Сандра Джеймс
На север от рая (15)

Четиринадесета глава

Следващата сутрин Ранди прекара в магазина с Чък. Както и предполагаше, всичко беше наред. Жегна я чувството за вина, когато Чък отвори счетоводните книги на бюрото й. Спомни си думите на Зак от предната нощ. Чък беше чудесен търговец и управител. Справяше се с магазина отлично и без нейна помощ.

Късно след обяд дъждът престана. Скоро след това небето се изясни. Несъмнено снегът по високите части на планината също бе спрял. Затова Ранди започна приготовленията за следващия преход. Знаеше, че щом времето се оправи, Зак ще иска да поднови издирването на Гарет.

Сутринта я остави пред магазина и продължи с колата до болницата, за да види Лари. Около обяд й позвъни от канцеларията на Дан, но се видяха чак вечерта. Докато вечеряха, настроението му бе мрачно. Мълчеше почти непрекъснато и Ранди реши да започне тя първа.

— В колко часа смяташ да тръгнеш утре заран? — рече тихо.

Очите му блеснаха. Гледаше я изумен, с чаша във въздуха. Бавно остави чашата на масата.

— Как разбра?

Тя леко се усмихна.

— Няма да оставиш Гарет да се измъкне. Това ми беше ясно от самото начало.

Зак я погледна бавно и замислено.

— Обвиняваш ли ме?

— Не — отвърна тя след кратко колебание. — Само че бих предпочела да не го правиш.

Грабна чиниите и ги отнесе на мивката.

Зак я гледаше безмълвно. Имаше моменти, когато Ранди не можеше да скрие какво й е на душата. А друг път, колкото и да се мъчеше, Зак не разбираше нищо. Така беше и сега. Искаше му се да проумее какво влага тази жена в думите си. Да повярва, че е загрижена за него… Просто не смееше. Въпреки случилото се предишната вечер, не беше сигурен дали той не е само едно допълнение в нейния живот.

Ранди се обърна. Зак я гледаше вторачено. В очите му прочете вълнение, което й бе трудно да разгадае. Или може би не искаше.

— Би ли тръгнал, ако те помоля да останеш? — прошепна едва чуто тя.

Зак вдигна очи и въздъхна.

— Налага се. Това ми е работата.

Ранди изтри ръцете си и застана пред него. Погледът й загатваше плахо обвинение.

— Не е само това.

— Права си — бавно отвърна той. — Наистина си права.

Някакво непознато чувство я стисна за гърлото. И жена му ли бе изпитвала същото?

— Твоята работа — плахо попита тя… — винаги ли е толкова опасна?

— Много рядко — отвърна Зак. — В повечето случаи е съвсем обикновена.

— Но нали вече са те прострелвали веднъж?

Смехът му прозвуча малко пресилено.

— Два пъти на едно и също място не пада гръм. Надявам се този малшанс да не се повтори.

— Не, не говори така. Дори не си го помисляй!

Нейната разпаленост го изненада. Той стана и прегърна стегнатото й тяло.

— Ей — нежно каза той, — всичко ще бъде тип-топ. Ще видиш. Няма да позволя да ти се случи нищо лошо.

— Не се тревожа за себе си! Аз… изпитвах такова чувство първия път — гласът й леко трепереше.

Той повдигна лицето й.

— Какво чувство?

Тя пое дълбоко дъх.

— Че ще се случи нещо ужасно там горе. Знам, че звучи идиотски, но ти си прав… Имахме късмет. Ами ако стане нещо? Ако…?

Точно в този момент иззвъня телефонът. Ранди се поколеба — почувства някакъв страх. Зак пристъпи и вдигна слушалката.

Търсеха него. Кой знае защо Ранди не се изненада особено. Разговорът беше къс. Докато чакаше, Ранди усети, че я обзема усещането за някаква обреченост. Сякаш най-лошите й предчувствия току-що се бяха материализирали. Когато Зак затвори телефона, по лицето му бе изписано вълнение.

— Дан иска да отидем незабавно при него — той я хвана за ръката и бързо тръгна към вратата. — Има новини за Гарет.

По пътя Ранди се молеше Мариан да не си е вкъщи. Вярваше, че Дан няма да я вкара в някаква сложна ситуация. Затова и се реши да напусне домашния си уют.

Слава Богу, излезе права. Дан ги посрещна на предната тераса и каза на Зак, че жена му я няма. Ранди разбра, че думите му всъщност са предназначени за нея. Въпреки това й бе нужна много сила, за да пристъпи отново прага на този дом. Не беше идвала след нещастието с Кевин.

Тук нямаше промени. Всичко изглеждаше толкова познато, че й идеше да закрещи от болка и яд. Диванът в ъгъла бе все така отрупан с разноцветни възглавнички. Колко часове бяха прекарали там в игри и смях? Погледът й се плъзна към плота над камината. Едва не падна. Снимката на Кевин от завършването на колежа все така стоеше на челно място.

Дан ги поведе към кухнята. Ранди едва движеше краката си.

Зак закрачи из стаята. Благодарение на неговото присъствие можа да се концентрира и успокои.

Старият шериф сложи на масата някакъв внушителен документ и кимна на Зак.

— Един от моите хора току-що го донесе. Ловец на име Лес Картър днес се прибрал и видял снимката на Гарет във вестника. Миналата нощ спал на палатка и при него нахълтал някакъв мъж, който го изгонил със заплахи. Картър явно се уплашил. Решил да си вдига багажа и да се прибира.

Очите на Зак блестяха.

— Гарет?

— Описанието съвпада. Картър е деветдесет процента сигурен, че е бил той.

— Това става снощи така ли?

Дан кимна.

— Къде?

Старият шериф мълчеше. Погледът му спря на Ранди. Зак присви очи. Между тях ставаше нещо. Изведнъж атмосферата в стаята се изпълни с напрежение. Този път проговори Ранди.

— Къде, Дан? Къде е станало? — макар и тих, гласът й изразяваше непоколебима воля.

Сякаш мина цяла вечност, докато Дан отговори.

— При запустялата златна мина на Маунт Хоуп — тихо отрони той.

Двамата безмълвно размениха погледи. Зак не разбираше какво значение има името на върха, който споменаха. Каквото и скрито значение да се съдържаше в него обаче, то явно означаваше много за Ранди. Тя не бе в състояние да прикрие това. Ръцете й, макар и на масата, съвсем не бяха спокойни. Зак усети почти физически тревогата й.

Тогава си спомни, че Кевин бе умрял на Маунт Хоуп.

Обзе го нерешителност. Как щеше да помоли Ранди да се върне там? Там, където я дебнеше старата сърдечна болка? Вече го бе направила веднъж. Зак бе видял с очите си резултата. А дори не стигнаха Маунт Хоуп. Друг избор обаче нямаше. Единствено този… И можеше да се окаже фатален за цял живот.

Настъпи тишина. Изглежда никой не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи. От Зак зависеше да хване конците и да ги дръпне. Той обаче се чувстваше почти вдървен.

— Не можем да си позволим никаква грешка — гласът му най-сетне наруши дългата тишина. — Трябва да държим под око всички бази в случай, че Гарет тръгне обратно към пещерата, където са провизиите му…

Погледна към Дан.

— Възможно ли е да отиде там някой, който да го посрещне в случай, че се появи?

— Един от моите хора търси доброволци — Дан замълча.

— Ако пратим хеликоптер, това би означавало да се откриеш за Гарет, от което следва, че е най-добре да се качиш пеша…

Шерифът се намръщи.

— Аз лично ще съм много по-спокоен, ако ми позволиш да организирам хайка.

— Многото хора ще изплашат Гарет — прецени Зак. — Ако е разбрал, че сме го преследвали, може да е решил, че сме се отказали. Хукне ли цялото кралско войнство, той ще изчезне, преди да сме се появили. Много по-лесно ще бъде да го изненадаме.

— Искам да вземеш поне двама души. Не повече.

Зак погледна решителното му лице и бързо каза.

— Един човек, освен мен и Ранди — после се облегна и зачака.

Дан го гледаше внимателно.

— Няма да промениш решението си, така ли?

Ранди наблюдаваше разговора им, без да помръдва. Първоначалното й вълнение бе изчезнало. Изненадващо дори за самата нея, се чувстваше спокойна и съсредоточена.

— Зак е прав — обади се тихо тя.

После посегна към молива и простряната върху масата релефна карта:

— Многото хора горе ще елиминират изненадата. Но ако минем по западния склон, над мината има един дял — тя загради някаква точка… — където бихме могли да се прикрием.

— Това ли имаш предвид? — посочи една линия на картата Зак.

— Да.

— Вижда ми се доста разумно — бавно каза Дан.

— Значи така и ще направим — Зак погледна и двамата.

— Предлагам да тръгнем утре призори…

Задната врата се отвори и някой влезе в стаята. Три чифта изненадани очи се насочиха натам. Мариан замръзна на място.

— Извинявайте — прошепна тя. — Не знаех, че не си сам, Дан.

Погледът й се плъзна отвъд съпруга й, към крехката фигура, седнала до масата.

Мариан зяпна от учудване. Въздухът в стаята сякаш се наелектризира. Ранди замръзна. Стомахът й се сви на топка.

Като през мъгла чу гласа на Дан:

— Мариан — спокойно се обади той. — Знам какво ще кажеш, но тук сме по работа.

— Работа! — просъска Мариан с очи, вперени в Ранди. — Не ме интересува.

Дан пристъпи към жена си.

— Влез, моля те, в стаята си. Ще свършим след малко.

Ранди се почувства оплетена в невидима паяжина. Искаше й се да отмести поглед от Мариан и да тича, докато отмалее, но не можеше да го направи. Изведнъж пред очите й изникна Кевин, треперещ от студ… Мариан бутна ръката на Дан и посочи Ранди.

— Не, няма да изляза, тъй да знаеш! Това е моята къща и няма да търпя тук тази кучка! Заклех се в деня, когато погребахме нашия син, че няма да й простя. Защо си я домъкнал тук!?

Зак скочи толкова рязко, че столът му се прекатури.

— Чакайте един момент — разпалено рече той. — Това може да е вашата къща, но нямате право да наричате Ранди…

— Недей, Зак — умолително извика Ранди и го стисна за ръката. — Моля те, тя и без това е достатъчно съсипана, недей и ти.

Зак отвори уста, но Дан вече държеше Мариан за ръка и я теглеше към вратата.

— Зак, по-добре тръгвайте веднага. Ще се видим утре сутринта — той викаше, за да заглуши крясъците на Мариан.

— Как можа да го направиш! Да я доведеш тук! Заради нея синът ни е мъртъв! Тя го завлече в онази проклета планина, за да не се върне никога вече. Тя го уби. Уби нашия Кевин!

В съзнанието на Зак името отекна като ехо — Кевин… Кевин.

Изведнъж му просветна. Беше толкова ясно, че недоумяваше как не се е сетил досега. Неуловимата връзка между Дан и Ранди, напиращите полутонове, които бе доловил, когато тримата се срещнаха с Мариан в кабинета на Дан в деня на неговото пристигане. Старият шериф дори му бе казал, че Ранди е спряла да се занимава с туризъм, защото била загубила много близък човек.

Този човек беше Кевин — синът на Дан Паркър.

 

 

Зак нямаше спомен как са напуснали къщата на Дан и как са се прибрали у Ранди. Тя се държеше като зомби — не вдигаше поглед и мълчеше. Погледна го, едва когато я улови за ръка и я изведе от колата. Той свали палтото й и запали лампата в хола. Неподвижността й го влудяваше. Би трябвало да е бясна от яд и отвращение. Най-малкото да е потресена от подлостта и злобата на Мариан. Защо не даваше воля на чувствата си, каквито и да бяха те? В този момент дори сълзите биха помогнали.

Взе лицето й в ръцете си и я накара да го погледне.

— Недей да мълчиш, Ранди.

Тя преглътна. По бледото й лице пробяга сянка на празнота и устните й се стиснаха. Зак разбра, че Ранди се бори, но не можеше с нищо да й помогне.

Точно когато реши, че повече не е в състояние да понася ужасното напрежение, жената затвори очи и протегна ръцете си към него. Обви кръста му и се притисна с всичка сила. Гласът й прозвуча приглушено.

— Аз… Не знам откъде да започна — заекна тя.

Зак приближи до дивана и двамата седнаха. Ранди посегна безпомощно за ръката му. Жестът й беше трогателен и мил. Той нежно приглади косата зад ухото й.

— Разкажи ми за Кевин — тихо помоли Зак. — Син е на Дан, така ли?

— Да, на Дан и Мариан — гласът на Ранди пресекна за миг.

Зак отбеляза колко е силна волята й. А същевременно беше толкова уязвима.

— Живеехме в съседна къща до тях — продължи тя. — Кевин беше само няколко месеца по-голям от мен. Израснахме заедно. Цялото ми детство е свързано с него. Мисля, че и двамата знаехме, че един ден ще се оженим.

Зак доближи лицето й до своето.

— Но той никога не те е докоснал — едва чуто промълви. — Защо, Ранди?

Лицето й почервеня.

— Аз… И двамата мислехме, че не е редно — обясни задъхано тя. — Нямаше да мога да погледна Дан и Мариан в очите. Мисля, че и Кевин чувстваше същото към моите родители. По-късно решихме да отложим за известно време брака. Той искаше да става лекар. Първо трябваше да завърши колеж, после медицинския факултет. Отсъстваше почти през цялата година — Ранди затвори очи. — Не беше лесно да живеем разделени. Но и аз се захванах с магазина. Баща ми ми го остави, преди да заминат за Аризона. С Кевин бяхме прекарали толкова много време заедно. Мислехме си, че ни предстои още повече.

Копнежът в гласа й го прониза като с нож. Чувството му от последните няколко дни, че тази жена е с него, бе нарушено. Жегна го съмнение. Дали не съжаляваше, че именно той бе първият й мъж, а не Кевин? Искаше да я попита. Но ако се надяваше Ранди някога да стане негова, трябваше да лекува раните й, не да ги възпламенява.

Усети как го полазиха мравки. Спомни си думите „Маунт Хоуп“.

— Кевин си дойде един уикенд през септември. Беше ходил няколко пъти из планината с мен, но не беше толкова запален. Най-малкото — нямаше толкова време. Онази събота специално искаше да го заведа до златната мина. Времето изглеждаше чудесно. Почти през целия път нагоре бяхме по блузи.

Ръката й все така държеше неговата. Пръстите й бяха побелели от силното стискане. Чувстваше как цялото й тяло е напрегнато. Гласът й едва се чуваше.

— Докато обикаляхме из мината, Кевин падна и си изкълчи глезена. Едва вървеше. Исках да сляза да търся помощ, но той настоя да остана, каза, че ще се справи. Само че… не се оправи. Докато разбера, че трудно ще слезе до долу, мина много време, вече беше невъзможно да го оставя сам.

Ръката на Зак се плъзна по облегалката на дивана. Наклони главата й към рамото си.

— Бяла смърт ли? — попита той тихо.

Тя кимна немощно.

— В началото на септември много рядко вали сняг, но аз все пак мислех, че съм подготвена. За всеки случай. Имахме палатка, храна, вода и спални чували. Беше ужасно, Зак. По-ужасно нещо не бих могла да си представя. От снега и вятъра на сутринта палатката бе почти затрупана. Трябваше да се приютим в дупка в снега.

Гласът й зазвуча още по-измъчено.

— Мислех, че бурята никога няма да утихне. Направих опит да тръгна да търся помощ за Кевин, но направо не виждах кое е дясно и кое ляво, къде е небето и къде — земята. Имах късмет, че въобще можах да намеря обратния път. Господи, беше толкова студено, толкова тъмно! Загубих представа за време. Не знаех ден ли е или нощ.

Зак почувства как от вълнение в гърлото му засяда бучка. Прегърна я по-силно. Болката й сякаш преливаше в него.

— Бурята продължи три дни. Спасителният отряд беше доволен, защото ни откри почти веднага след началото на издирването. Но то бе започнало прекалено късно — гласът й пресекна. — Кевин беше мъртъв.

Зак почувства как го обхваща вътрешно спокойствие.

— И Мариан Паркър обвинява теб. Понеже Кевин умря, а ти оживя.

Тя стисна клепачи. Друг отговор не му трябваше. Обзе го силна омраза към Мариан Паркър. Думите му сякаш изпревариха съзнанието му.

— Днес у Дан, защо й позволи да се държи така с теб? Защо не я постави на мястото й, Ранди? Просто седеше и мълчеше — той говореше ядосано. — Знам, че имаш сили за много повече. Защо не й отвърна?

За миг тя остана като вцепенена. Неговият гняв направо я смая.

— Разбирам какво си мислиш — прошепна тя. — Мариан ме напада от обич. Защото е уязвена. Загуби единствения си син, Зак, единствения си син.

Зак гневно скочи. Без да си дава сметка, дръпна Ранди и я принуди да стане.

— Същото се отнася и за Дан. Само че той не пуска отровни стрели по теб! Нищо чудно, че още се боиш от тъмното. Не можеш да забравиш смъртта на Кевин, защото Мариан не те оставя на мира!

— Ти не разбираш — настоя Ранди. — Ако не бях завела Кевин на Маунт Хоуп, той щеше да е още жив.

— Това не се знае! — възрази Зак. — Оттогава можеха да се случат много неща. Катастрофа с кола, със самолет. Всичко е възможно!

Ранди клатеше глава. Чувството за самообвинение отдавна бе станало непоклатимо в нея. Обзе го песимизъм, по-силен от гнева му.

— Виждаш ли? — тонът й беше глух. — Опасността не беше в Гарет. Ти се оказа прав по отношение на мен. Аз знам какво правя. Но кажи ми, имаше ли чувството, че държиш живота в собствените си ръце, когато се остави да те водя нагоре в планината? Ти тръгна с уби…

— Не! Не! — чу се отчаяният му вик. Ръцете му я хванаха за раменете. Устните му спряха думите й. Прегръдката му бе почти жестока, навяваща отчаяние.

С тих стон той зарови ръка в косата й и наведе главата й назад. Не знаеше, че може да се чувства толкова безпомощен.

— Не се съсипвай — умолително каза Зак. — Не съсипвай и мен. Ти не си виновна за смъртта на Кевин. Престани да се самообвиняваш. Забрави идиотските внушения на Мариан. Било е нещастен случай. Настръхва ми косата, като си помисля, че същото е можело да стане и с теб.

Зак се тресеше. Тя — също. Той я притисна отново, почти не съзнавайки какво прави. Мускулите й омекнаха и Ранди се отпусна върху него. Опитваше се да превъзмогне силната съпротива на съзнанието си. Нямаше сълзи. Господи, как му се искаше тя да заплаче! Изведнъж Ранди се вкопчи в него с почти същото отчаяние и сила.

Зак затвори очи и с мъка произнесе:

— Ако в началото знаех какво ще ти коства всичко това, нямаше да ти позволя да стъпиш в планината — изпитваше ужасното чувство, че се раздвоява. — Сега Гарет е на Маунт Хоуп. Как бих могъл да те помоля да тръгнеш с мен утре?

Ръцете й се притиснаха към гърдите му. Зак повдигна лицето й — знаеше, че всичките й чувства са изписани на него. Тя нямаше никакво желание да се връща на върха. Същевременно се страхуваше, че със Зак ще се случи нещо ужасно, ако не го придружи. Може би най-малко тя беше човекът, който можеше да го опази, но трябваше да се опита. На всяка цена! Огледа строгите му черти.

— Страх ме е — призна тя, спирайки поглед на силната му мускулеста шия. — Но ако не възразяваш, бих искала да съм с теб утре.

Зак възкликна нетърпеливо.

— Разбира се, че искам да си с мен! Но аз също се боя. Не ми се ще да ставаш жертва на нищо и на никого. Независимо дали то е в миналото, или в сегашното — той повдигна лицето й. — Аз ти вярвам, Ранди.

Очите й се напълниха със сълзи. Вярвам ти, Ранди. Чак сега си даде сметка, че отдавна копнее да чуе тези думи от устата му. Да можеше от това да й олекне. Напротив, думите му събудиха нов, много по-дълбок страх от всякога. И Кевин й беше вярвал. Кевин бе умрял с вяра в нея.

Как щеше да живее, ако нещо се случеше и със Зак?

 

 

Точно в този момент Дан Паркър извади малък куфар от дрешника и го остави на леглото. Ключалките изщракаха силно в тишината на стаята.

Лекият шум зад вратата го предупреди, че там е Мариан. Без да поглежда към нея, той започна да крачи от гардероба до леглото и обратно. Далеч в съзнанието си разбираше, че по този начин я изолира. Така бе постъпвала и тя през последните три години.

— Дан — пристъпи плахо тя. — Дан, какво правиш?

Мислите му бяха цинични като никога. Тя не крещеше, нито ругаеше. Може би трябваше да й е благодарен. Ситуацията е идиотска, безчувствено помисли той.

— Събирам си багажа — каза с равен глас и продължи заниманието си.

— Събираш си багажа? — като ехо повтори тя. — Но защо?

— Защо? Защото ще спя в кабинета си. Утре изпращаме група до Маунт Хоуп за онзи престъпник, Джон Гарет. Аз също тръгвам.

Лицето на Мариан побеля.

— Затова ли бяха тук онзи съдия и Ранди? Защо не ми каза, че и ти ще ходиш?

— Сега го реших.

— Но това е опасно! А Маунт Хоуп е… Дан, как можеш да постъпиш така?

Той изкриви горчиво устни.

— А Ранди и Зак Корбет? Те също поемат риск, дори по-голям. Предполагам, да мислиш за тях, най-вече за Ранди, е твърде много за теб — ключалките се затвориха. — Когато всичко приключи, ще дойда да си взема останалите дрехи и ще си потърся квартира.

Тя го гледаше с разширени очи.

— Напускаш ли ме? — не можеше да повярва.

— Да.

— Защо? — извика Мариан. — Защо постъпваш така? За Бога, Дан, захвърляш почти четирийсет години брачен живот.

— Не съм казал такова нещо — гласът му беше остър. Обидата в очите й го пронизваше. — Трябва ми време, искам да си помисля. Ще ми се да остана сам.

— Трябва ти време далеч от мен. Това ли искаш да кажеш? — тя се отпусна в стола до вратата. — Заради това, което стана снощи, нали? Защото изтървах нервите си? Съжалявам. Не исках да те излагам пред…

— Мариан — тихо се намеси той, — тази нощ мислих за доста неща, само не за някакво си засрамване. Ако някой трябва да изпитва срам, това си ти, не аз.

Тя наведе очи — не издържа на вперения му поглед. Стисна ръцете си в скута.

— Просто не разбирам как би могъл да постъпиш така, Дан. Цял живот сме заедно. Мислех, че ме обичаш.

— Обичам те, Мариан. Точно затова останах при теб последните три години. Надявах се, че един ден ще разбереш какво причиняваш на себе си, на мен… — той замълча за миг. — И на Ранди — като чу това име, очите й проблеснаха от гняв. Дан я прекъсна спокойно. — Когато Кевин умря — той изговаряше отчетливо думите, — аз загубих единствения си син. Това бе удар за мен, както и за теб. Тогава си казах, остана ми Мариан. Все още си принадлежим — Дан поклати глава. — Ти обаче виждаше нещата по друг начин. Започна да избягваш приятелките си. Когато се отдръпна и от мен, не ми беше лесно. Опитах се да те заведа при адвокат, за да се оправим. Ти все отказваше. Понякога си мислех… — той избърса търкулналата се по бузата му сълза, — освен Кевин, за нея не съществува никой друг. И понеже Кевин вече го няма, аз просто съм вън от играта. Ти стовари на гърба на Ранди ужасна вина, Мариан, и с времето продължаваш да я задълбочаваш. Нима си доволна от това? Нима то те прави щастлива? Ти просто не искаш да се освободиш от Кевин. Не позволяваш и на нея да се освободи.

Лицето на Мариан беше посивяло.

— Дан, като те слушам, всичко изглежда толкова…

— Грозно? Точно така е — гласът му стана груб. — При това не ти казвам нищо ново. Този разговор сме го водили хиляди пъти. Винаги без резултат. Не се надявам на промяна — старият шериф гледа един дълъг миг лицето й. — Не искаш да си дадеш сметка какво причиняваш на това момиче, Мариан. Жената, за която се ожених, никога не би могла да постъпва толкова жестоко — Дан вдигна куфара и тръгна към вратата.

— Дан! — вкопчи се в ръкава му Мариан. — Какво ще стане с нас?

Гласът й прозвуча сподавено. За миг в очите му проблесна надежда.

— Бих искал да мога да кажа, че всичко зависи от теб — той въздъхна тежко, — но в момента нищо не знам, Мариан. Просто не знам.

Вратата се отвори и затвори зад гърба му без звук.