Сандра Джеймс
На север от рая (14)

Тринадесета глава

През останалата част на деня говориха много малко. Ранди наложи изтощително темпо — нямаше време за мислене. Спряха само за да приберат провизиите, оставени в базовия лагер. Когато решиха да пренощуват, вече беше съвсем тъмно. Ранди отново спа в ръцете на Зак, но само толкова. И двамата бяха уморени до смърт.

Зак се събуди рано на следващия ден. Лежеше безмълвно и се наслаждаваше на тежестта на Ранди върху ръката си.

Мислите му се отправиха към предстоящия ден. Бяха слезли от високата част на планината. Предстоеше им отново среща с цивилизацията.

Завръщането го изпълваше със смесени чувства. От една страна с нетърпение очакваше да разбере как е Лари. При спомена за жестокостта на Гарет, Зак почувства как гневът го завладява с нова сила през тези няколко дни на търсене решимостта му да намери престъпника се беше удвоила. Той не си правеше илюзии. За него преследването се бе превърнало в лично отмъщение. Желанието да намери Гарет, да го накара да плати за стореното на Лари, направо го изгаряше.

Ето сега и Ранди. Какво, по дяволите, щеше да прави с нея? Тя не беше от жените, с които е лесно да се разделиш.

Изпитваше известна горчивина. По-добре никога да не я бе докосвал, да се бе държал на разстояние, както първоначално възнамеряваше. Но не можеше да се освободи от нейния образ. От начина, по който го бе гледала онази нощ — с преливащи от ужас очи. Сякаш още бе пред него — изплашена, копнееща за човешка близост. Да пренебрегне тази нейна нужда бе непосилно. По-лесно щеше да му е да прободе сърцето си с нож.

Не, този спомен не можеше да бъде изтрит, забравен или пренебрегнат. Отново щяха да спят заедно — това бе неизбежно.

Когато Ранди се събуди, погледнаха навън и видяха, че през нощта е завалял сняг. При други обстоятелства Зак можеше да очаква, че ще я види тържествуваща и надменна. Ранди обаче избягваше да го гледа в очите. Едва прошепна, че трябва да побързат. Реакцията й го обиди. Не проронваше нито дума за нощта, когато се бяха любили. Зак изключваше няколкото реплики, разменени още тогава. Странно, но въпреки всичко я разбираше.

Снегът значително забави темпото им. Предишния ден успяха да осъществят радиовръзка и да съобщят приблизителния час на пристигането си. След падналия дъжд земята бе мокра и хлъзгава, но късно следобед стигнаха мястото на срещата.

Ранди видя първа колата на полицията. Извика и замаха с ръка. Затича се напред, право към Дан Паркър, без да се страхува от хлъзгавия терен.

Когато възрастният мъж я притисна до себе си, Ранди едва не се разплака.

— Толкова се радвам да те видя, момичето ми — развълнуваният му шепот сякаш мина край ушите й.

Ранди зажумя и зарови лице в рамото му. В момента не бе в състояние да направи нищо друго. Дан се отдръпна и бутна назад шапката си. Огледа я внимателно.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма — отвърна тя с плаха усмивка.

Дан я пусна, едва когато приближи Зак. Протегна ръка към младия мъж.

— Вие двамата здравата ме изплашихте. Ако не знаех, че радиовръзката в планината често прекъсва, сигурно щях да си помисля най-лошото.

— Точно това и стана — Зак пусна самара на земята и разкърши рамене. — Онзи ден ни връхлетя буря и дъжд. Наложи се да я изчакаме в една пещера.

Погледът му се плъзна нагоре по пътя, който бяха извървели. Виждаха се само ниските зъбери на планината, а върховете бяха обвити в плътни облаци. Зак докосна устните си.

— Сега ми се струва, че трябваше да изчакаме и тази буря.

Гърбът на Ранди се стегна. В гласа му се долавяше нескрито недоволство. Лицето му изглеждаше като издялано от камък. По него се четеше непоколебима решителност, която наболата брада само подсилваше.

— Не можехме да рискуваме — сухо се обади тя. — А и храната свърши.

Зак обърна поглед. Присъствието на Дан сякаш беше забравено. Погледите им гневно се срещнаха и дълго се гледаха.

— Не съм казал, че вината е твоя — най-сетне промълви съдията.

Ранди не беше съвсем сигурна. Обърна се, за да прикрие болката и пристъпи към колата.

Атмосферата по обратния път към града съвсем не беше ведра. В долината нямаше и следа от сняг, но дъждът спускаше плътната си завеса. Ранди гледаше оловносивия пейзаж наоколо. Зак разказа на Дан за скривалището с храна в пещерата, за срутването на камъните и за усещането, че някой ги наблюдава.

— За жалост, докато не хванем Гарет няма как да разберем той ли е бил причината.

— Значи не се отказваш, така ли? — попита Дан.

Настана тишина, нарушавана само от шума на чистачките.

— Не — с равен, безизразен, донякъде плашещ глас каза Зак. — Щом времето се оправи, ще се върна. Той е наблизо. Усещам го.

Дан не възрази. Чувството му беше познато. Не можеше да го отхвърли с лека ръка. Никой не се изненада, когато съдията помоли да го оставят пред болницата. Шерифът спря близо до входа и Ранди почти не чу тихия им разговор.

Зак слезе от колата и тръшна вратата в самото й лице. Как смее, изкрещя вътрешният й глас. Държеше се толкова хладно, направо студено, сякаш изминалите няколко дни не значеха нищо за него…

Вратата на колата се отвори отново. Вътре нахлу влажен въздух, примесен с капки дъжд. Нечия дълга ръка докосна рамото на Ранди. След миг се подаде лицето на Зак.

— Ще ми направиш ли една услуга? — попита тихо той.

Вече не изглеждаше ядосан, а само много угрижен. Толкова угрижен, че сърцето й се сви. Тя кимна с пресъхнало гърло.

— Когато пристигнах, оставих багажа си в канцеларията на шерифа — Зак погледна към Дан за потвърждение.

Той кимна с глава.

— Колата на Ранди е още там.

Зак взе ръцете й в своите.

— Искам да видя Лари и да остана малко при жена му. Можеш ли да ми прибереш багажа и да дойдеш да ме вземеш по-късно?

Очите му бяха пълни с безмълвни думи, думи, които тя се опитваше да отхвърли, ала не можеше. Сърцето й се разтуптя. Разбра смисъла на неговия въпрос — погледът му недвусмислено го изразяваше. Той не й затваряше вратата. Искаше да остане с нея. Желаеше я.

Кевин, помисли си тя безпомощно. Моля те, прости ми.

Ръцете му се стегнаха около нейните.

— Моля те, Ранди — гласът му беше тих и дрезгав от желание.

Не можеше да му откаже. Бог да й е на помощ, не можеше.

— Добре — прошепна тя.

Зак се наведе напред и я целуна набързо по устата.

— Ще се видим по-късно.

Видя го как се изправя и тръгва към входа на болницата. Проследи го чак докато се скри зад вратата. Въздъхна уморено и се облегна назад. Чак тогава забеляза, че Дан я наблюдава в огледалото над кормилото.

Не, помисли си тя втрещена. Само това не! Без съмнение Дан бе чул молбата на Зак. Беше си направил и съответните изводи. Почувства срам и съжаление.

— Дан — рече тя безпомощно, — аз…

Шерифът се обърна.

— Не гледай така — обади се той тихо. — Няма защо да се чувстваш виновна.

Искаше й се да мушне юмрук в устата си, да се разреве.

— Аз… Не знам какво да кажа. Не знам как да…

Той поклати глава.

— Недей, Ранди. Ако нещо се е случило между двама ви горе си е ваша работа. Престани да си толкова строга към себе си. Крайно време е да заживееш отново живота си — на лицето му се появи лека усмивка. — Винаги съм те обичал като дъщеря, Ранди. Единственото, което искам, е да си щастлива. Това не се е променило и никога няма да се промени.

Тя почувства, че нещо в гърдите й се стяга. Не заслужаваше неговото разбиране и загриженост. Въпреки това се вкопчи в тях с всичка сила.

Пое плахо дъх.

— Винаги знаеш какво да кажеш, Дан Паркър. Може би тъкмо затова откакто се помня имам особено отношение към теб — тя се наведе напред и го целуна по набръчканата буза. После едва чуто прошепна. — Благодаря ти!

 

 

Няколко часа по-късно Ранди седеше в чакалнята на болницата и прелистваше някакво списание. Чакаше Зак. Той беше в стаята на Лари заедно с Пеги. Малко по-рано Пеги и Зак пиха кафе с Ранди в кафенето на партера. Предложиха й да се качи, за да се запознае с Лари, но тя отклони поканата. Не знаеше дали той е готов за това. Не искаше да се натрапва.

Според Пеги, мъжът й се подобрявал бързо. Готвеха се след няколко дни да го транспортират с хеликоптер до някоя болница в Портланд. Щеше да лежи там още известно време и после можеше да се надява на изписване.

Личеше, че Пеги е преживяла кошмарна седмица. Докато говореха, гласът й час по час ставаше дрезгав от сълзите. През първите два дни опасността била петдесет на петдесет. Докато слушаше, Ранди изпитваше съчувствие. Пеги потърси ръката на Зак. И Ранди изведнъж го видя от много различен ъгъл. Като мъж, на когото могат да се облегнат… Знаеше това му качество и от личен опит. Беше го запомнила като че ли в друга роля — тази на ловеца. Колко пъти през изминалите дни си бе мислила, че е жесток и упорит?

Не си справедлива, каза си наум. Ако понякога е проявявал грубост, било е наложително. Но той бе държал ръката й. Беше я топлил и бранил от нощния мрак. Беше й открил тайните на физическата любов с неподражаема нежност. Дори Кевин едва ли би могъл да го направи по-добре. До този момент успяваше да не мисли за онази нощ в пещерата. Зак не беше виновен за случилото се. Тя помоли да го направи. Мисълта за Зак накара гърдите й приятно да се напрегнат. Спомни си докосването на устните и ръцете, бягащи по цялото й тяло, близостта на кожата му, топлината, с която я изпълваше и довеждаше до екстаз. Чувството беше прекрасно и точно така трябваше да бъде. Крайният акт. Крайната близост… Крайното предателство. Не можеше да попречи на част от съзнанието си да не изпитва вина, че е изменила на Кевин.

Друг глас обаче й напомняше — Кевин е мъртъв. Загубен е завинаги.

Какво щеше да стане със Зак? Съдбите им се срещнаха, но само тук и сега. Не можеше да си позволи да се сближи с него. Него скоро просто нямаше да го има.

Чуха се стъпки. Ранди вдигна глава и видя на вратата високата фигура на човека, обсебил мислите й.

— Здрасти — тихо каза той.

— Здрасти — Ранди мушна ръце в джобовете на джинсите си. Изпитваше необяснимо притеснение и срам. Зак прокара ръка по наболата си страна. Бавната му смутена усмивка я развълнува.

— Чудя се как ти и Пеги ме търпите до себе си. Не приличам на човек.

В слабините си почувства възела на желанието. Очите му бяха почти прозрачни на фона на тъмната брада. Горното копче на ризата му бе разкопчано и тя съзря здравите мускули на гърдите му. Стори й се прекрасен. Първичен, мъжествен — много сексапилен. Но имаше невероятно уморен вид. Искаше й се да сложи ръката си на лицето му. Да приглади леките бразди отстрани върху напрегнатите му устни.

— Какво чакаме тогава? Вкъщи имам чудесна баня — гласът й прозвуча безгрижно, но с едва доловимо вълнение. — Мисля, че дори бих могла да намеря самобръсначка.

— Ей, ти оплакваш ли се? — изсмя се той тихо, хвана ръката й и я допря до бузата си.

Пръстите й погалиха брадата му. Ниските остри косми приятно бодяха дланта й. В гърдите й се надигна силно — почти болезнено чувство.

— Не — прошепна тя, усещайки как я залива нов прилив от желание.

Очите й потъмняха, той свали ръката й от лицето си и посегна към другата. Бавно вплете пръстите си с нейните. Погледите им се срещнаха. Проникващи. Напрегнати.

— Сигурна ли си?

Вибриращото нетърпение в гласа му я смая. Зак беше висок, силен, самоуверен — неин пълен антипод. Но когато я докосваше, сякаш силата му се пренасяше в нея. Очите й го гледаха изпитателно. Когато най-сетне проговори, гласът й едва се чуваше.

— А ти?

Пръстите му се стегнаха.

— Да. Да, разбира се.

Повече не й беше нужно. Ранди се усмихна бавно и нежно — той онемя.

— Значи и аз — тихо каза тя.

 

 

Зак се чувстваше напълно доволен. Горещият душ и топлата храна — можеше да се закълне, че никога вече няма да ги подценява — го караха отново да се чувства част от човешката раса. Докато Ранди приготвяше обеда, той стъкна огъня в голямата каменна камина в дневната. Отначало тя като че ли се притесняваше. Зак имаше добра идея, свързана с присъствието на куфара му в нейната спалня. Но, когато започна безмилостно да я дразни, че ще го храни пак със суха храна, Ранди най-сетне се отпусна.

Ако беше започнала да увърта, да се опитва да игнорира случилото се помежду им в пещерата, нещо в него щеше да се пречупи. Зак не можеше да си обясни как и защо тя бе започнала да означава толкова много за него, но това беше факт. Истинска лудост бе да остане при нея. Даваше си сметка за това. Спомнеше ли си как бе викала Кевин, как го бе сънувала и плакала за него, чувстваше горчивина в устата си.

Тя не беше забравила този мъж. По странен и необясним начин Кевин още я владееше. Въпреки това Ранди бе протегнала ръка към него. Към Зак. Той я бе държал в обятията си през дългата тъмна нощ. С всяко ново докосване бе долавял, че му става все по-невъзможно да я пусне.

Заедно измиха и избърсаха съдовете. След това седнаха пред камината — Зак — на земята с гръб, опрян на дивана. Ранди — сгушена в ръцете му. Чувстваха се толкова удобно, сякаш от години правеха само това. Беше невероятно тихо и спокойно. Само от време на време някоя съчка изпукваше в камината. Зак изпитваше лека вина, че Гарет е толкова далеч от съзнанието му, но дори и тази мисъл не можа да го разтревожи.

— Зак?

По бузата си почувства дъха от шепота на устните й.

— Хм? — той си играеше с кичур коса на нейното рамо.

— Разкажи ми за… там, където живееш.

Зак премигна. Пръстите му се спряха.

— Където живея ли?

— Да. Искам да кажа, имаш ли къща? Или апартамент? — Ранди говореше бързо, сякаш искаше час по-скоро да се освободи от въпросите. — Чудех се как ли изглежда?

Той повдигна вежда.

— Това разпит за финансовото ми положение ли е? — тя го бутна закачливо по гърдите. Той се усмихна. — Преди три години купих една къща. Не е нова, нито пък нещо специално. В по-голямата си част е от дърво и стъкло.

— В града ли е?

— В предградието. Сред природата е, макар и не твърде далеч. Има много борове и един малък поток в самия край на двора. На мен ми харесва — завърши Зак.

— Звучи прекрасно.

Той я погледна с любопитство.

— Е, нямам такава гледка като твоята тук с планини до самия праг. Всъщност с гледката няма да имам проблеми стига да знам, че не трябва…

Тя помръдна толкова рязко, че Зак едва не падна.

— Не ми завиждай — гласът й прозвуча неочаквано остро. — Съвсем не изпитвам възторг, че съм толкова близо до тази планина! Ако можех, бих се махнала. Понякога мечтая да си стегна багажа и да се махна, без дори да се обърна.

Зак се прокле за болката, която неволно бе събудил в душата й. Безсмислените му дрънканици я бяха наранили. Напълно бе забравил, че там, в планината, Ранди бе загубила нейния Кевин.

Протегна внимателно ръка и нежно погали гърба й под фланелката.

— Съжалявам — тихо каза той. — Просто не се сетих… — поколеба се за миг. — Онова, което ми каза за твоя годеник… — Ранди се раздвижи. Притисна колене към гърдите си. Не беше нужно да й напомня. Ръката му продължаваше да я гали по гърба. — Има обаче нещо, което не разбирам. Щом мразиш всичко тук, защо не се махнеш?

Зак почувства как тя трепна. Разделяха ги само няколко сантиметра, но с всяка изминала минута разстоянието се увеличаваше. Тя обърна настрани главата си.

— Не е толкова лесно.

Той я гледаше настойчиво. Нейното отдръпване не го разубеждаваше, напротив.

— Всичко зависи от теб.

Ранди рязко обърна глава.

— Лесно е да се каже — сопна се тя. — Не мога да се чувствам като беглец! Просто не знаеш…

— Така е — прекъсна я той, — не знам! Защо не ми кажеш?

Зак я обърна към себе си, за да може да я гледа в очите. Тя срещна настойчивия му поглед, без дори да трепне. С напълно безизразно лице.

— Кажи ми — тихо прошепна той и стисна ръката й. — Какво те задържа тук? Магазинът ли? Би могла да го продадеш или да го дадеш под аренда.

Тишината ставаше все по-напрегната. Ранди го гледаше с тъмни измъчени очи.

— Моля те, недей — прошепна тя. — Остави нещата такива, каквито са.

Гласът й бе развълнуван.

Зак отпусна ръце. Въздъхна, опитвайки се да надмогне своето безсилие. Ако продължаваше да я убеждава, Ранди само щеше да се затваря все повече и повече в себе си. Тя се изправи и той не каза нищо. Загледа се в играещите пламъци на огъня. Знаеше, че ако я погледне, няма да може да прикрие горчивината и болката си.

Ранди дълго не помръдна, впила очи в гърба му, в силните рамене. Искаше да му каже толкова много. Но как да обясни, че сама не познава достатъчно себе си? Че таи всичко дълбоко в душата си? Беше сигурна, че ако сподели нещо със Зак, независимо какво, той ще намери начин да я утеши. Имаше чувството, че само ако я докосне, тя ще избухне в сълзи и няма да може никога да ги спре.

Стоеше и се бореше със себе си. Със себе си и с него.

— Защо не си легнеш? — попита я, без да обръща глава, Зак. — И аз идвам след малко.

Неочакваната му кротост и примиреност я удивиха. Ранди се обърна и излезе от стаята, сигурна, че би умряла от срам, ако се наложи да остане още дори минутка.

Зак затвори очи. Разбираше, че я е наранил. Но и тя го бе наранила. Искаше му се да вярва, че Ранди ще се отпусне, ще му се довери. Знаеше, че за да стане това, е нужно време.

А те имаха всичко друго, само не и време.

Зак потърка уморено врата си. Чувстваше изтощението от деня и напрежението на нощта. С чувство на неизбежност той стана, угаси лампите и тръгна към спалнята на Ранди. Как, по дяволите, би могъл да се държи като че ли нищо не се е случило? Може би най-добре и за двамата щеше да бъде, ако преспи на дивана. Под вратата обаче се виждаше светлина. Той я открехна и спря на прага.

Ранди с нищо не показа, че го е чула. Седеше пред тоалетната масичка напълно облечена. Очите й бяха затворени. Главата — сведена напред. С едната си ръка се държеше за гърдата. Пълната непроницаемост на нейната поза го смая. Зак прекрачи през стаята и сложи ръце на раменете й. Тя бавно повдигна глава, сякаш боейки се от онова, което ще съзре в огледалото. Там, върху стъклото, погледите им се срещнаха.

Пълната безперспективност, изписана на лицето й, го смая. Приличаше на загубило се момиченце. Без да се колебае, Зак я завъртя и обърна към себе си. Повдигна с пръст брадичката й, за да може да го гледа в очите.

— Добре ли си?

Ранди кимна. Опитваше се без успех да преглътне заседналата в гърлото й бучка. Зак погледна ръката й. Тя все още стоеше на гърдите й.

— Какво стискаш там? — попита той любопитно.

Тя прехапа устна и отмести поглед. Има почти гузен вид, констатира намръщено Зак. Леко се усмихна.

— Е? — подкани я той.

Пръстите й бавно се разтвориха и тя показа дланта си. Усмивката на Зак се стопи. В дланта й имаше малка електрическа крушка.

— Ранди — той внимателно я взе и я остави на масичката. Заговори тихо, нежно, но категорично. — Скъпа, това не ти трябва. Нали съм тук.

Така е, помисли си тя. Но в констатацията й нямаше нищо успокоително. Напротив — усети единствено как я обхваща тревога. Но докога? Скоро ще си тръгне, мислеше Ранди.

Зак, изкрещя тя мислено. Какво ще правя, като си отидеш?

С ням вик тя се хвърли към него. Неговите силни ръце я обгърнаха и привлякоха към топлото му тяло. Тя се притисна безмълвна, приемайки сигурността на ръцете му.

От тази гледка сърцето на Зак се сви. Държеше я в обятията си. Галеше я и докосваше с устни копринената коса на челото й. Най-после мушна пръсти в косата й и подръпна леко главата й назад. Част от напрежението бе изчезнало от лицето на Ранди. Устните й обаче все още потрепваха едва доловимо. Зак знаеше само един начин да спре това треперене.

Бавно наведе глава. Тя отвърна на целувката му — отначало плахо, после — с нарастващ плам. Ръцете й се увиха около рамото му и Ранди се притисна отчаяно. Почувства неудържимата й, почти дива жажда… Потребността й да гали и да бъде галена. По свой начин Зак изпитваше същото преливащо желание. Още там в пещерата го измъчваше едно съмнение. Дали не мисли за Кевин, дали не копнее за него, когато той — Зак, я целува? Когато се люби с него? Тази мисъл не му даваше мира. Изгаряше от желание Ранди да вижда неговото лице, а не лицето на Кевин. Копнееше да я чуе да извика неговото име в треската на акта. Желанието му беше дълбоко и неудържимо.

Ръцете му се плъзнаха под ризата й — търсеха копринения допир на кожата й.

— Отвори очи, скъпа — дрезгавият му глас издаваше огромното усилие, с което се владееше. — Отвори очи и ме погледни.

Клепачите й се повдигнаха. Очите й се разшириха. Зак разбра, че огромното му вълнение не й бе убягнало. Ранди не се обърна. Пръстите му се зареяха в косата й. Целуваше я с отворени очи и виждаше как желанието прогонва сенките от лицето й. Целуваше я пак и пак, езикът му се впускаше все по-надълбоко — останаха без дъх. Кръвта му бушуваше. Зак я вдигна и я постави в люлката на своите бедра.

В бързината, докато я събличаше, едно от копчетата на ризата й отхвръкна настрани. Когато се строполиха на кревата, и двамата трепереха. Нейната реакция го подлудяваше. Ласките на ръцете му просто я съживяваха. Зак улавяше с устни кратките й стонове. Докосването на ръцете му я караше да забрави всичко. Виеше й се свят, едва дишаше. Цялото й същество се стремеше към Зак, към целувките по гърдите й, към пръстите между бедрата й, довеждащи я почти до лудост. Зак я облада.

Този път преживяването бе дори по-страхотно от преди. Тялото й се изви на дъга. Не й беше нужно подканяне — тя преплете краката си в неговите, търсейки ритъма, който да издигне него и нея до небесата. Когато спазмите на оргазма я отхвърлиха встрани, тя уви ръце около врата му и се вкопчи с всичките си сили — не искаше да загуби това безценно, проникващо щастие. Ръцете му върху бедрата й се стегнаха. Последно движение и двамата политнаха над рая.

Той дълго лежа с лице върху рамото й. Тя слушаше как сърцата им бият едно до друго. Чудесно беше да лежи така до него. Чувстваше се защитена и спокойна — нищо и никой не можеше да я нарани отново. Пръстите й браздяха тъмнорусата му коса и чувстваха как сковаността бавно напуска тялото му.

— Зак — прошепна тя. — О, Зак, аз… — искаше й се да му каже какво чувства, но не намираше точните думи.

Той бавно повдигна глава. Пръстите му прибраха косите от пламналите й страни. Започна да целува шията й, брадичката и чак тогава устните. Припряността бе изчезнала от целувките му. Вместо това в тях имаше толкова нежност, че Ранди направо се разтапяше. Зак разбра — той винаги се бе стремял към това, към този миг, към тази жена. Съвършенството щеше да бъде постигнато, стига тя да бъдеше негова.