Сандра Джеймс
На север от рая (2)

Първа глава

Нощта беше безкрайна. Или може би вече бе ден?

Искаше й се да легне отново и да се отпусне, но трябваше да движи пръстите на ръцете и краката си, за да не замръзнат.

Кевин! Скован от студ, той лежеше до нея неподвижно. Ставай, Кевин! Трябва да поддържаш кръвообращението си…

Мракът пред очите на младата жена се повдигна. Тънкият бял балдахин се люшна и се разтвори. Видя в съня си, как мъчително пълзи на колене и се навежда над неподвижно, безмълвно тяло, свито като в утроба.

Студът бе неописуем. Дори сълзите, които се стичаха по изтръпналите й бузи, приличаха на ледени кристални капки.

Не ме оставяй, Кевин! Ще ни намерят… Знам, че ще ни намерят… Обичам те, Кевин! Моля те, не ме оставяй. Вземи ме със себе си… Вземи ме, моля те…

Ледените сълзи секнаха. Сърцето й замръзна. Видя се как ляга до своя любим, за да е с него във вечния сън…

 

 

Ранди Пиърс се събуди внезапно с разтуптяно от ужас сърце. Инстинктивно натисна с пръсти страните си с едничкото желание, да усети нещо, каквото и да е…

След миг бързо се измъкна от леглото. Краката я отведоха право до прозореца. Дръпна настрани дантелената завеса и погледна навън.

Орегонският изгрев изглеждаше величествен. Първите лъчи на слънцето пронизваха ниските облаци, надвиснали над хоризонта. Небето беше обагрено в невероятни нюанси от розово и лилаво. Погледът й се спря на назъбения контур на Маунт Хоуп.

Маунт Хоуп — връх „Надежда“. Само мисълта за него я караше да потръпва. И преди гибелта на Кевин, винаги й се бе струвало, че в названието на върха има някаква ирония. А сега за нея там нямаше друго, освен смърт. Други спомени не съществуваха.

Ранди пое дълбоко дъх — дано сърцето й успокои това бясно биене. Отпусна ръце, завесата се върна на мястото си. Едва тогава си даде сметка, че цялото й тяло лепне, а по челото й са избили капки пот. Нощницата й беше съвсем мокра.

Погледна към измачканите чаршафи. Не виждаше смисъл да ляга отново. Знаеше, че няма да заспи. Свали нощницата и тръгна към дрешника за халата си. Ала съзнанието й бе все така тревожно.

Би трябвало да е изненадана, че след толкова време кошмарът отново се бе появил, но кой знае защо не беше. След последното трагично изкачване този сън я тормозеше с месеци. Не смееше да затвори очи, да не би виденията да изскочат от подсъзнанието й. Едва през последната година се отказа да държи запалена нощната лампа до леглото.

Какво беше предизвикало нежеланата поява на нейното наказание? Неизбежното настъпване на зимата ли?

Ръцете й загърнаха топлото кадифе на робата. Сграбчи в шепа плата, опитвайки се да отблъсне мъглявата тъмнина, която се плъзгаше към нея.

Нищо не помагаше. Снощи, докато затваряше магазина си за спортни стоки бе усетила странно безпокойство, като от приближаваща опасност. По-късно, вероятно към полунощ, чу зловещия вой на автомобилни сирени по посока извън града.

Съвпадение ли беше? Ранди въздъхна. Толкова й се искаше това наистина да е само съвпадение, но не можеше.

Очите й отново се насочиха към зъберите на небосклона. Беше време, когато и тя като всички останали бе очарована от зашеметяващата гледка.

Край.

— Някой ден — рече тя на глас. — Ще събера всичко и ще замина завинаги от тук.

Знаеше обаче, че едва ли ще го направи.

Обърна се и на устните й се появи малко тъжна, но упорита усмивка. В момента в магазина работеше само Чък Хол. Предишните две лета бе наела един местен младеж да развежда туристическите групи. Това бе последната му година.

В началото на седмицата Чък демонстрира пред трима младежи най-новите модели ски екипировка. Едно от момчетата беше споменало, че възнамеряват да направят изкачване в края на седмицата. Преди да се развали времето те смятаха да покорят един от най-красивите и най-опасни върхове над самия Бенд.

Спомни си, че ги бе взела за търсачи на силни усещания. Нито тя, нито Чък си спестиха усилието да ги разубедят. При това — доста енергично.

— Дори за опитен планинар, изкачването е много тежко — строго ги предупреди тя.

Лека тръпка премина по кожата й. Дано това болезнено предчувствие не е свързано с някой от тримата младежи, помисли си тя.

Ранди не се изненадваше от копнежа им по трескавата възбуда на такова приключение, по опасността и тръпката на победата. Познаваше до болка усещането. Планините са мистерия и магия. Привличат с вълнението и страха, които пораждат. Тази част на Орегон имаше славата на нещо като зимен полигон, лятно царство на курортистите и рай за спортистите.

Но дори и раят е имал змия.

 

 

Закари Корбет глътна последната таблетка и изруга. Гаденето го омаломощаваше. Висок бе цели два метра. По-близо бе до небето от повечето хора. За по-близо и не мечтаеше. Чувстваше се така от деня, когато усети страх от Бога и от височините. Внуши му го една жена, пред която злата мащеха на Пепеляшка изглеждаше като светица. Зак затвори очи и съсредоточено пое въздух.

Би предпочел да пътува от Портланд до Бенд в колата на някоя агенция, но нямаше никакво време за губене. На всяка цена трябваше да спре един потенциален убиец. Корбет взе първия самолет сутринта.

Стисна мрачно устни при мисълта, че в продължение на цял месец Джон Гарет се бе забавлявал с банкови обири из целия щат. Това бе приключило преди няколко дни. Бяха го заловили в Лейк вю, недалеч от границата между двата щата. Несъмнено бе възнамерявал да се измъкне или в Калифорния, или в Невада.

Том Филипс и Лари Робъртсън се заеха да придружат Гарет от Лейк вю до Портланд, където щеше да бъде изправен пред федералния съд. Тази на пръв поглед рутинна дейност, обаче, се бе оказала далеч по-сложна от очакванията им.

Тръгването се бе забавило заради повреда в мотора на колата им. Трябваше да пристигнат около десет часа вечерта. В единайсет Зак едва потискаше тревогата си. От часове нямаше никаква връзка е двамата си колеги. Щатската полиция бе вдигната на крак.

Обадиха се от канцеларията на шерифа в областта Дешутас. Разбитата кола на Том и Лари била открита съвсем близо до Бенд. Не се знаеше дали катастрофата е случайна, или не. Съобщиха му, че Филипс е мъртъв, а Робъртсън е прострелян. От Джон Гарет нямаше и следа.

Дланите на Зак бяха влажни от стискане на дръжките на седалката. Най-сетне малкият самолет докосна пистата и мъжът си даде сметка, че всяко мускулче по тялото му е напрегнато до скъсване.

Когато прекоси посипаната с чакъл алея и влезе в летището, Зак вече не усещаше признаци на слабост. Гърбът му бе изправен, стойката силна и уверена. Излъчваше решителността на съдия от миналия век.

Зак огледа коридора и мярна кафеникавата униформа на шерифа, който приближаваше.

— Зак Корбет?

— Вие сигурно сте шерифът Паркър — рече Зак и подаде ръка. Мъжът пред него наближаваше шейсетте. Имаше стоманеносини очи, а жестовете му бяха резки и издаваха напрежение. Беше с няколко сантиметра по-нисък от Зак, но някак по-жилав.

Ръкуваха се. Дан Паркър бе свалил шапка, но преди отново да я сложи, угрижено потърка слепоочието си. Нещо в този жест подсказа на Зак, че този човек, също като него, бе прекарал кошмарно дълга нощ.

Проблемите обаче не бяха свършили. Те тепърва започваха.

Двамата излязоха от летището и се отправиха към спряла до тротоара полицейска кола. Слънчевото синьо небе беше пълна противоположност на гъстия слой облаци, които остави в Портланд. Въздухът беше студен, вятърът — остър.

— Какво е положението? — попита Зак вече в колата.

Шерифът запали мотора.

— Няма голяма промяна — рече той, поклащайки глава. — Белезниците на Гарет лежаха до тялото на Робъртсън. Явно не му е било трудно да намери ключа и да ги свали.

— А оръжието?

Дан Паркър изкриви лице.

— Не беше открито — кратко отвърна той.

Зак тихо изруга. Не се съмняваше нито за миг, че Гарет го бе задигнал.

Колата потегли. По краткия път до тухлената сграда в центъра на града, където се помещаваше канцеларията на шерифа, Паркър го информира как върви издирването на избягалия престъпник.

Настана кратка пауза.

— А Лари Робъртсън? Какво е състоянието му? — въпросите костваха на Зак доста усилие. С Лари бяха близки приятели от години. Зак беше кръстник на по-големия му син — Тод.

Паркър се поколеба.

— Звънях в болницата, преди да потегля към летището. Още беше в операционната.

Зак гледаше с безизразно лице пред себе си.

— Жена му ще дойде по-късно тази сутрин.

— Женен е, така ли?

Зак кимна. Лично бе отишъл да й съобщи миналата нощ, че Лари е прострелян. Недоверчивото й напрегнато лице изникна пред очите му. Едва-едва процеди:

— Имат две момчета — на осем и на десет.

— По дяволите! — промърмори Паркър. — Толкова искам да оживее!

Питаш ли мен, рече си наум Зак.

Пресякоха мълчаливо диспечерския център и се запътиха към тесен кабинет в дъното на помещението. Паркър тъкмо закачаше шапката си на закачалката в ъгъла и на вратата се почука.

Зак долови само откъслечни фрази от разговора между шерифа и един от заместниците му. Когато свършиха бръчките по лицето на Паркър сякаш станаха по-дълбоки.

— Лоши новини — рече той. — Току-що се обадил Дейл Макмилан, живее в едно ранчо извън града. Около полунощ някой нахълтал с взлом в къщата му, заплашил го, завързал цялото семейство и ги изплашил до смърт. Един от работниците ги открил сутринта. Всички били ужасно разстроени — той се поколеба за миг. — Макмилан направо бил смазан.

Размениха си разбиращи погледи.

— Гарет — рече само Зак.

— Описанието съвпада — потвърди Паркър. — И ранчото не е далеч от мястото на бягството.

— Изненадан съм, че не ги е използвал за заложници — сподели Зак.

— Целта му е била друга — промърмори Паркър и се отпусна на стола зад бюрото. — Знаел е точно какво търси. Храна, топли дрехи…

Настъпи многозначителна пауза.

— … пушка и няколкостотин патрона.

Лицето на Зак потръпна напрегнато.

— Струва ми се — замислено добави Паркър, — че знам накъде е тръгнал.

Зак присви очи. Имаше нещо в маниера на шерифа, което го разсейваше.

— Познавате ли Гарет? — усмихна се зловещо Дан. — Може да се каже, че не сме губили връзка през всичките тези години — той извади една папка и я подхвърли пред Зак. — Гарет е точно копие на баща си. Веднъж заради него лежах в болница две седмици. Старецът вече го няма, но дойдеше ли в града, обикаляше всички кръчми в областта и поне една ставаше на пух и прах.

По мършавата буза на Зак трепна мускул.

— А синът? — знаеше, че зад името на Гарет стои дълъг списък с арести, като започнеш от дребни кражби и стигнеш до побои от най-тежък характер. Случилото се с Лари беше поредното му геройство. Дано само не се добави и убийство, помисли си Зак.

— Джон винаги е бил истински дивак. Баща му му разрешаваше да прави каквото ще и никой не смееше да се опълчи нито на бащата, нито на сина. Нарушаваше законите от десетгодишен — шерифът се облегна назад с мрачно изражение на лицето. — Преди пет години едва не уби един горски пазач. Когато съдията го затвори, се надявах, че повече няма да го видим — гласът му стана глух. Сякаш говореше на себе си.

— Бягал е много пъти от областните затвори — процеди Зак. — Доколкото разбирам и два месеца не е изкарвал зад решетките. Но няма да е дълго на свобода. Лично ще се погрижа за това.

— Така ли? — в очите на Паркър проблесна странно пламъче! — Лесно е да се каже, но… — той стана и пристъпи към прозореца. — Тръгнал е нагоре към планината — той посочи с ръка назъбения силует в далечината. — Знам. Усещам го.

Зак внимателно изгледа мъжа пред себе си. В думите му усети примирение.

— Гарет не е първият, опитал се да се измъкне от затвора — сети се за Пеги, за отчаяното й хлипане снощи и устните му се стегнаха в тънка линия. — Където и да е, ще го открия.

— Мисля, че не ме разбра, синко — обади се шерифът. — Гарет е нещо като съвременен снежен човек — Йети.

Зак скочи гневно.

— И какво да правим според вас? — юмрукът му се стовари върху бюрото. — Стрелял е по федерален офицер — мой близък приятел, дявол да го вземе! Не можем да го оставим да се измъкне току-така.

— Знам — в гласа на шерифа се прокрадваше острота. — В момента хеликоптер от националната гвардия извършва дирене от въздуха, но трябва да ни е съвсем ясно с кого имаме работа. Горите са невероятно гъсти. Гарет няма да се движи така, че да бъде забелязан лесно. Ами ако времето се влоши? Да се лети в лошо време е истинско самоубийство. Ако видимостта намалее вероятността да бъде забелязан е колкото да различиш заек в снежна буря.

— Така значи! Излиза, че няма защо да си правим труда?

— Не, по дяволите! — скочи Дан от стола си. — Знам си работата, момче, нямам нужда от съвети!

Гърбът на Зак се скова.

— Нямах това предвид.

— Така ли?

Двамата мъже се изправиха един срещу друг. Настана напрегната тишина. Пръв отмести поглед, противно на очакваното, Зак. Отпусна се обратно на стола.

— Добре — тихо рече той след кратка пауза. — Но да знаете, че няма да допусна Гарет да се измъкне, сякаш нищо не се е случило.

Прокара дългите си пръсти през косата, потискайки желанието да изскърца със зъби от нерви.

— Не е моя работа — опита се да обясни гнева си той. — Но Лари ми е приятел, много близък приятел.

Сякаш поомекнал Дан опря длани върху писалището.

— Добре е да разберете — започна сподавено той, — че трябва да сме реалисти. Сигурно има стотици места, където Гарет би могъл да се скрие.

Това беше последното нещо, което трябваше да му се казва. Зак стана и приближи до прозореца. Загледа се навън с ръце в джобовете.

— Длъжни сме да направим всичко възможно — промърмори той. — Сигурен съм, че не всичко е направено.

Виждайки мрачната безпомощност на своя гост, Дан почувства някакво странно родство. Той знаеше добре какво значи да чакаш и да се губиш в догадки. Когато заговори отново, в гласа му прозвуча едва доловима настойчивост.

— Наистина се прави всичко необходимо.

Очите на по-младия мъж просветнаха. Ако не беше това, Дан не би разбрал, че събеседникът му го слуша. Поколеба се, за да не усложни още повече нещата.

— Спасителният отряд на областта е на сто и петдесет мили на север. Търсят туристка, която се е отделила от групата си вчера. Изпратихме останалите от отряда още сутринта да претърсят горите и подстъпите към планината.

— Какви са тези отряди? — припряно попита Зак.

— Няколко групи от резервния щат и от скаутите. Изпълнявали са подобни задачи и преди — Зак мълчеше. Дан леко стисна устни. — Избягваме доброволците в случаи като този. Ако са въоръжени, има опасност някой да се изплаши и да стреля по първия размърдал се храст. Освен това… — едва удържаше гласа си спокоен — … нагоре в планината теренът е много опасен — той махна към прозореца. — Ако не си опитен, лесно можеш да се нараниш или да се загубиш.

Или, нещо още по-лошо, нашепна му вътрешният глас. Дан потисна болезнен спазъм в стомаха си.

Съдията дълго мълча. До определен момент чувстваше някакво спокойно безразличие. Разбираше колебанието на Дан Паркър. Постът му не беше кой знае какъв. Тук очевидно не разполагаха нито с парите, нито с хората за провеждане на мащабно претърсване за неопределено време.

Без да се обръща, Зак заговори.

— Значи, според теб, Гарет е тръгнал към високите части на планина?

Дан присви очи.

— Точно така — кимна той.

— Тогава излиза, че нямам избор — рече тихо Зак и спря поглед върху възрастния мъж. — Тръгвам след него.

Колкото и да се въздържаше, Дан подскочи от изненада.

— Да вървиш след него! — той едва сега си даде сметка какво означаваше стиснатата челюст на Зак. — Но отрядът вече замина. За Бога, човече, не можеш да тръгнеш сам!

Очите на Зак проблеснаха още по-решително.

— Щом трябва, ще тръгна — гласът му се сниши сякаш говореше на себе си. — Пък и така може да е по-добре. Групата покрива по-голяма територия, но това невинаги е ефективно. Има и недостатъци. Приближим ли много, Гарет ще разбере, че го преследваме.

— Само ако приближиш, обаче — изсумтя Дан Паркър. — Гарет вече разполага с провизии. Но дори и да нямаше, хората говорят, че баща му имал десетки бърлоги в планината, където преди време скрил брашно и консерви. Би могъл да се окопае някъде за цяла зима. При това познава планината като пръстите на ръката си. Не чу ли какво казах току-що? Можеш да се загубиш и там да си останеш. Да паднеш в някоя пропаст и да загинеш. Радиовръзката въобще няма да ти помогне, щом не знаеш къде точно се намираш!

— Тогава ще ми трябва адски добър водач — обади се Зак. — Най-добрият!

Най-добрият, повтори на ум Дан Паркър. Би се изсмял, ако не усещаше, че всеки миг ще завие от яд. Защото най-подходящ човек за тази работа беше една жена. Дори самият той да одобряваше идеята, не беше сигурен, че някаква земна сила е в състояние да я накара отново да тръгне из планината.

Единственият човек, който познаваше района толкова добре, колкото и Гарет, беше Ранди Пиърс. Може би тя щеше да се досети къде би могъл да се приюти за зимата Гарет. А нищо чудно и да познава някой друг, също толкова добре обучен планинар, който би повел Зак Корбет по следите на Гарет.

— Е, шерифе? — гласът на Зак прекъсна мислите му. — Имаш ли нещо предвид?

Дан бавно изгледа Зак.

— Не — отвърна той кратко. Грабна шапката от закачалката и я нахлузи на главата си. — Но познавам един човек, който може би ще ни насочи към някого.