Сандра Джеймс
На север от рая (10)

Девета глава

Странно, колко бързо се промениха нещата, мислеше по-късно Зак. Не разбираше защо и как, но сякаш ги бе свързала някаква невидима, необяснима нишка. Все още не беше наясно какво чувства. Малко се притесняваше от мисълта, че Ранди е видяла онази част от него, която никой не познаваше. Чувството, което напираше в душата му, бе твърде силно, но непреодолимо.

Сега тя вече знаеше — Зак съвсем не е онзи силен и неуязвим мъж, за когото се представя. И той като нея бе само човек, нелишен от слабости.

От друга страна Зак разбра, че Ранди не е нито толкова хладна, нито толкова отчуждена, колкото му се бе сторило в началото. Тя също изпитваше болка, но притежаваше сила, каквато рядко се среща в днешния свят. Нещо в него му нашепваше, че тази жена е твърде опасна за него. И то по някакъв особен начин — почти толкова, колкото самия Гарет.

Стигнаха набелязаната цел късно следобед, без нови усложнения. По нетърпението, с което спътницата му гледаше бързо залязващото слънце, Зак разбра, че тя смята да направят бивака, колкото се може по-скоро. Едва когато приключиха с това задължение, той успя да огледа околността.

Планинската полянка наподобяваше истинско светилище — царство на тишината и спокойствието. До обонянието достигаше тежък мирис на бор. Зак си представи това място през лятото, отрупано с ярки горски цветя.

Ранди му подаде чиния със задушено. Изражението му явно издаваше за какво мисли.

— Красиво е тук, нали? — попита тя.

Зак кимна и седна на земята, за да може да крепи чинията върху коленете си.

— Чудех се как изглежда това място през лятото.

За миг лицето й грейна. После, също толкова бързо, радостта изчезна. Зак имаше чувството, че усмивката й е малко пресилена.

— Чудесно е. Има много цветя, диви животни… Веднъж срещнах една сърна със сърненцето й. Разбира се, друго е да видиш всичко това със собствените си очи.

Едва доловимото неодобрение в гласа й го накара да вдигне очи от чинията си. Веждите й помръднаха пренебрежително. Зак не се засегна.

— Сигурно си права — усмихна се той добродушно и продължи да се храни.

— Все още не си ми казал нищо за фобията си.

Зак постави нов залък в устата си и бавно го сдъвка.

— Знаеш ли, тази консерва е много вкусна — отбеляза небрежно той. — При това зеленчуците не са на прах.

— Сушени са. Но не смятам, че можеш да се измъкнеш като смениш темата, съдия Корбет!

— Мисля, че се договорихме да ме наричаш Зак.

— Така е — раздразнено рече тя.

— Тогава защо нарушаваш споразумението? Аз ти викам Ранди.

— Доколкото си спомням — мрачно каза тя, — ти не само ми викаш Ранди, но неотдавна така го изкрещя, че целият свят чу.

На Зак не му беше лесно да проумее собствените си чувства. Трябваше да се засрами. Беше се държал като истински глупак. Или да й благодари. Нали му помогна да се измъкне. Защо изпитваше единствено облекчение.

— Екстремните обстоятелства изискват спешни мерки — увери я той, когато преглътна залъка си.

Ранди въздъхна. Нямаше да й бъде лесно да се прави на ядосана или възмутена. Несъмнено тази негова нежна бодливост й харесваше. Тя бе различна от онова, което си бе представяла — напрегнат, вглъбен само в себе си мъж.

Остави чинията настрани.

— Наистина, Зак, редно беше да ме предупредиш, че имаш фобия към височини.

Той се поколеба, но за малко.

— Добре, и какво щеше да стане, ако те бях предупредил. Щеше ли да тръгнеш с мен да гоним Гарет?

— Естествено, че не — възмутено възкликна Ранди.

— Ти също не ми каза, че ще трябва да спя на открито и да треперя от студ, вместо да прекарваме нощта на топло в палатката. И то само защото се плашиш от тъмното. Мисля, че сме квит.

Олимпийското му спокойствие я вбесяваше.

— Не е същото и го знаеш много добре!

— Така ли?! Според мен пък е същото. Идвам тук чак от Портланд, Ранди. Днес минах по ръба на пропастта. Следващият път ще е по-лесно. Знам. Дори, ако трябва да лазя на колене, пак няма да се откажа.

Ранди го гледаше с учудване. В гласа му нямаше нито арогантност, нито самоизтъкване. А би предпочела именно тях! Щяло да му бъде по-лесно следващият път… Нима? Тя се бе отказала да спи на лампа от месеци. Смяташе, че е победила своя страх. Оказа се, че само си е въобразявала. Що се отнася до Зак, жалката издатина, която бе преодолял, изглеждаше като разходка в парка, в сравнение с онова, което ги чакаше. Дали всъщност самата тя не правеше глупост? Не преиграваше ли? Ранди въздъхна и разсеяно се зае да разчиства след вечерята. Скоро всичко щеше да се изясни.

Няколко минути по-късно тя извади палатката и Зак изненадано я погледна.

— Хей — рече той, — вярно е, че преди малко ти разправях разни работи, но не съм искал да проявявам насилие. Не е задължително да използваме палатката! Можем да спим под звездите.

Лицето му изразяваше съчувствие, но не и съжаление. Последното Ранди не би могла да понесе. Изкушаваше се да се съгласи с него, но ако го направеше, щеше да загуби битката със собствения си страх. Нещо повече, въобще нямаше да има такава битка.

— Не — гласът й беше тих и спокоен. — Трябва да я опънем. Можем да приберем там нещата. Освен това през нощта няма да ни е толкова студено.

Зак я погледна зачудено, но тя не реагира.

— Мисля, че е време за радиовръзката — измърмори той. Явно се колебаеше. — Ще им кажа, че лагерите, които планирахме първоначално, отпадат.

Зак я гледаше напрегнато.

— Нямаш нищо против, нали?

Ранди бе спокойна. Още когато Зак предложи да направят само един временен лагер, тя се изпълни с подозрение. Ясно й беше, че ще се стигне до това да останат в него по-дълго от предвиденото. Е, поне не беше неподготвена.

— Имаме храна за малко повече от седмица — предупреди го тя. — И им напомни, ако обичаш, уговорката редовно ни съобщават прогнозата за времето.

Ранди се наведе и се приготви да разпъва палатката. Все де не спираше да разсъждава върху думите му. Ужас започна да стяга гърдите й — едва дишаше. Как щеше да издържи тук горе цяла седмица?! Толкова неща я връщаха към кошмарите от които мислеше, че се е отърсила. Измъчваше я чувство на вина, болката от загубата на Кевин я разкъсваше. Само една мисъл я успокояваше донякъде — би могло да бъде много по-зле. Можеха да са горе, на Маунт Хоуп.

— Ето прогнозата — подаде й Зак радиото.

Ранди слушаше внимателно, докато дежурният предаваше информацията. Предвижданията не бяха лоши, но и не вдъхваха много надежда. В близките няколко дни се очакваше нахлуване на висока облачност. Попита и за състоянието на Лари, приятеля на Зак. Промени нямало. Нямаше нищо ново за Гарет. С крайчеца на окото си видя, че Зак се отдалечава. Когато свърши разговора, инстинктивно го потърси с очи.

Вятърът виеше тъжно и самотно. Сърцето й се сви. После го видя. Стоеше на няколко метра с лице, вдигнато към небето. Профилът му изглеждаше остър и нерешителен, тъмнорусата му коса се вееше от вятъра. Видът му напълно отговаряше на дивата и непредсказуема природа наоколо. Когато проговори, в гласа му имаше и мъка и закачка.

— Странно — измърмори Зак. — Никога не съм си падал по звездите, но такива наистина не съм виждал. Тук горе те са…

— Различни? По-ярки от всичко на света? По-близки? Сякаш можеш да ги стигнеш с ръка?

Тя не си даваше сметка, че говори, докато той не се обърна. Очите им се срещнаха в тъмнината.

— Ти също го чувстваш — каза той нежно.

— Не, вече не — въздъхна младата жена.

В гласа й се усещаше горчива нотка. Зак я погледна.

— Но си го чувствала.

— Да — съгласи се тя едва чуто. — Веднъж.

Зак протегна ръка и хвана пръстите й. С другата ръка обгърна раменете й и я поведе към един голям плосък камък. Той седна с кръстосани крака пред нея.

— Кажи ми — тихо започна той, — не мога да разбера… Защо човек изпитва нужда да се катери — той замълча за момент. — Дан спомена, че си била инструктор преди време. Значи катеренето не е било само хоби за теб?

Дали си дава сметка каква вътрешна борба предизвиква в съзнанието ми, помисли си Ранди. Катеренето бе последното нещо, за което й се говореше. Въпреки това реши, че е по-добре да му каже защо го прави, отколкото защо не го прави.

— Не — отвърна тя най-сетне. — Не беше хоби, макар че така започна. Баща ми беше луд по планините и от съвсем малка ме водеше със себе си. На мен ми харесваше. И не само заради предизвикателството. Тук е толкова тихо, спокойно, девствено.

Зак отиде да налее чай. Сложи чашата в ръцете й и отново седна пред нея.

— А изпитвала ли си страх? Сигурно е имало моменти, когато си се бояла?

— Разбира се. Нямаше да съм човек, ако не се страхувах. Но не бих могла да обясня с думи защо се катеря — тя леко се усмихна. — Сред алпинистите върви една пословица. Човек разбира колко го бива, когато изкачва върхове. Не става въпрос толкова за физическа сила, колкото за волята за успех. Защото след време цялото усилие се осъществява вътре в теб. Подтиква те да продължиш. Кара те да се чувстваш откривател. Може да си уморен и измръзнал, да си изплашен до смърт, но изведнъж там горе се чувстваш страхотно. И ти е безразлично дали преди теб е стъпвал друг, или не.

Зак вдигна взор към далечния връх. Звездите очертаваха конуса като с блестяща сребърна корона на фона на среднощната тъмнина. Невероятно красив е, помисли си той, и все пак страшен.

Отново погледна спътницата си.

— Но ти вече не изпитваш такива чувства.

— Не — гърлото й се стегна. Не можа да промълви нито дума повече.

Зак взе чашата от ръцете й и я издърпа да стане. Гледаше я толкова проницателно, сякаш я обръщаше като ръкавица с опакото навън.

— Защо, Ранди? Какво те накара да спреш да се катериш? Спомена за инцидент с твой познат.

Той щеше да продължи, но нещо в изражението й го накара да спре. Секундите бавно отминаваха. Сякаш с очите си видя как тя се затваря в себе си. Обгърна с ръце раменете й. Би се дръпнала, но прегръдката му беше стегната — напомняше й, че не е свободна.

Тя го погледна с безжизнени очи.

— Няма значение, Зак. Това се случи отдавна и не те засяга.

— Може би — съгласи се той. — Ти не ме попита, защо имам фобия към височина, но аз ще ти кажа. Когато бях на шест години, мащехата ми ме наказваше като ме заключваше на балкона, докато тя беше на работа. Стоях на четвъртия етаж, но на мен ми се струваше, че съм на четирийсетия. Сгушвах се до вратата, защото всеки път, когато погледнех надолу, ми прилошаваше. Боях се, че ще падна, ако мръдна дори на сантиметър. Ужасно ме беше страх. Така и не се отървах от тази фобия до ден-днешен. Но това не ме спря да дойда тук. И да гоня Гарет.

— И какво очакваш? — попита Ранди с нескрита заядливост. — Медал за храброст ли? Аз лично смятам, че постъпи глупаво, поемайки такъв риск. При подобни изсилвания хората загиват!

— Опитвам се да разбера, да стигна до същината на въпроса. Ти не си от типа жени, които се отказват за щяло и нещяло. Щом толкова си обичала този спорт, как си го зарязала заради едно нещастие?

Може би изразът „за щяло и нещяло“ накара Ранди да изтръпне. Изведнъж почувства, че сърцето й се вледени.

— Не разбирам какво общо имаш ти с всичко това — гласът й издаваше досада. — Причините са си моя работа. Толкова.

Тя отново се дръпна. Този път Зак я пусна. Изгледа я смутен и объркан. Ранди беше права. Наистина животът й не би трябвало да го засяга, но не беше така. По дяволите, не беше!

Той си спомни как спътницата му се бе изправила срещу него по-рано днес, безстрашна, с гордо изправени рамене. Не, тя не беше страхлива. Във всеки случай бе жена с невероятна способност за самоконтрол. Притежаваше скрито достойнство, но изглеждаше твърде съкрушена. Сякаш й липсваше искрицата.

Явно бе тук против волята си. Показа го недвусмислено още онзи ден, когато я посетиха в дома й. Въпреки това беше намерила сили да дойде с него.

Някой, или нещо, я е наранило дълбоко. Зак искаше на всяка цена да разкрие тайната на сърцето й. По дяволите, рече си той гневно.

— Само това ми липсва! — изруга на глас. — Въобще не бива да мисля за нея. Трябва да се концентрирам само в едно — намирането на Гарет!

Обеща си, че отсега нататък ще прави само това.

 

 

Втора поредна нощ Ранди имаше проблеми със съня, докато мъжът до нея спеше спокойно. Този път обаче будуваше не заради тъмнината. Съзнанието й трескаво повтаряше последния изминал час. Зак беше пожелал да разбере нещо за Кевин. Дали не трябваше да му каже? Премълча само защото се боеше. От какво, попита я вътрешният й глас.

Не знам! Той е различен, различен от Кевин, различен от всички мъже, които познавам… После изведнъж осъзна, че се страхува, защото заговори ли, докосне ли своята болка, сърцето й ще се отвори. Зак вече я бе накарал да чувства, да си спомня неща, които не желаеше. Това носеше риск, който не бе готова да поеме. Ранди беше приключила с рисковете. Беше се зарекла никога повече да не предизвиква провидението.

Но не можеше да не мисли за Зак, за малкото изплашено момче до вратата, което не смее да погледне надолу, за да не падне. Разкъса я мъчителна болка. Мащехата му… Така я беше нарекъл. Коя жена би могла да направи подобно нещо на едно дете? Колко ли още е изпатил, какви ли невидими белези крие в душата си? Ранди се замисли върху онези неща, които са оформили Зак, за да стане това, което е в момента. Неговата непреклонност, дори жестокост понякога… Редно ли беше да бъде винен за тях?

С усилие затвори очи. Дъхът й замря от болка. Спомни си вида му вчера, преди да тръгнат след Гарет. Беше го сравнявала с планината, а очите му — с гранит. Така непоколебими изглеждаха. Наистина ли беше толкова целеустремен? Съвсем ясно помнеше как спътникът й се държа този следобед. Видя й се невероятно такъв мъж да я кара да се разтапя от загриженост. Все пак той бе имал нужда от нейната сила, от нейната смелост. Волю-неволю Зак бе събудил у Ранди ново усещане. Когато го видя така изплашен, сам със своето отчаяние, сърцето й остана хладно като лед. Но когато ръцете му я обгърнаха, почувства истинска топлина, сякаш нещо в нея бе започнало да се топи. Това чувство я плашеше. Изглеждаше й странно и непознато. Правеше я още по-уязвима. Точно от това наистина не се нуждаеше. Не, той не беше хладен човек. А просто много решителен. Дори малко безмилостен.

Към действителността я върна силно изохкване. Чу и почувства как тялото на Зак се раздвижи. Усещайки, че нещо не е наред, тя затърси фенерчето. В слабата светлина видя изписаната на лицето му гримаса на страдание. Беше се опитал да стане, но мигновено бе паднал отново върху спалния чувал.

— Какво има? — попита тя напрегнато. — Кракът ли?

— Да! — посочи той левия си крак. — Опитах се да стана, но боли още повече.

Ранди не се замисли нито за миг какво да прави. Просто пристъпи към действие. Коленичи между стъпалата му и заопипва крака.

Прасецът на Зак беше целият вдървен. Той изпусна бавно дъх, докато пръстите й натискаха мускула. Методично и ритмично тя се зае да масажира, борейки се с твърдите възли. Зак се облегна назад и притвори очи. След няколко минути мускулът започна да се отпуска. Спазъмът беше преминал. Пръстите й усещаха топлината на тялото му, леката грапавост на окосмената кожа. В бързината не бе обърнала внимание облечен ли е и в какво. Сега си даде сметка, че съдията не е в дългото зимно бельо, а с доста оскъдни мъжки слипове. Тя приседна на пети и отдръпна ръцете си, сякаш ги беше опарила.

Зак се подпря на лакти и възмутено отвори очи.

— Ей — започна той.

Поруменялото й смутено лице го накара да замлъкне изведнъж. Той проследи погледа й.

— Боже мой — измърмори Зак. — Сега ли намери да се срамуваш от мен?! Забрави ли, че снощи спахме в един и същ спален чувал?

Ранди го стрелна с очи. В гласа му имаше повече болка, отколкото задоволство, но тя нямаше намерение да признае колко е шокирана от неговата голота. С малко възмущение чудесно щеше да прикрие своята несигурност.

Вирна брадичка. Огледа го доста делово и обстойно от горе до долу. Зак сякаш не забеляза. Лежеше все така отпуснат пред нея с разкрачени крака и леко повдигнато тяло. В следващия миг Ранди усети, че сега е неин ред мускулите й да се стегнат. Безпомощно сведе очи надолу. Погледът й се плъзна по здравите му ръце. Бицепсите му изглеждаха силни и възлести.

Откъде намери сили да заговори — Ранди така и не разбра.

— Извини ме, ако бъркам — любезно отбеляза тя, — но защо се оплакваше, че си измръзнал? Ти напълно го заслужаваш. Чудя се как издържаш така.

Той въздъхна и посегна към купчината дрехи, сбутани в ъгъла.

— Доста си сприхава днес — измърмори Зак и мушна краката си в наполеонките. — Какво има? Страхуваш се да заспиш, за да не те вземе Торбалан, така ли?

Сбърка. Разбра го в мига, когато я погледна. Ранди изглеждаше готова да заплаче всеки момент. Той, разбира се, не би имал нищо против подобно нещо, но от мълчанието, което настана, установи, че я е обидил. Не смееше да помръдне — чувстваше се несигурен като никога. Ранди бе вперила поглед в пръстите си. Зак протегна ръка и докосна брадичката й. После дланите му се отпуснаха върху раменете й. Някъде далече в съзнанието си се учуди на гладката й кожа. Повдигна бавно главата й, така че да срещне погледа й.

— Извинявай, Ранди. Не трябваше да казвам това. Не вложих нищо в думите си, кълна се — очите му бяха изпълнени с нежност. Ранди се почувства напълно обезоръжена, направо безпомощна. — Не ми се сърдиш, нали?

Гледаха се безмълвно. Ранди чувстваше близостта му и от това всяко нервче по тялото й бе напрегнато. Нещо става, помисли си тя уплашено. Нещо странно. Нещо прекрасно!

Ранди поклати глава. Това бе единственият отговор, който можа да даде.

— Сигурна ли си? — погледът му я изгаряше.

Очите му бяха като разтопено сребро. Не бе в състояние да откъсне очи, пък и не искаше. Откритието й я изненада почти толкова, колкото и я смути.

— Сигурна съм — пошепна тя.

— Тогава идвай в леглото — ръцете му се дръпнаха от раменете й. Това я накара да се почувства необяснимо гола и невероятно самотна. Зак се мушна обратно в чувала. За нейна изненада, той се обърна настрана, сякаш за да й направи място. Ръцете й се отпуснаха върху собствените й бедра и изведнъж се разтрепериха. Да спи до него при свързани чували беше едно. Това сега — съвсем друго. Съзнанието й се съпротивляваше, но за неин ужас тялото й копнееше за топлотата и спокойствието на неговата близост.

Той протегна ръка.

— Ако намеренията ми престанат да бъдат благородни, аз пръв ще те предупредя.

Очите й потърсиха неговите. На устните му имаше лека усмивка, но изражението му с нищо не я плашеше. Може би малко я дразнеше. Поне не й се надсмиваше. Ранди се опря на ръката му и се настани до него. Лежаха един до друг. Ръцете им се допираха. В палатката беше тъмно като в рог, но от близостта на Зак сенките на нощта отстъпваха далеч. Той сякаш прочете мислите й дългите му силни пръсти стиснаха по-здраво ръката й. Умът и сърцето й странно се успокоиха. След малко тя заспа.

Странната реакция на Ранди наистина удиви Зак. След малко тя се обърна настрана и се сгуши до него, инстинктивно търсейки топлината му. Той се скова за миг. Ръцете му бавно я обгърнаха. Изведнъж почувства, че най-естественото нещо на света е да сложи главата й на рамото си. Ръката му бавно се плъзна по гърба й, пръстите му несъзнателно отчетоха всяко ребро, гънката на талията. Ръстът й пасваше точно на неговия. Пръстите му докоснаха закръглената издатина на гърдата й. Типично мъжки порив се надигна у него. Дъхът му замря. Усети болезнено желание да гали меката кадифена издатина под дланта си. Все пак разумът му надделя над внезапния импулс. Чувстваше цената на този миг, но не разбираше нищо. Не знаеше какво става, нито защо. Просто беше така. Той бе човек, свикнал да разчита на инстинкта си. Харесваше му да чувства нейната мекота и сила, начинът, по който тялото й се нагажда към неговите контури. Косата й — гъделичкаща кожата на брадата му. Сладкият й женски мирис го упояваше. С радостен унес слушаше равномерното й дишане, усещаше топлината на дъха й във врата си. Странно, но нямаше никакво желание да смути този миг, давайки воля на сексуалните си желания.

Отвън вятърът виеше зловещо. Зак усети как повя студ и я притисна по-силно. Тя продължи да спи. Беше му се доверила напълно и безрезервно. Ако чувствата му започнеха да стават неудържими, Зак щеше да се дръпне, да й обърне гръб, да я изключи от съзнанието си. Знаеше какво е да си под контрол, да те манипулират, да те тъпчат. Така се бе отнасяла към него мащехата му. Но знаеше и друго — какво е да имаш близко същество, което изцяло зависи от теб… Слабо и безсилно да виси на врата ти, а ти да чувстваш, че те задушава. Зак не можеше да прецени кой вариант бе по-лошият.

Ранди вече му показа, че не влиза в нито една от тези категории. Зак се усмихна на себе си. Откъде ли му бе хрумнало да я мисли за църковна мишка? Тъкмо обратното. Най-вероятно тя бе от типа жени, наподобяващи мащехата му.

Зак изпита странно отвращение и обърканост. Все пак мисълта да я остави насаме със страховете й му се стори невъзможна. В този миг не мислеше само за нея. Егоизмът му казваше своето. Ръцете му несъзнателно я притиснаха. Изпитваше чувство на собственост, дори на закрила над сгушената до него Ранди. Дори не си спомняше кога за последен път бе изпитвал толкова силно задоволство и радост, че се докосва до някого, че държи някого в прегръдките си.

Ранди се размърда, притисна се още по-силно, подобно на коте до огъня. Устните му докоснаха челото й. Той сложи дланта си на бузата й, допирайки с пръсти устните й. Бяха нежни, сякаш от коприна. Дъхът му раздвижи косата й:

— Шшш, няма нищо. Спи, спи — прошепна в ухото й.

Тялото й се притисна още по-силно. Зак усети с пръстите си как тя се усмихна и промълви:

— Кевин.

Зак изтръпна. И през ум не му бе минало, че тя може да сънува друг. Радостта му мигом се изпари. Не можеше да си обясни внезапно обзелата го студенина.

 

 

Ранди и Зак не бяха единствени под купола на нощното небе. Дан Паркър стоеше на терасата на своя дом. Не гледаше звездите. Вниманието му бе насочено към назъбения силует на планината. По далечните върхове блестеше сребърната им светлина. Във вятъра се чувстваше лек студ, предупреждение за настъпващата зима. Той потрепери. На времето Мариан не би го пуснала да прекрачи навън, без да му нахлузи дебел топъл пуловер. Нито пък щеше да го остави сам. Щеше да мушне ръката си в неговата, да се усмихне и от лицето й да струи любов и топлина.

Но Мариан вече не се усмихваше. Понякога Дан беше категоричен — тя вече не го обича. При тази мисъл сърцето му се сви. На времето Мариан беше много жива пламенна жена. Тя все още е такава, прошепна вътрешният му глас. Дан тъжно се усмихна.

— Да, но само в омразата си — чу се да казва. — Единствено в омразата си.

Дали пък въображението му не го подвеждаше? Имаше моменти, когато усещаше, че едва удържа чувствата, които напират в гърдите му. Стигаше му само да види Мариан, вторачена в нищото, и гневът му се надигаше.

В тези мигове мразеше себе си, загдето я ревнува от сина си. Господи, от мъртвия си син.

По страната му се търкулна гореща сълза. После втора, трета… Дан не вдигна ръка да ги обърше.

— Прости ми, Кевин — прошепна той. — Ти ми беше син и те обичах толкова, колкото и майка ти. Но тя вече не мисли за мен. Мисли само за теб. Понякога ми се струва, че е обичала единствено теб… Много повече, отколкото мен.

Мина доста време, преди Дан да се прибере вътре. Мариан седеше на кухненската маса с ръце в скута. Когато мъжът й мина покрай нея, тя му хвърли кос поглед.

Той си наля чаша кафе и седна насреща й. Настъпи тишина. Наруши я единствено вятърът, хвърлил шепа листа в прозореца. Дан вдигна глава и се загледа навън. Седеше неподвижно, потънал в мислите си.

Гласът на Мариан го стресна.

— За Бога — скастри го тя. — От два дни си ужасно умислен. Не мога да си представя какво толкова те тревожи.

Дан положи усилие да не издаде гнева си.

— Има избягал престъпник, Мариан. Няма да се успокоя, докато не го видя отново зад решетките.

— Възможно е — промърмори Мариан, — но в този момент не мислиш за него, нали?

Атмосферата изведнъж се нажежи.

— Днес имахме инцидент, Мариан. Двама души от спасителния отряд са се подхлъзнали по сипея и са контузени. Не е фатално, но единият е със счупена ключица — гласът му беше тих и с някаква нотка на предизвикателство. — Да, сетих се и за Ранди. Тревожа се за нея. Не е ли редно?

Мариан удари длани по масата.

— Не знам. Ти обаче, повече от всеки друг, би трябвало да знаеш, че при беда тя ще се погрижи за себе си и хич няма да се сети за другите.

Дан се ядоса толкова много, че чак гласът му пресекна.

— За Бога, Мариан, срам ме е да те слушам какви ги говориш! От двегодишна Ранди е седяла на тази маса безброй пъти като член на семейството ни. И все още е. Не разбирам как можеш да бъдеш толкова студена.

За миг Дан видя на лицето на Мариан израз на вина. Тя взе наметнатия на раменете си пуловер и стана. Впери поглед в него — гневен и измъчен.

— Просто не разбирам как можеш да й простиш, Дан Паркър!

Сърцето му се сви. Със смъртта на Кевин той бе загубил не само сина си, но и съпругата си. И ако Мариан се наложеше, щеше да загуби и Ранди.

— Не ме разбираш — прошепна той. — Нима мога да не й простя?

Но Мариан не го чу. Вече бе излязла.