Сандра Джеймс
На север от рая (8)

Седма глава

Зак се събуди изведнъж, сякаш някой бе щракнал електрически ключ. Отвори очи. Беше тъмно като в рог. Той подскочи. Напрегна се да разбере какво го бе стреснало.

До ушите му достигна шум. Някой дишаше така, сякаш участваше в маратон. После всичко се провали вдън земя. Спомни си, че Ранди лежи до него. Не видя, а по-скоро почувства енергичните движения, с които тя изскочи от спалния чувал.

Зак инстинктивно протегна ръце и я хвана за глезена. Изруга, когато чу как тежко се строполи тялото й.

— Какво, по дяволите правиш… — скочи той, без да успее да довърши.

— Пусни ме! — изкрещя тя. — Пусни ме, да те вземат мътните!

Ранди отново се надигна, издърпвайки глезена си от ръцете му. Понечи да стане, но Зак реагира мигновено и я сграбчи отново. Двете тела се стовариха на земята. Ранди бе направо без дъх. Зак изпъшка.

Той не знаеше колко дълго тя ще остане неподвижна, затова я притисна с ръцете и краката си.

— Да не си полудяла! — изсъска той. — Какво правиш, за Бога!

Ранди почти истерично хълцаше, съпротивлявайки се на притискащите я ръце. С мъка си поемаше въздух.

— Толкова е тъмно — едва успя дрезгаво да проплаче тя. — Не мога да дишам тук!

Вкопчи се с две ръце в ризата му. Не можеше да си даде сметка точно защо — за да го отблъсне или да го умилостиви. Чувстваше се ужасно.

Зак тихо изруга. Потърси със свободната си ръка фенерчето, което бе оставил до главата си. Намери го и го запали. Нямаше представа какво точно бе очаквал да види, но изненадата му бе огромна. Тя го гледаше с диви, пълни с ужас очи, сякаш съзираше в него всички ужаси на ада. Зак бе така стъписан, че не му оставаше нищо друго, освен безмълвно да я наблюдава.

После Ранди затвори клепачи и тихо прошепна:

— Моля те!

Изпълниха го безчет непонятни, противоречиви чувства. Беше страшно объркан. Не можеше по никакъв начин да си обясни подобна истерия. Изпитваше бяс загдето го бе извадила от блаженството на толкова нужния му сън. Същевременно тихият й умоляващ глас го прободе като с нож. Зак я пусна.

С каменно лице проследи как Ранди се надигна. Пропълзя и с мъка се промуши през малкия отвор на палатката. Той нахлузи панталоните си, грабна фенерчето и я последва, мърморейки.

Луната се показа зад един облак. На сребристата бледа светлина Зак видя Ранди да постила спалния си чувал на земята, близо до мястото, където си бяха приготвяли вечерята. Движенията й бяха бързи, отсечени. Чувстваше нервното й напрежение. Очевидно то още я владееше. Искаше му се да протегне ръка, да я докосне, да я успокои. Точно сега той бе последният човек, от когото тя очакваше утеха. Зак знаеше, че жената усеща присъствието му, но се старае да не го забелязва. Когато най-сетне се обърна към него, той продължаваше внимателно да я наблюдава.

— Ще ми кажеш ли какво става?

Ранди сухо преглътна. Настоятелността в гласа му и остротата на погледа не можеха да се сбъркат, макар Зак да се опитваше да им придаде мекота.

Тя сведе очи и стисна ръце пред гърдите си, за да усмири треперенето им.

— Не запалихме огън — в думите й имаше обвинение и болка.

— Казах ти защо — нетърпеливо я прекъсна Зак. — Не искам Гарет да ни усети. Най-добрият начин да го заловим, е изненадата.

Ранди прехапа устни. Наистина се държеше като дете. Несъмнено за този човек страхът й нямаше никакво основание. Ала за нея и той, и всичките й предишни кошмари съществуваха.

Тя пое дълбоко дъх.

— Знам — гласът й бе тънък като копринен конец, — но ти не разбираш…

— Права си, нищо не разбирам. Защо просто не ми обясниш? — гласът на Зак звучеше по-скоро измъчено, отколкото ядосано.

Не можеше да си обясни защо всичко с тази жена върви наопаки?

Ранди стисна ръцете си. Беше готова да се разреве всеки миг. Господи, защо този мъж й действаше така!?

— Извинявай, не исках да те събуждам! Честна дума! Просто се опитвах да изляза навън — веднъж проговорила, тя сякаш не можеше да се спре. — Вътре беше толкова тъмно и затворено… Сякаш съм в търбуха на някакво гигантско животно…

Ранди нямаше дори представа какво говори. Когато свърши, Зак я гледаше все така изумен.

— Това ли е всичко? — недоверчиво попита той. — Страх те е от тъмното?

— Аз… — заекна безпомощно жената. Чувстваше се ужасно неловко. — Да — съкрушено отвърна тя.

Настъпи дълга пауза.

— Нещо от детството ли?

Ранди настръхна.

— Не — прозвуча кратко отговорът й.

Въпросът му бе успял да събуди нейната гордост. Вече се чувстваше значително по-добре и възнамеряваше да му го покаже. Обърна му гръб, готова да се мушне в завивките. Зак протегна ръка и улови нейната.

— Защо не изчакаш и мен — рече той и отиде до палатката.

След малко изскочи със спалните си принадлежности.

Ранди вдигна глава.

— Какво правиш? — хладно попита тя.

— Да пукна, ако знам — промърмори той.

Спалният чувал се свлече в краката й.

— Няма нужда да излизаш. Не съм те молила да оставаш тук с мен.

Зак вдигна поглед към обсипаното със звезди небе. Нощта обещаваше да бъде дълга. Той още бе уморен и никак не държеше да спи на открито в студения нощен въздух.

— Няма значение — промърмори Зак. Коленичи и се зае с ципа на чувала. — По-топло ще бъде, ако циповете се затворят.

Ранди присви устни.

— Не чу ли какво ти казах? Излишно е да стоиш тук. Не го искам. А и не за пръв път ще спя на открито.

В думите й се долавяше възмущение на праведница. Зак едва не прихна. Въздържа се, само защото знаеше, че моментът бе твърде неподходящ. Направи се, че не чува протестите й. В момента говореше нейната гордост и той нямаше нищо против. Дори беше донякъде доволен, че Ранди е върнала предишната си непоколебимост. Подозираше, че тя не се нуждае от съчувствието му.

Зак обаче не можеше да отрече — непознатият ужас, който бе видял в очите й, здравата го разтърси. Дори споменът за това предизвикваше в него болка. Независимо от причината, не беше честно да я кори. Още повече, той сам изпитваше страх от височини.

Пред погледа му изникна образът на неговата мащеха. Дълги години, след смъртта на баща си, бе живял съвсем сам. Бе мечтал за най-дребна проява на топлина и съчувствие от страна на тази жена, представляваща неговото семейство. Очевидно нещата при Ранди стояха различно. Въпреки това Зак не би искал тя да страда сама, дори с цената на собственото му удобство.

Погледна към нея.

— Искаш ли да ми помогнеш? Нещо ми става студено тук отвън.

Ранди потръпна. Тя също изпитваше студ, но не щеше да си го признае. До този миг не й бе хрумвало каква смешна гледка представлява — под звездното нощно небе, във вълнено бельо и по чорапи.

Закрепи фенерчето и отново се мушна в палатката. Показа се след малко с нещо под мишница.

— Вземи — троснато рече тя. — Сложи и това.

Сетне прибра фенерчето и легна насреща му. Зак нахлузи вълнената шапка, която му бе подхвърлила Ранди. Беше доволен, че тъмнината скрива усмивката му. Мисълта, че й се надсмива, едва ли би й харесала. Тя вдигна циповете на двата чувала едновременно — направи го по-бързо и по-сръчно от него. После Зак усети как Ранди хвърли отгоре му термоодеяло. Видя я да слага на главата си шапка, също като неговата.

— Можеш да метнеш и това, ако ти стане студено. Топли най-добре вътре в спалния чувал.

Изчака го да се завие. Зак разстла термоодеялото и й подаде свободния му край. Тя се поколеба, но мълчаливо поклати глава. Все още не можеше да се стопли. Зак повдигна вежди. Не каза нищо. Само се протегна да изгаси фенерчето.

 

 

Ранди стисна зъби. Чувстваше как всяка фибра от тялото трепти в очакване тъмнината на нощта отново да я погълне. Но този път нищо подобно не се случи. Отпускаше мускулите си един по един. Обърна глава и видя тъмната купчина, която представляваше Зак. Беше легнал настрани, с лице към нея. Някак интуитивно усещаше, че той затворил очи.

Скоро и нейните клепачи започнаха да натежават. Нямаше представа защо изведнъж се почувства удобно. Може би заради неговата близост. Само да протегнеше пръсти и щеше да го докосне. Това бе последната й мисъл, преди да заспи.

 

 

Когато на следващата сутрин Зак се събуди, земята и небето лудо се въртяха. Замаян от съня, заслепен от анемичното слънце, което грееше, но не топлеше, той потърка очи. Не можеше да си обясни защо на гърба му е толкова студено, а гърдите му са сякаш във фурна.

Разбуди се наистина, едва когато намери обяснението. Той и Ранди лежаха плътно сгушени един в друг като чифт лъжици. Гърдите му се бяха залепили в гърба й. Приятно закръглените й бедра, на които толкова се бе любувал вчера, предизвикаха реакция, показваща, че мишка или не, тази жена бе успяла да събуди мъжественият му отклик.

Зак изкриви устни. Нямаше нищо странно в това, че бе потърсил топлината й. Главата му бе гола. А по някое време през нощта, тя явно бе обсебила одеялото. Ръката му, изложена на студа, лежеше върху извивката на гърдите й. Той пое дълбоко въздух, неспособен да укроти ударите на сърцето си. Ако не бъркаше, макар това да бе почти невъзможно, под меката риза тялото й бе голо.

Опита се да не обръща внимание на възела от чувствено напрежение. Ранди бе последната жена на света, за която би допуснал, че е в състояние да раздвижи кръвта му. Беше твърде висока и слаба. Прекалено дистанцирана и самоуверена. Той предпочиташе женствения тип — с влажни като на сърна очи и топли чувствени устни.

Съзнанието му не искаше да приеме очевидното — той просто имаше нужда от жена, независимо коя. Откакто се разведе със Сюзън преди четири години, не бе имал трайна връзка. Придоби навици на ерген.

Ранди се размърда. Инстинктивно търсеше топлината на неговото тяло. Не му беше лесно да си даде сметка, че тя съвсем не е толкова студена, колкото изглеждаше. Изминалата нощ го бе доказала.

Изскърца със зъби от гняв. Защо се владееше толкова трудно! Нямаше време за чувства. Нямаше време за нищо друго, освен преследването на Гарет.

Въпреки изкушението, внимателно се отдръпна от нея. Измъкна се от спалния чувал. Докато се изправяше, всяко мускулче по тялото го болеше. Усещаше краката си така, сякаш някой ги беше вързал на възел. Дори раменете му бяха схванати и го боляха. Отсега нататък щеше да гледа с други очи на облекчаващата роля на горещата баня. Измиването в ледения планински поток бе по-добро от нищо.

Остана за миг на място — кой знае защо не му се щеше Ранди да остане сама. Тя приличаше на дете, сгушено под завивките. Шапката й беше паднала, плитката се бе разплела. Тъмни кичури коса закриваха слепоочията и страните й. Без грим, кожата й бе свежа и гладка. Зак едва се удържа да не се наведе и да вдигне косите от лицето й, да се увери, че кожата й е гладка и на пипане.

По дяволите! Приличаше на откачил от любов младеж! Възмутен от себе си, той стисна зъби.

— Ранди — Зак се наведе и я разтърси за рамото.

Младата жена дълбоко въздъхна. Отвори бавно очи и впери поглед в него. Явно беше много изненадана, че го вижда. Също както той преди малко, когато установи, че лежи плътно долепен до нея. Това не му хареса. Неприкритата й реакция я караше да изглежда твърде невинна и уязвима за неговите помисли. Зак вече се досещаше, че Ранди е жена на противоречията — не му трябваше повторно напомняне.

Онова, което желаеше бе вече да потеглят. Слънцето отдавна озаряваше линията на хоризонта. С тази скорост никога нямаше да открият Гарет.

Гласът му прозвуча тихо и дрезгаво.

— Става късно. Трябва да тръгваме.

Наблюдаваше я, докато се изправи. Лекотата на гъвкавите й движения издаваше, че не е поразена като него от вчерашното катерене.

— Отивам до потока да се измия — промърмори той намръщено.

С ръце на хълбоците, тя отметна плитката на гърба си и го проследи с очи.

— Е, добро утро, все пак!

Почивката явно не бе подобрила настроението му, намигна си Ранди мислено. Дали един здрав непрекъснат сън би променил нещата? Обърна се и подритна някакво камъче. Едва ли.

Зак беше прав. Трябваше да потеглят. Тя изтри лицето и врата си с освежаваща кърпичка, среса се набързо и оправи плитката, доволна, че е сама. След снощния страх още не бе готова да погледне спътника си в очите. Срамуваше се, макар че Зак бе успял веднага да я подразни!

Докато той се върна, закуската бе готова. След петнайсет минути багажът бе събран. Ранди тъкмо закопчаваше връзките на самара около кръста си, когато почувства, че той я хваща за ръката.

— Да? — гласът й бе спокоен и делови.

Очите му напрегнато я гледаха, сякаш търсеха нещо скрито и неуловимо. Тя се смути. Беше й нужен само миг, за да осъзнае защо я гледа така. Страните й издайнически се изчервиха. Погледна го с истинско усилие.

— Ако се боиш снощното представление да не се повтори — промълви любезно Ранди, — бъркаш. Няма да се случи повече. Обещавам.

Зак присви устни. Ранди обърна гръб и тръгна напред. Той мислеше да се извини за резкостта си онази сутринта, но май не си струваше да си прави труда? Сигурно тя щеше да му се изсмее. Не му оставаше друго, освен да я последва. Настъпилата тишина съвсем не беше успокояваща.

Не откриха нови следи. Откакто напуснаха пътеката, теренът бе скалист и неравен, на моменти — направо коварен. Зак на няколко пъти изостана, но не я помоли да намали темпото. Пъхтеше до нея упорито. Мъж да страда безмълвно! Ранди поклати глава. Инатът на Зак Корбет бе голям. Също като склонността му да дразни другите!

Тя обяви почивка след близо двучасов преход. Небето бе по-блестящо от предишния ден. Само облаците намаляваха. Изглеждаха тънки и много далечни. Свали самара и го подпря на една скала.

— И твоите крака ли са капнали като моите? — шумно въздъхна тя.

Зак я погледна рязко. Изпитваше ли го? В изражението й нямаше и следа от подигравка. Той пусна раницата до нейната и повдигна рамене.

— Когато се събудих, имах чувството, че целият съм схванат. Но щом тръгнахме ми мина — Зак потърка челото си с ръка. — Направо се задъхвам.

— Трябва да се държиш — бодро рече Ранди. — И мен не ме бива. Отдавна не съм се катерила.

Не трябваше да го казва. Почувства това в мига, когато видя изражението му. Той мълчеше, но Ранди ясно виждаше как в душата му пъпли съмнението, дали не са изпуснали дирята. Не можеше да не бъде леко сдържана. Винаги се бе държала така. Туризмът е мъжки спорт. Малко жени се захващат с него. Това автоматично подлага на съмнение способностите й. Въпреки това Ранди не искаше да започва спор. Можеше да изтърси нещо, за което да съжалява. Най-добре беше просто да не му обръща внимание.

Спря, извади от раницата карта и определи мястото, където се намираха. В полите на следващото възвишение бе разположен изоставен лагер на дървари. От него ставаше добро скривалище. На отсрещния скат пък имаше пещера. Тя сбърчи чело. Пътеката до нея бе тясна и доста коварна. Дали Зак ще се справи? Освен това районът бе пълен със сипеи. Нищо чудно входът на пещерата да се окаже затрупан.

Обзе я чувство на безпомощност. Да търсиш пещери, които може да съществуват, а може и да не съществуват; да търсиш човек, който вероятно е на километри пред теб… Това бе все едно да търсиш игла в купа сено.

Зак извади бинокъла и огледа величествената панорама пред себе си. Горите сякаш се простираха до самия Пасифик. Не се бяха изкачили особено високо, но и това стигаше, за да виждат с километри напред. По тялото му премина неволна тръпка. Докъдето стигаше взорът, нямаше дори следа от път, пътека или каквото ида било човешко присъствие. Той обърна глава към Ранди. Спътницата му вглъбено разучаваше картата. Видя я, че се намръщи и в съзнанието му се прокрадна съмнение. В този момент тя вдигна очи към него. Прочете колебанието в погледа й.

— Какво има? — настоятелно попита той.

Несигурността й го плашеше.

— Чудя се кой от маршрутите да избера — въздъхна Ранди. — Аз…

Млъкна защото видя, че Зак вече си е направил извода.

— Какво? — той я сграбчи за раменете и изруга. — Само не казвай, че сме се изгубили!

Ръцете му я пуснаха така внезапно, както я бяха хванали.

— По дяволите! Толкова ли Дан Паркър не можа да ми намери някой, който знае какво прави!?

Ранди силно пое дъх. Едно беше да си го помисли сама, а съвсем друго да го чуе от спътника си. Заболя я повече отколкото предполагаше. Заедно с обидата обаче дойде и гневът. Не можа да се сдържи и избухна.

Пристъпи напред, запокити картата и заби пръст в гърдите му.

— Не съм длъжна да слушам глупостите ти! — бясно изсъска тя. — Не ти дължа нищо, Зак Корбет! Правя го заради Дан, не заради теб. Ако смяташ, че съм неподготвена, можеш да хващаш гората. Когато обаче ти казах, че ще те докарат в найлонов чувал, ако хукнеш сам, ни най-малко не се шегувах! Дори няма да можеш да се върнеш. Отгоре на всичко…

Не довърши думите си. Оглушителен гръм разцепи тишината.

Беше пушечен изстрел.