Сандра Джеймс
На север от рая (11)

Десета глава

На следващата сутрин Ранди се събужда необичайно дълго. Не можеше да се измъкне от прегръдките на съня. Смътно си спомняше, че е прекарала нощта на твърдата студена земя. Въпреки това, кой знае откога не се беше чувствала толкова уютно…

Беше й нужна цяла минута, докато разбере, че тялото на Зак се намира плътно до нейното. Ранди се вцепени, мислите й се объркаха от прилива на възприятия. Главата й бе върху жилестата му гола ръка. Мускулестите му бедра се допираха до нейните и по цялото й тяло нахлу една по-различна енергия.

Младата жена не смееше да мръдне. Съзнанието й трескаво работеше. През нощта Зак бе отпуснал ръка върху нея. Сега върховете на пръстите му едва докосваха вдлъбнатината на гръбначния й стълб, но на Ранди й се струваше, че я прогарят с огън. Как би могла да се измъкне, без да го събуди? Повече не се върна към тази мисъл. Бавно повдигна глава и изведнъж видя, че Зак я гледа право в очите.

Сърцето й заби учестено. Въздухът се изпълни с напрежение. Лежаха толкова плътно — като любовници след дълга, утоляваща неистовата жажда, нощ. Ранди търсеше някакви думи, за да наруши наситеното със скрито електричество мълчание.

— Зак…

— Недей — обади се той. — Не казвай нищо.

В гласа му имаше нещо, което й бе трудно да определи. Предупреждение или молба? Тя го гледаше напрегнато. С изненада откри същото неспокойствие и у него.

Стори й се развълнуван, може би дори гневен. Тя почти усети тока, който протичаше по тялото му. Ръката върху кръста й конвулсивно се стегна. Очите му се впиха в нейното лице, сякаш искаха до го изпият.

Недей, крещеше разумът й. За Бога, Зак, не прави това.

Мрачното му напрегнато изражение извикваше в нея желание да скочи и да избяга. Плашеше я тъмният трепет, който обземаше тялото й. Главата му се сведе над нейната. Ранди не можеше да откъсне очи от устните му — сурови и въпреки това толкова чувствени.

Недей, помисли си отново тя. Не ме докосвай. Не ме гледай…

Целуна я по устните. Тя издаде стон, или само така й се стори? Вдигна ръце, за да го отблъсне, но вместо това го прегърна с всичка сила. Устните му бяха плътни и ненаситни. Не й причиняваха болка. Зак я целуваше жадно, с някакво трескаво отчаяние. От това сърцето й се изпълваше със съчувствие. Не, той не вземаше от нея. Имаше чувството, че търси нещо.

Зак, каза си тя, какво правиш с мен?

Зави й се свят. Едва дишаше. Не можеше да мисли. Способна бе единствено да чувства. Да чувства онова внезапно силно желание, което никога досега не бе изпитвала. Неговата близост я обгръщаше, завладяваше, притежаваше. Очите й се затвориха от остра, почти болезнена наслада.

Ръцете й започнаха да се движат хаотично, почти своеволно. Пръстите й се впиха в жилестите му ръце, поеха скритата в тях сила. Ранди усещаше гладката му топла кожа.

Пръстите на Зак се заровиха в тъмната й коса. В начина, по който я прегръщаше и целуваше, настъпи промяна. Устните му я измъчваха, предизвикваха изгарящо желание. Ръцете му се плъзнаха към бедрата й. Притисна я още по-плътно. Сърцето й заби лудо. Телата им сякаш се сляха в един безкраен, пиян от желание миг.

Тогава Зак си даде сметка, че ако в този момент не спре, повече никога няма да се овладее. Дланите му се протегнаха надолу, нежни и успокояващи. Целувката му доби лекота.

Докосна първо единия край на устните й, после — другия. Пръстите му погалиха нейния гръб. Той прибра ръката си.

Но не намери сили да я освободи напълно. Продължи да я държи като пленница, зашеметен от току-що случилото се… Чудеше се дали ще намери сили, за да върне нещата назад.

Ранди отвори очи — замаяни и мътни. Зак видя на лицето й внезапното желание — същият порив, който бе водил и него досега. Устните й го очакваха разтворени — блестящи от влагата на неговите целувки. Това беше всичко, повече нищо не можеше да направи, за да се въздържи… да не я притегли под тръпнещото си от вълнение тяло, за да се загуби в нежността на нейната плът.

Но когато погледът й свенливо се отмести, със Зак стана нещо неочаквано. Обзе го необяснимо чувство за собственост над тази жена. Почувства се неин закрилник. Може би тя щеше да извие главата си настрани, но той не й позволи. Дланта му нежно погали страната й и се спря на врата. Опря челото си до нейното и затвори очи. Изчакваше да затихне пулсирането в тялото му.

Няколко минути в палатката се чуваше само учестеното им дишане.

Скоро Зак усети върху лицето си погледа на Ранди. Вдигна очи. От смущение тя навлажни с език устните си.

— Защо, защо направи това? — очите й търсеха неговите. Ранди владееше гласа си, но не и сърцето. Чувстваше се виновна, заради някаква си налудничава причина, свързана с Кевин. Все още беше смутена от напиращото в нея желание. Тя бързо сведе поглед, да не би Зак да прочете онова, което бе изписано върху лицето й.

Той я гледаше вторачено. Наистина бе успяла да го прикрие. Интонацията в нейния глас дори му подейства обезкуражаващо. Странно — този нюанс засилваше желанието му за покровителство. Зак разбра, не напълно, по-скоро в общи линии, какво го питаше тя и защо. Подобни чувства нямаха място в техните отношения, в тяхната мисия. Щом намереха Гарет, всичко щеше да приключи. Защо да започват нещо, което няма да се увенчае с успех?

Зак изглеждаше напълно объркан и неспособен да й обясни. Част от него дори негодуваше, че тя пита. Вчера, когато го изведе от онзи проклет сипей, му се искаше да я прегърне. Искаше му се да я целува по плачещите очи, да извика на лицето й ново изражение. Изражението, което бе видял преди малко.

Дали това се дължеше на нейната затвореност? Прегръдката бе сварила и двамата неподготвени. Нейната реакция го изненада. Не й бе оставил време да спусне бариерите, с които толкова упорито се бранеше. Под привидната отчужденост и хладина се таеше темпераментна жена. Затова ли я беше целунал? За да провери какво се крие под ледената повърхност? Но той вече знаеше. Вече се бе докоснал, бе видял нейната страст и плам. Колкото и да се опитваше да скрие вълнението си, то бе налице.

Зак се дръпна толкова рязко, че Ранди неочаквано се почувства гола. Остана на мястото си под завивките, загледана в изправящия се мъж.

Той прокара пръсти през косата си.

— Не знам — рече Зак най-после. — Просто се случи, нали? Вече е късно, не можем да го променим. Можем единствено да забравим за станалото.

Гласът му прозвуча по-грубо, отколкото би искал. Дори се ядоса — на себе си — че се бе увлякъл, и на Ранди — че не се бе въздържала. Видя лицето й — бяло и румено, преди да обърне глава и да затвори очи. След миг тя отметна спалния чувал, стана и безмълвно взе от ъгъла дрехите си.

Когато минаваше покрай него, въобще не вдигна глава.

— Закуската ще е готова след малко.

— Ранди — протегна Зак ръка. Тя нарочно я отбягна, вирвайки рязко брадичка.

— Да?

Той присви очи. Лицето й изразяваше отчужденост и безразличие. Беше го изхвърлила от живота си спокойно, без да й мигне окото. Сякаш никога не бе съществувал.

Зак поиска да й се извини, но не знаеше как. Отпусна безпомощно ръка.

— Мислех да стигнем до дърварския лагер още днес.

— Добре — гласът й бе безизразен като неговия.

— И до пещерата, ако имаме време.

Поне успя да привлече вниманието й. Дъхът й изсвистя в ухото му. Ранди го погледна недоумяващо. Зак не наведе очи. Напротив, наблюдаваше я не по-малко предизвикателно.

— Няма да може — отсече тя. — Вчера не исках да те плаша, но изкачването до пещерата е много по-тежко от досегашното. Ти ще останеш тук, а аз…

— Не.

— Не съм новачка, господин съдия! Мога да преценя, когато в местността е минал човек.

— Това няма нищо общо с моето идване.

— Какво искаш да докажеш тогава? — сопна се Ранди.

Той я изгледа продължително и рече:

— Може би това, което и ти.

Видя го как протегна ръка да вземе панталоните си. Едва не тропна с крак от яд. Мъглявият му отговор по-скоро я смути.

Зак вдигна очи и улови погледа й.

— Трябва ми Гарет, Ранди. Ще направя всичко необходимо, за да го открия.

Гласът му бе тих, но от него по гърба й пролазиха мравки. Устните му се опънаха решително. Светлината в палатката бе съвсем слаба. Въпреки това очите му светеха. Той нямаше да промени решението си. Не си струваше дори да опитва да го разубеждава.

— Трябва да решиш, преди да сме тръгнали — отвърна тя. — Не можем да стигнем до лагера и до пещерата в един ден. Още повече, ако искаме да се върнем тук, преди да е мръкнало. Освен ако не предпочиташ да пътешестваш през нощта. Като се има предвид как понасяш височините, току-виж се оказало, че за теб това е по-добрият вариант. Аз обаче не бих поела такъв риск.

Тя му се подиграваше. Да можех да й се изсмея, помисли си Зак. Каква картинка само представляваше в дългото си бельо, с дрехи в ръцете и разгневено лице. Въпреки цялата си нахаканост Зак не смееше дори и да помисли за изкачване до пещерата — както денем, така и нощем. По очите на Ранди разбра, че е наясно.

Не му даваше никакъв избор. Той разбираше това много добре!

— Днес ще отидем до дърварския лагер — кратко направи избора си Зак. — Може да се повъртим наоколо, да поогледаме.

Тя кимна с глава и излезе навън.

Зак знаеше, че я е ядосал с упоритостта си. Но не това го притесняваше. Не можеше да забрави как го бе погледнала, точно преди да се измъкне от спалния чувал. Не му беше приятно, че тъкмо той бе предизвикал това нейно изражение. В мига, когато очите им се срещнаха, чувствата й бяха съвсем ясни — обида и уязвимост. По-добре така, помисли си Зак.

Колкото и невероятно да звучи, тя го привличаше. Дори не беше мечтал да му се случи подобно нещо. Ако трябваше да се подчини на порива на тялото си, той и Ранди нямаше никога да излязат от тази палатка.

Но нямаше да намерят и Гарет.

Не, Зак не можеше да си позволи да забрави защо бяха там. Не биваше да мисли за нея по друг начин, освен като за свой водач — единствена връзка с Гарет.

 

 

Денят беше копие на тяхното настроение — мрачен и злокобен. Тъмни облаци забулваха голата част на върха.

Закуската мина вяло и се канеха да потеглят, когато се чу пукането на радиото. Ранди бе разделила багажа — продуктите, които можеха да останат, бяха отвън. Зак тъкмо ги подреждаше в палатката, затова тя взе апарата и се обади.

— Ранди? Аз съм, Дан — прозвуча гласът на човека отсреща.

— Дан! — възкликна тя. — Много се радвам да те чуя.

— И аз теб. Как си, Ранди?

Загрижеността му я трогна. Гърлото й се стегна.

— Добре съм — прошепна тя.

— Не увъртай, момиче.

— По-добре, отколкото очаквах — усмихна се плахо тя, доволна, че Зак е още в палатката.

— А Гарет?

— Досега, нищо. Днес се качваме в лагера на дърварите, а утре — до пещерата.

Дан въздъхна.

— При нас — също нищо ново. Преустановихме въздушното издирване заради плътната облачност — настана кратка пауза. — Има нещо друго обаче.

Кожата й настръхна.

— Какво?

— Вчера двама от отряда претърсваха на юг от вас. Единият паднал лошо и е ранен…

Паднал… Ранди чу само това. Споменът нахлу неудържимо. Зави й се свят. Гласът на Дан отново достигна до съзнанието й след мигновеното заглъхване.

— Било привечер, движили се през някакъв сипей, загубили пътеката. Единият е доста одран, другият е със счупена ключица.

— Но са добре, нали? — гласът й бе напрегнат.

— Ще се оправят — увери я той.

Радиото запращя и бяха принудени да прекъснат връзката. Ранди прибра апарата в раницата — ръцете й бяха студени и потни. Новината събуди множество спомени за Кевин. Беше много доволна, че Зак се отказа от пещерата днес. Не беше сигурна, че би могла да се справи.

Усета нечия сянка. Вдигна глава и видя Зак.

— Инцидент ли е станал?

— Да — тя му разказа с тих глас за мъжете в урвата.

— А издирването от въздуха? — попита той след мрачно мълчание.

— Отменено е заради плътната облачност.

Зак тихо изруга.

Ранди остана на колене.

— Според мен въобще няма полза от хеликоптер — отсече тя. — Гората е много гъста. Нищо не може да се види. Звукът от мотора се чува на километри наоколо. Дори да е във високата част, Гарет ще има достатъчно време да се скрие.

Не това искаше да чуе Зак. Той прокара пръсти през косата си — притеснението му повече не можеше да бъде потискано. Ами ако всички грешат? Ако Гарет не е тръгнал към планината? Ако се е качил на автостоп при някой нищо неподозиращ шофьор? Би могъл да е на стотици километри от тук!

— По дяволите! — промърмори той. — С това темпо никога няма да го открием. Сега вече го търсят двама души по-малко.

Ранди сведе глава, изпълнена с неприязън. Каква глупачка беше! Как можа да помисли, че Зак Корбет има сърце. Той бе заявил намеренията си доста ясно. Искаше Гарет и не го интересуваше нищо друго. Тази целувка сутринта… Не пречеше, стига Ранди отново да поеме своя дял в намирането на Гарет. Глупаво бе да мисли, че той би могъл да има някакъв друг интерес към нея.

— Това ли е всичко, което искаш да кажеш? — попита тя. — Разбирам, че не познаваш двамата пострадали, но толкова ли не можеш да проявиш поне малко съчувствие? Катерили са се, за да ти помогнат…

От главата на Зак, в миг изчезна всичко. Той протегна ръце и сграбчи Ранди за раменете.

— Не се опитвай да ми приписваш безразличие — просъска гневно. — Съжалявам, че хората са пострадали, но вината не е моя! Гарет стреля в приятеля ми Лари. Господи, той стреля, за да го убие! Някога ти да си помислила за това? Лари има жена и две малки деца, Ранди. Наложи се аз да кажа на Пеги за състоянието му. Това беше най-ужасното нещо в живота ми. Знам какво мислиш. Че преследването на Гарет е лично отмъщение. Може. Може да не си съгласна с мен. Всъщност вече не знам дали искам да ми помагаш. Но според мен, единственият начин да се направи нещо за Лари, е да бъде открит Гарет.

Той я пусна така внезапно, че тя едва не загуби равновесие. После вдигна самара, метна го на гръб и потегли.

Младата жена го изгледа, разкъсвана от пристъпи на гняв и срам. Зак беше прав. Грешката беше нейна. Въобще не бе и помислила за Лари, когато говореше с Дан за двамата спасители. Беше се върнала в отминалото време, в своите болезнени спомени.

Той беше прав и за друго. Независимо дали го знаеше, или не, неговата решителност да открие Гарет наистина можеше да бъде наречена отмъщение.

Тръпките, които я полазиха, не бяха от студения, влажен въздух. Настръхна от страх като си помисли, докъде би стигнал Зак, само и само да намери Гарет. Не можеше обаче да го остави сам. Просто не можеше.

Ранди въобще не се замисли за мотивите си — не се осмели. Достатъчно й бе да приеме, че има ангажимент към Зак, независимо редно ли беше това или не. Грабна самара и затича след него.

Когато го настигна, едва дишаше.

— Зак — хвана го тя за ръката. — Зак, спри, моля те!

Той бавно се обърна. Стискаше челюсти, но лицето му оставаше спокойно.

Под пръстите си Ранди почувства твърдите възлести мускули. Нарочно не дръпна ръката си. В главата й напираха много мисли, но от пресъхналото й гърло не излизаше нито дума. Изпитваше желание да му каже, че е нямала намерение да го обиди… Че не е искала да бъде жестока. Независимо дали той признава, или не, тя бе наранила гордостта му.

— Какво, Ранди?

Безмълвното му достойнство беше като шамар в лицето й. Гледаше право в нея, през нея. Напрежението изсмукваше смелостта й.

Ранди мълчеше. Той присви очи.

— Кажи ми — бавно заговори Зак. — Кажи ми защо въобще прие да дойдеш?

Този въпрос не й помагаше. Но трябваше ли да очаква друго, след всичко, което му бе сторила? Все пак, когато го погледна, не видя нито гняв, нито злоба. Само дълбоко, изгарящо напрежение в очите. То я предупреждаваше, че спътникът й вижда твърде на дълбоко…

Объркано дръпна ръката си. Зак изглеждаше толкова висок, силен и стабилен — вятърът вееше косите му, планината се извисяваше зад гърба му.

Но Ранди усети неговата напрегнатост, неговата отдалеченост. За миг всичко се обърка. Сякаш бе попаднала във вихрушка от ветрове, които я мятаха във всички възможни посоки. В последните няколко дни животът й се промени. Заради Зак бе нарушила клетвата си никога повече да не стъпва в планината. Той бе събудил заспалите демони на миналото. Беше я накарал отново да мисли за Кевин. Да чувства неща, които не искаше да чувства…

Би трябвало да го мразя, помисли си Ранди. Да го мрази за това, че върна всичките й скрити болки и страхове…

— Вече ти казах, Зак — тя гледаше как пулсира вената на шията му. Дори не можеше да намери сили, за да вдигне очите си. — Нямах друг избор. Нямаше друг подходящ. Освен това съм задължена на Дан.

Настана тишина. Вятърът тихо простена. Над склона се стелеше тънка мъгла.

— А сега какво? — обади се неочаквано Зак. — Промени ли се нещо? Ако имаше възможност за избор, би ли си тръгнала?

Тя затвори очи, сърцето й отчаяно се свиваше. Дявол да те вземе, Зак! — изруга на ум. Защо трябва да ме измъчваш?

Безмълвно поклати глава. За повече не й стигнаха силите.

— Защо?

Защото ме докосна. Защото ме държеше в ръцете си през дългата самотна нощ и ме опази от тъмнината… Защото ме накара да се чувствам в безопасност, спокойна — каквато не съм се чувствала от много, много време… Защото само с една целувка събуди нещо в мен, което дори Кевин не бе успял да събуди…

Последното бе най-трудно за признаване. Откакто Кевин го нямаше, Ранди смяташе, че любовта й към него не е изчезнала. Чувстваше се обаче свързана със Зак по някакъв странен, необясним начин. Връзката бе толкова крехка, осезаема и нова, че тя не я разбираше напълно. Но повече не можеше да отрича съществуването й. Усети как ръката му, топла и силна, я хваща за брадичката и я повдига, за да го погледне. Изражението му бе коренно различно. Хладината и дистанцията бяха изчезнали. Въпросът в очите му, необичайната плахост и очакване, я разтърсиха.

— Защото исках да ти помогна — прошепна Ранди, съзнавайки, че това е самата истина. — Искам да направя каквото мога, за да ти помогна.

Зак замълча. Пръстите му се стегнаха по-силно. Очите му се приковаха на устните й. Леко и нежно той погали с палец долната й устна. За миг Ранди помисли, че ще я целуне отново.

— Тогава да не губим време — чу го да произнася тихо. Ръката му се отпусна и Ранди се почувства изоставена. Но само за миг.

Току-що бе навлякла отново самара, когато усети, че ръката й е в неговата, че пръстите им са сплетени в изгарящо кълбо.

Странно, мислеше си тя по-късно, колко уверена се чувства така. Особено след като навлязоха все по-дълбоко и по-дълбоко в неизбродната пустош.

Сянката на планината се спусна над тях, докато изкачваха един малък склон. Ранди потрепери и се притисна към Зак. По гърба й пробяга странна тръпка. Дали не ги следят? Обърна глава и вдигна очи към един островръх дял надвесен над главите им.

Зловещото усещане я напусна внезапно, също както се бе появило. Въпреки това, докато вървяха, Ранди не сваляше поглед от склона пред тях. Започваше да разбира какво усеща Зак. Не беше редно да се отпуска, да забравя, че са тук заради един опасен престъпник.

 

 

Късно сутринта стигнаха дърварския лагер. Беше разположен на източния склон на планината, на няколкостотин метра под бивака им. Макар че маршрутът не беше пряк, преходът се оказа по-лесен и по-кратък от очакванията на Зак. Ранди прие с лека усмивка коментара му. Не пропусна да отбележи, че обратният път по всяка вероятност ще изминат два пъти по-бавно.

Откриха, че лагерът е напуснат преди около десетина години. По начина по който изглеждаше мястото, можеше да се заключи, че не е използвано поне половин век. Бяха останали само няколко постройки, но нито една не бе здрава. Изгнили дъски стърчаха на всички страни. В покривите, там където въобще ги имаше, зееха дупки. Зак се чувстваше дребен и уязвим, но за първи път усещаше магията на планината. Сякаш пътуваше назад във времето. Чувстваше се на милиони години от цивилизацията, при това не само във физически смисъл.

Облачността се беше разпръснала под напора на непреставащия вятър. Слънчевата светлина огряваше заснежения връх, който изпъкваше още по-ясно с острите си зъбери. За миг Зак си представи, че стои там, където не съществуваше никаква преграда между земята и небето. Бавно въздъхна. Беше красиво, но и страшно. Ранди го нарече глупак, загдето бе тръгнал след Гарет, пренебрегвайки фобията си към височините. Може би наистина бе такъв. Ако не постигнеше друго, поне щеше да му остане респектът и възхищението от природата.

Допреди малко Зак смяташе, че преходът до лагера е пълен провал. Нямаше следи някой да е идвал от години. Реши, че това е поредният загубен ден.

Още един, в който Гарет ще бъде на свобода.

Не отвърна нищо, когато Ранди му напомни, че трябва веднага да поемат обратно. Налагаше се да се върнат в бивака, преди да се е стъмнило. Вече бяха преполовили пътя. Спътницата му предложи да спрат за миг. Видя я как приклекна над земята. Движеха се по широк каменист склон, закътан от прищевките на вятъра. В усмивката му се долавяше завист. Бързината, с която действаше Ранди, потискаше самочувствието му. Зак клекна до нея, разбира се, не така грациозно. В душата му все по-категорично се надигаше едно усещане. И то бе много, много болезнено.

Очите им се срещнаха. Ранди му подаде резенче ябълка. Той го взе. Притесненията му за Гарет се изпариха. Вниманието му се насочи към жената до него. Предишната нощ и сутринта между тях се бе случило нещо. Нещо, което ги бе сближило. Зак не можеше да определи как, но бе сигурен, че Ранди също го чувства, независимо дали й е приятно, или не. Може би се дължеше на изолираността тук в планината, на първичната потребност от човешки контакт. Сега светът се ограничаваше до тях двамата. И Гарет…

Съдията си даваше сметка, че не са му нужни излишни усложнения. Че не бива да мисли за жената до себе си. Особено тук и най-вече в този момент. Въпреки това чувстваше, че е готов да приеме фактите, такива каквито са.

— Ранди.

Тя погледна към него — облизваше от пръста си лепкавият сок на ябълката.

— Кой е Кевин? — попита той едва чуто.

Въпросът взриви мирното съжителство. Зак разбра, че я е изненадал. Видя как лицето й пребледня. Тя гледаше като обезумяла. Клепките й се сведоха. Мълчанието сякаш нямаше край. Най-сетне Ранди промълви:

— Защо питаш?

Въпросът й, кой знае защо, го раздразни. Защото искам да знам. Защото трябва да знам, изкрещя наум Зак. Почувства как спътницата му с всички сили се опитва да се овладее. Това добре си личеше от равния й глас. Прииска му се тя да го погледне в очите. Втренчено я следеше — ще намери ли сили да го направи или не?

— Произнесе името му през нощта, докато се притискаше в мен. В мен, Ранди, извика мислено Зак. — Докато спеше.

Тя отвори раницата и внимателно прибра ножа, който бе използвала за ябълката. Челюстта му се стегна. Ако Ранди решеше да проявява упоритост, той нямаше да получи никога отговор на своя въпрос. В гърдите му се надигна гняв. Но нещо почти умолително в раменете й, в гордите, но строги форми под якето, го възпря.

Когато тя стана, Зак също се изправи.

— Кажи ми, Ранди.

Тя го погледна. Лицето й изразяваше единствено възмущение. В очите й проблесна мъка. Той съжали, че й причинява такава болка. И все пак желанието му да разбере надделя. Пристъпи и се озова пред нея. Обгърна раменете й с нежни, но силни ръце. Разбира се, тя можеше да се откопчи. Пръстите му обаче й напомняха, че не е свободна.

— Моля те — тихо каза Зак.

Странно, но тази единствена дума изведнъж промени всичко. Времето сякаш спря, докато тя го гледаше, без да мигне. Сърцето му се сви, защото видя как очите й подозрително заблестяват и се изпълват с влага. Въпросът я разкъсваше. Зак чувстваше с всяка своя фибра нейната болка. Ранди премигна веднъж, втори път. После изведнъж изражението й стана непроницаемо. Порази го бързината, с която се овладя.

Гласът й наруши напрегнатото мълчание.

— Кевин беше мой годеник.

Зак се намръщи.

— Беше? — той оглеждаше пребледнялото й лице. — Разделихте ли се?

Тя поклати глава. Стисна устни, сякаш да успокои внезапно треперене.

— Той загина — гласът й бе равен, но Зак почувства тръпката, пробягала по тялото й.

В съзнанието му се надигна подозрение.

— Къде? — попита тихо.

За миг помисли, че няма да му отговори. Ранди го гледаше право в очите — почти предизвикателно. Тогава Зак усети, как тялото й изведнъж се предаде. Сякаш я напусна и последната живителна сила. Тя кимна с глава към околния пейзаж.

— Тук ли? В планината? — попита той.

— Да — устните й едва помръднаха.

Сякаш някой внезапно заби юмрук в стомаха му. Сега започваше да разбира зловещата празнота в очите й. Не можеше да откъсне поглед от разстроеното й лице. За първи път истински се докосваше до онова чувство, наричано болка в душата.

— Инцидентът, за който говореше. Така ли…

— Да — прекъсна го тя и си пое дълбоко дъх.

Разбра и защо не бе искала да дойде с него в планината. И защо, напук на всичко, бе дошла. В ума му нахлуха още десетина въпроса, но сега не беше моментът. Ранди бе жена, която се пазеше. Насилието, упражнено до този момент, съвсем не бе малко.

Когато тя отново се дръпна, Зак я пусна. Направи го без желание. Усещаше вътрешна потребност да я гали и успокоява. Но долавяше, че точно сега спътницата му не би приела съчувствие. Проследи я с очи. Ранди направи няколко крачки с гръб към него и спря. Ако това се беше случило вчера, би определил държанието й като хладно и надменно. А също така — упорито или може би дори своенравно. Но сега… Сърцето му замря. Толкова е самотна, помисли си той. Въпрос на какво бе това? На избор или на принуда? Надяваше се да е второто, но подозираше първото.

— Съжалявам, Ранди.

Тя се обърна, кимна едва, но не го погледна.

Настъпилото мълчание беше почти непоносимо. Дори вятърът бе спрял. Зак се колебаеше дали да каже още нещо. Въпреки държеливия си вид, тя изглеждаше смазана и беззащитна.

Най-после той вдигна раницата й.

— По-добре да вървим… — прошепна.

В този миг се чу тих, зловещ гръм, почти като при светкавица. Отначало Зак не можа да определи откъде идва. Небето бе много ясно за гръмотевична буря. Погледна уплашено стръмния склон над главата на Ранди. С ужас забеляза няколко големи камъка, които с бясна скорост се носеха по склона право срещу тях.