Сандра Джеймс
На север от рая (13)

Дванадесета глава

Откритието излезе празна работа. Запасът от храна — брашно, захар, боб и други сушени храни — беше складиран скоро. Въпреки това нямаше начин да се определи точно преди колко време. Можеше да е тук от вчера или от преди месец.

Няколко часа по-късно Зак продължаваше да беснее от яд. Не знаеше как да разбере дали Гарет не е наоколо. Колко други скривалища за храна имаше престъпникът? Гарет и баща му са се крили из планината с години! Кога щеше да се появи отново? Утре? След месец? Беше глупаво да се надява, че въобще някога ще го хванат.

Вън дъждът продължаваше да плющи под напора на вятъра. Зак стовари юмрука си по стената и продължи да крачи неспокойно. Вече бе обходил пещерата десетина пъти. Главната зала съвсем не изглеждаше малка. Бе с куполовидна форма. Към дъното се стесняваше в процеп, през който би могло да се промуши само дете. Ранди седеше встрани, близо до входа.

— Зак.

Той вдигна глава. Спътницата му видя, че я е чул и вирна брадичка.

— Ще трябва да прекараме нощта тук. Само глупак би излязъл навън в такъв дъжд. А и опасността от падащи скали е десет пъти по-голяма от обикновено.

Значи заседнаха. Не бяха в състояние да се придвижват, но и Гарет не можеше да се върне, ако въобще е бил тук.

Изражението му бавно се смекчи. Погледът му се насочи към раниците им, опрени на един камък наблизо. Той кимна към спалния чувал.

— Няма ли да ми кажеш: „Нали те предупредих“? — тя поклати глава. Усмихваше се само с устни. Изглеждаше доста неуверена — съвсем неприсъщо за нея. — Колко дълго ще останем тук? — попита след миг той.

Тя се намръщи недоумяващо.

— Не мога да знам. В такова време има много смущения за радиовръзка, така че на помощ не трябва да се разчита — гласът й звучеше почти отчаяно. — Този дъжд го нямаше в прогнозата, но не съм изненадана. Тук горе времето трудно се предвижда. Както е ясно, само за час може да те връхлети ужасна буря.

Това вече го разбрах, помисли мрачно Зак.

— Значи ще чакаме да спре.

— Точно така — устните й едва помръднаха.

Зак отново закрачи. Ранди гледаше тъмната дъждовна завеса отвън. Всичко толкова напомняше случилото се преди три години. Достраша я. Само че тогава с Кевин ги беше настигнала снежна буря. Ами ако нахлуе студен фронт? Ранди разтърка ръце, опитвайки се да прогони мрачната сянка на миналото. Не можеше да се пребори с ледената тръпка, която стегна душата й. Ако питаха нея — колкото по-рано напуснеха пещерата, толкова по-добре.

 

 

Часовете се нижеха мъчително бавно. Зак прекарваше времето си, като ту упражняваше възлите, които му беше показала Ранди, ту крачеше из пещерата. Едва не докара водачката си до истерия.

Отвън небето бе сиво и мрачно. В ушите й непрекъснато бучеше и виеше силният вятър. Тъмните облаци се носеха като подгонени. За щастие пещерата се намираше на завет. Въздухът беше студен и влажен, но не вледеняващ.

Ранди се направи, че не забелязва погледа на Зак, когато извади от раницата си още едно одеяло и го метна на раменете си. Беше с три слоя дрехи под якето и въпреки това не можеше да се стопли. Черногледството й започваше да взима връх! Да можеше просто да престане да мисли. Да можеше да се отпусне! Мразеше страха и слабостта си. Тя се сви под одеялото. Тъмнината я обгърна от всички страни. Настъпваше все по-напред, изпиваше силите й, оставяше я без дъх. Бяха впримчени в един изолиран студен и тъмен свят, само двамата — тя и Кевин. Не можеше дори да види ръцете си.

От колко време бяха тук? Нямаше представа. Защо изведнъж почувства, че се задушава, че стените на снежната пещера я затрупват? Едва поемаше дъх. Всяка глътка въздух беше като глътка лед. Ранди се надига на колене, сваля ръкавиците и опипва трескаво малката снежна пещера. Не, Господи, не! Безмълвен вик пронизва цялото й същество. Пещерата се срутва! Трябва да запази спокойствие, да помисли. Толкова иска да спаси Кевин!

Помощ! Помогнете ни!

Зак се събуди от смразяващ кръвта вик. До него Ранди се мяташе диво. В тъмнината пръстите му инстинктивно грабнаха фенерчето. Той се изправи.

Силно неудържимо хълцане разтърсваше слабото й тяло. Тя цялата трепереше.

— Ранди! — той коленичи и протегна ръка.

— О, Господи! — изстена тя. — Търсете ни. Ще умрем тук. Моля ви, помогнете ни!

Зак я хвана за раменете и я раздруса. Тя бавно повдигна клепачи. В погледа й имаше толкова тревога, че той се смая. Изплаши го зареяният поглед на спътницата му. Сякаш се намираше в друго време и на друго място.

— Ранди, събуди се! — дрезгаво каза той. — Това е сън!

Погледът на Ранди потрепна. Някак смътно чувстваше, че до нея има някой. Той бе жив, топъл и тя се притисна към силните му мъжки ръце, сякаш те бяха единствената й връзка с живота.

Пръстите му стиснаха брадичката й и повдигнаха лицето. Потиснатият вик се превърна в сподавено изхлипване, а после във въздишка на облекчение. Видя пред себе си лицето на Зак.

— Добре ли си? — питаше той загрижено. Очите й все още гледаха трескаво.

— Не мога да дишам — едва изхлипа тя. — Божичко, задушавам се!

Сърцето му се сви от ужас. Сложи ръце върху раменете й. Притисна я окуражително.

— Спокойно — утеши я той. — Отпусни се.

Не се преструваше, че разбира какво става в душата й. Каквато и причина да имаше за този омаломощаващ страх от тъмното, тя бе скрита дълбоко в съзнанието й. Нямаше смисъл да я разпитва сега. Единственото, което в този момент му се искаше, бе да изчезне страхът от погледа й. Зак прибра влажната коса от бузата й.

— Да оставя ли фенера запален? — попита той тихо.

— Аз… Добре. А, не! Не знам!

Тя още изглеждаше изплашена. Съзнанието й се намираше под въздействието на съня. Гледаше в Зак и се опитваше да приглади острите ръбове на чувствата си. Изведнъж разбра, че докосването на Зак по лицето й, нежно и ласкаво, вършеше това, което разумът не можеше.

По дяволите гордостта, рече си Ранди отчаяно. Изпитваше нужда от топлината и успокоението, което й предлагаше мъжът до нея. Хвърли се в прегръдките му. Отчаяната молба, която таеше в себе си, неудържимо изплува на повърхността.

— Не ме оставяй, Зак. Моля те, недей. Толкова ми е студено. Ужасно студено!

Той я взе в ръцете си. Ласката му излъчваше повече успокоение, отколкото страст.

Тя зарови лице в гърдите му, сякаш искаше да се свие вътре в него.

— Мислех, че е минало — очите й оставаха затворени. — Мислех, че никога повече няма да се боя от тъмно и студено. Че никога няма да се повторят кошмарите. Ужасно истинско беше. Сякаш всичко се случи отново.

Зак я притегли още по-близо. Усещаше треперенето й като свое.

— Искаш ли да поговорим за това?

Тя отвори очи и го погледна недоумяващо.

— Не мога — отвърна. — Моля те, опитай се да ме разбереш, причината не е в теб. Ако можех, щях да говоря… Просто не съм в състояние. Поне засега.

Гърдите на Зак се стегнаха. В бледата светлина на фенера той видя как в очите й още се оглеждаха мъчителните спомени.

— Няма нищо — пошепна Зак. — Щом не искаш, не говори — бавно повдигна лицето й, за да потърси огънчетата в зениците й. — Но знай, че ако имаш нужда от мен, аз съм тук. Става ли?

— Става — едва чуто отвърна тя. Опита се да се усмихне, но устните й още трепереха. Сърцето на Зак се сви от съчувствие.

Той угаси фенера и двама легнаха на неговия чувал. Прегърна я плътно до себе си, сложи главата й на вдлъбнатината под рамото си. Помисли си дали тя съзнава, че пръстите й се отпускат на гърдите му.

За Зак това бе колкото приятно, толкова и мъчително. Много трудно беше да я държи така плътно, да чувства всяка извивка на тялото й и да забрави, че тя е жена — красива и желана. Все пак успя да прогони тези мисли от съзнанието си. Просто я държеше в ръцете си, горд от това, че може да й даде малко от нужното й спокойствие.

Галеше я по ръката, а Ранди се притискаше разнежена и заравяше лице в топлата му шия. Устните му докосваха гънката на врата й, копринената извивка на бузата й, нежната брадичка. Харесваше му изпълнената й с доволство въздишка, топлия й дъх, парещ по кожата на врата му. Времето сякаш спря, когато устните му докоснаха крайчето на нейните устни. Изпита объркване, разумът му се съпротивляваше. Тя бе толкова примамлива, толкова безпомощно уязвима. Би ли се осмелил да отстъпи пред желанието, напиращо в кръвта му? Да опита още веднъж невинната съблазън на устните й, макар и само за миг…

За него решението бе вече взето. Леко приближи главата си…

Устните им се срещнаха. Отначало плахо, сладостно, проучващо. Зак понечи да се дръпне назад, но тя обви ръце около врата му и се притисна така, сякаш за нея нямаше нищо по-важно на света. Ранди наистина изпитваше точно това. Целувката беше сладка, пламенна, разчупваща преградите, които двамата постоянно издигаха помежду си. Тя впи пръсти във врата му и с наслада започна да гали кожата му. За миг се почувства ужасна егоистка — целувката и силата на тялото му й вдъхваха увереност. Още само миг, помисли си тя. Толкова беше хубаво да я държи в прегръдката си. Когато Зак я докосна, мрачният студ започна да се топи. Боеше се единствено от мига, когато устните им щяха да се разделят.

Той се отдръпна и на нея й се прииска да извика от мъка. В следващия момент обаче Зак пак бе до нея. Притискаше тялото й и я целуваше с нежните си жадни устни. Тя копнееше да се докосне до кожата му. Пръстите му изведнъж се плъзнаха под дрехите й. Насладата, която изпита, разтърси цялото й същество. Ръцете му внимателно обхванаха талията й. Ранди отвръщаше на целувките му със същата пламенност, с която той й се отдаваше. Такова чувство не бе изпитвала никога.

Паяците му рисуваха малки кръгове по кожата й и галеха издатината на гръдния й кош. Кожата й настръхна, обладана от непреодолима страст. Зърната на гърдите й се втвърдиха в очакване на неговите ласки. Сякаш четейки желанията й, ръцете му бавно се плъзнаха нагоре.

Тя пое дълбоко дъх, за да не може притокът на чувства да я задуши. Никога не бе изпитвала такава жажда в собственото си тяло. Искаше да прикове ръката му, да затвори очи и да се наслаждава вечно на чудното усещане от докосванията му.

Отвън се разнесе грохотът на гръмотевица. Въздухът бе пълен с мирис на земя и влага.

Зак откъсна устните си и със затворени очи се опита да се овладее. Дишаше задъхано. Толкова силно желаеше Ранди, че целият трепереше. А мътното му съзнание се питаше дали тя разбира това.

Ранди изстена недоволна. Светкавица процепи тъмнината. За миг пещерата се освети сякаш беше ден. Той отвори очи и видя на лицето й изписано силно желание. Как би искал вместо това да съзре върху лицето й сладостна удовлетвореност. Но знаеше, че ако сега не се спре, няма да може да се овладее никога.

Пръстите й докоснаха гъстата коса над врата му.

— Не спирай — чу я да шепне той. — Моля те, не спирай.

Копнежът в гласа й го прободе като с нож. По дяволите, помисли отчаяно Зак. Просто не трябваше да я целува. Гневно преглътна мисълта си. Там беше целият въпрос. Зак знаеше какво иска, само че не беше сигурен, че то ще е достатъчно добро и за двамата.

— Ранди — тихо и напрегнато прозвуча гласът му. — Това не е игра. Знаеш ли за какво ме молиш?

Ранди отмести поглед. Нима бъркам, питаше се с отчаяние тя. Нима няма право да харесва ръцете му, които я галят… които я докосват там, където никой друг не я е докосвал? Дори Кевин… Не биваше да мисли за Кевин. Не! Това би означавало да се върне назад към онзи свят, който заплашваше да я задуши — свят, от който искаше да избяга. Мисълта за Кевин означаваше студ, страх и тъмнина…

Зак беше светлина, топлина и енергия за живот. Чувстваше огънят на тялото му, пулсирането на кръвта в него. Сега имаше нужда от някого, към когото да се притиска. Имаше нужда от усещането, че не е така ужасяващо сама… Имаше нужда от Зак. При това толкова силно, колкото никой друг в живота й.

— Нуждая се от теб, Зак — пръстите й се заровиха в косата му. Тя притисна устни към уханната вдлъбнатина под врата му. Усети как бясно блъска сърцето му. — Моля те — прошепна настоятелно тя.

Сякаш целият свят се съсредоточи в тази единствена дума. За разлика от нея, Зак знаеше за какво го моли. Той долавяше дивото й безразсъдство и се разкъсваше между ада и рая. За него желанието да я има не бе нищо ново. Но заедно с него чувстваше някакво странно размекващо усещане, което не беше изпитвал към никоя жена, дори към Сюзан… Най-вече към нея.

Страстта му бе по-силна от всякога. Поне така му се струваше. Нещо повече — чувстваше, че тази жена му е потребна. Но нима това бе начинът? Като лечебен балсам за нейните нощни кошмари…

Настана напрегната тишина. Зак знаеше, че тя долавя желанието на тялото му, силния копнеж в ръцете, които я прегръщаха. Въпреки всичко той се колебаеше.

Нова светкавица разцепи нощта. Зак се изненада от онова, което видя за миг. По лицето й пробягна сянка на страх. В сините й очи, наред с колебанието, се четеше ням въпрос. Никога не я бе виждал така уязвима. Треперещите й устни го накараха да усети остра болка. Съвсем се обърка.

— Ела тук — притисна я до себе си.

Ранди затвори очи. Зак пое с търсещи устни дъха й. Тя се притисна сляпо в него, поглъщайки топлината му като слънчева светлина. Харесваше му начинът, по който се чувства в неговата прегръдка — гъвкава, но силна. Той изгаряше от желание да докосва всеки милиметър от тялото й. Започна да съблича дебелите й дрехи.

— Да ги свалим — прошепна дрезгаво той.

Ранди смъкна пуловера си. Бурята отвън се засилваше. Пещерата се озаряваше от мълниите. Ръцете на Ранди трепереха. Пламтящите от желание очи на Зак я плашеха и възбуждаха. Пръстите й едва се справяха с копчетата на ризата. Почувства върху дланта си неговата силна и сигурна ръка. Хиляди съмнения и страхове се бореха в съзнанието й. Зак свали ризата си и се зае с панталона. В напрегнатата тишина изсвистяването на ципа му прозвуча прекалено силно.

Зърна голото му тяло само миг преди да се мушне под завивките при нея. Крайниците му бяха дълги, покрити с тъмен мъх. Бе слаб и жилав.

Обви я с ръце. Притисна я към себе си. Плътта му направо я изгаряше с топлината си. Ранди чу рязко поемане на дъх и като в мъгла осъзна, че това бе самата тя. Зак сложи ръка на страната й. Нежната му ласка напълно контрастираше със силата на физиката му. Той повдигна глава и впери очи в нея.

— Това е най-невъзможното място за подобно нещо. Тъмна пещера със спален чувал за постелка — гласът му се сниши. — Бих искал да е друго.

Ранди целуна топлата му грапава длан.

— Няма значение — прошепна тя и беше искрена, защото изведнъж, сякаш от неговото докосване, всичките й съмнения и страхове изчезнаха.

Ръката му се плъзна надолу по шията й.

— Бих искал да мога да те виждам.

— Следващият път — усмивката й обаче беше напрегната, думите — изпълнени с необяснима нервност. Времето им бе премерено. Щом приключи с Гарет, Зак щеше да си замине. Животът му бе в Портланд, а нейният — тук. На Ранди й бе все едно. Дълбоко в себе си не очакваше нищо друго, освен безброй студени нощи, цял един безкраен, болезнено самотен живот. Искаше тези часове — този момент, независимо от риска. Независимо от цената. Затвори очи и сплете ръцете си на шията му — жестът й му казваше без думи, че има нужда от него.

Устните му жадно се прилепиха до нейните. Ръката му собственически улови гръдта й. Езикът й плахо потърси неговия. Почувства как това ускори диханието му — хареса й. Ръцете му я притиснаха още по-силно. Ранди усети възбудата му. Устните му проникваха дълбоко, целувките придобиваха едва ли не ярост, ставаха все по-диви в своята настойчивост. Езикът все по-агресивно галеше зъбите и небцето й, сякаш загребваше опияняващ мед. Тя почувства горещи вълни, прилив на неподозирана сила, каквато никога досега не бе изпитвала. Всяка клетка с болка се събуждаше за живот.

Галеха телата си без задръжки. На Ранди й се виждаше странно да лежи до него без каквито и да било прегради помежду им. Плътта й, преодоляла всички страхове и скрупули, сякаш се разтапяше в обятията му. Долавяше неговата жажда, усилието му да се владее, насладата от съприкосновението им. Зак я целуваше пламенно, всеотдайно. Само в ъгълчето на нейното съзнание се появи един въпрос — знаеше ли той, досещаше ли се…

Зак взе ръцете й и ги сложи върху гърдите си. Нейните докосвания бяха ту срамежливи, ту дръзки. Зак целуна ъгълчето на нейните устни и тихо изстена. Сърцето на Ранди силно трепна, когато достигна пулсиращата твърда топлина на неговото желание. Поиска да се дръпне, но той постави ръката си върху нейната. Силни, горещи и сигурни, пръстите му я заставиха да остане там. Тя разтвори дланта си и заопипва изгарящата възбуда — очертанията на нейната форма и материя — докато не останаха без дъх.

Когато почувства, че не може да издържи повече сладостта на своето доброволно изтезание, Зак дръпна ръцете й и ги сложи на кръста си. Едва доловимият протест на партньорката му се удави в дълбокото съприкосновение на устните им. Ранди почувства как лети в бездънна пропаст. Зак целуваше връхчетата на гърдите й. В тялото й като пролетни пъпки напираше топлина. Разтваряше се, обгръщаше ги с виталността на странен ореол. Ранди изстена от възбуда. Ръката на Зак опипваше вдлъбнатината на корема й, сякаш извайваше формите й — от пъпа надолу към бедрата и обратно. Сърцето й ускорено пулсираше. Между бедрата си чувстваше нарастваща тежест. Цялото й тяло бе гладно за неговите ласки. Сякаш в живота си бе очаквала тъкмо тях. Знаеше отлично какво точно иска. Бедрата й инстинктивно се вдигнаха, докато той продължаваше да я гали, довеждайки я до нежна лудост. От устните й се откъсна сподавен вик.

Обзе я непреодолимо желание. Искаше по-скоро да почувства над себе си и в себе си тежестта на тялото му.

— Зак… — името му прозвуча като дихание. Бе истинско чудо, че още можеше да говори. Пръстите й се впиха в раменете му. — Зак, моля те!

Той надигна глава да я погледне. Чертите на лицето му бяха напрегнати. Очите му я изгаряха. Уловена в техните мрежи, Ранди не бе в състояние да отмести своите. Жаждата, отразена в зениците му, трябваше да я изплаши, но вместо това тя разбра, че от този момент насам никога повече няма да бъде хладна и безчувствена. Неговата страст я топлеше, достигаше дълбоко в сърцето й.

Зак леко се приближи. Той сведе устни над нейните. Целуна я. Тя се вкопчи в раменете му, усещайки напрежението на неговите мускули, докато се навеждаше над нея. Телата им се сляха. Зак го направи безкрайно внимателно, без да бърза. Ранди имаше усещането, че ще се самовзриви от напиращите чувства. Дори тази нежна инвазия да бе причинила болка, тя не можеше да стигне до съзнанието й.

Зак бавно започна да се движи. Тялото й потръпна от лекотата на тласъците му. От копринения допир бедрата й се извиваха в сладостно очакване. Дъхът му галеше ухото й. Движенията му забързваха своя ритъм. Ръцете му я придърпваха все по-плътно в люлката на неговия скут.

Край нея и в нея изтрещя гръмотевица. Озова се в сърцето на бушуващата буря. Вихърът я въртеше, обръщаше, изнасяше до неподозирани височини, за каквито дори не бе и мечтала. Един последен умопомрачителен талаз я изтика на върха на планината и отвъд него. После тялото й замря за миг и започна бавно и свободно да пропада през времето, пространството… Единственото устойчиво нещо, което й служеше като опора в тази диво въртяща се, загубила своя център, вселена, бе Зак.

Когато се почувства отново на земята, Ранди все още се намираше в обятията му. Притисна лице в рамото му.

— Ти си знаел? — шепотът й прониза тишината. — Знаел си, че ми е за първи път. Че с никого…

Не можа да завърши изречението си. Не знаеше как да изкаже с думи онова деликатно нещо, което искаше да сподели. Пресипналият й глас я издаваше. Зак прибра влажния кичур от скулата й. Ранди плахо вдигна очи. В тях се съчетаваше учудване и благодарност. Харесваше я такава — мека, нежна, свенлива…

— Не бях сигурен — призна той. — Първоначално смятах, че е невъзможно. Но не можех да рискувам. Дойде ми като гръм от ясно небе, Ранди Пиърс!

Тя затвори очи. В съзнанието й изплува нежната плахост, с която я беше обладал. Гърлото й се сви.

— Зак — прошепна Ранди.

До устните й се докоснаха топли пръсти.

— Шштт! — пошушна той. — Не казвай нищо повече, Ранди. Обяснения не са ми нужни.

Тя целуна пръстите му. Очите й изразяваха онова, пред което думите бяха безсилни. Зак се обърна и я притегли до себе си. Ранди целуна голото му рамо и се отпусна върху него. Не искаше да мисли за утрешния ден. Нито да анализира случилото се помежду им. Когато се намираше в неговите прегръдки, нямаше и помен от ужасяващата тъмнина, от ледените пръсти на студа. Усещаше се в безопасност. Всичко останало беше без значение.

 

 

На следващата сутрин Ранди отвори очи. Пещерата бе огряна от бледи лъчи. Тя се разбуди моментално, усещайки леко нервно потръпване.

Нещо не беше наред. Чувстваше се така, сякаш в съзнанието й бе подадена команда „Тревога“. Затаи дъх и се опита да си изясни какво я смущава.

Тогава разбра. Въздухът навън беше напълно неподвижен. Дъждът беше спрял. Бурята — отминала. До слуха й достигна тихият протяжен вой на вятъра…

Зак спеше дълбоко. Връхлетя я споменът за изминалата нощ. Топла вълна заля цялото й тяло. Спомни си горещото убежище на ръцете му. След това се бяха любили. О, не. Тя го бе помолила да я люби!

Но за терзания нямаше време. Не можеше да се отърве от чувството, че нещо не е наред. Изпълзя от спалния чувал и грабна радиото — опитите й за свръзка пропаднаха. Чуваше се единствено леко бръмчене. Остави настрани апарата и се облече бързо, без дори да сплете косата си.

Навън от пещерата я посрещна мъгливо слънце. Погледна чистото синьо небе — не можеше да повярва, че снощи е вилняла такава буря.

Решително пое по пътеката нагоре. Пещерата гледаше на изток. Зад гърба й се извисяваше каменна стена, която стигаше сякаш чак до небето. На север мрачно се издигаше върхът. Ранди тръгна натам.

Не се наложи да върви дълго, за да открие онова, което търсеше. Премина през една козирка. Вятърът я блъсна в лицето — бръснещ, оставящ я без дъх. Беше студен и влажен. Духаше от югозапад — сигурен признак, че времето се разваля. Като допълнително потвърждение на мрачното й предположение по небето пълзяха облаци.

Ранди цялата настръхна. Сякаш бе попаднала в ледник. Обърна се и тичешком се върна обратно. Спъваше се и се подхлъзваше — досегашната увереност я беше напуснала.

Зак я чакаше в пещерата буден и облечен. Тъкмо навличаше якето си и изглеждаше навъсен като буреносен облак.

— Къде, по дяволите, ходиш?

— Нагоре към върха — задъхано отвърна тя. — Зак…

— Към върха? Сама? — той застана пред нея. — Да не си луда? Гарет може да е някъде там!

Гарет, рече си тя побесняла. В момента Гарет бе последната й грижа.

— Трябва да се махаме, Зак. Веднага! — тя коленичи и се зае с ципа на чувалите.

Зак я хвана за ръката и я вдигна нагоре.

— По дяволите, Ранди! Не ме ли чу! Изкара ми ума — събуждам се, а теб те няма! — ако не беше безумният й страх сигурно щеше да почувства скритата болка в гласа му.

Опита се да измъкне ръката си, но той я държеше здраво.

— Нищо не разбираш — извика тя. — Приближава нова буря! Не можем да останем тук!

Зак присви очи.

— Защо? Нали това направихме снощи.

Непоклатимото му спокойствие ужасно я дразнеше. Тя пое дълбоко дъх, за да овладее напиращия гняв.

— Това е друго. Нямаме достатъчно храна. Освен това нахлува студен фронт!

— Студен фронт? — в гласа му звучеше най-вече изненада. Той погледна към радиото, което лежеше върху раницата му. — Не съм чул да получаваш съобщение за времето.

Нещо в нея прещрака. Тя изтича пред пещерата и му посочи надвисващите тъмни облаци. Зак я последва, макар и неохотно.

Вятърът грабна косата й.

— Не може да се разчита на радиото. Много сме високо и сме ужасно отдалечени. Безсмислено е да оставаме тук. Няма никаква полза! — очите й бяха пълни със сълзи. — Защо не ми вярваш? Утре по това време целият този връх ще е затрупан от сняг! Тук горе не Гарет, а времето решава всичко. И ако веднага не тръгнем обратно, пак ще се случи най-лошото. Точно както преди!

Зак се изненада от истеричните нотки в гласа й. Целият се стегна — в съзнанието му се прокрадна неясна мисъл.

— Какво? — беше си наложил гласа му да изразява спокойствие. — Какво ще се случи пак?

— Същото, като с Кевин! — изкрещя Ранди. — Бурята, снегът… Веднъж виелицата ме догони. Втори път няма да го позволя. Чуваш ли, Зак? Няма да позволя!

Тя побесня и го задърпа, трепереща от ужас. Крещеше, плачеше, ругаеше, но онова, което го покърти, беше животинската уплаха в очите й.

„Ще стане същото, като с Кевин“. Викът й отекна многократно в съзнанието на Зак. Като погребален звън. Мозъкът му започна да сглобява картината на случилото се тогава. И Дан, и тя бяха казали, че Ранди е преустановила работата си като планински водач заради инцидент с неин близък. Този близък е бил Кевин.

Ранди е била пряк свидетел на нещастието.

Зак почувства отвращение към самия себе си. Аз я доведох тук, укори се той. Несъмнено бе виновен за тревогата й. Трябваше да се опита да облекчи болката, която сам бе предизвикал. Стига да е възможно, рече си мрачно той. Стига да е възможно.

Като в мъгла видя, че Ранди го блъска с юмруци по гърдите. Хвана китките й в ръцете си.

— Ранди! — тя въобще не го чуваше — хълцаше и се опитваше да се освободи.

Зак затвори очи, обгърна с ръце треперещото й тяло и двамата коленичиха. Беше толкова крехка в ръцете му. Струваше му се, че всеки миг ще се разпадне на милион парченца. Разтърси я леко — най-сетне оцъкленият й поглед изчезна. Тялото й потрепери и тя се строполи отгоре му.

Зак притисна главата й към гърдите си. Безмълвно започна да я успокоява. По шията си почувства горещите й сълзи.

След малко тихо прошепна името й.

— Ранди.

Тя бавно повдигна глава. Погледна го със замъглени от болка очи.

— Не мога да остана тук, Зак — плахо промълви тя. — Особено, когато наближава буря… Моля те, просто не мога…

От вида на треперещите й устни сърцето му се сви.

— Знам — той прибра един паднал кичур зад ухото й, потискайки желанието си да продължи.

Не искаше друго — само да я положи върху спалния чувал като снощи — да прогони от очите й този поглед, за да заблестят от страст. Въздъхна тежко. Взе ръцете й в своите. Вдигна я на крака, но не я пусна.

— Тръгваме ли? — попита тя.

Стисна по-силно ръцете й.

— Кажи само една дума и поемаме, скъпа госпожице.

Върху лицето й се изписа облекчение. В очите й се появи влага. Зак едва не изруга.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Надигна се и го целуна. Целувката й бе нежна и кратка. Ранди отстъпи назад и той имаше възможност да я огледа. Сякаш в този миг осъзна, че привличането им съвсем не е само физическо. Случилото се предишната нощ бе отворило очите му.

Не, не се стремеше към благодарността й. Дълбоко в себе си осъзнаваше, че иска повече от нея — мислите й, желанията й, нейните надежди и мечти.

Може би повече от онова, което тя бе готова да му предостави.