Сандра Джеймс
На север от рая (9)

Осма глава

Последва втори изстрел.

За миг Ранди си помисли, че е ранена. Тя политна настрани и тупна на земята по гръб. От удара въздухът излезе от дробовете й. Главата й се блъсна в земята, искри заиграха пред очите й.

Трябваше да мине секунда, докато разбере, че тежестта отгоре й принадлежи на Зак. Сърцето й подскочи. Беше напълно неподвижен!

— Зак! — изкрещя тя неистово. После повдигна уплашено глава — Да не си ранен…

Думите заглъхнаха в гърлото й. Мъжът бе запушил устата й с ръка.

— Шшшшт! — изсъска Зак той.

Пръстите му се оплетоха в косата й.

— Не си ранена, нали? — прошепна само Зак.

Тя помръдна леко глава с широко отворени очи. Зак чувстваше как сърцето й бие до пръсване. Здравата се беше изплашила. Само не знаеше дали от изстрела, или от реакцията на мъжа до нея. Лицето й бе пребледняло, но той знаеше, че спътницата му няма да припадне. При други обстоятелства вероятно би се възхитил на хладнокръвието й. И да искаше, Ранди не можеше да говори. Беше притисната като сандвич между скалата и тялото на Зак — едва дишаше. Той напрегнато огледа околността. Ранди се боеше да изрече опасенията си, които вероятно Зак споделяше. Дали не бяха се натъкнали на Гарет?

Зак се надигна и приклекна. Тя ококори очи, когато той извади от пояса си огромен револвер. Смаяна, Ранди гледаше как Зак бавно заобиколи скалата и се скри от погледа й. После се чу шум от боричкане, приглушено пъшкане и стенания. Без да си дава сметка какво прави, младата жена бръкна в джоба си, извади ножа и го отвори. Мина й през ум, че трябва да се движи, ако не иска да се превърне в твърде лесна мишена. Случеше ли се нещо лошо със Зак, тя беше следващата!

Промъкна се край скалата. Онова, което се разкри пред очите й, я накара да се закове на място. В този момент Зак прибираше пистолета в кобура. После пристъпи напред и подаде ръка на някакъв човек, който се опитваше да стане.

— Божичко! Помислих си, че е дошло време за среща с Всевишния! Сбърках ви с мечка, която ме гони!

Ранди остана неподвижна само на няколко метра от тях. Непознатият беше ловец. Носеше червена шапка, карирано яке и оранжева риза.

— Ужасно съжалявам — Зак се наведе и му подаде пушката. — Стреляхте толкова близо. Помислих, че по нас…

Мъжът посочи към едно сухо дере.

— Ей там видях елен, първият от цели четири дни. И няма да повярвате — проклетото животно взе, че избяга! С приятеля ми смятахме да останем една седмица, но май ще си тръгваме по-рано!

— Идеята не е съвсем лоша — бавно рече Зак. — Тук някъде се навърта опасен престъпник. Избягал е от охраната преди два дни.

Мъжът подсвирна с уста.

— Опасен ли казахте?

— Вече застреля едного.

— Преследвате го, така ли?

Погледът на Зак за миг спря върху Ранди.

— Да — той сбърчи чело. — Вие сте тук от четири дни, така ли?

Мъжът кимна. После повдигна шапката над челото си.

— Всъщност, вчера наистина видях някакъв човек — с готовност каза той. — Изобщо не се замислих какъв може да е. Реших, че не е ловец като нас. Освен това, беше сам. Сигурен съм.

— Как изглеждаше? — повиши глас Зак — Едър? Червенокос? С брада?

— Не мога да кажа. Беше доста далеч. Видях го през бинокъла. Беше в гръб.

Ранди пристъпи напред.

— В каква посока?

Непознатият посочи с ръка сравнително равния терен между двата върха отсреща.

— Нагоре, към седловината.

Непознатият замълча, после добави:

— Там има стар дърварски лагер на не повече от ден пеша.

— Знам — усмихна се Ранди. — Благодаря! Много ни помогнахте.

— Наистина много — потвърди Зак с дълбокия си глас. — Съжалявам за грубостта си.

Мъжът заметна пушката и повдигна рамене:

— Много добре ви разбирам. Не се притеснявайте. Събирам лагера и поемам към къщи. Предпочитам да се върна без елен, само да не срещам онзи, когото търсите.

Ловецът махна за довиждане и си тръгна. Ранди го проследи с поглед.

— Вчерашните следи вероятно са били негови — каза тя.

— Знам — въздъхна Зак. — Успях добре да огледам подметките му — той замислено потърка брада. — Лагерът, за който стана дума… Мислиш ли, че Гарет може да е там?

— Я, виж, ти — саркастично отбеляза Ранди. — Нима съдията наистина желае да чуе мнението ми!? — той отмести очи. Щеше да й се отрази добре, ако почувства, че наистина го е смутила. Тя разкрачи леко крака, за да застане по-стабилно и самоуверено го погледна. — Всъщност, миг преди да чуем изстрелите възнамерявах да ти кажа, че пред нас има два пътя. Към дърварския лагер и към пещерата, разположена точно насреща му. И до двете места разстоянието от тук е еднакво. До пещерата обаче има доста катерене.

Зак трепна, но не отстъпи пред мълчаливото обвинение в очите й. Беше сбъркал, проявявайки недоверие. Осъзна това едва сега.

— Съжалявам — тихо промълви той. — Взимам си думите назад. Истината е, че изобщо нямаше да тръгна, ако смятах, че си неопитна.

Гневът на Ранди утихна, обидата обаче продължаваше да я гризе. Нямаше никаква логика да се засяга от думите му и все пак…

Много добре си спомняше, че Корбет бе готов и сам да тръгне след Гарет. Не смееше и да помисли докъде би стигнал така. Погледна Зак и с изненада откри в очите му закачливо пламъче.

— Ще сключим ли примирие? — весело попита той.

Очите му се насочиха към ножа в ръката й.

— Искрено се надявам, че нямаш намерения да ме убеждаваш с всички възможни средства.

Ранди се изненада, че оръжието е все още в ръката й. Бързо го затвори.

— Когато чух, че се бориш с някого, помислих, че е Гарет. Исках да ти се притека на помощ — усмихна се малко глуповато тя. — Само че ножът едва ли би свършил работа срещу мъж с пушка…

Пламъчето в очите на Зак изгасна. Той неочаквано стана сериозен.

— Не бъди толкова сигурна. Ако те нападне от четири-пет метра човек с нож, пушката не може да помогне — той почувства нейното недоверие и се усмихна хладно. — Така е Ранди, повярвай ми.

Видя й се странно — ножът да е опасно оръжие. За хората, които живееха сред дивата природа, той беше приятел, с чиято помощ, понякога се оцеляваше. Ранди го прибра в джоба си като попарена. Почувства как по гърба й пролазват мравки. След загубата на Кевин, отношението й към природата бе променено. Зак току-що я бе накарал да промени и гледището си за едно животоспасяващо средство. Какви ли още изненади я очакват?

Стомахът й се сви от страх. Погледът й се отправи към тъмните силуети на планинските склонове — огромни, недостъпни. Те бяха изсмукали силите и смелостта й. Но още не я бяха победили. Ранди знаеше, че каквато и игра да бе намислила за нея съдбата, тя щеше да се играе тук…

В подножието на Маунт Хоуп.

Събраха отново багажа и Зак рече:

— Прав ли беше оня ловец, когато спомена, че можем да стигнем до лагера за един ден?

— Повечето от върховете наоколо могат да бъдат покорени за ден при топло слънчево време — предпазливо отговори тя. — При зимно катерене обаче, това става за няколко дни. Дърварският лагер е на източния скат. Оттук най-лесно е да се върви по обиколния маршрут в ниската част, а после да се атакува седловината.

— Не ме интересува лесния път, а бързия.

На Ранди не й хареса решителността в очите му.

— Какво си намислил?

— Можеш ли да ми покажеш къде горе-долу се пада лагера? И къде пещерата?

Тя отвори картата и запази спокойствие, докато той внимателно я разглеждаше. Най-сетне направи кръгче с пръст.

— Това тук би трябвало да е средата между двете места.

— Да, така е.

Той вдигна глава.

— Има ли там подходящо място за няколкодневен временен бивак? Някъде между двете точки?

— Има — отвърна бавно Ранди. — Но няма да можем да виждаме и двете. Ще имаме обаче добра изходна позиция.

— Отлично — той я стисна за рамото с блеснали очи. — Приближаваме се. Чувствам го.

Ранди също се оживи, но когато погледна към върха, усети, че я пронизва болка. Върхът, в чието подножие се намираха, не представляваше изключителна трудност, но съвсем не бе и от най-леките, особено за начинаещ.

— Сигурен ли си, че искаш точно това? — внимателно попита тя.

— Да — решително отвърна Зак.

— Мога ли да ти дам един съвет?

— Разбира се — усмихна се той едва забележимо.

— Когато стигнем до най-стръмното, не се навеждай напред. Може да се подхлъзнеш. Опитай се тежестта на тялото ти да пада върху краката и остави цялата работа на тях. С ръцете пази равновесие и се подпирай.

Зак кимна и нахлузи самара, отбягвайки загрижеността в очите й. С много приказки качването нямаше да стане по-леко. Но докато мислеше за Гарет и че той е някъде наоколо, всичко щеше да е наред. Поне така се надяваше.

 

 

Изкачването започна с лъжлива лекота. Теренът ставаше по-стръмен, но съвсем не както Зак се бе опасявал. Спряха за малко да обядват и продължиха напред. Чак тогава започна да разбира предупреждението на Ранди. Тук дърветата бяха по-тънки, отколкото в полите на планината, и се вкопчваха във всяко възможно място. Извиваха се край големите остри, сякаш хвърлени от небето скали. Въздухът също бе доста по-студен. Зак чуваше как вятърът свири на върха.

Откакто се разделиха с ловеца, атмосферата помежду им бе доста по-спокойна. И той, и Ранди предпочитаха да мълчат. Когато говореха, думите им звучаха много по-свободно и непринудено отпреди.

Ранди спря, за да облече шушкаво яке над ризата. Докато мушкаше ръка в ръкава, тя погледна към Зак.

— Как се справяш до тук?

— Нормално.

Отговорът не беше изчерпателен. Тя го погледна проницателно. Той бе опрял рамене на една издадена скала. Очите му бяха затворени, клепките лежаха върху издадените скули.

Решението й дойде съвсем спонтанно.

— Да отдъхнем… — започна Ранди.

Зак мигом отвори очи.

— Не! — протегна ръка и я сграбчи за китката, така че да й попречи да свали раницата си. — Няма нужда да ме щадиш. Казах, че съм добре. Продължаваме.

— Нямам нищо против — премери го с очи тя и дръпна ръката си.

Невъзможен е, помисли си. Направо невъзможен! Колкото по-скоро дойде краят на това приключение, толкова по-добре. Веднъж да се отърва от този човек!

Когато наближиха върха, следобедът преваляше. Тук-там по зъберите белееше сняг. Пред нозете им се простираше дълъг скат. Той остро се виеше нагоре и завършваше с широк, леко заоблен връх.

— До края остава малко — провикна се Ранди назад към своя спътник. — Още десетина минути и сме на върха.

Отговор не дойде. Всъщност не го беше и очаквала. По шума от стъпките му усещаше, че я следва отблизо. Не се обърна, докато не стигна едно от най-стръмните места на хребета. Няколко метра зад нея Зак бе спрял. Гледаше надолу към безкрайната долина.

Ранди повдигна вежди. Нямаше нищо против да почиват, но трябваше да я предупреждава. Пък се и наежваше и от най-дребната нейна забележка. Сетивата й бавно поглъщаха всяка гънка от пейзажа. Земята под тях наподобяваше шахматна дъска — тъмнозелени гори, сини неравномерно окръглени езера, светещи от слънцето снежни петна.

Подухна вятър и сякаш я извади от унеса на съзерцанието. Ранди се обърна към Зак и занемя. Мъжът не помръдваше. Стоеше закован за мястото си. Лицето му бе почти бяло. Над горната му устна избиваше ситна пот.

В ума на Ранди се промъкна подозрение, което я ужаси.

— Зак? — тя плахо докосна ръката му.

Нищо. Той дори не премигна. Нямаше съмнение — спътникът й страдаше от фобия към височини! Ранди изпита едновременно искрено съчувствие и злорадство. При първа възможност щеше да му извие врата. Затвори очи и трескаво започна да разсъждава. През целия си стаж на катерачка не беше имала подобен случай. Би се изсмяла, ако не се чувстваше дълбоко покъртена.

С бавни, внимателни стъпки застана пред него. Зак изобщо не реагира. Погледът му минаваше през нея. Ранди го улови за китките. Мускулите му бяха вдървени от напрежение. Много по-лесно щеше да й е, ако трепереше или крещеше. Само да можеше да не гледа с този ужасяващ стъклен поглед.

— Погледни ме, Зак! — властно каза тя, събрала цялата си енергия.

Очите му не помръдваха. Сякаш въобще не я чуваше.

Ноктите й се впиха в кожата му като шипове. Знаеше, че му причинява болка, но нямаше друг начин да стигне до съзнанието му.

— Виждаш ли ме, Зак!? — даде си сметка, че крещи, едва когато чу как ехото й огласи тишината…

Бавно, като в силно забавен кадър, той отмести поглед към нея. Младата жена едва се сдържа да не извика от облекчение. Ръцете й се плъзнаха и стиснаха пръстите му.

— Чуй ме, Зак — гласът й бе ясен и невероятно спокоен.

— Зад тебе има цяла стена от скали. Няма защо да се плашиш. Искам да се върнеш няколко крачки. Ясно ли е? Аз съм до теб.

Видя как адамовата му ябълка подскочи. Няколко дълги, болезнени мига той се взираше в нея. После бавно пое назад. Когато гърбът му опря каменната стена, Зак се свлече на земята. Коленете му конвулсивно потръпваха. Ранди приклекна до него. Наблюдаваше задъханото му неравномерно дишане. Беше затворил очи. Едва когато дишането му възвърна своята ритмичност, тя заговори:

— Знам какво чувстваш.

— Не знаеш!

Енергичността в думите му я стъписа и ядоса.

— Знам — настоя тя. — Да не си въобразяваш, че не познавам чувството на страх?! Как, мислиш, се чувствах снощи. Имам фобия към тъмнината.

— И какво? Само не ми разправяй, че си се преборила с нея? Ти просто избяга, Ранди. Не много далече, но избяга!

Очите му горяха. Най-после желанието й се сбъдна. Цялото му внимание беше съсредоточено в нея. Не това обаче бе резултатът, който тя очакваше. Част от съзнанието й искаше да изкрещи, да отрече думите му, да му даде да разбере, че може да се гневи не по-зле от него.

Той бе прав. Господи, колко беше прав!

После изведнъж всичко това изгуби значение. Тя почувства, че цялото му тяло се разтресе и застина неподвижно.

— Аз нямам къде да избягам — прошепна Зак.

Думите, и най-вече тонът му, смразиха кръвта й.

Ранди го улови за раменете и силно го разтърси. Опита се да прогони сенките, които отново предявяваха права над душата му.

— Зак, остана още малко. После ще започнем да слизаме — опита се да го окуражи тя. — Пътят става по-лесен. Уверявам те. Ще бъда до теб и ще се движим плътно до стената. Пътеката е на няколко метра от свлачището, така че няма опасност да паднеш. Ако гледаш само в мен, дори няма да почувстваш височината.

Щеше да си прехапе езика, когато очите му се взряха над нейното рамо, някъде далече към равнината. Ръцете му стиснаха нейните толкова силно, че тя едва не извика.

— Не мога! — прошепна той.

— Да не смяташ да останеш тук докато си жив — яростно го прекъсна Ранди. — Нямаш друг избор, Зак! Трябва да продължиш с мен!

Той поклати глава. После отново и отново…

Никога през живота си не се беше чувствала толкова безпомощна. Думите й не променяха нищо. Каквото и да опитваше, не можеше да го накара да разбере… Имаше още само един вариант. Беше твърде рискован. Вече на няколко пъти се бяха спречквали. Ако успееше да го предизвика, можеше да се стигне до тотална война. Сега обаче не й беше до това.

— Добре, Зак, отлично! — Ранди отблъсна ръцете му и се изправи. — Щом искаш да се правиш на неразумно дете, давай! Колко време смяташ да прекараш тук? Ден, седмица, месец? Ако не щеш да ти помогна, ще те оставя да се оправяш сам.

Тя пое нагоре, без да се обръща. Зак обърна глава. Проследи я с поглед, не вярвайки на очите си. Опита се да я извика, но от гърлото му не излезе нито звук.

Той вдигна чело и погледна към небето, за да успокои топката от напрежение в стомаха си. Каменната стена се наклони заплашително над него. Това бе почти толкова ужасяващо, колкото зейналата отдолу бездна. Знаеше, че всичко се дължи на страха, но погледнеше ли към пропастта, ужасът безотказно го обхващаше. Сякаш надзърташе в кладенец към онзи свят. Не се чувстваше на върха на света. Напротив! Всеки момент щеше да полети към ада. Като че ли се беше върнал обратно във времето. Не бе в състояние да се движи, не бе в състояние да мисли. Лицето на мащехата му изплува пред него. Със злорада усмивка, тя го изблъсква на онзи ужасно тесен балкон, който Зак, по необясними причини, винаги бе ненавиждал. Ето го — тича към вратата, крещи и удря с юмруци по твърдата й повърхност. Но мащехата не идва. Тя го е зарязала… Сам. Зак вижда отново малкото момче, което е бил някога. Треперещо от ужас, то се строполява пред балконската врата, брои часовете до нейното завръщане. Страхът, че ако мръдне само на крачка, ще се разбие на тротоара, притиска гърлото му…

Действителността отново изплува пред очите на Зак. Той премигна и съсредоточи поглед на сгънатите си колене. Искаше да спре вътрешното треперене. Изведнъж осъзна, че отново е сам, че Ранди си е отишла. По дяволите! Наистина го направи. Изостави го! Колкото повече мислеше, толкова повече нарастваше неговото раздразнение. Най-много го беше яд на префърцунената й реч. Що за израз си бе позволила — „неразумно дете“!? И то за него!? А снощи, когато тя бе изплашена, Зак не я изостави измъчена и ревяща. Какво, по дяволите, си въобразяваше тази жена!?

— Да те вземат мътните, Ранди, настигна ли те ще съжаляваш! — той така и не разбра откъде се взе силата за такъв боен вик.

Едва бе затворил уста и тя изникна пред него. Държеше пръста на устата си.

— Тихо — шепнешком изрече Ранди. — Какво ще стане, ако ни чуе Гарет!?

Зак ядосано измърмори нещо.

Жената го наблюдаваше, докато се изправи. На бузата й се появи нещо като трапчинка.

— Наистина ли помисли, че ще те изоставя?

— Да, дявол да те вземе! — отвърна сподавено.

Усмивката й стана по-широка. Тя безмълвно протегна ръка. Зак улови пръстите й. Имаше чувството, че нейната сила потича към него. Не беше лесно. Той се уповаваше на тихия, успокояващ глас на жената до себе си. Ранди му разказа как ледниците са рушили върха на тази величествена планина. Говореше и за други неща, но Зак не я чуваше. Продължиха до равната част на пътя. Той не знаеше да се смее ли, да плаче ли или да се престори на сърдит, припомняйки й как се бе изплашил, че го е изоставила!

Вместо това я прегърна толкова силно, че костите й изпукаха. Замаян от облекчение, Зак почувства, че краката не го държат. Отпусна се на каменистата земя, но и двамата сякаш не забелязаха това.

Ранди вдигна глава. В очите й блестяха сълзи. Тя плаче, даде си сметка той. Спътницата му не направи усилие да ги скрие. Притискаше се до него все по-силно. Зак не си спомняше кога, нито пък дали изобщо някоя жена е плакала за него. Пронизваше го сладко-горчива болка. Заедно с нея чувстваше радост. Усещаше се странно горд и унизен… От нейната чувствителност…

Нежно и плахо докосна лицето й. Тя повдигна очи и развълнувано се усмихна.

— Видя ли, че успя — прошепна Ранди. — Знаех, че ще се справиш.