Нора Робъртс
Частни скандали (24)

Глава 23

Ала някой бе причинил болка на Анджела. Беше я убил.

Диана продължаваше да пищи пронизително. Гърлото й изгаряше като залято с киселина. Дори след като погледът й се проясни, тя не можа да откъсне очи от ужасната гледка пред себе си. Усети мириса на кръв — горещ, с вкус на метал.

Трябваше да избяга, преди Анджела да протегне крехката си мъртвешка ръка и да я стисне за гърлото.

С приглушени стонове, Диана успя да се надигне от стола. Страхуваше да извършва резки движения и да отмести погледа си от онова, което представляваше Анджела Пъркинс. Всяко движение и звук се повтаряха на монитора, а камерата безпристрастно записваше всичко с кръглото си черно око. Диана се закачи в нещо. Тя вдигна ръце, за да се отбранява срещу невидимия противник, и заплете пръсти в кабела на микрофона.

— О, господи!

Освободи се, захвърли микрофона и избяга навън, заслепена от паника.

Спъна се и зърна отражението си в голямото огледало. В гърлото й заседна налудничав смях. Приличаше на ненормална. Прехапа устни, за да не даде воля на истеричния си кикот. Едва не падна, докато тичаше, препъвайки се в тъмния коридор. Някой дишаше тежко зад гърба й. Усещаше настървеното му дихание.

Разтърсвана от ридания, Диана се втурна в гримьорната си, тръшна вратата, заключи я и се огледа в мрака. Сърцето й тупкаше като на подгонен заек.

Тя потърси ключа за осветлението и отново изпищя, като видя образа си. Огледалото беше опасано с лъскав златист гирлянд. Досущ като въже с примка. С отмаляло от ужас тяло, тя се облегна на вратата. Всичко се въртеше пред очите й и стомахът й се сви. Призля й. Едва се довлече до телефона. Полазиха я ледени тръпки от звука на собственото й хленчене, докато набираше номера на полицията.

— Моля ви, помогнете ми.

Зашеметена и изнемощяла, Диана лежеше на пода, долепила ухо до слушалката.

— Лицето й го няма! Трябва да ми помогнете. Сградата на Си Би Си, студио Б. Моля ви, побързайте добави тя, преди мракът да я погълне.

 

 

Фин се прибра у дома точно в един часа след полунощ. Първо смяташе да се изкъпе, сетне да се затопли още с едно бренди. Предполагаше, че Диана ще се е върнала от спешното повикване. Той не можа да разбере подробностите, когато тя му се обади, защото снимаха, пък и нямаше нито желание, нито време за това. И двамата бяха достатъчно отдавна в бизнеса, за да разпитват за среднощните повиквания по спешност.

Фин отпрати шофьора си и тръгна към къщата, учуден и същевременно притеснен, че кучето лае толкова силно и може да събуди съседите.

— Добре, добре, Кронкайт, опитай се да запазиш достойнство.

Фин бръкна в джоба си за ключовете, докато изкачваше стълбите към външната врата, и се зачуди защо Диана не е включила лампата над нея. Дребни подробности като тази никога не убягваха от паметта й.

„Сигурно в главата й бяха само плановете за сватбата“, помисли си той, доволен от тази мисъл.

Нещо изскърца под обувката му. Фин погледна надолу и видя слабите отблясъци от парчета стъкло. Първоначалната му озадаченост прерасна в гняв, когато съзря острите късове.

В следващия миг устата му пресъхна. Ами ако са отложили спешната среща и Диана се е прибрала? Фин се втурна вътре, уплашен до смърт, като крещеше името й.

В задната част на къщата се чу някакъв трясък и яростното лаене на кучето се превърна в отчаян вой. Фин мислеше само за Диана. Той запали лампите, преди да хукне към помещението, откъдето се чу шумът.

Навсякъде цареше пълен безпорядък. Всичко беше безмилостно и брутално съсипано. Лампионите и масите бяха преобърнати, а стъклените съдове бяха строшени. Когато стигна до кухнята, умът му беше хладен като бръснач. Стори му се, че видя някаква фигура да бяга по ливадата. Фин блъсна разбитата врата, за да се спусне след нея. Кучето отново започна да вие, като дращеше жалостиво по заключената врата на килера.

Фин изгаряше от желание да се втурне след натрапника, който бе направил всичко това, да го хване и да го удуши. Но вероятността Диана да е някъде в къщата, го възпря.

— Стига, Кронкайт. Изплаши ли те онзи? Мен също. Ела да намерим Диана.

Той заключи вратата и се върна в кухнята. Кучето подскачаше радостно около него. Тлъстото му тяло трепереше.

Фин прегледа всяка стая, като с всеки изминат миг се вцепеняваше още повече. Опустошението беше пълно, като от торнадо. Вещите — ценните, наред с обикновените — бяха безмилостно изпочупени.

Ала най-грозно и ужасяващо беше надрасканото с червилото на Диана съобщение на стената над леглото, в което спяха.

„Обичах те.

Убих заради теб.

Мразя те“

— Слава богу, че не е била тук. Слава богу!

Той вдигна с мрачен вид телефонната слушалка и се обади в полицията.

 

 

— Успокойте се — каза лейтенант Дженър, помогна на Диана да се изправи и й подаде чаша вода.

— Вече съм по-добре — отговори тя, но зъбите й изтракаха по ръба на стъклената чаша. — Съжалявам. Знам, че съм неадекватна.

— Това е разбираемо.

Той бе огледал тялото на Анджела Пъркинс и наистина разбираше състоянието на Диана. Не я обвиняваше, че се бе свила в заключената гримьорна, и че трябваше нежно да я убеди да му отвори вратата.

— Трябва да ви прегледа лекар.

— Не, добре съм.

„Сигурно е изпаднала в шок“, помисли си лейтенантът. Това бе единственият начин да се изолираш и да предложиш на нервната си система някакво мнимо спокойствие. Но очите й още бяха изцъклени и макар да я бе наметнал с палтото си, тя цялата трепереше.

— Можете ли да ми разкажете какво се случи?

— Намерих я. Влязох и я намерих там.

— Какво правехте в студиото посред нощ?

— Тя поиска да се срещнем. Обади ми се. Тя…

Диана отпи още вода.

— Тя ми се обади.

— Вие ли предложихте да се срещнете тук?

— Тя искаше да… говори с мен. Каза, че имала някаква информация за… Нещо, което исках да зная. Нямах намерение да идвам, но сетне реших, че е най-добре да се разберем.

— В колко часа дойдохте тук?

— В полунощ. Погледнах часовника си на паркинга. Беше дванайсет часа. Помислих, че може още да не е дошла, но след това реших, че вероятно е освободила шофьора си. Влязох в студиото. Беше тъмно и реших, че я няма, което беше най-добро за мен. Исках да пристигна първа. После, когато започнах да светвам лампите. Някой ме удари. Когато се свестих, не можех да мисля за нищо. Камерата беше включена. О, господи, камерата работеше и аз я виждах на монитора.

Диана притисна ръка до устата си, за да заглуши стенанията си.

— Починете си малко — каза Дженър и се облегна назад.

— Не знам нищо друго. Изтичах до тук и заключих вратата. Обадих се в полицията и изгубих съзнание.

— Видяхте ли някого по пътя към студиото?

— Не. Никой. Чистачките вече си бяха тръгнали. Възможно е да са останали няколко човека да подреждат студиото за утре, но след последното предаване в сградата обикновено няма никой.

— Тук се влиза с карта, нали?

— Да. Преди около година инсталираха нова охранителна система.

— Това вашата чанта ли е, мис Рейнолдс?

Той й подаде голямата черна кожена чанта.

— Да. Сигурно съм я изпуснала, когато… съм влизала.

— А тази карта?

Той вдигна едно прозрачно найлоново пликче. Вътре имаше тънка пластмасова карта с нейните инициали.

— Да, моята е.

Дженър остави чантата и продължи да си води записки.

— В колко часа ви се обади мис Пъркинс?

— Около пет. В кабинета ми.

— Не вдигна ли първо секретарката ви?

— Не, тя си беше тръгнала. Аз вдигнах.

Нещо потрепери под защитната обвивка на шока.

— Мислите, че съм я убила аз? Че съм направила това с нея? Но защо?

Диана се изправи на крака и се олюля като пияна. Палтото падна от раменете й.

— Как бих могла да го направя? И защо? Мислите, че съм я примамила да дойде тук, убила съм я и съм записала всичко, за да мога да го покажа на зрителите си утре сутринта?

— Успокойте се, мис Рейнолдс.

— Никой не ви обвинява в нищо. Само се опитвам да събера фактите.

— Аз ще ви ги кажа. Някой я е убил. Взривил е лицето й и я е подпрял на пулта. О, боже! — изстена Диана и сложи ръка на челото си. — Не може да е истина.

— Седнете и си поемете дъх.

Дженър я хвана под ръка. В коридора се чу шум и той се обърна към вратата.

— Искам да я видя.

Фин измести от пътя си ченгето, което се опитваше да го задържи, и нахлу в студиото.

— Диана!

Той се втурна към нея. Тя се олюля.

— Добре си, нали? — попита той, като я прегърна и зарови лице в косите й. — Добре си.

— Да — отговори тя и се притисна до него, за да потърси топлина и спокойствие. — Някой е убил Анджела. Аз я намерих. Фин, представяш ли си? Аз я намерих.

Той се дръпна, уплашен от подутината и засъхналата кръв на тила й. Облекчението му бе изместено от яростно желание за мъст.

— Кой те удари?

— Не знам — отговори Диана и отново се притисна до него. — Не видях. Те мислят, че аз съм го направила. Фин, те смятат, че аз съм я убила.

Той погледна с каменно изражение над треперещото й рамо към Дженър.

— Да не сте се побъркали?

— Мис Рейнолдс греши. Нямаме намерение да й отправяме обвинение нито сега, нито в бъдеще.

— Тогава е свободна да си върви.

Дженър потърка брадичката си.

— Да. Трябва само да подпише показанията си, но това може да стане и утре. Мис Рейнолдс, знам, че сте изпаднала в шок, и се извинявам, че трябваше да ви разпитвам. Съветвам ви да отидете в болницата да ви прегледат.

— Аз ще я заведа — каза Фин и я отпусна полека на стола. — Само искам да изчакам малко. Трябва да поговоря с вас, лейтенант Дженър.

Диана се вкопчи в ръката му.

— Не ме оставяй.

— Няма. Ще бъда пред вратата. Само за минутка. Лейтенанте?

Дженър излезе с Фин в коридора, като кимна на униформения полицай да се отдръпне.

— Тя е прекарала тежка нощ, мистър Райли.

— Съзнавам това. И не искам да я притеснявате повече.

— Аз също. Само че трябва да задвижим нещата. Налице е жестоко убийство и доколкото разбирам, Диана е единственият свидетел. Нали нямате нищо против да ми кажете къде бяхте тази вечер?

Очите на Фин охладняха.

— Не снимах един епизод на Южното крайбрежие. Имам десетина свидетели за действията си до полунощ. Шофьорът ме закара до вкъщи. Прибрах се в един часа и се обадих на полицията в един и двайсет.

— Защо?

— Защото домът ми беше обърнат наопаки. Ако искате да се уверите, обадете се на началника си.

— Не се съмнявам в думите ви, мистър Райли — рече Дженър, като отново потърка брадичката си. — В един и двайсет ли казахте?

— Плюс-минус една минута. Онзи, който е влязъл в къщата, е оставил съобщение за Диана върху стената на спалнята. Питайте колегите си за подробностите. А сега, ще изведа Диана оттук.

— Аз ще го направя — каза лейтенантът и си записа нещо. — Мистър Райли, ще я изведа от друго място. Не искам да минава пак през студиото.

— Хей, Арни! — извика един цивилен полицай от другия край на коридора. — Дактилографът свърши тук.

— Кажи му да почака една минута. Ще поддържаме връзка, мистър Райли.

Фин не каза нищо. Съблече палтото си и напъха безжизнените ръце на Диана в ръкавите. Не си направи труда да търси нейното палто.

— Хайде, мила, да се махаме оттук.

— Искам да се прибера у дома — каза Диана и се облегна на него.

— Добре, но преди това ще те заведа в болницата.

— Не ме оставяй там.

— Няма.

Фин я поведе по дългия заобиколен път покрай студиото, като избра стълбището, което водеше към паркинга. Той знаеше какво ги очаква пред вратата, затова я целуна по челото и сложи ръка на раменете й.

— Сигурно е пълно с репортери и камери.

Тя затвори очи и потрепери.

— Знам. Всичко ще бъде наред. Само се дръж здраво за мен.

— Вече се държа.

Той отвори вратата и двамата бяха заслепени от ярка светлина. Диана закри очи с ръка и не видя нищо друго, освен забързаните към нея фигури, микрофони и настоятелното око на камерата.

Обсипаха я с въпроси. Тя се прегърби, докато Фин я измъкваше от развълнуваното море от репортери.

Диана установи, че познава повечето от тях. Харесваше ги. Едно време се бяха надпреварвали кой ще направи по-интересен репортаж. При по-различни обстоятелства от тези, тя щеше да бъде сред тях, да си пробива път напред, да бърза да заснеме някой ефектен кадър и да запише някоя едва дочута реплика.

После щеше да се втурне към студиото, за да съобщи новината, да бъде в ефир минути, дори секунди преди конкурентите. Ала сега тя беше новината. Беше от другата страна. Как да им обясни как се чувства? Какво знае? Главата й пулсираше от убийствения пронизителен вой. Не намереше ли тишина, щеше да експлодира и да се пръсне на парчета.

— Господи, Дий!

Една ръка се протегна към нея, като се поколеба, защото Диана се дръпна. Видя Джо с камера на рамото и килната на една страна бейзболна шапка.

— Съжалявам — каза той и пак изруга. — Наистина съжалявам.

— Няма нищо. И аз съм била сред вас, помниш ли? Работа.

Диана се качи с облекчение в колата на Фин и затвори очи. Опита се да не мисли за нищо.

 

 

Дженър остави екипа по съдебна медицина в студиото. Тъй като двама от хората му вече разпитваха обитателите на сградата, той реши да почака до сутринта, преди да се заеме с останалото. Излезе навън и потегли към дома на Фин Райли.

Не се изненада, нито остана недоволен, когато Фин спря на алеята за коли пред къщата зад него.

— Как е мис Рейнолдс?

— Има подутина на главата — отговори намусено Фин. — Ще пренощува в болницата, за да я наблюдават. Имах чувството, че ще ви намеря тук.

Дженър кимна. Заизкачваха се по стълбите.

— Хладна нощ — отбеляза лейтенантът. — Проверката показа, че обаждането ви е прието в един и двайсет и осем.

— Бързо сте получили информацията — каза Фин, макар че петте минути, през които оглеждаше разрухата в дома си, му се сториха безкрайни. — И с проверка на телефонните обаждания ли се занимавате, лейтенант?

— Обичам разнообразието. Всъщност — Дженър спря точно пред вратата, — мисля, че този случай ме заинтригува. По-точно връзката между произшествието в Гръцкия квартал и писмата, които е получавала мис Рейнолдс. Това притеснявало ли ви е?

Фин го погледна. Полицаят изглеждаше уморен и все пак напълно нащрек. Едно състояние, което Фин познаваше отлично.

— Не.

— Добре тогава.

Дженър разряза полицейската лепенка на вратата.

— Може би ще ми покажете къщата.

„Райли обича да се докарва“, помисли си Дженър, когато влязоха вътре. Явно си падаше по кожените якета и избелелите джинси. И Дженър пробва веднъж едно кожено яке, ала пак приличаше на полицай. С нищо не можеше да го скрие.

— Споменахте ли за този безпорядък на мис Рейнолдс?

— Не.

— Не ви обвинявам. Тя прекара тежка нощ.

Лейтенантът огледа помещенията. В къщата сякаш бе паднала бомба.

— Вие също.

— Може да се каже така. Почти всяка стая е преобърната наопаки. Нямах време да разгледам внимателно.

Дженър измърмори нещо. Веднага щом Фин бе разбрал за случилото се в Си Би Си, бе изхвърчал навън и бе оставил целия този хаос непокътнат.

— Сигурно сте доста ядосан.

„Меко казано!“, помисли си Дженър. На лицето на Фин бе изписана ярост. Ако беше хванал злосторника, щеше да го накълца на парчета. Макар че не беше професионално, Дженър би дал много, за да види това.

— Мога да подредя нещата — рече Фин и тръгна нагоре по стълбите.

— Да — съгласи се Дженър, влезе в спалнята и кимна с глава към стената. — Значи на нашия приятел му харесва да пише по стените.

Той извади тефтерчето си и преписа думите със същия почерк. За пръв път авторът им се разкриваше по този начин. После хвърли един бегъл поглед на стаята.

— На дактилографиите ще им трябва адски много време, докато се ровят в тази бъркотия.

Дженър подритна шишенце парфюм.

— „Тифани“ — измърмори той. — Сто и петдесет долара за два-три милилитра. И жена ми го харесва. Купих й го за рождения ден. Чаршафите — от ирландски лен. Баба ми имаше такава покривка за маса. Бършех си лицето с нея, когато бях малък.

Фин се поразвесели, докато наблюдаваше Дженър и слушаше коментарите му.

— Така ли разследвате всички случаи, лейтенанте? Или сътрудничите и на някоя застрахователна компания?

— Винаги съм ценял качеството.

Полицаят пъхна тефтерчето в джоба си, точно над пистолета.

— И така, мистър Райли, бих казал, че има някаква връзка, между двата случая.

— Ами, лейтенанте, трябва да се съглася с вас.

— Убийството е станало в полунощ — продължи Дженър, като се почеса по врата. — Оттук до Си Би Си са четиринайсет минути с кола. Да кажем, че на убиеца са му трябвали десет минути да нагласи всичко и да включи камерата. Още десет минути да се върне тук. Вие сте се прибрал в един и двайсет. Разполагал сте с достатъчно време.

— Не ми казвате нищо ново, лейтенанте. Друго?

— Утре ще разпитам съседите. Все някой трябва да е видял нещо.

— Не сте имали време да разпитате Дан Гарднър, а?

— Не.

По устните на Дженър пробягна лека усмивка.

— Но това ще ми бъде първата работа.

— И моята.

— Мистър Райли, по-добре е да се върнете в болницата и да се погрижете за дамата. Оставете всичко друго на мен.

— Ще се погрижа за Диана — отговори Фин, — но ще говоря и с Гарднър. Ще използвам всичко и всички, за да разнищя тази работа. Мога да дойда с вас, лейтенанте, или да отида сам.

— Това не е много любезно, мистър Райли.

— Не се чувствам приятелски настроен, лейтенант Дженър.

— Разбирам ви, но това е работа на полицията.

— Така беше и в Гръцкия квартал.

Дженър повдигна вежди в недоумение и се вгледа във Фин. Той явно знаеше как да настъпи човек по болното място.

— Харесвате ми — рече след миг Дженър. — Хареса ми как се държахте в Гръцкия квартал. Видях как разбрахте от намека ми.

Той се почеса замислено по брадичката.

— Само ми докладвайте какво сте научили.

— Това ми е работата.

— Да, и моята. Смятам да заобиколя малко правилата, мистър Райли, поради няколко причини. Първо, аз наистина се възхищавам от мис Рейнолдс, второ… Мисля, че едно десетгодишно момиченце ви дължи живота си. Вероятно не съм споменавал, че имам внучка на същата възраст.

— Не, не сте.

— Ами — кимна пак Дженър, — можете да ме последвате с колата си.

 

 

Диана се събуди късно сутринта. Не беше необходимо да се чуди къде е — ясно си спомняше всичко. Намираше се в болницата за наблюдение. Дощя й се да можеше да се изсмее на тази дума. Съзнаваше, че дълго време щеше да бъде под наблюдение.

Тя обърна глава внимателно заради тъпата болка, която усещаше, и погледна Фин. Той дремеше на стола до леглото. Ръката му беше върху нейната. Небръснат, изтощен и блед, той беше най-успокояващата гледка, която тя би могла да си представи.

Диана не искаше да го безпокои, затова се раздвижи леко. Но той се събуди.

— Боли ли те?

— Не — отговори тя с отпаднал глас, като се постара да прикрие това. — Не биваше да стоиш тук цяла нощ. Трябваше да ти намерят легло, да се отпуснеш по-спокойно.

— Мога да спя навсякъде. Нали съм репортер.

Той погали лицето й, сетне се протегна да раздвижи гърба си.

— Трябва да се опиташ да поспиш още.

— Искам да се прибера у дома. Един малък оток не е основателна причина да ме държат в болницата.

Тя седна внимателно на леглото, защото знаеше, че дори да кихне, той щеше да повика медицинската сестра.

— Не ми се вие свят, спомням си всичко и не ми се повдига.

— Бледа си като восък, Диана.

— И ти не изглеждаш в цветущо здраве. Искаш ли да легнеш при мен?

— По-късно.

Той седна на края на леглото и докосна лицето й.

— Обичам те.

— Знам. Нямаше да преживея снощното произшествие, ако не беше ти.

— Не трябва да преживяваш нищо без мен.

Тя се усмихна, но откъсна поглед от очите му и се вгледа в телевизора.

— Предполагам, че не си чул сутрешните новини?

— Не.

Фин се обърна и я погледна изпитателно.

— Не — повтори той. — Ще ги оставим за по-късно. „Да, помисли си тя, по-добре по-късно.“

— Умряла е по ужасен начин. Всичко и било идеално нагласено. Трябва да помисля върху това, но изглежда сега не мога.

— Тогава недей. Не се насилвай, Диана.

Фин чу гласа на Фран, която се караше с пазача пред вратата.

— Ще й кажа, че си почиваш.

— Не, моля те. Искам да я видя.

Фин тъкмо се приближи до вратата, за да поговори с пазача, когато Фран нахлу вътре. Тя се втурна към леглото и взе Диана в прегръдките си.

— О, боже, не мога да си намеря място, откакто разбрах. Добре ли си? Дълбока ли е раната ти?

— Само подутина на главата — отговори Диана и я притисна до себе си. — Тъкмо се канех да стана и да се облека.

— Сигурна ли си?

Фран се дръпна назад, все едно проверяваше дали някое от децата й не се е ударило.

— Толкова си бледа. Фин, извикай лекаря. Мисля, че пак трябва да я прегледат.

— Не — отговори Диана и хвана ръцете на Фран. — Те искаха само да пренощувам тук, за да ме държат под наблюдение. Е, направиха го. Какво става в офиса?

Нещо проблесна в очите на Фран, сетне тя сви рамене.

— Хаос. Какво друго? Ченгетата разпитват всички.

— Трябва да отида там. Да направя нещо.

— Не — възрази бързо и разпалено Фран. — Сериозно ти говоря, Дий. Няма какво да правиш там и ако отидеш сега, само ще усложниш нещата. Веднага щом се върна, ще кажа на всички, че си добре и те ще се успокоят.

Устните й потрепериха, преди отново да прегърне Диана.

— Наистина ли си добре? Сигурно е било ужасно. Като си помисля какво би могло да се случи…

— Знам.

Диана се успокои и облегна глава на рамото на Фран.

— Анджела. Господи, Фран, още не мога да го повярвам. Кой би я мразил толкова много?

„Познай де!“, помисли си Фран.

— Не искам да се притесняваш за шоуто и за работата. Днес ще пуснем нещо старо. Каси се обажда на поканените гости да не идват.

— Това не е необходимо.

— Аз съм продуцентът и казвам, че е.

Фран я притисна до себе си за последен път, отдръпна се и се обърна за подкрепа към Фин.

— Не си ли съгласен с мен?

— И аз мисля, че не е необходимо, но те поддържам. Ще я заведа на вилата за известно време.

— Не мога да замина ей така. Дженър ще иска пак да говори с мен. А и аз трябва да разговарям с Лорън и екипа си.

Фин се вгледа изпитателно в Диана. В очите й се четеше болка и стаен ужас.

— Ето какво смятам да направим — каза спокойно той. — Ще те заведа днес на вилата. В противен случай ще уредя да те задържат в това легло още няколко дни.

— Изключено.

Диана искаше да изглежда ядосана, но беше прекалено уморена.

— Не можеш да се разпореждаш с живота ми само защото ще се женим.

— Мога, щом си толкова упорита и не искаш да разбереш кое е най-доброто за теб.

Фран кимна доволно и целуна Фин по бузата.

— Е, след като знам, че си в добри ръце, отивам да намеря лекаря. Искам да говоря с теб — подхвърли тихо тя на Фин.

Успокои се, като видя, че приятелката й реагира по някакъв начин, като се нацупи.

— Не се тревожи за дреболии — каза й Фран. — Колегите и аз ще се справим с всичко. Връщам се след пет минути.

— Добре. Чудесно.

Диана се облегна на възглавниците и се сви от болка, когато от рязкото движение главата й започна да пулсира.

— Кажи им, че съм решила да отида на риболов.

— Добра идея.

Фин тръгна към вратата, за да отвори на Фран.

— Ще потърся някой да оформи документите за изписването ти. Ти лежи — заповяда й той и излезе. — Какво не трябва да знае? — попита той Фран.

— Шестнайсетият етаж гъмжи от ченгета — отговори тя, като хвърли един последен угрижен поглед през рамо, докато вървяха към асансьора. — Кабинетът й е преобърнат наопаки, сякаш някой обезумял е буйствал вътре. Столовете са прекатурени, всичко е изпочупено. Списъците, които е съставила за сватбата, и рисунките на роклите са скъсани. Целите стени са издраскани с червено мастило.

Лицето на Фран пребледня и луничките й изпъкнаха.

— Пише само „Обичам те“. Не искам тя да вижда това, Фин.

— Няма да го види. Аз ще се погрижа за нея.

— Знам — отговори Фран и притисна с пръсти очите си, — но съм уплашена. Онзи, който е убил Анджела, се е насочил към Дий. Мисля, че няма да я остави на мира.

Погледът на Фин беше остър като бръснач.

— Той няма дори да се приближи до нея. Трябва да се срещна с един човек. Ти стой при нея, докато се върна.

 

 

След като подремна два часа, Дженър потропа на вратата на хотелската стая на Дан Гарднър. Фин беше до него и си набелязваше на ум въпросите, които искаше да му зададе.

— Този път е по-добре да бъде в настроение да говори.

Дженър само сви рамене. Нямаше нищо против да мине по дългия път, стига той да свършеше там, където трябва.

— Трудно е да говориш, когато си взел успокоителни.

— Много удобно — измърмори Фин.

— Пречукали са жена му и той има право да страда.

— Не мислиш ли, че ще иска да разбере някои подробности, преди да говори, лейтенанте? Според мен колкото повече отлага да говори с вас, толкова повече време ще има, за да си измисли алиби. Анджела Пъркинс беше богата. Интересува ли ви кой ще се облагодетелства най-много от нейната смърт?

— Но ако я е убил той, би било много глупаво, щом още не се е погрижил да има алиби. Имам чувството, че сте човек, свикнал да ръководи.

— И още какво?

— Сега обаче трябва да останете в сянка. Позволих ви да дойдете с мен, мистър Райли, защото инстинктът ми подсказа да го направя. Така ще мога да разбера какво мислите. Но не бива да забравяте кой води разследването.

— Ченгетата и репортерите си приличат много, лейтенант. Няма да сме първите, които са си помагали.

— Така е — съгласи се Дженър и чу дрънченето на веригата. — Но това не променя установения ред.

Фин кимна с нежелание. Вратата се отвори. Дан Гарднър приличаше на човек, който бе пиянствал два дни и две нощи. Лицето му беше сивкаво, очите — хлътнали, а косата — сплъстена. Черният копринен халат и пижамата му придаваха елегантност, която контрастираше със занемарения му вид.

— Мистър Гарднър?

— Да.

Дан поднесе цигарата към устата си и всмукна дима, сякаш пиеше жадно вода.

— Аз съм детектив Дженър. — Лейтенантът показа значката си.

Дан й хвърли един поглед, сетне забеляза Фин.

— Почакай. А този какво прави тук?

— Проучва — отговори Фин.

— Няма да разговарям с репортери, особено с него.

— Странно изказване за човек, който ухажва пресата като безнадеждно влюбен.

Фин задържа вратата, преди Дан да успее да я затвори.

— Няма да оповестявам това. Но ти казвам, че е по-добре да говориш с мен в присъствието на ченге. В много лошо настроение съм.

— Не съм добре.

— Съчувствам ви, мистър Гарднър — намеси се Дженър, преди Фин да каже нещо. — Не сте задължен да говорите в присъствието на мистър Райли, но имам чувството, че той няма да се меси. Защо не опитаме да свършим колкото може по-бързо? Ще ви бъде по-лесно тук, отколкото да идвате в полицейския участък.

Дан впери поглед в двамата за миг, после сви рамене и се обърна, като остави вратата отворена.

Пердетата бяха още спуснати и в приемната на хотелския апартамент беше мрачно. Силната миризма на цигари се примесваше с уханието на розите в двете огромни вази, поставени отстрани на канапето.

Дан седна и започна да мига, когато Дженър запали лампата.

— Съжалявам, че ви безпокоя по това време, мистър Гарднър — каза той, — но се нуждая от вашата помощ.

Дан не каза нищо, само всмукна пак жадно от цигарата. „Същите, каквито пушеше Анджела“, помисли си той, и почувства как димът заседна в гърлото му.

— Можете ли да ни кажете какво е правила съпругата ви вчера?

— Освен че е била убита ли?

Той се изсмя мрачно, отиде до барчето и си наля една голяма доза уиски.

Фин го погледна многозначително. Дан изпи питието и си наля още. Беше едва десет часа сутринта.

— Би ни помогнало много — продължи Дженър, — ако знаем точно какво е правила през деня. Къде е ходила, с кого се е срещала.

— Тя стана около десет.

Дан отново седна на канапето. Уискито му помогна — имаше чувството, че се понесе над пода.

— Направиха й масаж, прическа, маникюр и я гримираха. Тук, в апартамента.

Той държеше чашата в едната си ръка, а цигарата — в другата. Движенията му бяха механични и ритмични.

— Даде интервю за „Чикаго трибюн“, после слезе долу да обядва. Имаше още няколко ангажимента — интервюта, срещи. Повечето се състояха тук, в апартамента.

Дан загаси цигарата и се облегна назад. Синкавият дим се стелеше над главата му като ореол от мръсотия.

— Ти с нея ли беше? — попита Фин.

Дан го погледна с отвращение, сетне вдигна рамене.

— Влизах, излизах. Нямаше ме през повечето време. Анджела не обичаше да я безпокоят, когато разговаряше с представителите на пресата. Имаше интервю за списание „Премиер“, за да рекламира специалното си шоу.

Той посегна с разтреперана ръка да вземе друга цигара.

— Каза ми, че не знае колко ще продължи и че по-късно имала още една среща, така че е по-добре било да отида в някой бар и да се позабавлявам.

— Направихте ли го? — попита Дженър.

— Изядох една пържола, ударих няколко питиета и слушах пиано в „Пъмп рум“.

Дженър си записа всичко това.

— Имаше ли някой с вас?

— Не бях в настроение за компания. През последните месеци нямахме много време за почивка, затова реших да се възползвам от възможността.

Кървясалите му очи се присвиха.

— За действията на Анджела ли разпитвате, или за моите?

— И на двамата — отговори дружелюбно Дженър.

Той драсна още нещо в бележника си и хвърли един поглед към стаята и към лицето на Дан Гарднър.

— Много ще ни помогнете, ако си създадем ясна представа за нещата. Кога видяхте за последен път съпругата си, мистър Гарднър?

— Точно преди седем часа, когато тя се приготвяше за вечеря.

— Каза ли ви, че има намерение да се среща с Диана Рейнолдс в Си Би Си през нощта?

— Не — отговори рязко Дан. — Ако ми беше казала, щях да я разубедя.

Дан се наведе напред като истински шоумен, който знае на кои думи да наблегне.

— И той го знае — продължи той, като посочи с глава към Фин. — Затова иска да участва в разследването — да се опита да го отклони в друга посока. За никого не е тайна, че Диана Рейнолдс мразеше жена ми, завиждаше й и бе решила да я съсипе. Аз не се съмнявам, че тя е убила Анджела или е наела убиец.

— Интересна теория — рече Фин. — Това ли ще твърдиш пред пресата?

Дженър се прокашля.

— Мис Рейнолдс отправяла ли е някакви заплахи към съпругата ви?

Дан впери поглед в Дженър.

— Нали ви казах, че тя я нападна физически. Господ знае колко пъти я е нападала емоционално през всичките тези години. Тя искаше да премахне Анджела от пътя си. И сега го постигна. Това е от ясно по-ясно. Какво смятате да направите?

— В момента разследваме — отговори спокойно Дженър. — Мистър Гарднър, в колко часа се върнахте в хотела снощи?

— В дванайсет и половина — един.

— Срещнахте ли някого, разговаряхте ли с някого, който може да потвърди това?

— За какво намеквате, лейтенант? Съпругата ми е мъртва.

Той загаси цигарата, като я счупи на две.

— От онова, което ми казаха, разбрах, че с нея е имало само един човек.

Дан се вторачи във Фин, уверен, че може да каже безнаказано всичко, което поиска.

— Човекът, който е имал основателни причини да я нарани. На мен не ми е необходимо алиби.

— Но имаш ли такова? — обади се Фин.

Дан стисна зъби.

— Ти наистина се намесваш, а мистър Райли? Мислиш ли, че ще отклониш подозренията на полицията от Диана и ще ги насочиш към мен?

Фин вдигна вежди с недоумение.

— Мисля, че не отговори на въпроса.

— Възможно е някой от нощната смяна в хотела да ме е видял да влизам. Сервитьорката в клуба сигурно си спомня, че ме е обслужвала, вероятно ще се сети и в колко часа съм си тръгнал. А какво алиби има Диана Рейнолдс?

Дженър се зачуди дали в гласа на Гарднър прозвуча гняв или беше само страх.

— Опасявам се, че не мога да говоря за това на този етап. Имате ли представа как е влязла съпругата ви в сградата на Си Би Си и в студио „Б“?

— Тя работи там известно време — отговори сухо Дан. — Влязла е някак. Сигурно е знаела как.

— В сградата има охранителна система, която не е била инсталирана, когато съпругата ви е работила там.

— Тогава Диана й е отворила. И после я е убила. — Дан се премести по-напред и постави ръка на копринения халат, покриващ коленете му.

— Представяте ли си какво ще стане с рейтинга й, лейтенант Дженър? Той знае — рече той и посочи с пръст Фин. — Колко семейства ще включат телевизорите си, за да гледат хладнокръвния убиец? Тя ще погуби конкуренцията.

Дан се изсмя и потърка лице.

— Който и да е убил съпругата ви, няма да спечели от това.

Дженър хвърли един поглед на Фин, доволен, че той проявява спокойствие поне външно. Реши, че му харесва да работят заедно. Не беше нещо банално като съчетанието добро ченге — лошо ченге.

— Има ли мис Пъркинс бележник или календарче, където записва ангажиментите си?

— Секретарката й се занимава с това, но Анджела винаги носеше малко тефтерче в чантата си.

— Имате ли нещо против да огледаме стаята й?

Дан притисна с длани очите си.

— По дяволите, правете каквото искате.

— Трябва да си поръчате закуска, мистър Гарднър — рече Дженър и стана.

— Да. Трябва да го направя.

Лейтенантът извади визитната си картичка и я остави до пепелника с димящите фасове.

— Ще ви бъда много благодарен, ако се свържете с мен, в случай че си спомните нещо. Ще ви досаждаме само още няколко минути.

Първото, което Фин направи, когато влезе в спалнята, беше да дръпне пердетата. Стаята се изпълни със светлина. Бюрото беше отрупано с шишенца и кремове — скъпите играчки на една суетна жена, която можеше да си позволи най-доброто. В средата имаше чаша за шампанско със следи от бледо червило. На стола бе метнат копринен халат на цветя, а краят му се опираше в пантофки в същия десен.

Единственото свидетелство, че в стаята живееше и мъж, беше окаченият на вратата на гардероба костюм.

— Не споменахте, че в чантата й е имало тефтерче, лейтенант?

— Нямаше — отговори Дженър и огледа спалнята като хрътка. — Гримове, ключове от хотела, цигари, запалка, копринена кърпичка, ментови бонбони, портмоне от змийска кожа с лична карта, кредитни карти и триста долара, но не и тефтерче.

— Интересно — рече Фин и кимна с глава към чашата от шампанско. — Тя е пила от нея, докато е седяла тук, сред парфюмите и кремовете, нали?

— Най-вероятно.

— Има още една чаша в приемната, на барчето. И на нея има червило. Тъмночервено.

— Имате набито око, мистър Райли. Защо не попитаме обслужващия персонал с кого се е черпила Анджела?

 

 

Карла Мендес не се беше вълнувала толкова през целия си живот. Най-голямото от петте деца на продавач на обувки и сервитьорка, тя водеше обикновен, прозаичен живот. На трийсет и три години, Карла имаше три деца и съпруг, който й беше робски предан и през повечето време безработен.

Тя нямаше нищо против да работи като камериерка в хотел. Не й харесваше особено, но изпълняваше задълженията си добре, макар механично. Скатаваше шишенца шампоан и кремове за лице със същия фанатизъм, с който прибираше бакшишите.

Карла беше дребна, яка жена, с накъдрена черна коса и мънички черни очи, които едва се виждаха от бръчките на челото й. Но сега очите й блестяха и се стрелкаха ту към ченгето, ту към репортера.

Тя не обичаше ченгетата. Ако Дженър беше сам, тя щеше да се затвори в себе си. Ала не можеше да устои на Фин Райли. На начина, по който трапчинките му се вдлъбваха, когато й се усмихнеше, и на джентълменския жест, с който пое ръката й.

Той искаше да я интервюира. Това беше най-паметният миг в живота й. Дженър долови вълнението й и остави Фин да води разговора.

— В колко часа влязохте в стаята на мис Пъркинс, за да оправите леглото?

— В десет. Обикновено го правя много по-рано, но тя ми каза да не влизам и да не я безпокоя преди десет. Имаше посещение.

Карла подръпна благопристойно крайчеца на униформата си.

— Когато чистиш на хората, започваш да ги разбираш какво представляват.

— Убеден съм, че е така — усмихна й се насърчително Фин. — Беше ли мис Пъркинс със съпруга си, докато оправяхте леглото тук?

— Не мога да кажа. Не го видях. Не го чух. Но чух нея и онази, другата.

— Коя?

— Другата жена. Караха се като котки.

Карла отново подръпна престилката си и погледна обувките си.

— Не съм подслушвала. Аз си гледам работата. Работя в този хотел от седем години. Не можеш да се задържиш толкова дълго, ако си пъхаш носа в личния живот на хората. Но когато разбрах как е била убита мис Пъркинс, казах на Джино, съпруга ми, че чух как тя се караше с онази жена в апартамента само няколко часа, преди да умре. Той каза, че може би трябва да съобщя за това на началника си, но аз реших, че може да си навлека неприятности.

— Значи не сте казвала на никого за това? — подсказа й Фин.

— Не. Когато дойдохте и казахте, че искате да говорите с мен за хората в стая 2403, аз помислих, че вече знаете — отговори тя и отново го погледна.

— Какво можете да ни кажете за жената, която беше с мис Пъркинс?

Не я видях, но чух гласа й. Тя каза: „Омръзна ми да играя игрите ти, Анджела. Така или иначе те ще спрат“. Мис Пъркинс се изсмя. Знам, че беше тя, защото, както ви казах, съм я гледала по телевизията. Тя се изсмя, така както се смеят хората, когато изпитват злоба. И добави нещо като: „О, ще продължаваш да играеш, скъпа. Залогът…“.

Карла се почеса по носа, като се опита да се съсредоточи.

— „Залогът е твърде голям — рече тя — и не можеш да направиш нищо друго.“ После започнаха да се обиждат. Другата жена каза: „Мога да те убия, Анджела. Но мога да направя нещо по-добро от това“. Сетне чух, че вратата се затвори с трясък и че мис Пъркинс отново се смее. Свърших бързо работата си и излязох в коридора.

— Знаете ли, мисис Мендес, трябва да опитате моята професия.

Тя се напери и пак подръпна престилката си.

— Много сте наблюдателна — добави Фин.

— Ами това е естествено. Човек вижда толкова странни неща, като работи в хотел.

— Сигурен съм. Чудя се… Видяхте ли жената, която излезе?

— Не. В коридора нямаше никой, а аз трябваше да сложа чистите хавлии в банята, така че през това време тя може да е взела асансьора. Това ми беше последната стая. После се прибрах вкъщи. На следващата сутрин чух, че мис Пъркинс е била убита. Отначало помислих, че онази жена се е върнала и я е убила в хотелския апартамент. Но сетне разбрах, че не е станало тук, а в телевизионния център, откъдето се предава шоуто на Диана Рейнолдс. Аз го харесвам много повече — добави лукаво тя. — Тя има толкова хубава усмивка.

 

 

Диана се опита да използва тази усмивка, докато Фин се колебаеше пред вратата на вилата.

— Нищо ми няма — каза му тя.

Непрекъснато му го повтаряше, откакто преди три дни я бяха изписали от болницата.

— Фин, ти отиваш само до магазина да купиш някои неща. Освен това… — продължи тя, като се наведе да почеше кучето по ушите, — тук имам един истински юнак.

— Голям юнак, няма що — отговори Фин и обви в шепи лицето на Диана. — Позволи ми да се безпокоя за теб. Това е ново преживяване за мен. Тревожа се за теб, Диана.

— Ако продължаваш да се тревожиш толкова много, ще забравиш да ми купиш шоколад.

— Не съм забравил — голям, без бадеми.

Той я целуна и се успокои, когато устните й се долепиха нежно до неговите. Присъствието му във вилата бе притъпило острието на ужаса, но Диана все още спеше неспокойно и се стряскаше от най-лекия шум.

— Защо не подремнеш, Канзас?

— След това може да подремнем заедно.

— Чудесно споразумение. Няма да се бавя.

„Не!“, помисли си тя, докато го гледаше да отива към колата. Той нямаше да се забави. Не обичаше да я оставя сама.

 

 

Диана въздъхна и отново се наведе да почеше кучето, което скимтеше и дращеше по вратата. То обичаше да се разхожда с кола, но Фин нарочно го бе оставил да я пази.

Не го обвиняваше, че проявява прекалена загриженост към нея. Наоколо можеше да дебне убиец наистина. Убиец, който би могъл да отнеме живота й бързо и жестоко, както бе направил с Анджела. „Всички се тревожат за горката Диана!“, помисли си тя. Родителите й, Фран, Саймън, Джеф, Маргарет, Каси, Роджър, Джо и много други колеги. Дори Лорън и Барлоу се бяха обадили да изразят загрижеността си и да й предложат помощ.

— Почивай си колкото искаш — каза й Лорън, без да споменава за рейтинги и загуби. — И през ум да не ти минава да се връщаш, докато не укрепнеш.

Но Диана реши, че не е безсилна. Нали беше жива.

Никой не се бе опитал да я убие. Другите трябваше да разберат, че това е единственото, което има значение. Е, да, бе останала насаме с убиеца, но беше жива.

Тя се съвзе и се поразходи из вилата, като пооправи тук-там, макар всичко да беше идеално подредено. Запари чай, който всъщност не искаше да пие, сетне пак се разходи с топлата чаша в ръце. След това разрови с ръжена весело пламтящия огън.

Загледа се през прозореца. Седна на дивана.

Копнееше да работи.

Това не беше един от откраднатите почивни дни, изпълнен със смях, любов и спорове относно статиите във вестниците. Във вилата нямаше нито един вестник. Фин каза, че имало някаква повреда в кабела, така че не гледаха и телевизия.

Диана знаеше, че той прави всичко възможно да я изолира от външния свят. Да я постави под похлупак, където нищо и никой да не може да я разстрои.

Пък и тя му позволи да го направи, защото случилото се в Чикаго беше невъобразимо ужасно.

Ала сега не искаше повече да бездейства.

— Връщаме се в Чикаго — каза тя на кучето, което в отговор удари с опашка по пода.

Диана тръгна към стълбите, като смяташе да се заеме с багажа, когато чу, че на алеята пред вилата спря кола.

— Та той още не е стигнал до магазина — измърмори тя и се отправи към външната врата след щастливо лаещото куче. — Виж какво, Кронкайт, и аз го обичам, но него го нямаше само десет минути.

Диана отвори вратата и се засмя, защото кучето моментално се стрелна навън. Ала когато вдигна очи и видя колата, смехът й секна.

Тъмнокафяв седан със смачкана броня. Диана позна Дженър и усети, че разхлабва яката на памучната си блуза, за да си поеме дъх. Би трябвало да се радва, че го вижда, защото знаеше, че той се опитва да разнищи случая, но нервите й се опънаха и я притиснаха някъде между страха и примирението.

Дженър се ухили, явно очарован от джафкането и играта на Кронкайт, който подскачаше в краката му. Той се наведе и безпогрешно намери мястото между ушите на кучето, където то обожаваше да го чешат.

— Хей! Добро куче.

Кронкайт седна и протегна лапа:

— Научен си на добри обноски, а?

Полицаят улови прашната лапа на кучето и вдигна глава, когато Диана излезе навън.

— Хубав пазач имате, мис Рейнолдс.

— Боя се, че способностите му се изчерпват с това.

Хладният декемврийски вятър смрази тялото й.

— Доста път сте изминали от Чикаго дотук, лейтенанте.

— Пътуването беше приятно.

Дженър остави кучето да подуши ръката му и огледа наоколо. Снегът се беше стопил и боровете бяха лъскави и зелени. Вятърът свиреше по оголените клони на другите дървета, като заплашваше да се усили и да стане неприятен.

— Красиво място. Сигурно е хубаво да се разхождате сред природата от време на време.

— Да.

— Мис Рейнолдс, съжалявам, че ви безпокоя, но трябва да ви задам няколко въпроса във връзка с убийството на Пъркинс.

— Влезте, моля. Тъкмо запарих чай, но ще направя кафе, ако го предпочитате.

Щяха да разговарят за убийството на чаша топъл чай или кафе. Стомахът на Диана се сви от този факт.

— Ще пия чай, благодаря — рече Дженър и тръгна към вратата.

Кучето заподскача след него.

— Заповядайте, седнете — покани го Диана. — Идвам след минутка.

— Няма ли го мистър Райли?

Дженър огледа стаята, заинтересуван от извънградския живот на богаташите.

— Отиде до магазина. Ще дойде след малко.

Дженър забеляза, че масата и столът са „Хепълуайт“, чергата беше индианска, а стъклените съдове — ирландски „Уотърфорд“.

— Много сте наблюдателен, лейтенанте.

Диана внесе подноса с чая. На лицето й се четеше лека ирония.

Дженър осъзна, че е говорил на глас и се усмихна. Не се притесняваше, ако го заловяха да шпионира. Нали затова му плащаха.

— Ценя качеството. Макар че не мога да си го позволя.

Дженър посочи с глава към пълната с ранни пролетни цветя ваза над камината.

— Порцелан от Стафордшир?

— От Дрезден.

Диана се притесни и остави подноса с леко изтракване.

— Сигурна съм, че не сте изминали целия този път, за да се възхитите на антиките. Разбрахте ли кой е убил Анджела?

— Не.

Дженър се разположи на дивана. Кучето легна в краката му.

— Започваме да свързваме нещата.

— Това е утешително. Захар, лимон?

„Тя се прави, че не й пука“, помисли си Дженър. Би й повярвал, ако не бяха сенките под очите й.

— Много захар.

Дженър започна да разбърква захарта в чашата си с виновна усмивка.

— Обичам сладко. Мис Рейнолдс, не искам отново да повтаряте всичко…

— И аз съм ви много благодарна за това — каза рязко Диана и въздъхна. — Искам да ви помогна, лейтенант. Но не виждам какво повече бих могла да ви кажа. Имах среща с Анджела и отидох. Тя вече беше убита.

— Не ви ли смути желанието й да се срещнете толкова късно?

Диана го погледна над ръба на чашата си.

— Анджела обичаше странните желания.

— А вие обичахте ли да ги изпълнявате?

— Не. Изобщо не исках да се срещам с нея. За никого не е тайна, че не се обичахме, и аз знаех, че ще се скараме. Този факт ме изнервяше. — Диана остави чашата си.

— Мразя кавгите, лейтенант, но обикновено не бягам от тях. Анджела и аз имахме история, която съм сигурна, че знаете.

— Вие се конкурирахте — каза Дженър и наклони леко глава. — Не се обичахте.

— Да, ненавиждахме се, но поради лични причини. Аз бяха готова да се разберем веднъж завинаги с нея и отчасти се надявах, че може би ще уредим нещата приятелски. Но от друга страна, очаквах с нетърпение да изскубна някой кичур от косата й. Не отричам, че исках да я отстраня от пътя си, но не и като я убия.

Тя пак погледна Дженър — този път по-спокойно и уравновесено.

— Затова ли сте тук? Заподозряна ли съм?

Дженър потърка брадичката си.

— Съпругът на жертвата, Дан Гарднър, мисли, че вие сте я мразили достатъчно, за да я убиете. Или да наемете убиец.

— Да наема убиец?

Диана започна да мига и едва не се изсмя на глас.

— Значи съм наела убиец, платила съм му да очисти Анджела, да ме удари, за да изпадна в безсъзнание и той да запише всичко. Колко съм изобретателна!

Тя скочи на крака. Лицето й поруменя.

— Аз дори не познавам Дан Гарднър. Поласкана съм, че ме мисли за толкова умна. И какъв е бил мотивът ми? Рейтингът?

Дженър забеляза, че нараненият и безпомощен поглед изчезна от очите й. Тя се разпали, изгаряше от възмущение и отвращение.

— Мис Рейнолдс, не съм казал, че сме съгласни с мистър Гарднър.

Очите й заблестяха за миг.

— Само искахте да видите реакцията ми, нали? Надявам се, че останахте доволен.

— Мис Рейнолдс, посетихте ли мис Пъркинс в хотела в нощта на убийството?

— Не — отговори Диана и прокара отчаяно ръка през косата си. Защо да го правя? Нали щяхме да се срещаме в студиото?

— Може да сте изгубили търпение.

Дженър я изпитваше съзнателно. Отпечатъци на Диана не бяха намерени в хотелския апартамент, нито върху чашата с шампанско.

— Анджела ми каза, че ще бъде заета до полунощ. Имала срещи.

— Спомена ли с кого?

— Ние не си бъбрехме приятелски, детектив, пък и не се интересувах от личните или служебните й планове.

— Знаехте ли, че тя има врагове?

— Знаех, че не я обичат особено. Заради личността й и защото притежаваше огромна власт. Тя можеше да бъде непреклонна и отмъстителна. Както и очарователна и щедра.

— Мисля, че не ви се е сторила много очарователна, когато е направила така, че да я заварите с доктор Пайк в компрометиращи обстоятелства.

— Това е стара история.

— Но вие бяхте влюбена в него, нали?

— Почти — поправи го Диана. — Разликата е огромна.

„О, какъв беше смисълът от всичко това“, зачуди се тя и разтри челото си, за да разсее болката.

— Няма да отрека, че това ме оскърби и вбеси, и промени необратимо чувствата ми и към двамата.

— Доктор Пайк се опита да продължи връзката ви.

— Той не гледаше на инцидента по същия начин като мен. Аз не желаех да имам повече нищо общо с него и му го показах ясно.

— Но той настояваше известно време.

— Да.

Дженър долови силното й вълнение в краткия отговор.

— А бележките, които редовно получавахте в продължение на няколко години? Не ви ли минаваше през ум, че може да ги праща той?

— Маршал ли? — учуди се Диана и поклати глава. — Не. Това не е в неговия стил.

— А кое е в неговия стил?

Диана затвори очи и си спомни снимките и доклада на детектива.

— Вероятно трябва да попитате него.

— Ще го направя. Имали ли сте връзка с някой друг, освен с доктор Пайк? Някой, който би могъл да се разстрои до такава степен от годежа ви е мистър Райли, че да влезе с взлом в кабинета и в дома ви?

— Не… Какво искате да кажете?

Диана се вкопчи в облегалката на стола.

— Логично е онзи, който изпращаше бележките, да е отговорен и за опустошението в кабинета и в дома на мистър Райли — започна Дженър.

„Както и за убийството на Анджела“, добави на ум той.

— Кога? — прошепна Диана. — Кога е станало това?

Заинтригуван, Дженър престана да потраква с молива по тефтерчето си. Поруменялото от гняв лице на Диана отново пребледня като платно. Дженър разбра, че Райли още не й бе казал за случилото се. Нямаше да остане доволен, че го бе изпреварил.

— През нощта, в която беше убита Анджела Пъркинс, домът на Фин Райли беше опустошен.

— О, не!

Диана още стискаше облегалката на стола. Тя се наведе, преди коленете й да се огънат.

— Фин не… Никой не ми каза за това.

Тя затвори очи, като се опитваше да се пребори с нервните спазми в стомаха си. Щом отново ги отвори, те бяха потъмнели и горящи.

— Но вие ще ми разкажете. Искам да знам какво се е случило. Точно какво е станало.

Дженър реши, че когато Фин се върне, ще има нещо повече от леко спречкване. Той разказа на Диана фактите, като следеше реакцията й. Тя се сви, сякаш думите бяха стрели, сетне застана неподвижна, но очите й останаха спокойни, изпълнени с любопитство.

Диана не каза нищо. Наведе се да налее още чай. Ръката й не трепереше. Дженър се възхити на спокойствието и самообладанието й, особено след като видя пробягналия по лицето й ужас.

— Вие мислите, че онзи, който ми изпраща бележките и е влязъл с взлом в кабинета и в дома ми, е убил Анджела?

„Глас на репортер“, отбеляза Дженър. Безпристрастен, хладнокръвен, равнодушен. Ала очите й вече не бяха безизразни. Те излъчваха ужас. Той си спомни един неин репортаж за жена от предградията, застреляна от съпруга си. И тогава очите и не бяха безизразни.

— Това е само една от хипотезите — рече Дженър. — Тя има смисъл, ако е замесен само един човек.

— Но тогава защо не мен? — попита с разтреперен глас Диана, като поклати нетърпеливо глава. — Защо Анджела, а не мен? Ако той ми е бил толкова сърдит, защо е убил нея, а мен остави да живея?

— Тя ви е пречела — каза Дженър и видя, че тези думи поразиха Диана като удар.

— Той я е убил заради мен? О, боже! Направил го е заради мен?

— Още не сме сигурни — започна Дженър.

— Фин! Господи, той може да стори нещо на Фин! Влязъл е в къщата. Ако Фин е бил там, той е могъл да… — Тя притисна ръка до стомаха си.

— Трябва да направите нещо.

— Мис Рейнолдс…

Диана чу изскърцването на гумите по чакълената настилка. Тя се обърна, втурна се към вратата и извика името на Фин.

Той вече ругаеше другата кола, когато чу, че Диана го вика. Тревогата му от натрапничеството избледня, като я видя да излиза от вилата. Тя се хвърли треперейки в обятията му, като се опитваше да сподави риданията.

Фин я притисна до себе си и отправи унищожителен поглед към Дженър, който стоеше на прага.

— Какво, по дяволите, сте направили?

 

 

— Съжалявам.

Това беше най-доброто, което Фин можа да измисли, докато гледаше Диана. Дженър ги бе оставил сами в дневната. „След като хвърли бомбата“, помисли си с горчивина Фин.

— Но защо? Защото Дженър ми каза ли? Или защото ти ми нямаш достатъчно доверие, за да ми кажеш?

— Защото това изобщо се случи — отговори внимателно Фин. — Не става въпрос за доверие, Диана. Ти излезе съвсем скоро от болницата.

— И ти не искаше да нарушиш крехкото ми равновесие. Затова телевизорът не работи. Затова искаше да отидеш сам до магазина. Затова отново не донесе вестник. Ние не искаме горката Диана да чуе някаква новина, която би я разстроила.

— Точно така — каза Фин и пъхна ръце в джобовете си. — Мислех, че ти е необходимо малко време.

— Мислел си, но не е така.

Тя се обърна и тръгна към стълбите.

— Нямаш право да криеш такива неща от мен.

— Да, скрих го. По дяволите, ако искаш да се караме, поне застани с лице към мен.

Той я спря на площадката, хвана я за ръката и я обърна към себе си.

— Можем да се караме, докато си приготвям багажа.

Диана се отскубна от него и влезе в спалнята.

— Ти искаш да се върнеш, така ли? Чудесно. Ще се приберем, след като решим въпроса.

Тя извади една пътническа чанта от гардероба.

— Не е необходимо да заминаваме и двамата. Мога да си тръгна сама.

Диана хвърли чантата на леглото и я отвори. После започна да изважда шишенца и кутийки с крем от тоалетката с бързи, резки движения.

— Връщам се в апартамента си. Ще си прибера нещата от дома ти по-късно.

— Не — рече спокойно Фин. — Няма да го направиш.

Тя запрати едно шишенце парфюм към отворената чанта. То подскочи весело на леглото.

— Точно това ще направя.

С вперен във Фин поглед, тя се освободи от пръстите му.

— Ти ме излъга, Фин. Ако Дженър не беше дошъл тук, нямаше да знам за влизането с взлом, нито че си говорил с Дан Гарднър и с камериерката. Нищо нямаше да знам.

— Да, и щеше да се наспиш добре.

— Излъга ме — повтори тя, без да се опита да го разбере. — И не ми казвай, че укриването на истината е по-различно от лъжата. Едно и също е. Няма да продължа тази измамна връзка.

— Искаш честност. Чудесно.

Той се обърна и тихо затвори вратата.

— Че правя всичко, което е по силите ми, за да те предпазя от неприятностите — това е факт.

Фин се приближи до нея, без да откъсва поглед от очите й.

— Ти няма да ме напуснеш, Диана. Това също е факт. И не се оправдавай с разни глупости за права и доверие. Ако искаш да скъсаме, кажи го направо.

— Добре — отговори тя и се премести така, че той да не вижда треперещите й ръце, докато приготвяше багажа. — Направих грешка, като се съгласих да се омъжа за теб. Сега размислих. Трябва да се съсредоточа върху кариерата и живота си. Няма да мога да го направя, ако създам семейство. Внушавах си, че мога да се справя с всичко това, но сгреших.

Диамантите на пръстена й намигаха насмешливо. Тя не можеше да се насили да го махне. Още не.

— Не искам да се омъжа за теб, Фин, и няма да е справедливо и за двама ни да продължаваме по този начин. Най-важното за мен е работата ми и аз се връщам към нея.

— Погледни ме, Диана. Казах, погледни ме!

Той сложи ръка на раменете й я обърна към себе си. Усещането за паника се превърна в непоклатима увереност.

— Ти лъжеш.

— Знам, че не искаш да повярваш…

— Господи, Диана, не разбираш ли, че познавам по лицето ти? Никога не си умеела да лъжеш. Защо се опитваш да го правиш сега?

— Не искам да те наранявам повече, отколкото е необходимо.

Тя стоеше неподвижна в обятията му и гледаше над рамото му.

— Пусни ме.

— Няма да стане.

— Не те искам — извика тя. — Не искам всичко това. Не съм ли достатъчно ясна?

— Не.

Той я притисна до себе си и впи устни в нейните. Тя веднага потрепери. Устните й се затоплиха.

— Но така ти е ясно, нали?

— Това не решава нищо.

Ала тялото й копнееше за неговото, за топлината и силата му.

— Искаш ли отново да се извиня? — попита той и погали нежно косата й. — Добре. Съжалявам, но пак бих постъпил по същия начин. Ако искаш да го наречеш лъжа, тогава ще те лъжа. Ще направя всичко за твоето спокойствие и безопасност.

— Не искам да ме закриляш — отговори Диана, отскубна се от него и сви пръсти в юмруци. — Не ми е необходима защита. Не виждаш ли? Не разбираш ли? Той ме е използвал, за да я убие. Използвал ме е. Той няма да ми стори зло. Не ми е необходима закрила. Но само Бог знае кого може да нарани заради мен.

— Мен — рече тихо и гневно Фин. — Затова е цялата работа. Ти мислиш, че ще посегне на мен. И най-добрият начин да ме предпазиш от това, е да ме оставиш, нали? Всички да разберат, че сме скъсали.

Устните й започнаха да треперят.

— Няма да споря с теб, Фин.

— Виж, за това си абсолютно права.

Той взе чантата й и изхвърли съдържанието й.

— Не се опитвай да го правиш пак. Не използвай чувствата ми срещу мен самия.

— Той ще се опита да те убие — каза мрачно Диана. — Сигурна съм, че ще го направи.

— Значи ти излъга, за да се опиташ да ме защитиш.

Тя отвори уста да каже нещо, после я затвори и Фин се усмихна.

— Кой кого предпазва, Диана? Добре, да кажем, че сме наравно. Ти не искаш да бъдеш закриляна, аз също. Тогава какво искаш?

Диана вдигна ръце към лицето си, сетне пак ги спусна.

— Искам да престанеш да ме следиш, сякаш съм душевно неуравновесена.

— Добре. Друго?

— Искам да се закълнеш, че няма да криеш нищо от мен, макар да мислиш, че това би ме разстроило.

— Съгласен съм.

Тя кимна, като го гледаше.

— Още си ядосан.

— Да, ядосан съм. Такъв е ефектът, когато жената, която обичам, иска да ме отпрати.

— Ти още ме желаеш.

— Господи, разбира се, че те желая.

— Не си ме любил, откакто се случи всичко това. Винаги, когато се обърна към теб, ти ме успокояваш и притискаш да себе си, но не си направил опит да ме любиш.

— Не, не съм — потвърди той и усети как кръвта започва да бушува във вените му. — Исках да ти дам време.

— Не ми трябва време! — извика Диана и почувства първото внезапно, приятно облекчение. — Аз не съм крехка, немощна или безсилна. Искам да престанеш да ме гледаш така, сякаш ще се разпадна. Аз съм жива. Чувствам се жива. Накарай ме да се чувствам жива.

Фин протегна ръка и я погали по бузата.

— Трябваше да поискаш нещо по-трудно.

Целуна я. Тя почувства искриците гняв, които той се опитваше да потуши, и вкуси от отчаяната му, изгаряща страст.

— Недей — промълви тя. — Не бъди нежен. Не и сега.

Фин искаше да бъде нежен. Ала Диана го притегли в леглото, като лудешки сваляше дрехите му. Той не можеше да бъде нежен, когато устните й го влудяваха.

Тялото й трепереше, докато се надигаше, напрягаше и извиваше към него. Диана не мислеше за нищо друго, освен за Фин. Да получи колкото може повече от него, от онази спотаена сила, която го бе видяла, че се опитва да обуздае. Тя искаше сега той да я освободи в нея.

Сърцето й биеше оглушително. Тя усещаше всяко пулсиране на кръвта. Диана извика сподавено от радост, когато Фин разкъса блузата, за да потърси плътта й.

Вятърът блъскаше по прозорците и стъклата дрънчаха. Огъня в камината пламтеше и се разпалваше още по-буйно.

Устните му жадно обхождаха тялото й. Дъхът му беше горещ и учестен, а ръцете му й причиняваха болка в стремежа си да я притежават. Диана надигна тяло да го посрещне, отметнала глава назад. Стенанието й беше продължително и дивашко.

По-бързо. Желанието достигна връхната си точка, когато той свали джинсите й и жадните му устни се плъзнаха по треперещото й тяло към сърцевината на чувствеността й. Тя вплете пръсти в косата му и го притисна още по-близо до себе си. Ноктите й се впиха в гърба му, докато първият й оргазъм я връхлетя.

— Сега — изстена тя, обезумяла от желание той да проникне в нея. Стисна хълбоците му и уви бедра около кръста му.

— Сега! — повтори Диана, сетне извика, когато той я облада.

Той повдигна тялото й, тласна силно и надълбоко и насладата го разтърси от главата до петите. Фин чувстваше прилив на неизчерпаема сила. Той я съчета с нейната, като тласкаше все по-бързо и всеки път усещаше как мускулите й се свиват около него.

Тя се надигна, изпълнена с напрежение, и той я притисна до себе си. Зъбите й се впиха в рамото му. Тялото й не спираше да се движи. Диана пак се изпъна, напрегна се, сетне потръпна. Очите й се отвориха широко и тялото й се отпусна.

— Не мога.

Фин я бутна да легне пак, хвана ръцете й и ги сложи на врата си.

— Аз мога.

Той я погълна, като се отдаде на животинската си страст. Изтръгваше реакцията й с нетърпеливите си зъби, разпалваше огъня с език и устни.

Дъхът изгаряше гърлото му, кръвта пулсираше в главата и слабините му. Заля го последната чувствена вълна на наслада, която нахлу в него като бяла, ослепителна светлина. Стори му се, че Диана извика името му, и той се разля в нея.