побърза да добави той, — а от цялата история. Че някой е влязъл и… направил всичко това.

— Ще му се обадя.

— Диана… Съжалявам. Не знам какво друго да ти кажа. Адски съжалявам, че трябваше да преживееш всичко това. Бих искал да кажа, че съжалявам и за Анджела, но не мога.

— Джеф…

— Не мога — повтори той и стисна пръстите й. — Тя искаше да ти причини болка. Направи всичко възможно да съсипе кариерата ти. Използва Лу, съчини разни лъжи, разгласи онази история с отвратителния бейзболист. Не мога да съжалявам, че я няма. Тя щеше да ти причини още неприятности. Сигурно ще си помислиш, че съм коравосърдечен — въздъхна продължително той.

— Не. Анджела наистина не вдъхваше голяма обич и преданост.

— Но ти го правиш.

Диана вдигна глава и се обърна да му се усмихне, когато шумът на прага ги накара да подскочат.

— О, боже.

Там стоеше Каси. В едната си ръка държеше купчина листа, а в другата — месингова статуя.

— Помислих, че пак са влезли с взлом.

Тя притисна листата до гърдите си. С треперещи колене, Диана успя да измине двете крачки до един от столовете.

— Дойдох рано — каза тя, като отчаяно се опитваше да запази спокойствие и самообладание. — Мислех да наваксам изгубеното време.

— В такъв случай ставаме трима.

Без да откъсва очи от Диана, Каси остави статуята и листата.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Не — отговори Диана. — Но трябва да съм тук.

 

 

Макар нервите й да бяха опънати, към обяд Диана се успокои. Работата я погълна. Трябваше да покани отново някои от гостите, да направи новата програма. Някои от ангажиментите отпаднаха, тъй като вече не бяха актуални. Предложиха и обсъдиха нови идеи. След като се разчу, че Диана се е върнала на работа, телефоните започнаха да звънят. Колегите от новините се отбиваха да я видят, както от истинска загриженост, така и от чисто любопитство.

— Бени се надява на интервю с теб — каза и Роджър. — Специално, заради добрите стари времена.

Диана му подаде наполовина изядения си сандвич.

— Бени държи много на добрите стари времена.

— Това е сензационна новина, Ди. Особено като се има предвид, че всичко е станало тук, в Си Би Си, и са замесени двете най-известни звезди.

Големи звезди, няма що, помисли си Диана. Каква е разликата между голямата звезда и малката? Лорън би отговорил: „Малката звезда търси ефирно време. Голямата го продава“.

— Дай ми малко време, а? — помоли Диана и разтри врата си. — Кажи му, че ще си помисля.

— Разбира се. Ще ти бъда много признателен, ако ми позволиш аз да те интервюирам.

Той наведе очи към ръцете си, сетне се вгледа в Диана и пак отмести поглед настрани.

— Мога да използвам рекламите. В новинарските емисии пак ще тръгнат слухове.

— При тях винаги има слухове.

Не й харесваше, че му прави услуга, но не искаше да е така.

— Добре, Роджър, заради добрите стари времена. Само ми дай няколко дни.

— Ти си истинска сладурана, Ди.

Самият той обаче се чувстваше отвратително.

— По-добре да слизам долу. Трябва да правя записи.

Роджър стана, като остави сандвича недокоснат.

— Хубаво е, че се върна. Да знаеш, че ако ти трябва приятелско ухо, аз имам две.

— Без да го оповестяваме, нали?

Той счете за благоразумно да се изчерви.

— Разбира се.

Диана вдигна ръце в знак, че се извинява за думите си.

— Съжалявам. Предполагам, че съм много докачлива. Ще накарам Каси да организира интервюто след ден-два.

— Когато си готова.

Роджър тръгна към вратата.

— Това е истинска гадост — измърмори той, докато затваряше вратата след себе си.

— Можеш да се обзаложиш.

Диана се облегна назад и затвори очи. В стаята се чуваше само безпристрастното бръмчене на телевизора. „Анджела е мъртва, помисли си Диана, и това я превръща в още по-сензационна новина, отколкото някога беше приживе.“ Най-ужасното беше, че самата тя също беше сензационна новина. А от такива новини рейтингът скачаше нагоре. След убийството „Часът на Диана“ — по-точно повторението на някои от предаванията — събра много точки и срази конкуренцията. Нито едно телевизионно състезание или сантиментален сериал не можеше да се надява да издържи на вестта за убийството и скандала.

Анджела бе предоставила на най-голямата си съперница успеха, от който се бе надявала да я лиши. Само дето трябваше да умре, за да го направи.

— Диана?

Сърцето й подскочи в гърлото и очите й се отвориха широко. Срещу нея Саймън също се стресна.

— Съжалявам — каза веднага той. — Предполагам, че не чу, когато почуках.

— Няма нищо — отговори Диана, отвратена от реакцията си, и едва се усмихна. — Нервите ми изглежда въобще не са толкова добре, колкото си мислех. Изглеждаш уморен.

Той се опита да се усмихне, ала не успя.

— Имам проблеми със съня.

Саймън бръкна в джоба си за цигара.

— Мислех, че ще напускаш.

— И аз — каза той и смутено вдигна рамене. — Знам, че искаш да започнем записите в понеделник.

— Точно така. Има ли някаква пречка?

— Само дето…

Гласът му постепенно заглъхна и той всмукна жадно от цигарата.

— Мислех, че при дадените обстоятелства… Но сигурно за теб няма значение. Само ми се стори, че…

Диана се зачуди как да изтръгне думите от устата му.

— Какво?

— Обстановката — изплю камъчето той и нервно прокара ръка по оредяващата си коса. — Мислех, че ще поискаш да промениш обстановката. Столовете…

— Господи!

Диана притисна свитите си в юмруци пръсти до устата, когато си представи Анджела — настанена мъртва в големия бял стол.

— Господи! Изобщо не помислих за това.

— Съжалявам, Диана — рече той и тъй като нямаше какво друго да направи, я потупа по рамото. — Не трябваше да казвам нищо. Аз съм пълен идиот.

— Не. Благодаря ти, че го спомена. Мисля, че нямаше да се справя с…

Тя си представи студиото и се вцепени от ужас. Дали и сега да не избяга пищейки, както бе направила тогава?

— О, Саймън! Мили боже!

— Ди! — каза той и отново я потупа по рамото. — Не исках да те разстройвам.

— Мисля, че току-що ми върна здравия разум. Би ли се свързал с декоратора, ако обичаш? Кажи му да промени всичко — фона, столовете, масите, растенията. Всичко. Кажи му…

Саймън вече бе извадил тефтерчето и записваше. Този обикновен, обичаен жест някак успокои Диана.

— Благодаря, Саймън.

— Аз съм специалист по подробностите, нали си спомняш? — каза той и загаси наполовина изпушената цигара. — Не се притеснявай. Ще направим всичко наново.

— Но нека да запазим уюта. Защо не си тръгнеш по-рано? Отиди да ти направят масаж.

— Предпочитам да работя.

— Разбирам те.

— Не знаех, че ще ми се отрази така — добави той и прибра тефтерчето. — Работих с нея години наред. Не мога да кажа, че я обичах, но я познавах. Стоях точно тук, на това място, а тя седеше там.

Той вдигна глава и погледна Диана в очите.

— А сега е мъртва. Непрекъснато мисля за това.

— И аз.

— И онзи, който го е направил, е бил тук.

Саймън огледа уморено стаята, сякаш очакваше от ъгъла да изскочи някой с насочен пистолет.

— Господи, съжалявам. Само плаша себе си и теб. Предполагам, че това ме тормози, защото погребението й е довечера.

— Довечера ли? В Ню Йорк?

— Не, тук. Предполагам, че е искала да я погребат в Чикаго, където постигна големия си успех. Няма да има поклонение или нещо подобно, защото…

Той си спомни защо и преглътна с усилие.

— Ами, ще има само опело в погребалната зала. Мисля, че трябва да отида.

— Кажи на Каси, ако обичаш. Мисля, че и аз трябва да отида.

 

 

— Това е не само глупаво — рече Фин с едва сдържан гняв. — Това е лудост.

Диана гледаше как чистачките на колата бършат неприятната лапавица. Снегът, който бе навалял през деня, се бе превърнал в лепкава сива киша. След него започна да пада лапавицата — студена и противна.

Подходяща вечер за погребение.

Диана вдигна брадичка и стисна челюсти.

— Казах ти, че не е нужно да идваш с мен.

— Да.

Той забеляза тълпата журналисти, скупчени пред погребалната зала, и ги подмина.

— Проклети репортери!

Диана едва не се усмихна на това. Усети безразсъден порив да се изсмее на глас. Ала се боеше, че смехът й ще прозвучи истерично.

— Присмял се хърбел на щърбел.

— Ще паркирам в пресечката — рече Фин през стиснати зъби. — Ще потърсим някой страничен или заден вход.

— Съжалявам — повтори Диана, когато колата спря. — Съжалявам, че те домъкнах тук.

Главата я болеше, но тя не смееше да му каже. А и гаденето в стомаха й се засилваше.

— Не си спомням да си ме мъкнала.

— Знаех, че няма да ме оставиш да дойда сама. Това е едно и също. И аз не мога да си обясня защо съм убедена, че трябваше да дойда тук. Но се налага.

Тя изведнъж се обърна към него и стисна ръката му.

— Убиецът може да е тук. Непрекъснато се чудя дали бих го познала. Видя ли лицето му, ще разбера, че е той, и това ме ужасява.

— И въпреки това настояваш да влезеш.

— Трябва.

„Лапавицата е на моя страна“, помисли си Диана. Тя бе накарала хората да облекат дълги, прикриващи ги палта и да разтворят чадъри — Диана и Фин вървяха мълчаливо срещу вятъра. Тя съзря микробуса на Си Би Си, преди Фин да се шмугне зад ъгъла на сградата. Той я дръпна вътре и опръска и двама им, като затвори чадъра.

— Мразя проклетите погребения.

Изненадана, Диана се вгледа изпитателно в лицето му, докато сваляше ръкавиците и палтото си. Видя, че в очите му е спотаено нещо повече от раздразнение, заради това че го бе накарала да дойдат. В тях се четеше страх.

— Съжалявам. Не си дадох сметка, че…

— Не съм ходил на погребение от… години. Какъв е смисълът? Мъртвите са си мъртви. Цветята и музиката на органа не могат да променят това.

— Предполага се, че това успокоява живите.

— Не съм забелязал такова нещо.

— Няма да стоим дълго.

Тя хвана ръката му, изненадана, че не тя, а той се нуждае от утеха. Той потрепери.

— Да приключваме по-бързо.

Двамата тръгнаха към залата. Вече се чуваха приглушени гласове и погребална песен. Фин установи с облекчение, че не свири орган, а пиано и виолончело. Въздухът ухаеше на лимоново масло, парфюм и цветя. Фин би се заклел, че усети и мирис на уиски — остър, разрязващ, прекалено сладникав.

Дебелият килим беше на тъмночервени рози и заглушаваше стъпките им. Тежките дъбови врати от двете страни на залата бяха дискретно затворени, а тази в дъното — отворена. Цигареният дим се смесваше с букета от други ухания.

Фин усети, че Диана трепери и обви още по-силно талията й.

— Можем да се обърнем и да си тръгнем, Диана. Няма нищо неудобно.

Тя само поклати глава. В този миг видя първата видеокамера. Журналистите явно не бяха останали навън. Неколцина бяха допуснати вътре с камери, микрофони и светкавици. По цветистия килим бяха опънати кабели.

Фин и Диана влязоха мълчаливо в залата.

Под купола с изображения на херувими и серафими се разнасяха приглушени гласове и подрънкваха чаши.

Помещението беше пълно с хора. Диана се вглеждаше в лицата им и се чудеше дали ще види скръб, страх или само примирение. Дали Анджела ще усети, че е била оплакана както подобава? Дали убиецът й беше тук, за да наблюдава?

Фин забеляза, че никой не плаче. В очите на присъстващите се четеше шок и сдържаност. Всички говореха почтително шепнешком. Камерите снимаха всичко. Той се зачуди дали случайно няма да заснемат и едно лице, което не може да скрие победоносното си изражение. Фин притисна Диана до себе си, защото знаеше, че убиецът може да е в залата и да ги наблюдава.

Върху лъскавия ковчег от махагон имаше снимка на Анджела. Тя напомни на Фин за жената, която лежеше под дискретно затворения капак. Усети, че Диана потрепери и инстинктивно я притисна до себе си.

— По дяволите, да се махаме оттук.

— Не.

— Канзас!

Но когато я погледна, той видя нещо повече от шок и страх. Фин забеляза онова, което липсваше на лицата на присъстващите в залата — скръб.

— Каквито и да са били мотивите й — рече тихо Диана, — тя ми помогна навремето. А убиецът използва мен. Не мога да забравя това.

Фин също не можеше да го забрави и това го ужасяваше.

— Ще бъде по-добре, ако Дан Гарднър не ни види.

Диана кимна, като го видя, че приема съболезнования, застанал до ковчега.

— И той я използва. Отвратително.

— Гарднър ще отнеме публиката й за известно време. Анджела би го разбрала.

— Предполагам.

— Интересна гледка, нали? — отбеляза Лорън, като се присъедини към тях.

Той погледна въпросително Диана, сетне кимна.

— Добре изглеждаш.

— Ами.

Тя се зарадва, че го излъга, и го целуна по бузата.

— Мислех, че няма да дойдеш.

— И аз мога да кажа същото за теб.

Той взе ръцете й в своите и ги затопли.

— Мислех, че трябва да съм тук, но вече съжалявам.

На лицето му се изписа отвращение, когато погледна през рамо към Дан Гарднър.

— Според слуховете той смята да пусне кадри от погребението в специално предаване за Анджела през май и настоява за още пет хиляди на минута от спомоществователите. И ще ги получи негодникът.

— Лошият вкус често струва по-скъпо от добрия — измърмори Диана. — Тук вероятно има петстотин човека.

— Сигурно. Но само шепа от тях съжаляват, че тя е мъртва.

— О, Лорън!

Стомахът на Диана пак се сви.

— Неприятно ми е да го призная, но аз съм един от тях — добави той и въздъхна, като се опита да промени настроението си. — Тази сензация би повишила изключително много самочувствието й.

Лорън се прокашля, за да прикрие вълнението в гласа си.

— Знаеш ли, не мога да реша дали Анджела заслужаваше Дан Гарднър, или не. Трудно е да се прецени.

— Аз обаче съм убедена, че тя не заслужаваше теб.

Сълзите, които горяха в очите на Диана, я накараха да се почувства като пълен лицемер, защото не бяха за Анджела.

— Ние ще тръгваме, Лорън. Защо не дойдеш с нас?

— Не, ще остана до края. Но мисля, че тази вечер репортерите не бива да ви забележат тук. Измъкнете се незабелязано.

Когато се върнаха в коридора, Диана се обърна към Фин.

— Нямах представа, че той още я обича.

— И аз — рече той и вдигна лицето й към своето. — Добре ли си?

— Всъщност съм по-добре.

Диана се облегна на рамото му. Установи, че страхът й беше почти изчезнал. Онова нервно напрежение в стомаха й, с което беше свикнала, го нямаше.

— Радвам се, че дойдохме.

— Извинете.

Приятният глас на Кейт Лоуел накара Диана да се обърне. Тя стоеше на изхода — елегантна и тържествена, в черна коприна. Огненочервените й къдрици падаха по раменете.

— Съжалявам за вмешателството.

— О, недей — отговори Диана. — Тъкмо си тръгвахме.

— И аз — рече Кейт и погледна през рамо към изпълнената с музика и приглушени гласове зала. — Не обичам такива тържества — усмихна се леко тя. — Тя беше кучка. И аз я мразех в червата. Но не съм убедена дали Анджела трябваше да бъде използвана така безмилостно.

Кейт въздъхна и сви рамене.

— Пие ми се нещо. Пък и искам да говоря с теб.

Тя погледна Фин и се намръщи.

— Предполагам, че трябва да говоря и с двамата, но това едва ли вече има значение.

Кейт видя, че Фин вдигна вежди в недоумение и пак се усмихна — този път по-сърдечно.

— Много съм снизходителна, а? Слушайте, защо не отидем в някой бар? Ще ви почерпя и ще ви разкажа една историйка, която може да ви се види интересна.