Кристен Хигинс
Моят пръв и единствен (6)

Шеста глава

Ник се усмихна.

— Искаш ли да пийнем по едно сега, мечо? — попита той.

Поех си дълбоко дъх.

— И още как, идиотче.

— Още ли харесваш онези отвратителни космополитъни?

— Осъди ме. Узрявах по време на Сексът и градът.

— Отвън има маси — каза Ник и посочи към патиото. — Идвам след малко.

Излязох. Слънцето се скриваше зад планините и по езерото се плъзгаха дълги, сини сенки, които правеха водата да изглежда почти черна. Вятърът бе затихнал, а каменните плочи излъчваха умерена топлина, събрана през деня. Избрах маса, наоколо беше почти безлюдно. Загърнах се по-добре с кашмирения си шал и се загледах в планините.

Тук беше толкова красиво, усамотено. Тишината сякаш бе осезаема сила и усетих как душата ми полека се отпуска. Мартас Винярд бе едно от най-прекрасните кътчета на земята, но не беше като това — магическо, необятно и сурово. Място, където природата можеше да те убие по сто различни начина, във всеки един момент. По някаква причина, тази мисъл бе странно успокояваща. Тук човек беше само част от голямата картина, онази, която не можеше да контролира. Можеше да бъде изяден от гризли, да му падне глетчер върху главата, да се удави в ледената река — нищо не зависеше от него.

— Кара те да се чувстваш малко… незначителен, нали? — попита Ник и посочи пейзажа, докато оставяше розовата ми напитка. — Но по добър начин.

— Това не се отнася за мен — отвърнах аз, леко притеснена от факта, че току-що бе прочел мислите ми.

— И така, значи научи, че Уила работи за мен. — Той отпи от бирата си.

— Да.

— Тя ме помоли да не ти казвам.

— И кога щеше да ми кажеш? По време на разговорите ни през уикенда? Не се притеснявай, не съм ядосана.

— Разбира се, че си. — Пусна ми една от светкавичните си усмивки.

Извърнах глава.

— И Джейсън е тук, а? Това не го очаквах.

— Да. И аз.

— Ами баща ти и Лайла? Утре ли пристигат?

Ник наведе тъмните си очи към масата.

— Не. Татко има начален стадии на деменция. Положението излиза от контрол. — Започна да прегъва крайчетата на салфетката си.

— О, Ник. Съжалявам. — Без да мисля протегнах ръка и сложих длан върху неговата.

— Благодаря — каза той, без да погледне нагоре.

— Ами Лайла? Не мога да си представя, че ще пропусне сватбата на сина си.

— Всъщност, тя бе планувала круиз преди доста време и не искаше да го отмени.

Това я представи точно такава, каквато я помнех. Не познавах жената, но винаги съм смятала, че това не е голяма загуба.

— Баща ти близо до теб ли живее?

Ник кимна.

— Настанил съм го в специализирана клиника в Ийст Сайд. Така често мога да го навестявам.

— Това… това е хубаво.

Виждала съм Тед само три пъти. Беше консултант на големи корпорации и политици от републиканската партия, но за какво точно ги консултираше, така и не разбрах. Много успял, самодоволен и много мазен. След като отменяхме уговорката четири пъти, най-накрая ни заведе на вечеря след годежа ни. „Харпър, наричай ме Тед. Зашеметяваща си! Виждам, че синът ми е наследил добрия вкус за жените от баща си.“ (Знам, прозвуча гнусно). След това го видях на сватбата ни, но тогава бях твърде заета да се паникьосвам и не му обърнах много внимание. Последния път беше на пикника за Деня на труда^[1], в просторното му, безлично имение в Уестчестър каунти, където Тед ме покани да пояздим някой ден. Оказа се, че бил резерва в олимпийския отбор по езда и каза, че имам хубав задник (поредния гнусен намек).

Мразех го, с цялата му любезност към доведения му син и по-малкото му дете. Или пренебрегваше открито Ник, или пък му задаваше неудобни въпроси, които показваха колко малко неща знае за първородния си син. Отдаваше се на нежни спомени за футболните игри на Ник, а той всъщност беше тренирал бейзбол. Споменаваше за дните му в университета в Кънектикът, а Ник беше студент в Масачузетс. Веднъж спомена риболова им в Мейн, все едно че бе водил Ник някъде… на това пътуване е бил със сина си Джейсън.

Незнайно как, Ник не изпитваше ненавист към баща си. Напротив, гледаше го изпълнен с надежда, в очакване на нещо повече от пошляпване по гърба, придружено с „Как си, приятел?“. Каквото и да чакаше, то така и не дойде. Поне не и докато бяхме заедно.

А вече едва ли щеше да се случи.

Ник ме гледаше втренчено.

О, държах дланта му в моите и галех с палци кокалчетата му. Отдръпнах се рязко и после го потупах неловко. Отпих от коктейла си. Запомни: не докосвай Ник. Жуженето стихваше и причината съвсем не бе алкохолът.

— Значи, бракоразводен адвокат. — Не преставаше да си играе със салфетката. Оформяше фигура, неговата собствена форма на оригами. Пакетчета захар, клечки за зъби, аспержи — каквото му попаднеше пред очите, Ник го превръщаше в някаква постройка. Не можеше да усмири ръцете си.

— Точно така — отвърнах хладно. Бог ми е свидетел, бях чула всички шеги по темата.

— Защо точно тази област? — попита той.

— Както може би си спомняш, развода с някого, когото си обичал, може да се окаже трудна задача и е лесно да се допусне грешка. Аз помагам на хората да получат възможно най-добрия резултат. Държа ги за ръце и ги превеждам като пастир през трудния етап от живота им.

Ник повдигна вежда.

— Какво?

— Намирам го за… подходящо.

— Знам, че целиш да ме обидиш, но не се получава. Помагам на хората да приемат със сърцата си онова, което главите им вече знаят. — По някаква причина, мотото ми прозвуча кухо тази вечер.

— Леле. Репликата си я бива. — Салфетката се бе превърнала в къщичка, с покрив и врата. Ник я отмести настрани и я насочи към езерото, за да се увери, че има изглед към водата.

— Не е реплика, Ник — въздъхнах аз. — Ако го бяхме направили, можеше да си дадем шанс или да избегнем катастрофата.

— Така ли мислиш за нас? Като за катастрофа? — Циганските му очи проблеснаха.

— Е — отвърнах замислено, докато седяхме тук след толкова години, на това прекрасно място и разговаряхме отново… — да, катастрофа е най-точното определение.

— А аз все още мисля за теб като за жената, която съм обичал повече от всяка друга.

Думите имаха за цел да нанесат силен удар и сърцето ми потръпна. Не бъди толкова мекушава, казах си. Той не се опитва да те размекне… това е обвинение. Облегнах се назад в стола си и кимнах леко.

— Забелязах миналото време, Ваша Чест, както и мелодрамата присъща на сапунките. А сега бих искала отново да изброя фактите, които ще докажат, че ти на практика беше невидим през краткия ни и нещастен брак.

— Ти определено ме направи такъв. — Гласът му бе благ.

Нищо нямаше да излезе. Всъщност, това беше мястото, където преговорите обикновено се проваляха.

— Добре Ник, хайде да оставим това. Древна история, нали?

— Не ми се струва да е било чак толкова отдавна, Харпър.

Отпих още веднъж от коктейла, за да прикрия потръпването си, но той забеляза.

— Студено ли ти е? — попита ме и веднага свали сакото си, за да ми го предложи. — Искам да кажа, знам, че сърцето ти е изстинало, но какво ще кажеш за останалата част от теб?

— Не, добре съм — отвърнах.

Гледахме се един друг за минута, между нас бушуваха дванадесет години. Аз премигнах първа.

— Ник, хайде да не се караме. Тук сме, за да поговорим за брат ти и сестра ми, нали? — Той кимна и аз продължих. — Ние двамата очевидно сме наранени от собствените си неправилни решения. Бяхме твърде млади и глупави, не знаехме какво да очакваме, дъра-бъра до безкрай. — Очите му бяха неразгадаеми. — Но точно това имам предвид. Въпреки че Уила и Крис сега са по-големи, отколкото бяхме ние тогава, все още са деца на практика. Е, Уила със сигурност е. Между другото, какво работи Кристофър?

— Той… работи за мен от време на време. Предимно за мои предприемачи. Довършителни работи по обектите, дограма, такива неща.

Адвокатският инстинкт ми подсказа, че имаше още нещо.

— А какво прави в дните, когато няма работа?

Ник потрепна леко. Започва се, помислих си.

— Той е… изобретател.

Кимнах мъдро.

— Изобретател. Нещо, което да си струва досега? От рода на гугъл, да речем.

Ник въздъхна.

— Ами, патентовал е няколко неща. — Поколеба се. — Напалецът.

— О, какво точно е Напалец? — попитах. Космополитъна ми беше свършил. Лошо, очертаваше се остра нужда от още един.

— Напалецът е пластмасов накрайник, който се слага на палеца.

— За какво точно?

— За да изстържеш нещо, което не можеш да махнеш с гъбата.

Поколебах се.

— Всъщност не говориш сериозно, нали, Ник?

Той въздъхна отново.

— Крис казва, че винаги се налага да ползваш нокътя си… добре, глупаво е. Но едва ли е по-глупаво от Шам Уауа.

— Шам какво?

— Няма значение. Поне се опитва.

Поех си дъх бавно и умерено.

— И Уила, която не довърши козметичния курс, както и този за помощник-адвокат, както и каменоделския, ще изхранва семейството?

Ник потърка чело.

— Не знам, Харпър. Не трябва ние да решаваме това. Не може ли просто да повярваш в тях? Остави ги да допуснат собствените си грешки, да намерят пътя си. Не вярваш ли, че може всъщност да се обичат?

— Да бе да — изсумтях аз. — Или може би, само си разсъждавам на глас, може да обмислим фактите и да упражним натиск за някои неща, така че да не се окажат в същата мизерна каша, в която бяхме ти и аз.

— В един брак има много повече от факти.

— Имам работа точно заради пренебрегването на фактите във взаимоотношенията, Ник.

— Е, знаеш ли какво? — каза той леко изнервен. — Аз мисля, че наистина ще са щастливи заедно.

— Аха, значи мога да разчитам на теб да покриеш сметката за бракоразводния адвокат на Кристофър?

Той ме погледна косо и почти се усмихна.

— Леле, бях забравил колко закърняла си по отношение на любовта.

— Престани, изчервих се. — Гласът ми беше спокоен, въпреки че усещах как сърцето ми се настройва за битка. — Не съм закърняла, скъпи Ник. Реалист съм.

— А, реалист. Или може да те наречем… закърняла. Да, това ще свърши работа. — Той ми намигна и се облегна назад в стола си.

— Ще ти кажа едно, скъпи — отвърнах тихо аз, наведох се напред и се усмихнах леко. Очите му се насочиха към деколтето ми (хвана се, глупако) и веднага се вдигнаха обратно към лицето ми. — Поне не съм позволила повече да ми стъпчат сърцето, след като се разделихме.

Ник наклони глава и се усмихна.

— Не знаех, че имаш сърце, мила.

О, той можеше да бъде такава досада. Изражението ми може и да бе, надявам се да е било, доволно, но сърцето ми препускаше яростно. Така бе винаги с Ник, набираш от нула до шестдесет за части от секундата. Преди да направя нещо прибързано като, не знам, да го сритам в топките примерно, станах, готова да си тръгна.

— Е, разговорът ни беше точно толкова ползотворен, колкото си го представях — казах аз. — За протокола, Ник, имам сърце — ти го разби, то се възстанови, край. Приятно ми беше да се видим. Лека нощ.

— Чакай малко, Харпър — отвърна той и скочи внезапно. — Аз съм ти разбил сърцето? Виж, точно това е проблема, който винаги сме имали. Никога не си могла да осъзнаеш, какво направи тогава.

— А ти никога няма да приемеш, че и ти си имал роля в това, Ник. — Говорех бързо, тихо и… бясно.

Той натика ръце в джобовете си.

— Просто няма да си признаеш, че не беше права. Наистина е много жалко.

— Но аз бях права. Бяхме твърде млади, не бяхме подготвени да се правим на големи. И колкото и да е шокиращо, любовта, или както и да го наричаш, просто не беше достатъчна, нали? Бях права и точно това те влудява.

Обърнах се и си тръгнах, преди да види, че ръцете ми трепереха.

 

 

Нищо не излезе от това. Точно аз трябваше да зная, че нищо няма да се получи. Трябваше да се вслушам в съвета си, да избягвам да оставам насаме с бившия. Докато крачех през фоайето, видях един биберон на земята. Чудесно. Доброто ми дело за деня, какво ще кажеш сега, Отче Брус! Вдигнах биберона, огледах се за майката с дете и изприпках към тях.

— Мисля, че това е ваше — казах мило, като се надявах, че Ник гледа насам.

— О, благодаря ви! — извика майката. — Дестини нямаше да може да заспи без нея.

— Моля — изгуках аз. — Прекрасна е. — Понечих да погаля детето по главата, но си спомних, че имаше нещо като мека част отгоре, отдръпнах ръка, усмихнах се неловко на майката и излязох навън в спокойната и прохладна нощ.

Къде можеше човек да изпусне парата в тази девствена земя? Тръгнах надолу по пътеката, далеч от меката светлина на хотела и хорските гласове. Опитах се да дишам дълбоко, като се надявах да разхлабя менгемето, което стискаше сърцето ми.

Няколко ярда встрани имаше сравнително плоска скала. Идеално. Отидох до нея на пръсти, не беше лесно да се ходи с високи токчета тук и седнах, нагласих полата си, поех си три глътки въздух и погледнах телефона си. Слава на Бога, имаше обхват.

Той отговори при първото позвъняване.

— Отец Брус — пропя той от другата страна.

— Отче Би, Харпър е.

— О! Как е положението?

— Доста зле, падре — едва преглътнах аз.

— Продължавай, детето ми.

— Обожаваш да казваш това, нали?

— Всъщност да — призна си той. — Но продължавай, детето ми.

— Е, видях се със сестра ми, но тя не иска да ме изслуша. Молех я само малко да изчака. Това е всичко. Да се увери. Не искам да свършва като… — Изведнъж гласът ми се пречупи.

— Като теб?

Когато му отговорих, едва прошепнах:

— Да.

Отец Брус не каза нищо около минута-две.

— Но ти се справяш добре, скъпа.

— Изглеждам ли ти закърняла?

Той се изсмя.

— Е, никога не съм го виждал точно по този начин. По-скоро си предпазлива, да речем? Тази дума ми харесва повече.

— Аз си мисля, че съм реалист. Освен това смятам, че трябва да има закон, който да задължава двойката да посети някакъв предбрачен лагер за младоженци. Вие правите нещо подобно, нали?

— Пре-кана^[2] — потвърди той.

— Защото точно в това е целия проблем. Никой вече не мисли. Само приемат, че са влюбени, че всичко е слънце и рози. Хей, хайде да отидем във Вегас или Монтана, или където и да е, и да се оженим. С реалността ще се справяме по-късно. И после бам, пристигат в офиса ми с разбити сърца и… закърнели — отново преглътнах.

— Имаш право, скъпа — каза той търпеливо. — Много си права, дори. Ами ако сестра ти не се разведе? Ако се получи при тях и имат дълъг и щастлив живот заедно?

— Вероятността е малка, отче.

— Напротив скъпа, вероятността всъщност е доста голяма. Една на три двойки евентуално се развежда, което означава, че две от три не стигат до там.

— Проверил ли си статистиката колко от браковете, в които младоженците се познават от месец, оцеляват? Убедена съм, че съотношението при тях е много по-голямо от три към едно.

— Опитвам се да те успокоя, Харпър. Не ме улесняваш.

— О, благодаря. Извинявай.

Отново последва мълчание.

— Видя ли се с бившия си съпруг? — попита доброто отче.

— Да.

— Как беше?

— Отвратително, отче. До безобразие.

— Съжалявам да го чуя.

Погледнах часовника си и пресметнах часовата разлика.

— Не трябва ли да ходиш на бинго тази вечер?

— Да.

— Е, ще те оставя да тръгваш. Благодаря, че ме изслуша.

— За това живея. Обади ми се утре. Искам да разбера как си ти самата.

— О, аз ще се оправя. Забавлявай се. Дано спечелиш.

Прибрах телефона и въздъхнах. Положих чантата си за възглавница и се излегнах на скалата.

Би било добре, ако си поплачех, замислих се замечтано. Нормалните хора плачеха и изглежда се чувстваха по-добре след това. Но тъй като очевидно бях закърняла, плачът не ми бе присъщ. А и ако се разциврех сега, нямаше да мога да видя звездите. Които си струваха. Издигаха се над главата ми в тъмното небе, заедно с Млечния път в цялото си величие. Един метеор се стрелна и изчезна в небитието, ей така между другото.

Може би трябваше да се преместя тук. Да стана готвач в някое ранчо… не че умеех да готвя добре. Е, добре, можех да… развеждам хората. Всичките двадесет и девет жители на Монтана. Ако щях да бягам някъде, трябваше да усвоя някакъв занаят. Можех да стана каубой. Само аз, добитъкът и верният ми кон, който щях да нарека Сийбискит^[3].

Да избягам… звучеше примамливо, това бе сигурно. В такива ситуации направо се виждах как го осъществявам. И да отбележа, че Денис щеше да си намери друга за нула време. Не се заблуждавах по този въпрос. Той ме обичаше, разбира се, но бе мъж все пак. Можеше и да му липсвам, но щеше да си намери друга и то бързо. Не беше трудно да забележа как жените се мятаха на врата му, на пакета или на която и част от тялото му да хвърлеха око.

Бевърли и татко нямаше да страдат много за мен. Ким да, но щеше да се сприятели с който там се нанесеше в къщата ми, точно както се бе сприятелила с мен. Уила щеше да се обажда понякога, можеше и да се отбива по време на пътуванията си, лека и безгрижна, като семенце, носено от вятъра. Отец Брус щеше да си намери други души за спасяване. Колегите ми щяха да ме заместят. Е, щяха да ме споменат мимоходом, когато получеха прашна картичка от прерията.

Небето се разстилаше край мен като огромно одеяло, меко, успокояващо и неописуемо красиво. Някъде, надявам се много далеч, виеше вълк. Вятърът разлюля високата трева и нощта въздъхна доволна.

Денис сигурно спеше дълбоко. Веднъж изпънеше ли се в хоризонтално положение, изпадаше в безсъзнание моментално. Уила и Кристофър сигурно се бяха сгушили един в друг и се гледаха в очите с обожание. Бевърли и баща ми… по-добре да не се опитвам да си представям.

Ник… не исках да мисля за него повече.

А какво ли правеше майка ми тази вечер? Питах се дали усеща, когато си мисля за нея. Дали имаше някакъв първичен трепет, който докосваше сърцето й, мозъка й, утробата й?

Едва ли. Все пак, тя ме заряза в деня, в който навърших тринадесет. От тогава не съм чувала гласа й. Знаех, че не беше мъртва. Всъщност, въпреки че ни деляха около хиляда мили, в този момент бях много по-близо до нея, отколкото когато и да било.

Каквото и да значеше това. Но под купола на кадифеното небе, с наранено от срещата с Ник сърце, беше трудно да не изпитвам нужда от майка си.