Нора Робъртс
Частни скандали (13)

Глава 12

Жаркото слънце и подвижните пясъци на саудитската пустиня са враговете на растенията и човешките същества.

Фин едва се сдържа да не премигне пред камерата, докато безпощадното слънце изсипваше огнените си стрели върху него. Беше облечен с масленозелена тениска, панталони, цвят каки и избеляла шапка.

— Пясъчните бури, безмилостният пек и миражите са характерни явления за тази враждебна природа. Тук, в този недружелюбен свят, дойдоха войските на ООН, за да оставят своите следи в пясъците. Минаха три месеца, откакто първите мъже и жени от въоръжените сили започнаха операцията „Пустинен щит“. С присъщата за янките практичност и съобразителност те се приспособяват към новата среда, а в някои случаи се опитват да я победят, като използват дървени сандъци, найлонови уплътнения и вентилатори.

Фин потупа една дървена кутия.

— Неколцина от по-сръчните войници пригодиха нещо като хладилник, за да се борят срещу 48 градусовата горещина. За да превъзмогнат скуката — враг, не по-малко коварен от климата — през свободното си време нашите войници четат писмата на близките си, разменят скъпоценните, преминали през цензура, вестници и устройват състезания за надбягване на гущери. Но пощата винаги се бави, а дните са дълги. И докато у дома празнуват Деня на ветераните с паради и пикници, то жените и мъжете от „Пустинен щит“ работят и чакат. За Си Би Си от Саудитска Арабия предаде Фин Райли.

Щом червената светлинка угасна, Фин откачи слънчевите си очила от гайката на колана и ги сложи. Зад него се виждаше туловището на F-15, около което се мотаеха войници в работно облекло.

— Как бих хапнал картофена салатка под звуците на духов оркестър! Ти какво ще кажеш, Кърт?

Операторът вдигна очи към небето. Абаносовата му кожа лъщеше от пот като излъскан мрамор.

— Копнея за домашната лимонада на мама. Бих изгълтал цял галон.

— А може и студена бира.

— И сладолед с праскови… И една дълга нежна целувка от Уитни Хюстън.

— Стига, ще умра.

Фин надигна бутилката. Водата беше топла, с метален вкус, но все пак прочисти песъчинките от гърлото му.

— Хайде да видим какво ще ни позволят да снимаме и дали ще можем да вземем няколко интервюта.

— Едва ли ще ги придумаме — изсумтя Кърт.

— Ще се опитам да докопаме нещичко.

Няколко часа по-късно Фин се съблече в сравнително комфортната стая на саудитския хотел. Благодатният душ изми пясъка, потта и мръсотията, наслоени през последните две денонощия в пустинята. Обзе го неудържим, почти романтичен копнеж по пенливата горчива американска бира, но уви — трябваше да се задоволи с портокалов сок. Просна се гол на леглото, разхладен от душа и уморен до смърт. Със затворени очи той напипа телефона и се зае със сложната, често пъти кошмарна задача да се свърже с Щатите.

 

 

Телефонният звън изтръгна Диана от мъртвешкия сън. Първата й мисъл бе, че отново е грешка. Вероятно онзи същият идиот, който преди няколко часа я бе измъкнал от успокояващата баня и бе затворил, без да се извини. Наежена, тя вдигна слушалката.

— Рейнолдс.

— Значи сега е… пет и половина сутринта, нали?

Без да отваря очи, Фин се усмихна, щом чу леко дрезгавия й глас.

— Извинявай.

— Фин?

Диана бързо се разсъни, седна в леглото и запали нощната лампа.

— Къде си?

— Възползвам се от гостоприемството на нашите саудитски домакини. Днес яде ли диня?

— Моля?

— Яде ли диня? Тук слънцето е непоносимо, особено към десет сутринта. И тъкмо тогава се размечтах за една хубава студена диня. Кърт също развихри въображението си, а после и целият екип започна да се самоизтезава. Говориха за сладолед, ментови бонбони, студено пържено пиле…

— Фин? — Гласът й бе загрижен. — Добре ли си?

— Просто съм уморен.

Фин разтри лицето си, за да се поосвежи.

— Изкарахме няколко дни в пустинята. Храната беше отвратителна, горещината — ужасна, а проклетите насекоми… Не ми се мисли за тях. Трийсет часа не съм подвил крак, Канзас. И съм малко нервен…

— Трябва да поспиш.

— Говори ми, моля те.

— Гледах някои от репортажите ти — започна тя. — Онзи за заложниците, които Хюсеин нарече „гости“, беше потресаващ. Както и другият — от въздушната база в Саудитска Арабия.

— Не, говори ми за себе си.

— Днешното шоу бе посветено на вманиачените купувачи. Един от гостите в студиото всяка вечер гледал програмите за телешоп и поръчвал всичко, което се предлагало. Когато купил дузина електронни каишки против бълхи, жена му отрязала кабела за сателита. Те просто нямали куче.

Фин се разсмя, а Диана се надяваше, че наистина го е развеселила.

— Получих касетата ти. Доста са я забавили по пощата. Целият екип я изгледа. Добре си се представила.

— Бях във форма. Още няколко центъра в Индианаполис ще излъчват шоуто ни в късните следобедни часове. Ще се конкурираме с някаква чудовищна сапунена опера. Кой знае какво ще се получи.

— Хайде, кажи ми, че ти липсвам.

Тя мълчеше и навиваше телефонния кабел около китката си.

— Може би. Понякога.

— А сега?

— Да.

— Когато се върна, ще те заведа на вилата си.

— Фин…

— Искам да те науча да ловиш риба.

— О? — На устните й заигра лека усмивка. — Наистина ли?

— Немислимо е да се обвързвам с жена, която не може да различи точилка от въдица. Запомни го. Пак ще ти се обадя.

— Добре. Фин?

— Мда-а?

Беше сигурна, че е почти заспал.

— Аз… ъъ… ще ти изпратя още една касета.

— Добре. До скоро.

Фин едва успя да затвори телефона, преди да захърка.

 

 

Репортажите не секваха — разгръщането на военните действия, преговорите за освобождаване на заложниците, срещата на високо ниво в Париж, посещението на президента в базата на американските войски в Деня на благодарността. В края на ноември ООН гласува резолюция 678, с която одобри употребата на военна сила, ако Садам не изтегли войските си от Кувейт. Крайният срок бе 15 януари.

У дома по антените на колите и перилата на балконите се вееха жълти панделки, зелени клонки и бръшлян украсяваха къщите — Америка се готвеше за Коледа и за… война.

— Знаеш ли, шоуто ни за детските играчки е доста полезно. Хората ще научат не само кои са най-новите, но и най-безопасните коледни подаръци за деца.

Диана вдигна глава от бележките си, присви очи и впери поглед във Фран.

— Добре ли си?

— Е, разбира се — направи Фран гримаса и размърда натежалото си тяло. — Чувствам се прекрасно, като се има предвид малкият пикап в корема им, който притиска пикочния ми мехур.

— Трябва да се прибереш вкъщи, да си вдигнеш краката. Терминът ти е след по-малко от два месеца.

— Ако стоя у дома, ще полудея. Май след снощните танци на благотворителния прием ти си по-изтощена от мен.

— Това е част от работата ми — разсеяно отвърна Диана. — Лорън излезе прав — запознах се с много хора и установих контакти с пресата.

— Аха. А какво ще кажеш за петте часа сън? — Фран си играеше с едно зайче, натискаше го по корема, а то мърдаше уши и пискаше. — Мислиш ли, че на големия Ед ще му хареса тази играчка?

Диана вдигна вежди, огледа корема на Фран, където големият Ед — както наричаха бебето — растеше с часове.

— Вече си задръстила детската с две дузини плюшени играчки.

— Ти започна с онова огромно мече.

Фран остави зайчето, пресегна се към разпилените по пода играчки и взе едно войниче.

— Защо, по дяволите, винаги искат да играят на войници?

— На този въпрос ще отговори нашият специалист. Имаш ли известия от Дейв? — попита Диана.

Фран сподавяше тревогата си за преродения си брат, офицер, който сега беше в Персийския залив.

— Да. Получил е колета. Книжките с карикатурите се оказаха страхотен бум. Ох!

Фран изпъшка, после се разсмя и притисна с ръка корема си.

— Големият Ед току-що напомни за себе си.

— Вярно ли е, че Ричард се кани да му купува каска?

— Вече я купи.

— Това ме подсети, че в шоуто трябва да засегнем темата за оформянето на пола. Как обществото и родителите продължават установения стереотип, като купуват това за момчетата — и тя посочи към войничето — и това за момичетата — подритна леко една фурна от детски кухненски сервиз.

— Балетни пантофки за момичетата и маратонки за момчетата.

— Което принуждава момиченцата, наконтени, да стоят встрани, докато момчетата се блъскат на ръгби.

— И което — продължи Диана — дава право на мъжете да вземат кардинални решения, докато жените сервират кафето.

— О, боже, дали ще се справя с това дете?

Фран се надигна от креслото. Закрачи нервно из стаята, но тъй като се клатушкаше, гледката беше и смешна, и умилителна.

— Май не трябваше да избързваме. Първо трябваше да си отгледаме кученце, да свикнем да се грижим за някого. Ето, предстои ми да нося отговорност за друго човешко същество, а дори не съм открила сметка в осигурителния фонд.

През последните няколко седмици Диана бе свикнала с избухванията на Фран. Сега се отпусна назад и се усмихна.

— Пак ли започнаха да подскачат хормоните?

— И още как. Ще намеря Саймън и ще проверя рейтинга за миналата седмица. Ще се преструвам на нормална жена, на разумно човешко същество.

— По-добре си иди вкъщи — настоя Диана. — Изяж едно пакетче бисквити, гледай някой стар филм по сателита.

— Добре. Ще изпратя Джеф да прибере играчките и да ги занесе долу, в студиото.

Щом остана сама, Диана отново се облегна назад и затвори очи. Напоследък не само Фран беше изнервена. Целият екип беше на нокти. След шест седмици или „Делакорт“ щеше да подпише договор с „Часът на Диана“, или всички щяха да останат без работа.

Рейтингът се вдигаше, но дали това бе достатъчно? Даваше си сметка, че бе вложила цялата си енергия в шоуто, по настояване на Лорън бе създала връзки с обществеността и с пресата. Но дали беше достатъчно?

Изпитателният срок беше към края си и ако „Делакорт“ реши да ги изиграе…

Не я свърташе на едно място. Стана и се обърна с лице към прозореца. Питаше се дали и Анджела е стояла така и се е притеснявала, дали се е тормозила за нещо тъй просто и незначително като една-единствена точка в класацията. Дали й е тежала отговорността за всяко едно предаване, за персонала и рекламата? Дали затова бе станала толкова издържлива и безпощадна?

Диана размърда скованите си рамене. Ако шоуто се провалеше, не само нейната кариера щеше да бъде застрашена. Имаше още шест човека, които пожертваха време, енергия и заложиха своето его. Още шест човека, които имаха семейство, ипотеки, неизплатени вноски за коли и такси при зъболекаря.

— Диана?

— Да, Джеф. Трябва да занесеш тези играчки…

Млъкна, щом се обърна и видя двуметровото изкуствено борче.

— Откъде го взе?

— Аз, ъъ, измъкнах го от склада.

Джеф се показа иззад дръвчето. Страните му бяха пламнали от смущение и напрежение. Очилата му бавно се плъзнаха надолу. Момчешкият му вид предизвикваше умиление.

— Реших, че ще ти хареса.

Диана се разсмя и огледа борчето. Беше доста смешно с извитите си изкуствени клони и яркозеления цвят, който никой не би си помислил за естествен. Зърна ухиленото лице на Джеф и се разсмя.

— Точно от това имам нужда. Нека да го сложим до прозореца.

— Изглеждаше доста самотно там, долу.

Джеф внимателно го остави до перваза.

— Реших, че ако го украсим…

— Искал си да го спасиш от самотата.

Той сви рамене.

— Има неща, които никой в тази сграда не използва… нито забелязва… години наред. Като му сложим топки, лампички… ще стане хубаво.

— И много жълти панделки — добави Диана, мислейки си за Фин. — Благодаря ти, Джеф.

— Всичко ще бъде наред, Диана. — Сложи ръка на рамото й и леко я стисна. — Не се тревожи толкова.

— Прав си.

Стисна ръката му.

— Напълно си прав. Хайде да извикаме и другите от екипа и да украсим борчето.

 

 

През почивните дни Диана работи в компанията на блещукащото изкуствено коледно дърво. След като отмени няколко срещи и изкара три дни по осемнайсет часа в офиса си, тя замина да празнува при семейството си. Беше там точно двайсет и четири часа. Върна се в студения неприветлив Чикаго с последния самолет на втория ден от Коледа.

Натоварена с багаж, с подаръци и кутии с бисквити от Топека, тя отключи апартамента си. Първото нещо, което съзря, бе обикновения бял плик на килимчето. Притеснена, тя остави чантите. Не се изненада, когато видя единственият лист, върху който с червени печатни букви бе написано:

„Весела Коледа, Диана.

Обичам да те гледам всеки ден.

Обичам да те гледам.

Обичам те“.

Странно, но безопасно, като се има предвид необичайните писма, които бе получавала от август насам. Мушна бележката в джоба и едва бе пуснала секрета, когато на вратата се почука. Махна вълнената си шапка и отвори вратата.

— Маршал!

Елегантното му палто бе преметнато през ръка.

— Диана, стига с тази игра. Нито веднъж не отговори на съобщенията ми.

— Няма никаква игра, Маршал. Току-що се прибирам. Уморена съм, гладна съм и не съм в настроение за любезни разговори.

— Щом съм могъл да преглътна гордостта си и да дойда тук, поне можеш да ме поканиш да вляза.

— Гордостта ли?

Усети, че кръвта й кипва. А това бе лош знак, след като си бяха казали само няколко думи.

— Добре, влизай.

Когато прекрачи прага, видя чантите й на пода.

— Била си вкъщи за Коледа?

— Точно така.

Той преметна палтото си върху стола.

— Как е семейството ти?

— Чувстват се отлично, Маршал. Не ми се говорят празни приказки. Ако имаш нещо да казваш, давай.

— Не мисля, че можем да разрешим проблема, преди да седнем и спокойно да го обсъдим.

Той махна към канапето.

— Моля.

Тя съблече палтото си и предпочете да седне на стол. Скръсти ръце на скута си в очакване.

— Фактът, че все още ми се сърдиш, доказва наличието на емоционална обвързаност помежду ни.

Той седна и сложи ръце на коленете си.

— Осъзнах, че опитът ми да изясним отношенията си веднага след инцидента, бе грешка.

— Инцидентът? Така ли го наричаш?

— Защото — продължи спокойно той — чувствата и на двама ни са бушували прекалено близко до повърхността и ни е било трудно да направим компромис и да ги овладеем.

— Аз рядко ги овладявам — усмихна се тя, но очите й пронизваха като стрели. — Не е нужно да ме познаваш добре, за да знаеш, че при такива обстоятелства не мога да не избухна.

— Разбирам.

Беше доволен, много доволен, че отново си говорят.

— Ето виждаш ли, Диана, част от проблемите ни произтичат от факта, че не сме се познавали добре. Затова сме виновни и двамата. Но стремежът да се покажем от най-добрата си страна, когато се заражда една връзка, е съвсем човешки, съвсем естествен.

Искаше й се да стане и да го удари, но трябваше да поеме дълбоко дъх и да си остане на стола.

— Добре, ти искаш да поделим вината… особено след като не съм проявила желание да прескоча… онази граница.

— Диана, ако си откровена, ще признаеш, че ние създадохме нещо много ценно между нас.

Точно като добър терапевт, той не сваляше поглед от нея и говореше с благ, спокоен тон.

— Хармония във вкусовете, в разсъжденията.

— О, мисля, че тази хармония бе рязко нарушена, когато влязох и ви заварих с Анджела да се опипвате. Кажи ми, Маршал, брошурката за Хаваите беше ли тогава в джоба ти?

Страните му пламнаха.

— Аз ти се извиних многократно за грешката си.

— Сега пък грешка. Преди беше инцидент. Нека аз да го назова, Маршал. Това беше измяна, измяна, причинена от двама души, на които държах и се възхищавах. Умишлена измяна от страна на Анджела и прекалено глупава — от твоя.

Брадичката му трепна.

— Ти и аз не си принадлежахме изцяло, сексуално или емоционално.

— Искаш да кажеш, че ако бях спала с теб, това нямаше да се случи? Не, не ми ги пробутвай тия.

Диана скочи от стола.

— Аз нямам вина, приятелче. Ти мислиш с онази си работа. А сега, докторе, слушай какво ще ти кажа и се махай от дома ми. Искам да стоиш далеч от мен. Не искам да чукаш на вратата ми. Не искам да чувам гласа ти по телефона. И не искам да ми звъниш посред нощ, когато дори нямаш смелост да кажеш една дума.

Той стана сковано от канапето.

— Не знам за какво говориш.

— Нима?

Страните й горяха.

— Исках само да си изясним отношенията. Откакто ме заряза, не мога да си намеря място, Диана. Знам, че ти си единствената жена, която може да ме направи щастлив.

— Значи те очаква горчиво разочарование. Не ме интересуваш и не съм свободна.

— Има някой друг, нали?

Той пристъпи напред и сграбчи ръцете й, преди тя да успее да се отдръпне.

— Как можеш да говориш за измяна, след като така бързо ме заменяш с друг?

— Да, има, Маршал. А сега си свали ръцете.

— Нека да ти припомня какво изживяхме — прошепна той, като я дърпаше към себе си. — Нека да ти покажа какво можеше да изживеем.

Старият страх отново я сграбчи в лапите си и тя се разтрепери, докато се мъчеше да се отскубне от ръцете му. Като се опита да избяга, се блъсна в стола. Притисната до стената, тя още повече се озлоби.

— Знаеш ли каква тема ще бъде интересна за шоуто ми, Маршал? Какво ще кажеш за тази: Уважавани семейни психолози, които малтретират бившите си приятелки и прелъстяват непълнолетни момиченца.

Тя обви с ръце тялото си, когато той пребледня като платно.

— Да, знам всичко, Маршал. Да прелъстиш дете, Маршал. Можеш ли да си представиш как ме отврати това? Фактът, че си се срещал с друга, докато си „задълбочавал“ връзката ни, е нищо в сравнение с авантюрата ти с малолетни. Анджела ми изпрати едно пакетче, преди да замине за Ню Йорк.

Студена пот изби по челото му.

— Нямаш право да изкарваш наяве личния ми живот.

— Нямам и намерение да го правя. Освен ако не продължиш с атаките си. А ако продължиш…

— Не очаквах заплахи от теб, Диана.

— Е, май пак си се излъгал.

Тя отиде до вратата и я отвори широко.

— А сега се махай. Потресен, той взе палтото си.

— Длъжна си да ми дадеш информацията, с която разполагаш.

— Нищо не ти дължа, Маршал. И ако не излезеш оттук до пет секунди, така ще се разпищя, че покривът ще се срути и съседите ще дотърчат.

— Допускаш грешка — каза той, когато се запъти към вратата. — Голяма грешка.

— Приятни празници — отвърна Диана, тръшна вратата и пусна секрета.

 

 

— Страхотно шоу, Диана — каза Марси и избърса сълзите от очите си, когато Диана влезе в гримьорната. — Идеята да събереш всички тези семейства на войници, които са в Персийския залив, беше великолепна. А и репортажите оттам бяха покъртителни.

— Благодаря, Марси.

Диана пристъпи към добре осветеното огледало и махна обиците си.

— Знаеш ли, Марси, Новата година чука на вратата.

— Защо ми се струва, че го знам.

— Време е да изпратим старата година и да посрещнем с надежда новата.

Диана зарови ръка в косата си и застана пред огледалото, като критично се изучаваше първо в профил, после и в анфас.

— Марси, скъпа моя, чувствам се неспокойна.

— Така ли? — Марси спря да подрежда шишенцата и тубичките с грим, които приготвяше за Боби Маркс.

— Нещо от сорта на: как искам да забърша готин мъж в някой евтин бар?

— Не съм казала, че съм луда, а неспокойна. С колко време разполагаш, преди да дойде Боби?

— Двайсетина минути.

— О, идеално.

Диана се тръшна на въртящия се стол и се обърна с гръб към огледалото.

— Промени прическата ми.

Марси едва се сдържа да не потърка доволно ръце.

— Сериозно ли говориш?

— Напълно. Преди няколко дни преживях неприятна сцена с бивш приятел. Не знам дали следващия месец ще имам работа, да не говорим за кариерата ми. Влюбена съм в мъж, който през повечето време е в чужбина, а и след две седмици може да сме във война. Днес, в новогодишната вечер, няма да празнувам с мъжа, който обичам, а ще бъда на шумно парти и ще общувам с непознати, защото общуването с непознати е част от моята работа. И затова се чувствам неспокойна, Марси, достатъчно неспокойна, за да искам драстична промяна.

Марси завърза дълга кърпа около врата на Диана.

— Може би е по-добре, преди съм започнала, да обясниш точно какво имаш предвид под „драстична“.

— Няма.

Диана пое дълбоко дъх и шумно въздъхна.

— Не искам да знам. Изненадай ме.

— Дадено.

Марси взе една бутилка и намокри косата на Диана.

— Знаеш ли, от няколко седмици ме сърбят ръцете да го направя.

— Сега ти се предоставя тази възможност. Направи ме нова жена.

Кълбо от нерви се сви в стомаха на Диана, докато Марси кълцаше ли, кълцаше. Сърцето й подскачаше, докато гледаше кичурите абаносова коса, които падаха на пода.

— Знаеш какво правиш, нали?

— Имай ми доверие — отвърна Марси и клъцна още малко коса. — Ще изглеждаш великолепно. Ще бъдеш различна.

— Различна, а?

Диана едва-едва се осмели да се обърне към огледалото.

— Не надничай.

Марси закри с ръка очите й.

— Това е като студената вода. Трябва изведнъж да се потопиш — нареждаше тя. — Ако пробваш малко по малко, ще ти бъде по-трудно и неприятно. И понякога така се плашиш, че гледаш да излезеш, преди да си се потопил. Ако го направиш изведнъж, шокът ще мине бързо и ще ти хареса.

Присви устни и остави ножиците.

— Знаеш ли, това е нещо повече, отколкото да изгубиш девствеността си.

— По дяволите!

Марси вдигна глава и се усмихна.

— Здравей, Боби. Готови сме.

— По дяволите — повтори той, пристъпи напред и зяпна Диана. — Какво си направила, Ди?

— Исках промяна.

Гласът й трепереше. Тя вдигна ръка, за да пипне косата си.

Марси я спря.

— Помни студената вода — предупреди я тя.

— Да, наистина си променена.

Боби отстъпи назад и поклати глава.

— Ей, мога ли да си взема малко коса? — Наведе се и сграбчи няколко кичура.

— Ще си направя перука. По дяволите, ще ми стигне за десет перуки.

— О, господи, какво направих?

Диана стисна очи.

— Ди? Защо се бавиш? Трябва… о, боже!

На прага стоеше Фран. С едната си ръка прикри отворената си от изненада уста, а с другата притисна корема си.

— Фран!

Отчаяна, Диана протегна ръка.

— Фран, Фран! Май съм в нервна криза. Сега сме в навечерието на Нова година. Боби ще си прави перуки — продължаваше да говори несвързано. — Животът профучава пред очите ми.

— Ти я отряза — продума най-сетне Фран. — Наистина я отряза.

— Но тя ще порасне, нали?

Диана сграбчи кичур коса, паднал върху кърпата.

— Нали?

— След петдесет години — развеселен отвърна Боби и сложи на голото си теме няколко от отрязаните къдрици на Диана. — Но няма да е толкова скоро, че да прескочиш клаузата в договора си, която ограничава промяната на външния вид.

— Божичко! Забравих! — Диана пребледня като платно. — Съвсем забравих. Бях откачила.

— Погрижи се адвокатът ти да изтъкне това като причина пред „Делакорт“ — посъветва я Боби.

— Ще те харесат — намеси се Марси. — След минута сама ще се убедиш.

Марси разреса косата й, продуха я със сешоара. Сложи малко гел и започна да оформя прическата съсредоточено.

— А сега си поеми дълбоко дъх и задръж — обяви Марси и махна кърпата. — Не казвай нищо, преди хубаво да си се огледала.

В стаята настъпи гробна тишина, когато Марси обърна Диана към огледалото. Диана се вторачи в отражението си и зяпна от изненада. Дългата грива я нямаше. Прическата приличаше на кокетна лъскава шапка, бретонът бе завъртян по последна мода. Зашеметена, поразена, тя видя жената в огледалото да вдига ръка и да докосва тила си, докъдето стигаше косата.

— Следва формата на лицето ти — побърза да се намеси Марси. Диана продължаваше да гледа втренчено, без да отрони дума. — Разкрива очите и веждите ти. Тези красиви черни извити като дъга, вежди. Лешниковите ти очи са толкова изразителни, а досега се губеха от предишната ти прическа.

— Ха… — учуди се Диана. — Харесва ми.

— Настина ли?

Коленете на Марси изведнъж омекнаха от облекчение и тя се строполи на стола.

— Наистина ли?

Диана наблюдаваше собствената си усмивка, която постепенно озари лицето й.

— Харесва ми. Знаеш ли по колко часа на седмица трябваше да посвещавам на косата си? Защо не съм се сетила по-рано?

Тя грабна едно малко огледалце, за да се види отзад.

— Ще ми спести цели осем часа седмично… това е един работен ден.

Взе захвърлените обици и си ги сложи.

— Какво ще кажеш? — обърна се тя към Фран.

— Без да омаловажавам спестеното време, смятам, че изглеждаш великолепно. Жизнерадостно момиче със свободен дух.

— Боби?

— Много е секси. Кръстоска между амазонка и фея. Сигурен съм, че „Делакорт“ няма да спрат излъчването на шоуто ти.

— О, боже.

Разтревожена Диана се обърна към Фран.

— Боже!

— Успокой се, още тази вечер Лорън ще бъде омагьосан. Дори ще го отразим в следващото шоу.

— Нещо като носталгия по отминалите празници?

— Да, да — разсеяно отвърна Фран, докато мислеше трескаво и хапеше долната си устна. — Ъъ, например как нещо обикновено като една нова прическа може да повдигне духа ви, след като отшуми празничният звън на камбаните.

— Гениално — намеси се Боби. — А сега, мили дами, ако не възразявате, трябва да ме гримират. Предстои ми да покажа как се прави соте от пъстърва.

 

 

Призори, в първите часове на новата година, една самотна фигура крачеше в малка тъмна стая и гледаше записа на „Часът на Диана“. На масата, където поставени в рамки снимките на Диана проблясваха в сумрака, бе положено ново съкровище: дебел кичур абаносова коса, увит със златен конец.

Беше толкова мек, толкова нежен, като коприна. След последната ласка пръстите се отдръпнаха и посегнаха към телефона. Набраха номера бавно, за да удължат удоволствието. В следващия миг в слушалката прозвуча сънения, малко смутен глас на Диана. Той предизвика върховна наслада, която не стихна дори и след затварянето на телефона.