Кристен Хигинс
Моят пръв и единствен (25)

Двадесет и пета глава

— О, мамка му! — издишах аз.

— Хей — каза Ник с усмивка.

Тук. Той беше тук. На верандата. Защо всички тези мъже ме изненадваха през последните дни?

Ник вдигна ръка, за да засенчи очите си и погледна през мрежата на вратата. О, тази усмивка! Тези прекрасни цигански очи… Той беше тук. Да му се не види. Но почакайте, това беше хубаво, нали? Толкова, толкова хубаво… и също толкова ужасно! Ужасно, тъй като едва ли имаше по-неподходящ момент от този, във всеки възможен аспект.

— Липсваше ми, жено — каза той. Егати, носеше ми цветя. Любимите ми ириси. Кой, по дяволите, можеше да намери ириси през септември, преди десет сутринта и то на острова? А? Кой?

Понесох се към вратата, без да усещам краката си. Не я отворих, мда.

— Ъм… — Вдишах дълбоко. — Здрасти.

— Минавах наоколо — започна Ник. Очите му грееха. Да му се не види, изглеждаше точно както първия път, когато ме погледна — многозначителен, дяволит, сладък.

— Какво правиш тук, Ник? — прошепнах аз.

— Ти как мислиш?

— Ъм… продаваш библии? — Това беше тъпо, но явно бях обезумяла.

— Уау, да не би да си ясновидка? — Той пристъпи напред, а аз се отдръпнах назад. — Слушай, Харпър, когато си тръгна вчера се почувствах сякаш умирам. Точно така, като че ли умирам. — Повдигна веждата си и леката му усмивка ме довърши.

Мамка му, мамка му, мамка му! Разбира се, че при други обстоятелства щях да му се лепна като кърлеж на турист, но… мамка му!

— Ник, аз… ъм… — Погледнах назад и видях Джак и Сара през стъклото на плъзгащите се врати. Сара сочеше към нещо в едно от сватбените списания. Преместих се, за да препреча гледката на Ник.

— Ти беше права — каза той.

Господи! Трите най-секси думи на света, „ти беше права“. Коя жена не обича да ги чува?

— Знам, че имаме доста неща, над които да поработим и аз съм напълно съгласен да… — Той спря. — Може ли да ме пуснеш да вляза? Не си представях как те целувам през мрежата.

Коленете ми щяха да се предадат.

— Ник, това е… знаеш… имам компания. Посетиха ме неочаквано. Може ли да се видим по-късно, евентуално?

— Не. — Усмивката му посърна. — Харпър, обичам те и този път няма да те оставя да избягаш. Отвори проклетата врата, за да пълзя в краката ти, да те целуна, а може и да те опипам малко. А после ще се разберем за останалите неща, става ли?

— Хей! — Ким се спусна като торпедо по пътечката към къщата. Слава на Бога, че морските пехотинци пристигнаха. — Здрасти Харпър! Добро утро! И кой е това? Здравей, аз съм Ким, съсед и приятел.

— Ким! — избръщолевих аз. — Страхотно е, че те виждам. Ъ… това е Ник. Ник Лоури. Ник, съседката ми Ким, майка на четири прекрасни момчета и ъм… да. Може би ще отидеш у тях?

Ник присви очи насреща ми. Нормално, звучах като побъркана. Въпреки това се обърна да се ръкува с Ким.

— Здравей, приятно ми е.

— Ох — Ким се задъха. — Уау. Ясно. Сега разбирам, Харпър. Да, така. Цветя, това е чудесно. Значи ти си Ник? Уау. — Тя ми хвърли див поглед.

— Ким, тъкмо обяснявах на Ник за гостите ми. За неочакваното посещение.

— О, да, точно така. Ник, искаш ли да дойдеш у нас за малко? Имам деца. Те са много забавни и толкова възпитани. Не правят почти никакви пакости.

Погледът на Ник се местеше между нас двете, бръщолевещи като идиоти и присви очи.

— Харпър, какво става тук?

Преглътнах.

— Ник, толкова се радвам да те видя, но гостите ми… ъм…

— Харпър, скъпа? — извика Сара.

— Кой е това? — попита Ник.

Леко започвах да се задъхвам.

— Всъщност, виж, получи се малко странно…

— Ник! Какво правиш тук? Крис ли те изпрати?

О, хиляди изчадия адови. Уила се бе събудила от дрямката си и влезе в кухнята.

— Уила — каза той, въпреки че гледаше към мен. Топлият му шоколадов поглед се втвърди като смола. — Каква изненада.

— Крис не те е изпратил?

— И защо ще му е притрябвало да го прави? — попита Ник с измамно благ глас.

— Защото го напуснах — каза Уила и очите й се навлажниха. — Харпър беше права. Той не беше достатъчно добър за мен. Беше затишие пред буря.

— Това не бяха думите ми — казах аз и се присвих.

Ник пое нещата в свои ръце и се опита да отвори вратата. Аз се опитах да я затворя.

— Харпър, какво правиш, по дяволите? — измърмори той, блъсна и я отвори широко. Не беше честно. Той бе по-силен. Стоеше в кухнята между Уила и мен, гледаше ту към едната, ту към другата, преди да спре погледа си на Уила. — Една седмица? Това ли беше всичко, Уила? Даде му само седмица?

— Не трябваше изобщо да се омъжвам за него — каза тя и започна отново да диша на пресекулки. Ким, да е жива и здрава, също влезе, хвана Уила за ръка и я насочи към масата. Аз погледнах към верандата, където Джак и Сара се бяха обърнали към нас и гледаха малкия ни театър.

— Чуй ме, Ник — казах аз. — Трябва да излезеш за малко, става ли? Моментът не е подходящ.

— Виждам, че не е — каза той сопнато, без дори да знае половината от историята. — Мислех, че каза, че няма да се месиш.

— Виж, аз всъщност не се…

— Как се прибра, Уила? — попита той твърдо.

— Харпър ми даде номера на кредитната си карта, в случай, че нещата се объркат — отвърна сестра ми, като се изсекна шумно.

Ник стисна челюст.

— Много добре, Харпър.

— Не беше точно… — О, мамка му.

Джак и Сара бяха решили да се присъединят.

— Здравейте — каза Сара, като премигаше от смяната на слънчевата светлина от верандата, с тази в стаята. — Ние сме Джак и Сара Костело. А вие сте…?

— Ник е девер ми — каза Уила. — Здравейте госпожо Костело, господин Костело, приятно ми е да се видим отново.

— Костело? — повтори Ник тихо.

— Какво има, скъпа? — попита Джак Уила.

— О, нищо — отвърна тя и сбърчи лице.

Аз просто стоях там, без да мога да намеря изход от тази каша. Безмълвна, тъй като питонът на вината ми ме задушаваше.

След което чух как вратата на спалнята се отваря и Денис се показа. Беше само по боксерки.

— Хей, не знаех, че имаме гости. Здравейте мамо, татко, к’во става? — Той разтърка очи и се фокусира върху Ник. — Ник, как я караш? Дошъл си да ни поздравиш или?

Много бавно, погледът на Ник се премести върху мен.

— Да ви поздравя за кое? — попита той.

Аз затворих очи. Денис преметна ръка през рамото ми.

— Пич, ще се женим.

— И без да звуча много самонадеяно — каза Сара като се наведе напред с едно от списанията, — мисля, че ти намерих рокля. Виж колко е елегантна!

Ник само ме изгледа и светът сякаш спря, а аз почувствах пълната тежест на разочарованието му. Не, на отвращението му.

— Е — каза той спокойно. — Надявам се да сте много щастливи заедно. — Погледна часовника си. — Съжалявам, но трябва да тръгвам.

И излезе през вратата.

— Мислех си, че ще каже нещо повече от това — измърмори Уила.

— Той не е тук за… знаете ли какво, ще се върна след малко — казах аз и излязох от транс. Втурнах се навън, сандалите ми хрущяха по пътеката край къщата, а малки парченца миди се забиваха в ходилата ми.

— Ник! — извиках. — Почакай малко.

Той не се спря. Обаждаше се по телефона, викаше такси или наемен убиец.

— Ник! Спри! Моля те!

Настигнах го в подножието на хълма, точно пред пристанището, където туристите вече приготвяха лодките си за риболовния ден.

— Ник, не е така, както изглежда. — Сложих ръка върху неговата, но той се дръпна. — Ник! Не съм се сгодила за Денис — продължих аз. Вятърът разпиля косата ми и я прибрах назад.

— Не мога да повярвам — каза той. — Исках да кажа, предположих, че си запланувала бягството си, но чак да се сгодиш? Леле, Харпър, това беше бързо. Или може би не е. Може би изобщо не си се разделяла с Денис. Виж се само. Косата ти е разпусната, облякла си хубава рокля, сложила си пръстен, с който можеш да задавиш пони, съсипваш брака на брат ми и си готова да прекараш чудесен ден с годеника си и семейството му!

— Ник, престани! Няма да се омъжвам за него.

Той поклати глава и погледна към небето.

— Той знае ли, че тези дни беше с мен, Харпър?

— Под „беше с“, имаш предвид „спа с“, нали? — попитах аз и си отхапах кожичка около нокътя.

— Да, Харпър! Денис знае ли, че спа с мен?

— Ъм… не точно. Не.

Ник се втренчи в мен.

— Това е похвата ти, нали? Изтриваш ме. Напускаш ме. През цялото време докато бяхме заедно преди години и сега, винаги единият ти крак е през прага. За всеки случай.

— Ник, той ме чакаше на летището, с цялото си семейство…

— А ти не можа да намериш начин да кажеш не.

Замълчах. Може би ме разбра.

— Точно така, имах нужда от няколко дни…

— Ти не можа да намериш начин да кажеш не и на мен и за това се омъжи за мен. Каза ми го тази седмица.

Понечих да отговоря, но спрях.

— Аз… това не беше…

— Значи ще се омъжиш за Денис, защото не можеш да се измъкнеш от ситуацията, така ли, Харпър? — Очите му пламтяха от гняв.

Поех си дъх.

— Не. Наистина, Ник. Изобщо дори не обмислям да се омъжа за Денис.

Той пъхна ръце в джобовете си. Вятърът разроши косата му, той ме погледна с циганските си очи.

— Е, нека тогава да те попитам нещо, Харпър. Обмисляш ли да се омъжиш за мен?

Въпросът увисна във въздуха между нас. Поколебах се.

— Е, мисля, че преди да говорим за това, Ник, трябва да измислим…

Той вдигна ръка.

— Спри. Просто… спри.

Подчиних се, като се насилих да не гриза кожичките край ноктите си. Погледът на Ник се понесе над водата, над лодките, през бреговата охрана. Изглежда не можеше да ме погледне.

Спря кола, същата компания за такси, която доведе Уила.

— Някой да е поръчвал такси? — попита шофьорът приятелски.

— Да — каза Ник.

Устата ми пресъхна, сърцето заби учестено.

— Ник, не си тръгвай. Недей — промълвих аз с треперещ глас. — Виж, не че не съм… знаеш, просто всичко това е ново и внезапно, и е трудно…

— За мен не е трудно! — извика той, като накара мен и таксиметровия шофьор да подскочим. — Харпър, обичал съм те през целия си съзнателен живот, но ти просто не можеш да го повярваш, и каквото и да правя, това не променя мнението ти. Искаш гаранция, искаш шибано кристално кълбо, в което да видиш бъдещето, а аз не мога да ти дам такова. Само мога да кажа, че те обичам, винаги съм те обичал, и винаги ще те обичам, но това явно не е достатъчно за теб. Повече не мога да продължавам така. — Ник отвори вратата, пое си дъх и се насили да ме погледне. — Пази се.

Качи се в таксито, затръшна вратата и това бе всичко.

Колата се отдалечи, чайките изпищяха. Откъм телефонната жица се обади гарван, моторът на една лодка за омари се задави и тя направи завой.

Не остана нищо от хиперенергичния ми, вечно анализиращ мозък, а там, където беше сърцето ми, бе останала изоставена шахта. Празна, тъмна и пуста.

 

 

Когато се върнах, всички бяха все още в кухнята ми. Ирисите от Ник бяха на масата до Уила, която галеше лениво едно венчелистче. Ким се бе подпряла на плота, говореше със семейство Костело и щом влязох, всички вдигнаха поглед.

— Къде беше, скъпа? — попита Сара. — Добре ли си? Ще изгориш, ако не носиш шапка. Сложила ли си си слънцезащитен крем?

— Къде е Денис? — попитах аз.

— Облича се — отвърна Сара. — Защо, мила?

Отместих поглед към нея.

— Трябва… трябва да говоря с него — казах аз. Изражението ми сигурно е било красноречиво, тъй като устата й оформи буквата „О“ от изненада и лицето й придоби предпазливо изражение.

— Може би ще трябва да дойдем малко по-късно — каза Джак.

— Да! — съгласи се Сара. — Така, добре скъпа. Ъм… довиждане.

Изгледах ги как си тръгват и затворих очи за малко.

— Уила, хайде да отидем до нас за малко — предложи Ким.

— Добре ли си? — попита ме Уила.

— Не… не точно — казах аз. — Трябва да си поговоря с Ден за малко.

— О — каза тя. — Ясно. Извинявай.

— Ще бъда у дома — измърмори Ким и ме потупа набързо, докато избутваше Уила към вратата.

Тишината в къщата тежеше. Поех дъх, но сърцето ми биеше глухо. Денис още не беше излязъл от спалнята и след минута влязох там, за да видя какво го задържа.

Беше седнал на ръба на леглото, галеше Коко и зяпаше в пода.

— Хей — прошепнах аз.

— Почакай — каза той. — Секунда. — Погледна към тавана и когато отново се обърна към мен, прекрасните му сини очи, бяха влажни. — Направих всичко от списъка.

Притиснах устните си с пръсти. Кимнах. Това беше ужасно. Преглътнах с мъка.

— Знам.

— Но ти не искаш да се омъжиш за мен, така или иначе.

— Съжалявам, Ден — прошепнах аз и седнах до него.

— Значи Ник, а?

Кимнах, твърде нещастна, за да проговоря.

Денис поклати глава.

— Трябваше да се досетя. Начинът, по който се карахте в Монтана… начинът, по който го гледаше. — Денис се почеса по лицето. — Никога не си ме поглеждала така.

Хиляда точки за Денис. Може и да беше повлекан, но не беше глупав. Избърсах очите си. Явно бяхме отприщили сълзите си.

Поседяхме така около минута, после Денис въздъхна.

— Е, предполагам, че и аз никога не съм те поглеждал по този начин. — Той се обърна към мен. — Защо каза, че ще се омъжиш за мен, Харпър?

Засуках гривната си, докато не прещипа кожата на китката ми и прочистих гърлото си:

— Не исках да ти откажа пред всички.

Той обмисли това.

— Благодаря.

— Извинявай — прошепнах отново.

— Не мога да повярвам, че си отрязах опашчицата.

Изсмях се внезапно, Денис се усмихна с неохота, после вдиша дълбоко, издиша бавно и се вгледа в мен за минута, преценяващо.

— Предполагам, че приключихме.

— Наистина съжалявам, Ден.

— Да. Както и да е.

Никой от нас не каза нищо известно време, после Денис проговори отново:

— Аз те обичам, Харпър. Знаеш го. По всякакъв начин.

Не беше леко да го чуя, цялата тази доброта и щедрост. Бог ми беше свидетел, че не ги заслужавах.

— И аз, Ден. — После свалих годежния си пръстен и му го предложих. Денис го погледна подозрително.

— Пич — каза той, — ти плати за него.

— Заслужи си го, за това, че ме изтърпя.

Той се усмихна внезапно.

— Моля те, не съм чак толкова жалък. — Изправи се. — Е, явно трябва да си изнеса партакешите от тук.

— Извинявай — казах, за кой ли път.

— Е, не се притеснявай. Но, хей, пич, имаш ли нещо против, ако разкажа на всички, че се случи така, защото си безчувствена кучка и така нататък, а не че е заради бившия ти?

Той сигурно осъзна, че „безчувствена кучка“ не беше много ласкателно, защото направи физиономия и добави:

— Извинявай, няма значение.

— Ден, можеш да казваш на хората, каквото си поискаш — отвърнах аз и преглътнах буцата в гърлото си.

— Наистина ли?

— Да.

— Супер. Мерси, пич. И, хей, можеш да запазиш мишата опашка.

— О, ъм, благодаря, Ден. — Усмихнах се, после се изправих и го прегърнах нежно.

Час по-късно, Денис вече беше натоварил пикапа си с все още неразопакованите торби с дрехи.

— Трябва да ти благодаря за това — започна той, като потупа колата си по вратата. — Луд съм по возилото, а и го взех на добра цена.

— Чудесно — казах аз.

Той се настани зад волана.

— Е, това беше. Ще ми липсваш.

— И ти на мен — прошепнах аз, което беше истина. Сладкият, добър Денис беше приятен и забавен. Щяхме да имаме хубав живот заедно, прекрасни деца, сигурно нямаше да се караме много.

А може би щяхме да си седим вечер, да гледаме бейзбол, да се споглеждаме крадешком и да си мислим „Това ли е всичко?“. Както и да е, никога нямаше да разбера.

Освен това Денис заслужаваше някой, който да го обича с цялото си сърце. А това, както изглежда, не бе по силите ми. Не бях устроена за съжителство, за брак, дори за деца. Нямах нужните качества.