Сандра Джеймс
На север от рая (4)

Трета глава

— Трябваше да ме предупредиш, Дан — укори го плахо Ранди. — Не знаех, че Гарет е застрелял човек.

Тя измъкна ръцете си от неговите и пристъпи към прозореца с очи втренчени в розовеещите върхове на планината.

Разсеяно отбеляза, че Зак Корбет е свалил сакото си и небрежно го е наметнал. Изрязаните му черти изплуваха пред очите й. Той излъчваше някаква строга агресивност, която вероятно се харесваше на някои жени.

Зак Корбет сигурно е суров човек, помисли си тя. Висок и снажен като планина, но и надменен като планината. Дали наистина е такъв, прошепна вътрешният й глас. Сигурно реагира така невъздържано заради приятеля си. Не бива да го укорява.

— Как е той? — тихо се обърна тя към Дан.

— Кой? — намръщи се шерифът.

— Приятелят му — очите на Ранди не се откъсваха от силуета на Зак зад стъклената врата.

Съдията стоеше с ръце в джобовете, вятърът развяваше косата и пешовете на сакото му. Невъзмутимо съзерцаваше планинските склонове насреща. Дългите му крака бяха леко разкрачени. Стойката му навяваше самота, гордост… и силна воля. Би могъл да оползотвори част от тази воля още сега.

— Не е добре — най-сетне призна Дан. — Куршумът е заседнал в гърдите. Единствената възможност бе да го извадят веднага, затова е все още в операционната. Лекарят много се съмнява, че раненият ще издържи.

Ранди обгърна тялото си с ръце, сякаш за да се стопли. Дълго мълча, докато най-после затвори очи и попита: — Какво се иска от мен? Едва ли бих могла да се върна там горе след онова, което се случи.

Имаше време, когато й се струваше невъзможно да мисли за себе си като за страхливка. Но през изминалите три години нещата се бяха променили коренно.

Чувстваше го най-ясно тъкмо в този момент.

Презираше се за своята слабост. Както винаги, емоциите й надделяваха над мисълта. Идеята да изкачи Маунт Хоуп, или някоя друга планина, я изпълваше с болка. Тя се врязваше дълбоко и не можеше да бъде овладяна. Преди три години бе загубила своите надежди и мечти заедно с мъжа, когото обичаше. Това бе невъзвратимо.

Дан се обади откъм гърба й:

— Не мога да ти кажа как да постъпиш, Ранди. Ако беше въпрос на личен избор, въобще нямаше да те безпокоя. Да си имаш работа с човек като Гарет наистина е много рисковано.

Тя завъртя едва забележимо глава.

— Опасността от времето и терена е по-голяма, отколкото от Гарет.

Дан като че ли не беше много съгласен.

— Знам как да използвам пистолет, Дан. Ти ме научи.

— И дума да не става — грубо извика шерифът. — По дяволите! Ако можех аз самият бих се изкачил да го доведа!

Ранди усети, че нещо я стяга за гърлото. За миг дори не се усъмни в думите му. Бе прекарал лек инфаркт преди година. Но и без него, той в никакъв случай не ставаше за такова изпитание.

Дали това я накара да вземе решението си — Ранди не можеше да каже. Изведнъж си даде сметка, че ако откаже при такъв залог, никога няма да си го прости. Може да открият Гарет, може и да не го открият. И в двата случая обаче, тя ще се чувства удовлетворена, защото е опитала. Може би тогава щеше да престане да се укорява, че е страхлива.

— Съдията беше прав, знаеш ли? — усмивката й му се стори по-загадъчна от думите. — Макар че и той се изненада от предложението си… — Ранди замълча за миг. — Аз би трябвало да го водя там горе. Освен това няма време да се търси друг човек.

Дан пристъпи и сложи ръка на рамото й. Тя не бе очаквала да чуе точно това.

— Знаеш, че само се погубваш тук, моето момиче. Често съм се питал защо остана, защо не се премести при вашите в Аризона.

Усмивката й изглеждаше малко тъжна.

— И аз съм се чудила същото за теб и Мариан. Би могъл да се пенсионираш след последните избори.

Дан въздъхна с очи вперени в планината.

— Понякога си мисля, че никой от нас никога няма да замине, нито пък ще забрави онова, което се случи там горе — той замълча. — Друг път си казвам… Ако успеем да заминем и да забравим, ще е най-добре за всички ни.

Когато Дан отново се обърна към нея, изражението на лицето му беше по-спокойно.

— Знаеш ли — рече той с нежност в гласа, — ти си дъщерята, която така и не ми се роди.

Болка прониза сърцето й. Аз съм дъщерята, с която щеше да се сдобиеш, ако се бях омъжила за Кевин, помисли си Ранди.

Тя се надигна на пръсти и го целуна по набръчканата буза. В този момент чуха, че на вратата се почука два пъти.

— Ама че човек — измърмори Дан. — Не ни даде много време.

Ранди сама отиде да доведе Зак Корбет. В мига, когато му съобщи решението си, тя вдигна очи и прямотата й изненада Зак.

— Сигурна ли сте, че ще се справите? — попита той с равен глас. — Това няма да е разходка в парка.

Съдията повдигна едната си вежда. Дали, въпреки подхвърлената случайно реплика, очакваше тъкмо тя да му помогне в преследването на Гарет? Съмнителна работа, но Ранди беше най-добрият възможен вариант.

Изненада се, че тя е решила да поеме предизвикателството. Излиза, че Ранди Пиърс съвсем не е църковна мишка, рече си Зак, докато я оглеждаше. Тя не се усмихваше, но в очите й се четеше предизвикателство, напомнящо за лъвица. Това бе по-добрият вариант, отколкото пасивна умора.

— И аз като вас съм напълно готов — каза Зак, срещайки погледа й с очи.

На устните й се появи далечен намек за усмивка. Как ли изглежда истинската й усмивка, помисли си Зак. Може би дори е красива…

Всичко изхвърча от ума му, когато почувства, че е обект на внимателно оглеждане. Погледът на Ранди обхождаше раменете му, ръцете, яките му слаби крака. В него нямаше и следа от нещо закачливо или сексуално — той направо съжали, че е така. Ранди Пиърс обаче го гледаше, сякаш беше буболечка под микроскоп. Това малко го притесни… По дяволите, чувстваше се страшно неловко!

— Така ли? — отвърна тя хладно. — Спортувате ли?

Въпросът леко го смути.

— Ами… От време на време тичам.

— От време на време? Предполагам, работите с гирите, играете баскет с вашето момче от дъжд на вятър? Неделен спортист, а, господин съдия?

Зак погледна към Дан. Съдейки по изражението му, шерифът явно се забавляваше. Не можеше да разчита на помощта му.

Зак се прокашля.

— Не бих казал.

— Но не поддържате всекидневно формата си, нали?

Той поклати глава.

— По-скоро няколко пъти в седмицата — призна съдията, чувствайки се доста глупаво, без да е наясно защо.

— Е, все пак, това е повече от нищо — въздъхна Ранди. — Но ще имате мускулна треска. И не трябва да се изненадвате от спазми на мускулите.

Зак реши моментално, че ако наистина получи мускулна треска, ще си мълчи. Няма да й даде възможност да злорадства!

След като даде съгласието си, тя стана страшно делова. Той не можеше да я вини за това. Но просто замръзна, когато усети върху себе си пронизващия й поглед.

— Вероятно не пристигате подготвен за подобно нещо — промърмори младата жена.

— Ако говорите за облекло — Зак поклати глава… — Не, не съм. Поне не съм готов за голям сняг.

Би могъл да се закълне, че тя трепна, после заговори толкова бързо, че той разбра, че нещо е сбъркал.

— Това също е възможно. Времето е непредвидимо в този сезон — Ранди погледна към Дан. — Трябва да го заведеш до магазина. Чък ще му даде каквото е необходимо, докато си стегна нещата тук.

Дан кимна.

— И още нещо — каза той с тих глас. — Никак не ми допада, че тръгвате да гоните тоя дето духа. А ако Гарет не е в гористата област? — очите му се втренчиха в Ранди. — Къде би могъл да се приюти, за да изкара зимата? Има ли място, което представлява сигурно убежище?

Ранди почувства как тялото й се сковава. В съзнанието й мигновено изскочи изоставената златна мина недалеч от Маунт Хоуп. Много малко хора знаеха за нейното съществуване. Тя бе попаднала там съвсем случайно, при едно от многократните си изкачвания.

Толкова много бе говорила за нея на Кевин, че той най-сетне поиска да отиде и да я види с очите си. Именно при мината Кевин падна и разтегна мускул. Ако не беше този инцидент, щяха да слязат от върха много преди да се разрази бурята.

И Кевин щеше да е още жив…

Но не, не! Не биваше да се предава на неясния страх, който всеки момент щеше да я грабне в лапите си. Щеше да й коства невероятни усилия да събере смелост и да стъпи отново в планината. Трябваше да концентрира цялата сила, която не беше сигурна, че още притежава.

— Вероятно, да — рече най-сетне Ранди и посегна към картата, която бе извадил Дан. — Ще ви покажа.

Зак не пропусна погледите, които си размениха другите двама. Разгърнаха картата на масата за хранене. Точно преди да се наведе, по лицето на Ранди пробяга някакво вълнение. Болка? Страх? Или по малко и от двете?

Спомни си как тя се сепна, когато Дан й каза, че Гарет вероятно е избягал в планината. Сега обаче, не беше склонен да приеме реакцията й като израз на слабост.

Наблюдаваше я внимателно, докато тя се съсредоточаваше над картата. Каквото и да бе онова чувство, сега от него нямаше и помен. Явно тази жена имаше невероятната способност да се владее. Дори го досрамя, че макар и мислено я бе оприличил на църковна мишка. Същевременно го обзе странното усещане, че Ранди Пиърс не е от леснодостъпните жени.

Чертите на лицето й изразяваха някаква стоическа извисеност. Светлината от прозореца осветяваше черти, които говореха по-скоро за чувственост, отколкото за красота.

Не беше и толкова млада, колкото му се бе сторило в началото. Около очите си имаше тънки бръчици. Реши, че е някъде около трийсетте — с няколко години по-млада от него.

Разсеяно слушаше тихия разговор между нея и шерифа Дан й показваше местата, където бяха станали катастрофата и бягството на Гарет, а по-късно — обирът на ранчото на Макмилан. Тя се измести малко и се протегна, за да посочи една област в северния край на картата. За миг се очерта неочаквано примамливата закръгленост на бедрата й… Съвсем не бяха кожа и кости.

— Господин съдия!

Стресна се и разбра, че се беше загледал. Ранди се изправи. Съдейки по неодобрението в очите й, тя явно добре бе разбрала къде е насочен погледът му.

Гледането не е забранено, прииска му се да каже. Вместо това само се усмихна.

Ранди повдигна озадачено вежди.

— Кога възнамерявате да тръгнем?

— А вие кога ще сте готова? — отвърна Зак на въпроса й с въпрос.

Имаше да свърши много работа. Умът на Ранди трескаво пресмяташе. Храна, проверка на екипа, ужасното подреждане на багажа… Обзе я паника. Толкова отдавна не се бе занимавала с това! Ами ако забрави нещо важно? Ако ловкостта й не е на предишното равнище?

Веднъж поемеха ли — връщане няма. Тя отговаря не само за своята безопасност, но и за неговата — на Зак Корбет. Отговаря… Думата прокънтя в главата й почти като надгробен звън. Кевин й беше вярвал — без колебание й повери съдбата си. И намери смъртта си. Мариан й бе крещяла, че тя — Ранди — е отговорна за сина й.

Ранди изпита непреодолимото желание да хвърли картата, да им каже да си намерят някой друг, който не страда от кошмари и страхове.

Изведнъж си спомни думите на Дан: „По дяволите, ако можех, сам бих се изкачил да го заловя.“ Трябваше ли да предположи, че това съвсем не са празни приказки? Дан е шерифът. Друг човек на разположение няма. Нищо чудно, че е сметнал за свой дълг да помогне на Зак Корбет в издирването на Гарет. Ако Дан го направеше, само защото Ранди се е изплашила, Мариан никога нямаше да й прости. Кого лъжеш, обади се вътрешният й глас. Мариан още я обвиняваше за Кевин.

Зак очакваше отговора й. Смелостта е чудесно оръжие, рече си Ранди, вирна брадичка и отрони с равен глас:

— Ще бъда готова след три часа.

— Три часа! — гласът на съдия-изпълнителя бе изпълнен с нетърпение. — По дяволите, Гарет е тръгнал от ранчото преди съмване, вече има адски голяма преднина. Това означава, че ще изостанем най-малко с шест часа.

— Вижте, съжалявам — прекъсна го остро тя, но за свой ужас усети, че пред очите й се мержелее. Обърна глава и прехапа устни — опитваше да се овладее. — Съжалявам — повтори Ранди, когато отново бе в състояние да говори. В тихия й глас имаше и предупреждение, и молба за разбиране. — Екипировката ми е стояла прибрана… известно време.

Без да забелязва лекия фалцет в гласа си, тя вдигна поглед към него:

— Трябва да проверя дали междувременно нещо не се е повредило. Ще я прегледам колкото може по-бързо.

Зак потисна нетърпението си.

— Щом се налага — измърмори той любезно.

Ранди бързо се обади на Чък, информира го за случая и помоли да изчака идването на Дан и Зак. После се разбраха, че ще се срещнат в кабинета на шерифа, веднага щом са готови.

Ранди изпрати с поглед потеглящата полицейска кола. Потръпна, сякаш в стаята лъхна леден планински вятър. Но за разлика от сутринта това не бе спомен, нито страх. Беше предчувствие. Ранди не можеше да откъсне очи от Маунт Хоуп. Там някъде имаше един беглец — потенциален убиец — и те със Зак Корбет тръгваха след него. Трима души…

Ранди не вярваше в духове, нито в свръхсетивни възприятия или нещо подобно. Но не можеше да се отърве от чувството, че един от тях никога няма да се върне.