Сандра Джеймс
На север от рая (7)

Шеста глава

— Кога ще започнем изкачването?

Напредваха равномерно през хладни сенчести места, обрасли с кедър и ела. Зак се опитваше да потисне нетърпението си, съсредоточавайки се в необявеното състезание с Ранди, която вървеше малко пред него.

Колкото и да се стараеше, не му се отдаваше да я изпревари. Тя спря и погледна назад. Лека доволна усмивка се появи на лицето й. Това бе първата усмивка, която Зак видя на лицето й. Този факт го изненада. И подразни. Раздразнението му нарасна още повече, когато осъзна, че тя му харесва. Особено усмихната. Изведнъж му се стори мила и женствена. Но като помисли, реши, че не би трябвало да се учудва толкова. Единственото, което го забавляваше от един час насам, беше плавната лекота и гъвкавост на походката й.

— От мястото, от което тръгнахме, до подножието на върха има около пет мили — Ранди наклони глава и добави: — Още един час и започваме да катерим.

Зак кимна. Май щеше да е по-добре, ако си беше мълчал. Всеки път, когато зърнеше над дърветата острите планински върхове, изпитваше възхищение. Щеше да се чувства много по-добре по следите на Гарет, ако не беше този проклет страх от височините.

Да можеше и на него с тежкия самар на гърба да му бъде така удобно както на Ранди. Точно според предупрежденията й, теренът започна да става все по-стръмен. Зак не изоставаше, но не му беше лесно. Тази проклета раница, ядосваше се той. Как му се искаше да я зареже и да продължи да върви свободно! Как бе възможно раницата да не представлява никаква трудност за спътницата му? Движеше се с невероятна лекота — сякаш самарът бе част от тялото й. В този момент тя спря и погледна към него.

— Как е?

— Екстра — излъга Зак с невинно изражение.

Тя го огледа с познатата му от сутринта прецизност. Това отново породи мъчителна реакция у Зак.

Ранди нагласи подплатената презрамка на раницата върху едното си рамо.

— Мога да намаля темпото, ако искаш. Или да спрем за малко да хапнем нещо…

— Така никога няма да настигна Гарет! — думите му прозвучаха по-троснато, отколкото искаше.

Ранди го погледна с широко отворени очи. За миг му заприлича на ранено животинче — страдащо и безпомощно.

Зак съжали за тона си. Трябваше да се засрами от поведението си. Двамата с Ранди Пиърс изглежда бяха предопределени един за друг. Усещаше, че тази жена застрашава трудно постигнатото му спокойствие. Едва тази година бе престанал да се чувства виновен за развода си със Сюзан.

Искаше да се извини. Но думите просто не излизаха от устата му.

Ранди свали самара на земята и сега беше негов ред да я гледа с изненада. Тя дръпна ципа на един от джобовете и измъкна голям шоколад. Изправи се и го погледна с блеснали очи.

— Предполагам, че не искаш шоколад! — подметна тя.

Зак поклати безмълвно глава. Толкова бе смаян от поведението й, че не можа да направи нищо друго.

— Чудесно? — измърмори Ранди и отново сложи на гърба си самара. Без да му обръща повече внимание, тя се обърна и закрачи напред.

Зак с изненада усети, че на устните му се появява горчива усмивка. Странно — гневът му се бе изпарил. Вместо това чувстваше някаква радост. Не, помисли си той, обзет от необяснимо задоволство, тази жена е всичко друго, но не и църковна мишка.

Ранди отхапа от сладкия гладък шоколад и ядосано задъвка. Надяваше се, Зак Корбет да пукне от глад, докато дойде време да спрат за нощуване. Той вероятно бе най-големият инат, най-невъзпитаният мъж, когото някога за жалост бе срещала.

Толкова се ядоса, че премина в убийствено темпо. Нямаше да позволи на Зак Корбет да реши, че тя е причината да изпуснат Гарет.

Колко време бе минало? Ранди нямаше представа. На един завой се извърна назад и видя на какво изпитание го е подложила. По челото и над устните му блестяха ситни капчици пот. Въздухът бе студен, но той вървеше с разкопчана бархетна риза, извадена над панталоните. Стомахът на Ранди незнайно защо се сви. Добре че Зак беше облякъл памучна фланелка.

Тя си даде сметка, че спътникът й сигурно чувства краката си като оловни. Така бе поне с нейните. Макар че вече не правеше изкачвания, тя продължаваше да тича почти всеки ден. Старите навици трудно се забравят.

Намали малко крачка с надеждата, че Зак няма да забележи или ако забележи, няма да каже нищо. Инстинктът й подсказваше, че той не страда от липса на мъжка гордост. Естествено, съвсем не държеше да разбере колко е точното количество на тази гордост.

Краката й почувстваха промяната в каменистата пътека много преди съзнанието й да я регистрира. Забеляза, че са стигнали до малка равна полянка. През лятото по избелялата трева се виждаха туфи индианска метла и синя лупина. От есенните дъждове поляната бе станала по-зелена. Не можеше да каже със сигурност какво я накара да погледне отново към пътеката, но видяното я накара веднага да спре.

Без да иска, Зак се блъсна в нея и тя загуби равновесие. Уморен и гладен, той протегна ръка, за да я задържи. В този миг забеляза недоумяващото изражение на лицето й. Погледът му проследи нейния.

На няколко метра пред тях имаше голям камък. Тревата около него бе изпотъпкана, а на ивицата мека гола пръст ясно личеше отпечатък от обувка с грайфер. Зак присви очи. Ранди забеляза, че той погледна подметките на туристическите й обувки и отново насочи поглед към отпечатъка. Беше дълъг и широк, потънал почти цял инч в земята.

— Колко е висок Гарет? — попита тихо тя.

— Истински гигант — отвърна рязко Корбет. — Висок е почти два метра, тежи над сто килограма. И…

Той се наведе над отпечатъка.

— От ранчото са били откраднати чифт туристически обувки.

Ранди чувстваше растящото му вълнение. При мисълта, че следата би могла да е от Гарет, по гърба й полазиха тръпки.

— Следата е прясна — измърмори Зак. Гласът му стана нисък и напрегнат. — Сигурна ли си, че тази пътека не се ползва много?

Ранди кимна.

— Пътеката, която тръгва от югоизток, се препоръчва от горската служба и повечето туристи и катерачи предпочитат да вървят по нея.

Зак се изправи. Все още изглеждаше уморен, но в очите му отново се появи решителност.

— Мислех, че ако Гарет е напуснал ранчото на Макмилан точно преди разсъмване, ще има преднина от поне шест, седем часа. А тази следа, според мен, е само от няколко часа. Може да сме по-близо до него, отколкото предполагах.

— Така е — съгласи се Ранди. — Но скоро ще трябва да намерим място за нощуване.

— Колко скоро? — той не можеше да потисне остротата в гласа си.

Тя погледна към слънцето, което с всяка минута слизаше все по-ниско.

— До час. Или малко повече — колебливо каза жената. — Така и така трябва да спрем. Пред нас има един доста каменист и ветровит хребет, където не става за бивак.

Устните му се опънаха в тънка линия.

— През нощта не може да се върви — напомни му тя. — Не допускам, че Гарет ще е толкова глупав да продължи.

Очакваше, че той ще спори, но забеляза, че мускулите около устата му видимо се отпуснаха. Зак кимна и те поеха отново.

Откриха още чифт нови следи, но не се бавиха много около тях. Щом Зак се увери, че са като първите, продължиха по пътеката. Стигнаха до неголяма равна поляна, оградена с гъсти ели от едната страна и тясно бълбукащо поточе — от другата. Ранди огледа местността.

— Мисля, че трябва да останем тук — каза тя. — Мястото е добро за нощуване.

Погледите им се срещнаха. Тя отново прочете в очите му борбата, която се надигна в него, но Зак се въздържа и не каза нищо.

Ранди реши, че е крайно време да устроят лагера си. Нощта настъпваше много бързо и щеше да е по-добре да се нахранят, преди да е станало съвсем тъмно. Зак й помогна да разчистят камъните и пръчките от неголям квадрат. Тя приклекна до раницата си и измъкна леката палатка. Започна да разгъва малкия стегнат платнен пакет.

— Би ли събрал малко сухи дърва за огъня?

Зак мълчеше.

Ранди разсеяно вдигна кичура коса от очите си. Погледна към него. Съдията внимателно я наблюдаваше.

— Не — най-сетне каза той, — никакъв огън.

Тя запремигва.

— Скоро ще се стъмни…

Той я прекъсна.

— Не можем да рискуваме Гарет да го види. Веднага ще разбере, че сме по следите му — лицето му изразяваше странна смесица от решителност и притеснение.

Зак пое дълбоко дъх — реакцията й го удиви. Ранди се беше изправила и го гледаше с недоумяващи очи.

— Знам, че това ще усложни приготвянето на храната — започна той.

— Не особено — тихо го прекъсна тя. — Взела съм малък туристически спиртник.

— Тогава всичко е наред, нали? — тонът му беше тих, но категоричен.

Пребледня ли, или така му се стори? И защо, по дяволите, имаше чувството, че отново се озова в твърде нехарактерната за него роля на грубиян?

Ранди се обърна, решена да не издава изненадата, която беше изписана по лицето й.

— Да — измърмори по-скоро на себе си тя. — Сигурно.

Потисна мислите си и се залови отново за работа. Преди да си даде сметка колко бързо бе възстановила старите си умения, палатката бе опъната, а консервата се топлеше на спиртника. Баща й я водеше на такива излети в почивните дни още от тригодишна.

Притесняваше я единствено Зак, който се въртеше наоколо като нетърпелив воин, в очакване на неизбежния боен повик. Сянката му падна върху нея. Тя вдигна очи и видя, че отива към края на полянката. Оглеждаше внимателно земята.

Сигурно бе усетил погледа й, защото се обърна и пое обратно.

— Много лошо, че снегът се е стопил — намръщено рече той. — Ако Гарет е минал оттук, следите му щяха да се виждат.

Ранди шумно въздъхна. Само от думата сняг сърцето й заби лудо.

— Снегът ще усложни нещата и нищо повече — Ранди си даде сметка, че говори чак когато чу гласа си. — Никога вече не споменавай за сняг. Не си и помисляй за него!

Енергичната й реакция го сепна. Ранди видя как той свъси вежди. Почти долавяше въпросите, които му минават през главата, и се почувства глупаво, ужасно глупаво.

Насочи вниманието си отново към храната. Започна да сипва задушеното в чиниите. За миг се чуваше само звукът от метал, докосващ метал. Подаде му пълната димяща чиния, без да го погледне.

Това, че Корбет беше гладен като вълк, не я изненада. На нея въобще не й се ядеше, макар да хапна, колкото да поддържа силите си. Беше доста угрижена. Цял следобед успя да удържи мислите за Кевин настрани — опърничавият й спътник имаше свой принос за това! Но с настъпването на нощта, мисълта за покойния й приятел отново я обсебваше.

Вечерята легна като камък в стомаха й. Тя облегна назад глава и напразно се опита да прогони мъглявите спомени от миналото. И сякаш по някаква команда от разстояние, погледът й се обръщаше все на запад, към Маунт Хоуп.

Той се издигаше като самотен страж, подобно на огромен черен звяр. Загадъчен и величествен. Точно това, плахо си даде сметка тя, я беше накарало да вземе решение никога повече да не изкачва планината — страхът от спомените и събудената сърдечна болка. От тях се боеше! Затова толкова дълго не се върна в тази планина. И ето я сега — отново в сянката на Маунт Хоуп.

Зак се размърда до нея. Противно на волята й, мислите й се насочиха към него, вкопчиха се в това, че й предстоеше да се грижи за него. Образът на Кевин избледня в съзнанието й, замени го образът на другия.

Зак Корбет беше много различен от Кевин. Той имаше широки плещи и руси коси; а Кевин бе слаб и тъмнокос. Освен това Корбет бе сприхав и неотстъпчив, докато Кевин бе най-нежният и чувствителен мъж, когото бе познавала.

Тези сравнения, натрапващи се сами, й се видяха направо смешни. Почти по същия начин сутринта бе сравнявала Зак с планината, която се извисяваше над него. Очите й се плъзнаха по острия му профил. Изглеждаше доволен, явно се чувстваше удобно в тази безспорно чужда за него обстановка.

И все пак не е така, напомни заядливо вътрешният й глас. Това й подейства наистина отрезвяващо.

Мускулите на стомаха й се стегнаха. Ами ако се случи някакво нещастие? Тя въобще не се сещаше за Гарет, сякаш той не представляваше никаква опасност. Ако Зак Корбет или тя самата пострадат? Ще може ли той да се измъкне? Тя го прокле мислено за това, че спомена снега. Възможно бе да ги връхлети снежна буря! Дали и той ще чака от нея — помощ… Спасение… Оцеляване?

В момента единственото, което искаше бе нещо за пиене. Тя се стресна, осъзнавайки, че Зак й поставя въпроса за втори път.

Остави настрана чинията и посегна към самара. Измъкна няколко пакетчета чай и бульон на кубчета.

Зак се почувства малко ощетен, но не от избора, който тя му предложи. Наблюдавайки как се надигат за миг слабите й, но изненадващо добре оформени бедра, той с наслада отбеляза, че все пак това е най-величествената гледка за този ден.

— Боя се, че въобще не съм взела кафе — рече Ранди, сякаш се извиняваше.

— Няма значение — отвърна той. Истината обаче беше, че нищо в момента нямаше да му се услади повече от чаша горещо кафе.

— Има сок на прах, ако предпочиташ студено питие. И течен шоколад.

— Бас държа, че също е на прах.

В гласа му се прокрадна странна нотка и Ранди вдигна поглед. Той взе едно кубче бульон, а тя с изненада видя в очите му весело пламъче. Още повече се стъписа от леката тръпка, която пролази по ръката й, когато пръстите им се докоснаха.

Зак приклекна да напълни чашата от малката тенджерка на спиртника. Подаде й я, после наля вода и в своята. Ранди почувства как погледът й инстинктивно се спира върху линията на силните му рамене. Опомни се, когато той се върна на мястото си до ствола на елата край която седяха. Раменете им бяха само на сантиметри. Той беше прибрал и закопчал ризата си, но ръкавите му стърчаха навити над лактите. Пулсът й се ускори. Ръцете му изглеждаха мускулести.

Зак се облегна на ствола и скръсти ръце пред гърдите си. След толкова притеснения през деня, сега му беше приятно да изпъне крака и да гледа как звездите изгряват една по една. Въпреки твърдата постеля и другите неудобства, очакваше добре да се наспи.

Той кимна към раницата й.

— Наистина не съм предполагал, колко много ще се яде тук. Какво друго има там?

Ранди все още се чувстваше объркана, но напрежението от деня като че ли изчезваше. Отговори му спокойно.

— Ако мислиш за закуската, вероятно ще останеш разочарован. Мога да ти предложа само студена овесена каша.

Реакцията му можеше да се предвиди.

— Чудесно — въздъхна печално той. — Нямам нищо против да е студена, но ако няма мляко…

Ранди се усмихна скришом.

— Има.

— Нима? — изненада се той. — Няма ли да се развали от топлината?

— Не — гласът й преливаше от самодоволство и прикрит смях.

Това явно й бе проличало, защото той я погледна подозрително. Изведнъж отпусна ръката, вдигнала чашата към устата му.

— Само не ми казвай — бавно произнесе Зак, — че и млякото е на прах.

Тя кимна.

— В такъв случай не ми остава нищо друго, освен да изям всичко, което мога, още сега. Ще те помоля за онзи шоколад, който отказах!

Ранди видя, че и той, подобно на нея, потиска смеха си. Видът му оставаше сериозен. Молбата в гласа му звучеше съвсем момчешки.

Дори да искаше, не би могла да му откаже. Пресегна се и измъкна шоколада от външния джоб на своята раница. Зак направо му се нахвърли.

— Ако исках да те дразня, щях да те накарам да вземеш шоколад от своята раница.

Станиолът вече бе свален, а една трета — погълната. Очите му се ококориха от изненада. Изражението му бе толкова наивно, че Ранди се почувства напълно възмездена за всички ядове, които й бе създал. В думите му обаче, съвсем не звучеше онова, което тя очакваше.

— Твой ли е?

Ранди се поколеба. Зак така се наслаждаваше на шоколада, че наистина би било жестоко да развали удоволствието му.

— Да — рече най-сетне тя.

— Тогава най-малкото е редно да го разделя с теб — той си отчупи едно голямо парче и й подаде останалото.

— Утре може наистина да ни бъде нужен — плахо каза Ранди. — Нищо не осигурява на организма по-бързо енергия… Особено когато си на път.

— Значи нещо като допинг?

— Да. Дори няма нужда да спираш. Можеш да го ядеш в движение.

— Добре, че в моята раница има още — измърмори Зак, лапна последното парче и я погледна с грейнали очи.

Ранди се изсмя. Този рунд спечели той.

Тъмнината отдавна бе спуснала своя воал над смълчаната природа. Повече от всякога Ранди мечтаеше за веселото пукане на огъня. Виждаше профила на своя спътник, смътно очертан в мрака на нощта. В багажа й имаше фенер, но нещо я възпираше да смути целостта и спокойствието на природата.

— Отдавна познаваш Дан Паркър, нали?

Зак сам не разбра как се изплъзна този въпрос. Наслаждаваше се на осеяното със звезди небе, учудваше се на броя и яркостта им. Изведнъж вниманието му се насочи към жената до него. Гледаше я с любопитство и чакаше.

Ранди почувства очите му и навлажни пресъхналите си устни. Въпросът на пръв поглед изглеждаше невинен, но нещо я караше да бъде нащрек. Да говори за Дан, означаваше да мисли за Кевин.

— Да — отвърна след пауза тя. — Когато бях дете, Дан и жена му ми бяха съседи — гласът й потрепна. — Той ми беше като втори баща.

Зак безмълвно я наблюдаваше. Искаше му се да може да я вижда по-ясно.

— Изглежда напоследък не се срещате често?

Въобрази ли си нотката нежност в гласа му? Може би, ако го опознае, Зак Корбет даже ще и хареса.

В тъмнината усмивката й бе горчиво-сладка. Не се виждат — можеше и така да се каже.

— Да.

— А с жена му?

— С Мариан ли? — Ранди сякаш се стресна.

— Да. С Мариан.

Името увисна във въздуха. И през непроницаемата пелена на мрака Зак усети, че лицето й пламна. Почувства втренчения поглед на своята спътница като игла в кожата си.

— Какво жена му? — Ранди се опита да бъде безразлична.

Зак изведнъж си помисли дали не е надвишил правата си. Чувстваше, че е настръхнала… Явно се опитваше да скрие вълнението си. Трябваше да намери някакво обяснение за любопитството си, независимо че това бе невъзможно.

— Не знам — отвърна той след миг. — Видях я само за няколко минути при шерифа. Не че съм си я представял, но честно казано, не смятах, че изглежда така. Толкова е различна от Дан. Някак — по-сурова.

По-сурова. Попадението му беше право в десетката. Опитвайки се да звучи спокойно, Ранди започна да защитава Мариан.

— Събра й се доста напоследък. От това хората се променят. Ние сме безсилни пред съдбата. И невинаги можем да владеем реакцията си след онова, което ни се случва.

Инстинктът нашепваше на Зак, че има още, при това доста неща за споделяне. Значи Дан Паркър й е бил като втори баща. А Мариан? За отношението си с нея мълчи. Всъщност тя постави повече въпроси, отколкото отговори. Не, между Ранди и Мариан Паркър никога не е имало обич — в това беше сигурен. Първото му впечатление от възрастната жена не беше добро. Когато влезе в кабинета на шерифа, атмосферата изглеждаше нажежена. Сякаш всеки момент щеше да гръмне бомба. Не, Мариан определено не му беше харесала.

Знаеше защо е така. Тя му напомняше неговата мащеха. Сурова, строга, агресивна.

Разговорът, който последва, бе първият неловък момент за вечерта. И двамата добре го съзнаваха. Може би споменът за мащехата отпрати мислите му към Лари.

— Имаш ли фенерче? Може би трябва да се свържем по радиото с шерифа и да съобщим координатите си.

Ранди прие с готовност да променят темата. Разговорът започваше да се отклонява в нежелана посока. Когато Зак я попита за Мариан, тя нямаше намерение да се измъкне.

Намери фенерчето и малкото радио. Слушаше безмълвно, докато Зак установяваше връзка. Даде му координатите на мястото и той ги предаде веднага. После попита за приятеля си.

— Как е Лари Робъртсън?

Ранди реши, че моментът е подходящ да го остави сам. Мушна се в палатката и разстла спалните чували. Когато свърши, Зак бе приключил разговора. Дори бе успял да прибере радиото в раницата.

— Как е приятелят ти? — попита загрижено тя.

Той се обърна с лице към нея.

— Когато го видях сутринта, тъкмо го изнасяха от операционната — гласът му едва се чуваше. — Лекарят каза, че състоянието му крие много опасности.

Ръцете на съдията потънаха в задните джобове на панталоните.

— Засега няма промяна.

Ранди почувства, че нещо се стяга в гърдите й. Болеше я. И то заради него. Искаше й се да приближи, да го прегърне, да го утеши. Но стойката на спътника й излъчваше непреклонна упоритост и гордост. Зареяният в тъмнината поглед подсказваше, че едва ли утехите й ще имат успех.

— А Гарет? Има ли някакви новини? — тя почти се мразеше, че попита.

Зак се обърна към нея, но в тъмнината лицето му почти не се виждаше. Гласът му не изразяваше никакво вълнение.

— Няма. Нито един от спасителните отряди не е открил следи от него.

В мисълта й изникнаха отново отпечатъците, които бяха намерили.

— Тогава може би ние сме на вярната пътека.

Зак мълчеше, но в тишината се чувстваше безпомощното разочарование от всичко, което се бе случило с приятеля му, от неговото собствено безсилие пред Гарет. Добре, че успях да го накарам да се усмихне, макар и за момент, помисли си Ранди.

— Май ще си лягам вече — рече той. — А ти?

Сърцето й се сви. Ненавиждаше мига, когато трябваше да пропълзи в палатката. На всичкото отгоре, причината съвсем не бе в това, че трябва да прекара нощта в такава близост с непознат мъж.

— Ще остана още малко.

Зак кимна и приближи. Тя повдигна очи към него. Задържа дъх в очакване да чуе думите му.

— Лека нощ, Ранди — каза най-сетне той и изчезна в палатката.

Ранди гледаше след него с отворена уста. Името й, произнесено от Зак, я изненада. Помисли си, че й харесва как го казва — меко и дрезгаво.

Тя отново се сви под дървото, обгърна с ръце колене, недоволна от собствената си суетност. Да върви по дяволите този мъж! Реакциите й и без друго бяха доста смущаващи — дори без неговото участие. Зак отначало се бе отнесъл с подозрение към нея. Това не му бе спечелило точки в нейните очи. После й бе демонстрирал чувството си за хумор, макар и за кратко. То напълно я бе обезоръжило. Ранди си припомни приятното вълнение в момента, когато ръцете им се докоснаха. Ядоса се от извода, до който стигна. Безспорно той не я привличаше! Още по-странното бе, че мисълта за присъствието му в една палатка с нея й действаше успокояващо. Точно това й даде кураж да влезе вътре. Внимателно закопча след себе си отвора. Очите й още не бяха свикнали с тъмнината. Клекна на земята и заопипва внимателно наоколо. Зак бе легнал в чувала в по-отдалечения край. Вероятно спеше — дишането му бе дълбоко и равномерно. Едната му ръка бе мушната под главата. Ранди седна и развърза обувките, после свали чорапите си и ги остави встрани. След това съблече джинсите и ризата. Остана по вълнено бельо. С безшумни движения се мушна в чувала с единственото желание напрегнатите й мускули да се отпуснат. Въздъхна бавно, на пресекулки. Искаше й се да забрави, че се намира в планината, където се бе клела, че кракът й повече няма да стъпи.

Първият ден бе минал успешно. Преживяха няколко трудни моменти, макар и не толкова ужасни, колкото бе очаквала. Все пак нощта едва сега започваше. Потрепери и се помоли да заспи по-бързо.

Но молбите й бяха напразни.

И не защото й убиваше — под спалния чувал имаше туристически матрак. Тялото й добре помнеше стотиците нощи сън в планината. Съзнанието й обаче упорито отказваше да се успокои и заспи. Безбройните вълнения през изминалия ден не й даваха мира. Лежеше по гръб, вперила поглед в точката, където се събираха или трябваше да се събират ръбовете на палатката.

В малкото пространство беше съвсем тъмно. Отвън планината тънеше в мъртвешка тишина. Дори вятърът бе спрял непрестанното си движение над земята.

Искаше й се да се размърда, да стане, да отметне брезента, за да проникне вътре лунен лъч, макар и за миг. При вдигането на ципа на палатката си бе казала, че тъмнината ще остане навън. Вътре обаче бяха влезли и нощните демони.

В представата й близките дървета започнаха да се приближават. Напрегна до крайност очи през черните сенки в търсене на някаква опорна точка, независимо каква. Но стените се олюляха, таванът — също. Тъмнината — плътна и тежка — заплаши да я задуши. В гърдите й се надигна страх. Страхът, който мислеше, че е победила. Дълбоко в съзнанието си разбираше, че въображението й просто е преуморено. Подскочи от ужас, когато Зак се обърна. По дяволите, рече си тя ядосано. Що за проклет човек! Как може да спи толкова дълбоко, когато аз…

Дишането й ту се ускоряваше, ту се успокояваше… После отново се ускоряваше. Бореше се с ужасното чувство, че я душат. Пръстите й инстинктивно притискаха спалния чувал до брадичката. Усети студът по тях… От гърлото й излезе тих стон. Не бива да става това, трескаво мислеше Ранди. Не бива! Налагаше се да излезе навън, за да може да диша.