Кристен Хигинс
Моят пръв и единствен (13)

Тринадесета глава

Ник прояви снизходителност и ми позволи да продължа да шофирам. Полята отминаваха бързо край нас. Небето стана металносиво и температурата сякаш се понижи. Силен вятър биеше по колата от време на време, но мустангът бръмчеше доволно. Красота, по думите на Ник. Което звучеше някак неправдоподобно от устата на човек, който използва метрото и се бе научил да шофира, чак когато бе отишъл в колеж, но въпреки това бе симпатично.

Навлязохме в Северна Дакота, която не изглеждаше по-различно от Монтана. Може би бе по-плоска. Група дървета се полюшваха на вятъра в далечината, като мираж под сивото небе. Понякога зървах антилопа или елен, иначе изглеждаше все едно бяхме сами сред пустошта.

Според картата, оставаха два часа до Бисмарк. Още малко и щях да съм в безопасност.

На няколко мили пред нас се скупчваха внушителни черни облаци.

— Ник, мисля, че трябва да отбием някъде. Небето изглежда доста страшно.

Той беше вглъбен в картата.

— Не се паникьосвай — каза и едва погледна към облаците. — Жени.

— Да, Ник, жена съм и не, Ник, не съм се панирала — отвърнах аз спокойно. — Просто сме се запътили директно към бурята и наистина предпочитам да я избегнем, тъй като искам да се прибера в Масачузетс невредима.

— Не се притеснявай, бурята е на мили от тук. Ще се отървем само с посивялото небе.

Небето не беше сиво, а черно и облаците набъбваха. Светкавица ги преряза отвътре и в далечината се дочу застрашителния грохот на гръмотевица.

— Ник, противоречиш ми ей така, само за да се забавляваш, или мнението ти се основава на факти? Ако е така, ще бъде за първи път в историята на връзката ни.

— Успокой се Харпър. Сигурно ще падне лек дъжд.

— А може да е торнадо. Чувал ли си за такова нещо?

Ято косове, дузини, не, стотици, изведнъж се извиха над нас. Летяха надалеч от бурята.

— Нека се отрази в документа за библейските знамения на гибелта — казах аз.

— Успокой се. Коко е спокойна, нали?

Погледнах към кучето си. Седеше си в скута му, зайчето бе в устата й, зяпаше към Ник и се опитваше да го хипнотизира, за да я обожава до края на дните си. Не бе достатъчно, че баща ми, Бевърли и Уила припадаха по бившия ми съпруг, а сега и кучето ми попадна в плен. Потиснах въздишката си и погледнах напред към безкрайния път пред нас. Вече беше три часа. Ако се бе осмелил да счупи бариерата на скоростта на бабичка, или ако беше поел по междущатската магистрала, вече щях да съм в самолета.

Това не беше добре. Когато бях край Ник се чувствах като на разходка из гората, слънцето грееше, птичките чуруликаха, цветята насищаха въздуха с аромата си и изведнъж от нищото изскачаше заразена с бяс росомаха, която разкъсваше гърлото ми.

— Понякога съжаляваш ли, че се разведе с мен? — попита той и вдигна рязко поглед.

Виждате ли, Ваша Чест? Приключвам с изложението си.

— Ник, хайде да не започваме с това, става ли? Разведохме се преди много години. Само след два часа, може и по-малко, ще сме в Бисмарк и всеки ще поеме по пътя си. Не може ли просто да оставим нещата както са? — Погледнах към него. Вятърът разроши косата му — покривът още беше свален, тъй като Ник осъществяваше мечтата си и тъй нататък, но взорът му бе непоколебим.

— Съжаляваш ли?

— Съжалявам, че се оженихме толкова млади, Ник. Бяхме наивни, да не кажа поразително глупави.

— Аз не си го спомням така.

— Късметлия.

— Спомняш ли си медения ни месец?

Мамка му!

— Не. Електрошоковата терапия си свърши работата. Моля те, Ник, да не говорим за това.

— Страхуваш ли се?

— Не! Проявявам здрав разум. Няма смисъл да го правим. Вече сме различни хора. Защо да ровим в раните, а? Кажи ми, Ник? Преодолели сме го.

— Така е. Сега си с Денис.

Не го поправих. Той се намести на седалката и се загледа отново напред. За щастие мобилният му телефон иззвъня и аз отпуснах хватката си около волана. Ник погледна дисплея и усмивката му проблесна като светкавиците в далечината пред нас.

— Здрасти, скъпа.

Той каза скъпа. Скъпа? Коя беше скъпа?

— Добре съм. Какво ново при теб? О, нима? Това е чудесно.

Погледнах към него, но той се усмихваше и галеше Коко по главата, която спеше в скута му.

— О, аз съм добре. В момента съм в Северна Дакота. Всичко е плоско, леко плашещо дори. Той се разсмя. — Добре. И аз те обичам. Чао.

Значи си имаше скъпа. И я обичаше. Защо не беше споменал нищо? Беше ми трудно да дишам нормално. Успокой се, Харпър. Ник си има гадже. Напълно нормално, в крайна сметка. Просто ме… изненада. Прекарахме заедно последните четири часа, а той не беше казал и дума.

— Как се казва? — попитах аз.

— Изабел.

Изабел. Не беше име, което можеше да се вземе на подбив, за разлика от Фара или Битси. Мне. Беше си нормално име.

— Какво работи?

— Студентка е — отвърна той.

Е, твърде младичка, бих казала. Студентка. Егати клишето. Преуспял по-възрастен мъж, който кара мустанг кабриолет и се среща с млади жени, за да демонстрира нестихващата си сексуална мощ. А може пък тя да не е толкова млада. Може би работи и учи.

— Къде е колежът й?

— В Ню Йорк — отвърна той. — Първи курс е.

— Ник! — извиках възмутена. — Първокурсничка? Това е отвратително, да ме прощаваш. Та тя е на осемнадесет години! На половина на твоите!

— Ясно ми е, Харпър — каза той. — Но тя не ми е гадже. Това е доведената ми дъщеря.

Зяпнах от учудване и завъртях рязко глава към него.

— Ти си женен? — изцвърчах пронизително аз.

— Внимавай, Харпър! — извика Ник, долови се тъп звук и подскочихме нагоре. Коко изджавка изненадана, после се чу свистене, излезе пара, двигателят умря и колата спря на пресекулки.

След това небето се отвори и над нас се изсипа градушка като божие наказание.

— Мамка му! — извика Ник. — Харпър, ти прегази антилопа!

— Какво? О, не! — Грабнах Коко, за да предпазя крехкото й телце от градушката, като потрепвах, докато ледените зърна отскачаха от главата ми.

Ник се обърна и хвана покрива на Мустанга, издърпа го и го закачи за горната част на предното стъкло. Шумът от градушката бе оглушителен. Коко излая.

Погледнах към Ник.

— Антилопа? — повиших глас, за да ме чуе.

— Вече беше прегазена — каза той, докато събираше ледените топчета от пода.

— Сигурен ли си, че беше мъртва?

— Едва ли си е подремвала там, Харпър.

— На пътя?

— Не, в облаците! Много ясно, че беше на пътя! Ти мина през нея! Не си ли спомняш?

— Добре, извинявай! Шокира ме, това е. — Млъкнах за момент. — Защо колата спря?

— Откъде да знам? Аз дори не съм добър шофьор.

— Поне си го призна.

Той ме погледна мрачно, а аз се разсмях толкова силно, че само писуках и ми потекоха сълзи от очите. Ник поклати глава и започна да се смее с мен. За известно време се чуваше само барабаненето на градушката по покрива на колата, грохота на гръмотевиците в необятното небе, писукането ми от време на време и прекрасният смях на Ник.

Когато една гръмотевица изтрещя точно над главите ни, изпищях леко и Коко се преобрази от безстрашен джак ръсел в уязвимо чихуахуа. Невярното ми куче избра Ник за убежище и се сгуши до ребрата му, като почти се опита да се скрие зад него.

— Не се притеснявай, кутре — каза той и я намести леко.

— Дай й зайчето — предложих аз и Ник го направи, като мушна и играчката до ребрата си. Кучето ми се сви под ръката на Ник и въздъхна. За секунда ме обля вълна от ревност. От кучето ми. Да, ревнувах кучето си, което се бе сгушило до Ник, а красивата му ръка го галеше, като се плъзгаше от главата до опашката. Престани, Харпър! Отърси се от тези мисли. Той има доведена дъщеря. Което означава, че има и съпруга.

Огледах хоризонта за задаващо се торнадо, нямаше такава опасност, но видимостта ми бе занижена, тъй като след внезапно спрялата градушка, започна да вали дъжд. Изливаше се като из ведро и заливаше предното стъкло. Прочистих гърлото си.

— Е, мислиш ли, че трябва да намерим канавка или нещо от сорта?

Ник отвори вратата, погледна навън и я затвори.

— Мисля, че трябва да изчакаме. Торнадото Али се вихри на юг, нали? Ако излезем, ще прогизнем. А и не виждам никакви канавки наоколо, нито мостове, дори и да ни трябваха.

— Добре. Да се обадим за помощ, тогава?

— Добра идея.

Погледнах телефона си.

— Няма обхват.

Той провери неговия.

— Няма. Тогава се залавяме с план Б. Стоим тук и чакаме Децата на царевицата^[1].

Това предизвика още една серия неистов смях.

— Мисля, че ще е по точно ако кажем Децата на захарното цвекло — предложих аз и погледнах през набразденото от водни ивици стъкло.

— Не придава същото значение — отвърна той и се усмихна. Великолепни бръчици обрамчиха прекрасните му тъмни очи. Чуйте ме само, за Бога, но това бе неговото нескончаемо въздействие върху мен. Ник продължаваше да ме гледа, да се усмихва и по дяволите, лицето ми пламна леко. Но не беше само това. Коремът ми се сви, краката ми омекнаха. Изправих се леко в седалката и плъзнах ръка по облицования в кожа волан. Дъждът не беше толкова силен, което бе обнадеждаващо.

— Значи имаш доведена дъщеря. Това означава ли, че имаш и съпруга?

Ник не отговори веднага, а насочи вниманието си към Коко, която се оказа заспала. Нова поредица от гръмотевици отекна в небето и дъждът се спусна на струйки по предното стъкло.

— Разведени сме — каза той.

Разведен. Два пъти, веднъж с мен и веднъж със съпруга номер две. Познавах Ник и това със сигурност го бе наранило. Доста.

— Предполагам, че е по-голяма от теб, след като детето й е в колеж? — Не че имаше някакво значение.

— Точно така. На четиридесет и три е.

— Колко време бяхте женени?

— Три години. Разделени сме от четири. — Погледна ме, усмивката му беше изчезнала. — Казва се Джейн, много е мила. Работи в сферата на финансите. Разделихме се по взаимно съгласие. — Замълча за момент. — Все още сме приятели.

Седях, заслушана в тропота на дъжда по покрива на колата и преглътнах бавно. Преди малко го ревнувах от кучето си, сега от втората му бивша съпруга.

За секунда се опитах да си представя какво би било, ако с Ник бяхме останали приятели през изминалите дванадесет години. Нямаше да се получи, но все пак. Да мога да мисля за него, без сърцето ми да е като прерязано с бръснач… би било приятно да чувам смеха му, да мога да разговарям с него, да излизаме на кафе. Представях си как двамата вървим по улицата, хванати за ръце, стари приятели, изпълнени с топли и приятни чувства. Как пък не.

Но се изненадах как тази картина накара стомаха ми да се свие.

— Защо се разделихте тогава, след като е толкова мила? — попитах аз, с леко напрегнат глас.

Той не отговори веднага.

— Отчуждихме се — изрече накрая.

Колко ли пъти в годината чувах тази реплика от клиентите си? Беше кодово название на изневярата, а познавайки Ник, залагах всичко, че той не е бил този, който е кривнал от пътя.

— И все още сте приятели?

— Да. Изабел не заслужава да бъде напълно изоставена и от втория си баща. Джейн работи на Уол Стрийт, близо до мен, и решихме да подходим цивилизовано.

Колко зряло. Детските сръдни се разрастваха като плесен. Сигурно всички заедно отиваха на вечеря, а после посещаваха музея или бейзболна игра.

— Как изглежда Изабел? — попитах аз.

Ник се усмихна, а глупавата ми ревност пламна отново.

— Тя е страхотна. Умна, дружелюбна, сладка. Има хубав глас. Групата й пя в Карнеги Хол^[2] миналата година. Ето. — Ник, като всеки добър баща, извади портфейла си и го отвори. — Тази снимка е от завършването на гимназията.

Беше много красива. Със сини като метличина очи, права руса коса, сладка и неподправена усмивка.

— Красавица — казах искрено. Погалих Коко за подкрепа, но тя не си измъкна главата от скривалището й под ръката на Ник. Предателка.

— Благодаря. Не че имам някаква заслуга. — Той прибра портфейла.

Сърцето ми бе леко наранено. Не заради това, че Ник се бе оженил за друга — въпреки че би могъл да го спомене, не мислите ли? — а защото някъде там имаше дете — макар и доста пораснало, което го обичаше. Без да споменаваме за майката, която Ник някога бе обичал, а може би още обичаше, но във всеки случай не я мразеше както мен.

Но не смятах да коментирам повече. Само може би това:

— Значи ти и бившата… Джейн ли беше? — Прословутата ми желязна решителност. Ник кимна с лека усмивка, която се заби като отровна стрела в гърлото ми. — С Джейн се събирате, ходите по концерти, на закуска в неделя, неща от този род?

— Да — отвърна той.

Не се чуваше нищо друго, освен дъжда. Стъклата се замъглиха и ни изолираха от външния свят. Прокарах пръст по разтопеното топче от градушката, което бе паднало върху таблото.

— Ник — обадих се аз.

— Да, Харпър. — Той може би усети нещо в гласа ми, понеже се обърна, за да ме погледне.

Сложих ръцете си на волана, в позиция „два без десет“, и се втренчих напред.

— Чудя се…

— Какво?

— Баща ти беше ужасен родител, но ти се грижиш за него, постарал си се да е близо до теб, за да го посещаваш често, въпреки че той никога не ти е отдавал дължимото. — Погледнах към Ник. Усмивката му бе изчезнала. — Доведеният ти брат, идиотът, се стараеше по всевъзможен начин да превърне живота ти в ад, но ти се здрависа и се държа мило с него на сватбата.

Погледнах го отново, за да установя, че вече се бе намръщил.

— С Джейн сте се отчуждили — продължих със спокоен глас, — което ме навява на мисълта, че се е увлякла по друг и е напълно възможно, да е имала връзка. — Спрях и отново зяпнах към нищото пред мен. Това, че Ник не отговори, затвърди подозренията ми. — Но все още сте приятели, все още се виждате, все още обичаш дъщеря й.

— Какво се опитваш да кажеш, Харпър? — попита той напрегнато.

Преглътнах. Заговорих отново с много, много тих глас.

— Чудя се, защо можеш да простиш на всички, но не и на мен.

Дъждът утихна до леко ръмене. Погледнах Ник. Беше навел очи към Коко, ръката му бе върху гърба й. Напрежението, което пулсираше между нас се засили, сякаш обви сърцето ми и го изтръгна. Моля те, Ник, мислех си аз, кажи ми.

— Не знам, Харпър — отвърна той, без да вдигне очи, а аз знаех, че ме лъже. Гърлото ми се сви внезапно. Понякога миналото бе твърде далеч, за да го посетиш отново и знаех, че е по-добре да не се връщаме пак към него.

Отчаяно исках да направя нещо, завъртях ключа и колата запали. Акумулаторът работеше все още, въпреки че двигателят бе развален. Включих парното. Прозорците се изчистиха. Дъждът бе спрял и сноп слънчева светлина пронизваше облаците. Коко вдигна глава и се прозя.

— Мисля, че трябва да погледна колата — каза Ник.

— Да — отвърнах аз. — Не че разбираш нещо.

Ник се усмихна и излезе, а аз го последвах.

Въздухът бе чист и прохладен след бурята и дори по колата да е имало кръв от антилопата, дъждът я бе отмил. Отидох от другата страна до Ник, който бе легнал на земята и гледаше под колата. Коко ближеше коляното му.

— Виждаш ли нещо? — попитах аз.

— Метал, гуми, нещо изтича от един маркуч. О, и един сувенир. Ето. — Той го измъкна и изпъна ръка, а аз скочих назад и изпищях.

— Ник! Това е отвратително! — Беше рог от горката антилопа.

— Не го ли искаш? — попита той и се изправи с усмивка.

— Не! Коко, остави го! Гадост. — Ник го хвърли отстрани на пътя. — Ето — казах аз и започнах да ровя из чантата си. — Антибактериален гел. Използвай повечко. — Той се подчини, като не откъсваше поглед от мен, което допълнително ме изнерви.

— Значи, колата е прободена с рог — установих аз.

— Така изглежда. Странно, как не успя да видиш огромният бозайник на пътя, със стърчащите нагоре рога.

— Бях твърде шокирана от новината за прелестната ти доведена дъщеря.

— Ревнуваш ли?

Усмихнах се престорено.

— Не точно. С Денис възнамеряваме да имаме деца. Високи, смели, чернокоси деца. Шест или може би осем на брой.

— Кръсти едно на мен — усмихна се той, напълно сигурен, че говоря глупости. Идиот. Не можеше ли да се престори на ревнив? Поне малко? Присвих очи и не отговорих. Имаше ли смисъл? С Ник се изнервяхме взаимно. Карахме се, спорехме, негодувахме един от друг, укорявахме се. Надминавахме себе си, особено когато ситуацията засягаше и двамата. Беше най-добре да престана да мисля за онзи кратък миг в колата преди няколко минути, или за онова, което се надявах да чуя, онова, което можеше да ми каже…

След тази равносметка, не пропуснах да забележа, че се намираме в Западен На-майната-си, щата На-сред-нищото. Никакви коли, камиони, нито дори антилопи, с които да се отправиш към цивилизацията. Ник се пресегна към задната седалка, разрови се в хладилната чанта и извади две бутилки студен чай. Подаде ми една.

— Да пестим ли от провизиите? — попитах аз, полусериозна.

— Не. Ще се появи някой.

— Мислиш ли, Ник? Защото не съм виждала да минава кола от цяла вечност.

Точно в този момент чухме шум от двигател. Ник ме погледна самодоволно и застана в средата на пътя, за да помаха на спасителя ни.