Сандра Джеймс
На север от рая (16)

Петнадесета глава

На следващата сутрин Дан ги чакаше на паркинга.

Когато каза, че възнамерява да тръгне с тях, Ранди скочи като ужилена. Спори с него, умолява го, шмекерува, но старият шериф си остана непреклонен.

Най-сетне Зак я дръпна встрани. Стояха в синкавата светлина на утрото. Той сложи ръка на рамото й.

— И на мен не ми харесва това — тихо рече той. — Но преди да предприемем каквото и да било, искам да те попитам нещо. Какво ще кажеш, ако предложа ти да останеш тук?

Ранди потръпна.

— Не бих го понесла — призна си тя. — Да чакам, да гадая, да съм в неведение. Точно това се опитвах да ти кажа снощи. Въпреки чувствата ми към Маунт Хоуп, оставането тук за мен ще е по-лошо, отколкото ако съм горе.

— Мисля — тихо каза Зак, — че така се чувства и Дан.

Ранди прехапа устни.

— Знам, че си прав — призна тя, — но ако Дан е с нас, ще се тревожа още повече.

— Така е — той я гледаше сериозен. — Бих искал да мога да те уверя, че шерифът ще се справи с всякакви трудности. Де да бях в състояние да кажа същото и за себе си — Зак се усмихна леко. — Но се съмнявам, че въобще съществуват хора напълно сигурни в себе си.

Ранди почувства как думите му неочаквано я жегват — подобни неща се въртяха и в нейната глава. Сякаш нечий юмрук се бе стоварил в самото й сърце. След смъртта на Кевин не бе разчитала на никого, дори на родителите си. Единственото, което й оставаше, бе да заключи чувствата и душата си в един студен склад.

Когато срещна Зак обаче, ледът в сърцето й започна да се топи. Отначало я накара да се държи непохватно, после сърдито и в постоянна отбрана. Но първите признаци бяха на лице. Също като при измръзване, процесът на затопляне бе болезнен. Обичаше ли Зак? О, Господи, само това не! Не биваше. Той много скоро щеше да си замине.

Палецът му леко погали скулата й.

— Следващите няколко дни няма да са лесни за нас. Не ни остава друго, освен да се надяваме на щастлив изход.

Щастлив изход. Колко просто звучеше. Ранди се страхуваше дори да се надява. Но не смееше и да не се надява.

През целия ден тримата навлизаха все по-навътре в планината. Въздухът беше кристален и студен, небето — ясно, синьо, осеяно с бухнали облаци. Слънчевите лъчи грееха, но не топлеха. По дърветата имаше навят сняг. Приличаха на някакви призрачни фигури. От време на време Ранди се изпълваше с възхищение от заобикалящата ги природа, но гледаше да не дава израз на това. Пред очите й се извисяваше Маунт Хоуп, покрит с дебел сняг. С всяка измината стъпка се доближаваха все повече до върха.

През целия ден между тримата цареше напрегнато мълчание. Никой не желаеше формални разговори. Спряха само веднъж да разгледат някакви стъпки в снега. Бяха на животно, най-вероятно елен.

Късно следобед стигнаха малко закътано място на склона на планината. Дан имаше изморен вид, макар да не го признаваше. Ранди реши да обяви край на прехода. Погледна към Зак, сякаш очакваше възражения. Той само кимна и свали самара на земята. Скоро палатката бе опъната и на примуса къкреше тенджерка с консервирана яхния.

— Колко време ще ни трябва, за да стигнем хребета над мината? — наруши тишината, в която се хранеха, Зак.

Ранди неволно вдигна очи към небето. Сякаш по зла прищявка на съдбата вечерните лъчи на слънцето се прокрадваха през облаците. Върхът блестеше в златно розови оттенъци.

Апетитът й изчезна — Ранди остави металната чиния на скалата, върху която седеше.

— На хребета ще сме утре рано следобед — отговори тя, без да гледа към Зак.

Дан замислено потърка брадата си.

— Може би утре вечер трябва да направим бивак там и да се промъкнем до мината призори на другия ден.

Зак кимна.

— Смятам, че това е разумно — той взе в ръка пушката и погледна към Ранди. — Знаеш, че Гарет е въоръжен. Няма да те е страх да използваш това, ако се наложи, нали?

Ранди изпита странно желание да се изсмее истерично. Познаваше добре огнестрелните оръжия и те не я плашеха. Наистина ли Зак си мислеше, че една пушка би могла да защити, както нея, така и тях, от опасностите в планината?

Още когато чу за бягството на Гарет, започна да я преследва натрапчивото усещане, че в планината ще се случи нещо ужасно. Когато се прибраха със Зак от първото изкачване, си помисли, че се е заблудила. Сега това чувство бе по-остро и силно от всякога.

Някой щеше да остане тук завинаги. Имаше усещането, че участва в игра на живот и смърт, нещо като руска рулетка. Кой от тях? Тя, Зак, Дан или Гарет?

В списъка на заложниците имаше още един човек. Или бъркаше? Гарет можеше въобще да не е тук. От ужасното напомняне й се зави свят. Можеше да е на десет мили или на сто. Значи оставаха само тримата…

— Ще използвам пистолета, ако ми се наложи — промълви тя.

Зак я гледаше настойчиво.

— Добре. Защото когато с Дан тръгнем за Гарет, всеки ще се движи сам.

— Сам ли — повтори тя механично. — Искаш да кажеш, че аз ще остана, а вие двамата…

— Точно така — прекъсна я Зак. — Настоявам да останеш в бивака.

— Но аз бих могла да ви помагам. Зак, аз съм добър стрелец. Питай Дан.

— Достатъчно те излагах на опасност досега. Повече рискове по отношение на тебе не мога да поема.

Безапелационният му тон я накара да скочи на крака. С ръце на хълбоците и блеснали очи Ранди за втори път настояваше и молеше. И отново — без резултат. Точно щеше да обърне гръб и да влезе в палатката, когато й хрумна нещо.

— Не можеш да ме оставиш — каза тя с мил глас. — Нали помниш какво ти казах за маршрута до пещерата?

Зак присви очи. Стана и се изправи пред нея, с изписано на лицето подозрение.

— Какво?

— Минава по западната стена на онзи връх — тя посочи нагоре. — Пътят е два пъти по-къс, но е и два пъти по-стръмен. Освен това е два пъти по-тесен.

Зак пребледня. Ранди едва се въздържа — искаше й се да извика победоносно. Точно когато мислеше, че е спечелила битката, той кръстоса ръце пред гърдите си и повдигна вежди.

— Щом съм минал веднъж, ще успея и втори път. Този път ще се държа за ръката на Дан, не за твоята.

Ранди зяпна. Хитрата му усмивка я вбесяваше, но очите му я предупреждаваха, че няма да промени решението си. Без повече приказки тя грабна фенера, обърна се и влезе в палатката.

Още бе ядосана, когато Дан пропълзя в убежището им. То беше малко тясно за трите спални чувала, затова Ранди се притисна по-плътно към външната стена. Намръщи се, когато разбра, че Зак остава навън.

— Зак няма ли да влиза? — макар и тих, гласът й издаваше раздразнение.

Дан се мушна в чувала до насрещната стена.

— Ще остане на пост известно време. Аз ще го сменя след няколко часа. Ако Гарет наистина е наблизо, не трябва да се рискува.

Той изгаси фенера и палатката потъна в мрак. Ранди изпитваше вина. Зак ли се инатеше или тя? Щом Дан е наблизо, Ранди не се боеше, но имаше нужда от Зак. Не можеше да понесе мисълта, че той й е сърдит. Какво толкова лошо виждаше в това тя да му помогне? А как ли се чувстваше Дан? Спомни си каква ужасна безпомощност бе изпитвала самата тя след смъртта на Кевин. Не искаше да преживее същото.

В тъмното прозвуча гласът на Дан. Сякаш бе доловил мислите й.

— Знаеш ли, Зак е прав. Ако Гарет е в мината, за теб е най-добре да си колкото се може по-далеч.

Ранди се обърна и се подпря на лакът, опитвайки се да види нещо в мрака.

— Разбирам, че се старае да ме защити — призна тя неохотно. — А какво ще стане с вас двамата? Имам ужасно предчувствие, Дан. Трудно ми е да ти го обясня. Струва ми се, че ако мен ме няма там горе, ще се случи нещо много лошо. Няма да намеря спокойствие, ако знам, че съм можела да го предотвратя… — гласът й съвсем изтъня. — За Бога, Дан. Аз още не мога да гледам Мариан в очите. Не мисля, че ще ме намрази повече от сега, но ако и ти пострадаш, тежко ми.

— Няма да го допусна, Ранди. Обещавам ти.

В гласа му наред със самоувереността се чувстваше и нещо, което Ранди не можеше да определи. В този миг отново чу Дан.

— Освен това, искам да ти кажа следното. Предпочитам да го чуеш от мен вместо от друг — той замълча за миг. — Когато приключим с тази акция, няма да се прибера вкъщи.

Сърцето на Ранди заби ускорено. Не можеше да повярва на ушите си.

— Мисля, че не те разбирам — плахо каза тя.

Той въздъхна.

— Най-малко на теб би трябвало да обяснявам — с мъка продължи Дан. — Изнасям се за известно време. Трябва ми спокойствие, за да размисля. Мариан страхотно се промени след смъртта на Кевин. Стана зла. По-рано се държеше съвсем иначе. Беше толкова нежна, толкова внимателна. Опитах всичко, за да я накарам да проумее грешката си. Или не става, или не иска. И аз… — той се поколеба. — Аз май не мога да живея повече с нея. Налага се да взема решение.

Настана напрегнато мълчание. Ранди не вярваше на ушите си. Гласът му бе пълен с болка и безнадеждност.

— Съжалявам — прошепна тя. — Дан, направо нямам представа какво да кажа…

Старият шериф протегна ръка и докосна рамото й.

— Не трябва да казваш нищо — тихо промълви той. — За Бога, недей да се самообвиняваш и за това. Не знам дали можеш да разбереш колко съжалявам за нейното държание към теб. Тя отхвърли от живота си и двама ни. Единственото, за което се моля, е да го разбере, преди да е станало твърде късно.

Тонът му, противно на думите, казваше всичко много ясно. Той намираше, че вече е твърде късно. Чу го да измърморва „лека нощ“ и да се обръща на другата страна. Не след дълго дишането му стана дълбоко и равномерно.

С Ранди обаче не беше така. Колкото повече лежеше, толкова тежестта, притискаща гърдите й, ставаше по-голяма. „Не се вини“ — беше й казал Дан. Но Ранди не можеше да не се вини. Мариан се бе променила тъкмо заради нея. Тази мисъл я прободе много дълбоко.

В палатката изведнъж въздухът сякаш изчезна. Без да си дава сметка какво прави, Ранди напипа отвора и изпълзя навън.

Седна, притисна с ръце лицето си, поемайки на глътки ледения нощен въздух. Почувства присъствието на Зак, чак когато я обгърна нежно с ръце. Тя се сви в обятията му, зарови лице в силното му рамо.

След малко той се отдръпна леко и я погледна в очите. На лунната светлина чертите му изглеждаха остри и силни. Но докосването на пръстите му й се стори невероятно нежно. Ранди дори не помисли да се дръпне. Между тях вече не можеха да съществуват преструвки, лъжи, полуистини.

— Какво има? — попита нежно Зак.

— Като се върнем — един глас, който тя пренебрегна, я изкушаваше да каже „ако“ — Дан напуска Мариан.

Зак занемя от изненада.

— Напуска я, така ли? Значи, ще се разведат.

— Казва… — заекна Ранди. — Казва, че още не знае какво ще прави.

Зак присви очи.

— Ясно — бавно изрече той. По всичко личеше, че наистина му беше ясно.

Пръстите му се впиха в рамото й.

— Кога ще престанеш с това?

Тонът му беше сърдит. Ранди се стресна, после направо занемя от изненада. Опита се да се измъкне от ръцете му, но не успя.

— Позволяваш на Мариан да стоварва върху теб вината за смъртта на сина й. Сега, когато бракът на Дан е пред разпадане, пак обвиняваш себе си.

— Не мисля, че вината е моя — каза тя с равен глас. — Но го чувствам. Сама поставих началото на тази верижна реакция. Цялата ситуация около мен отчужди Дан и Мариан. В това няма съмнение? Щеше ли Мариан да се държи по този начин, ако не бях…

— Не го казвай! — гневно я прекъсна Зак. — Дори не си го помисляй, защото въобще не е вярно. Ако нещо е дало старт на верижната реакция, това е смъртта на Кевин, не ти! — той забеляза болезненото й свиване, но продължи. — Как Кевин е умрял, това е без значение. Не можеш ли да разбереш? Фактът, че той не е вече жив, е причина за нейното състояние!

Ранди го гледаше безмълвно. Зак леко я раздруса.

— Да не мислиш, че не разбирам какво става? Не можеш да мръднеш оттук заради Мариан. Тя те държи като с примка на шията.

— Нищо не разбираш — проплака тихо младата жена. — Все едно родната ми майка да е настроена срещу мен. Как да се правя, че не ме интересува?

Строгите му черти се смекчиха.

— Нямам отговор за всички въпроси, Ранди. Но така не може да продължава. Ако не започнеш отново да живееш заради самата себе си, ще стигнеш до нейното положение.

— Лесно е да се дават съвети, Зак. Какво предлагаш?

— Ти вече знаеш отговора — с равен глас рече той. — Можеш да направиш онова, което отдавна искаш. Да се махнеш от тук.

Смехът й прозвуча остро и пресилено.

— Не мога да живея отново с родителите си, Зак. Щом ме погледнат и виждат до мен Кевин, Дан и Мариан. Чета в очите им само съжаление. Не желая никой да ме съжалява, Зак, никой!

Той я притисна до себе си.

— Не ти казвам да отидеш при тях! Моля те да дойдеш при мен. Да забравиш Кевин и Мариан. Когато това тук приключи, тръгни с мен!

Тишината бе ужасяваща. Ранди не можеше да отмести поглед от лицето му. Безмълвната молба в очите му бе наистина трогателна. Де да беше толкова лесно, отчаяно помисли тя.

Измъкна ръцете си и притисна слепоочията си. Беше й се събрало много, при това — наведнъж.

— Не мога — прошепна тя. — О, Зак, просто не мога. Не виждаш ли?

Тишината около тях сякаш вибрираше. Съдията не помръдваше. Само гневът в очите му издаваше неговото вълнение.

— Заради Кевин, нали? — попита той сякаш на шега. — След толкова време ти още си влюбена в него.

— Не, не е така, Зак. Кълна се! Свикнах с мисълта за смъртта му…

— Наистина ли? — челюстите му се стегнаха. — Аз мислех, че между нас има нещо, Ранди. Въобразявах си, че то не е само едно допълнение към твоята непресъхваща скръб. Лъгал ли съм се?

Тя потръпна от обвинението. Какво би могла да каже? Чувствата й бяха невероятно объркани. Как може да се обясни нещо, което самата тя не разбира до край? Тръгни с мен, беше й казал. Но за колко? Животът се изнизваше и тя го знаеше много добре. По същия начин се стопяваше и любовта. Не, не и нейната! Колко дълго щеше да я желае Зак? Още ден? Седмица? Година?

Боеше се от чувствата, които той събужда в нея. Плашеше я желанието, изникващо от дълбините на тялото й. Беше по-скоро физическо и точно това й се струваше най-лошото. Може би се боеше да обича отново и отново за загуби любовта си. Ръцете й се отпуснаха безпомощно. Съвсем се обърка. Боеше се да се разкрие напълно, а и нямаше желание да се прикрива повече от необходимото.

— Притискаш ме — изстена тя и гласът й изразяваше силна болка. — Що за насилие!? Не ми е приятно! Дявол да го вземе, не знам какво искаш от мен!

Думите й прозвучаха ужасно. Разбра го в мига, когато ги изрече. Нещо хвърли сянка върху лицето му — гняв или болка — Ранди не беше сигурна. Зак я гледаше с напрегнат, направо пронизващ поглед. Прииска й се да побегне, да избяга колкото се може по-далеч.

Зак го разбра. Мечтаеше да й помогне. Наистина… Тя просто не му позволяваше. Беше силна, но не чак толкова, колкото си въобразяваше той. Щом не можеше да забрави, нито да прости на самата себе си, значи е слаба.

Името на Кевин, проникнало ненадейно в мислите му, ги направи още по-мрачни. Това ли хората наричат „вечна любов“? Как би могъл той — Зак да се състезава с нея? Себично се вкопчи в мисълта, че е първият мъж в живота й. Този факт означаваше, че нещо от нея не принадлежи на никой друг. Дори на Кевин. Но победа от подобен род бе половинчата. Зак искаше сърцето й. То принадлежеше на друг. Нямаше да я моли отново да тръгне с него. Знаеше, че Ранди няма да промени решението си. Почувства, че тя го наблюдава, че вътрешно се разкъсва от съмнения точно както и той. Този път обаче болката й сякаш не го засягаше.

Чувствата, които го завладяха, бяха силни, неудържими. Зак мразеше Кевин. Мразеше и себе си заради своята омраза. Изпитваше към Ранди гняв. Наистина ли тази жена не можеше да разбере, че има точно толкова бъдеше, колкото и минало. Изгаряше от желание да я грабне в ръцете си, да я омагьоса с ласките си така, че тя да не го забрави никога. Искаше да вземе всичко от нея, да го скъта някъде в себе си за времето, когато няма да е вече с нея.

Но не предприе нищо. Обърна й гръб и се загледа в мрака на нощта.

— По добре си лягай — тихо каза Зак. — Сутринта ще се става много рано.

Ранди остана на мястото си. Той стоеше изпънат и стегнат като войник. Разбираше, че го е засегнала и това й причиняваше ужасна болка. В очите й напираха сълзи.

— Зак, моля те, опитай се да разбереш…

— Опитвам се — думите му я пернаха по-силно от камшик. — Лека нощ, Ранди.

Фразата проехтя в съзнанието й като ехо. Сякаш студен арктически вятър бе обвил сърцето й. Прошепна й „Лека нощ“, но всъщност й казваше „Сбогом“.

И двамата го знаеха.

 

 

На следващия ден нямаха кой знае какво да си кажат. Говореха главно Ранди и Дан или Дан и Зак. Сякаш над групата се бе спуснал смъртен покров. Времето — толкова ясно и слънчево предишния ден — бе мрачно отражение на тяхното настроение. Край върха като глутница се събираха оловни облаци. Светът наоколо бе потискащ и сив. Дори снегът, чист и блестящ предишния ден, бе загубил своята красота. Ранди чу как до нея Дан започна да се задъхва. Погледна го внимателно. Лицето му бе тебеширено бяло, с изключение на две ярки розови петна на скулите. Големите кълба пара, които излизаха от устата му, се разнасяха от вятъра. Склонът, по който се изкачваха, бе обрасъл с вечнозелена растителност, ниска и изкривена под напора на неспиращия вятър. Хвана ръката на Дан и го подпря на стеблото на едно огънато дърво.

— Спираме — каза тя с решителен тон.

— Не — задъхано рече той. — Не искам да ви бавя.

Гласът й прозвуча безапелационно.

— Пет минути по-рано или по-късно, няма значение. Зак! — подвикна тя на високата фигура пред тях.

Той не даде никакъв признак да е чул.

— Зак! — беше й все едно дали държанието й се възприема като налудничаво. — Ще правим почивка.

Зак се обърна и безмълвно я изгледа. Не се върна — остана на мястото си. Ранди стисна устни. Извади термоса от раницата си и наля горещо кафе в чашката. Подаде я на Дан и погледна към Зак. Той въобще не й обръщаше внимание — оглеждаше околността с непроницаемо строго лице. Отново се бе превърнал в хладния, строг непознат, чиято единствена цел бе да хване Джон Гарет.

Ако можеше да се откъсне от Дан, Ранди щеше да види колко напрегнат е Зак. Той мушна пушката под мишницата си, а дългите му пръсти с обигран жест обгърнаха стоманената цев. Сякаш всяка фибра от тялото му бе опъната като тетива.

След миг Зак приближи и каза отсечено:

— Да тръгваме.

— Дан има нужда от почивка! — просъска тя. — Толкова ли не виждаш?!

Очите им се срещнаха. В неговите проблесна нотка на извинение. Когато се извърна към Дан, изражението му се смекчи. После отново заоглежда планината високо горе.

— Знам — отвърна той, без да прекъсва огледа. — Но тук е много открито. Да отложим почивката, докато стигнем заветно място.

— Той е прав, Ранди — обади се Дан. — Освен това, нищо ми няма — усмивката му беше малко вяла, но за нейна радост, цветът на лицето му започваше да се връща.

Продължиха напред. Ледникът над главите им бе прорязан от голяма цепнатина. Ранди вървеше колкото може по-далеч от нея и оглеждаше за още пукнатини. Цареше тишина. Чуваше се само тежкото им дишане и хрущенето на коравата снежна покривка под краката.

Всичко стана толкова бързо, че тя нямаше никаква възможност да го предотврати. Вървеше близо до Дан, на по-малко от метър след него. Внезапно той се наклони напред. Чу се глух шум от падане. Светът се завъртя и тя полетя напред. Пейзажът изчезна заедно с Дан. Сякаш някакъв невидим подземен властелин бе протегнал ръка, за да го сграбчи.

— Дан! — вятърът понесе ужасения й крясък.

Зак се появи веднага и я издърпа до себе си.

— Господи — прошепна той с побеляло лице. — Къде, по дяволите, е той?!

Кръвта на Ранди замръзна.

— Навалелият сняг е прикривал цепнатина в ледника!

Зак понечи да тръгне, но Ранди го сграбчи за ръката.

— Чакай! — изкрещя тя — Остави на мен! Аз съм по-лека!

С треперещи ръце Ранди хвана навитото около рамото й и кръста въже. Бързо го овърза около себе си, сложи единия край в ръцете на Зак и легна по корем. Започна да пълзи сантиметър по сантиметър, докато стигна мястото, където бе пропаднал Дан. Тук снегът беше твърд. С пресъхнало гърло Ранди се изправи на колене и погледна през тясната цепнатина.

— Дан! — изкрещя тя. — Дан, чуваш ли ме?!

Отвърна й гробна тишина. Не! — проехтя в главата й. Стомахът й се сви от страх. Това бе невъзможно! Първо Кевин, а сега — Дан! Как можеше съдбата да бъде толкова жестока…

— Тук съм, Ранди — гласът идваше точно под нея — слаб, но уверен.

Сълзите й се превърнаха в сълзи от облекчение. Зак се появи зад гърба й и двамата видяха една голяма снежна топка, която едва помръдваше.

Дан бе паднал в един улей на повече от четири метра под тях.

— Удари ли се? — провикна се тя притеснено.

— Сигурно съм си изкълчил коляното. По дяволите, откъде да знам! — в гласа на Дан преобладаваше гневът.

Ранди се обърна към Зак:

— Трябва да го измъкнем от там, Зак. Веднага!

Очите й святкаха трескаво. По гласа й се усещаше, че е на границата на истерията. Сърцето на Зак се сви. Спомни си, че Кевин също първо си бе изкълчил крака. Аналогията между онова, което се е случило преди време с него, а сега с баща му, се натрапваше от само себе си — едва ли силите на Ранди щяха да й стигнат, за да се справи.

Зак свали ръкавицата и сложи ръката си на лицето й. Тя вдигна очи и той видя в тях напиращите й чувства. Има нужда от мен, даде си сметка съдията. Също както аз от нея. Ранди просто не искаше да си го признае.

— Ще го измъкнем — тихо каза той. Погледът му спря на вързаното на кръста й въже. — Хайде да свалим въжето и да вържем Дан.

Изведнъж се чу гръм — беше пушечен изстрел.

— Я, зарежете — прозвуча зад тях груб мъжки глас, от който мравки полазиха по гърба на Зак. — Това въже ще ми трябва за други цели. Колкото до Дан, не виждам смисъл да го спасявате. Изправете се! — заповяда мъжът. — Вие двамата… И се обърнете съвсем бавно!

В този миг Зак го осени някакво странно чувство за неизбежност. Още преди да се подчини на непознатия, разбра, че най-после са открили преследвания.

Само дето не те се бяха оказали в ролята на ловеца.