Сандра Джеймс
На север от рая (6)

Пета глава

Последва ужасна тишина. Ранди стоеше безмълвна, сякаш закована за пода. Не можеше да мръдне. Спря дори да диша.

Като гледаше Мариан, сякаш в огледало виждаше себе си. Беше сигурна, че шокът, изписан по лицето насреща, се отразява върху нейното собствено. Но за разлика от Ранди, изражението на Мариан претърпя мигновена промяна — изненадата се превърна в нещо друго.

Вратата се затвори — човешката глъчка остана отвън, а те тримата — вътре. Сякаш въздухът изведнъж се насити със смъртоносна доза електричество.

Мариан я гледаше, без да мига.

На Ранди й се искаше да се провали в дън земя.

— Какво прави тя тук? — попита съвсем тихо Мариан, като се обърна към Дан.

Ранди усещаше как гневният поглед на неочакваната посетителка я пронизва. Потисна почти истеричния си импулс да се изсмее. Гняв ли бе това? Мариан не й се сърдеше. Тя я мразеше! Мразеше я за това, че е убила сина й!

Ранди си даде сметка, че щом майката на Кевин не й е простила досега, никога няма да го направи.

Шерифът пристъпи между двете. Ранди много добре разбираше колко притеснен и безпомощен се чувства той.

— Дойде при мен да говорим — тихо каза Дан, — помага ни да издирим един човек, който избяга снощи.

Докосна ръката на жена си. В жеста му имаше молба. Мариан го отблъсна.

— Криминален случай ли? — попита в телеграфен стил тя. — За какво става дума?

Дан набързо й разказа за Гарет. Мариан се обърна към Ранди.

— Мислех, че повече няма да се заловиш с подобна работа. Чух, че се криеш в онзи твой магазин.

Дан притвори уморено очи. Да се крие, повтори си той наум. Дори да е така, тя не е единствената.

Ранди се опита да спре вътрешното треперене. Защо пак ме втриса, питаше се с ужас младата жена. Беше зачеркнала голяма част от случилото се през онази ужасна седмица преди три години. Много рядко си позволяваше да мисли за това. Както и за Кевин. Но заради безумното преследване на Гарет, нещата се връщаха, сякаш да й отмъстят. Не би могла да се справи в открит спор с Мариан. Поне не сега. След смъртта на Кевин се срещаха рядко, но се… случваше. Колкото и да е странно, Ранди би предпочела Мариан да се прави, че не я вижда, както бе ставало много пъти. Но сега Ранди я гледаше право в кафявите очи със сила, която не подозираше, че е способна допреди миг.

— Това е нещо, което трябва да се направи, Мариан. Искам да помогна на Дан…

— На Дан ли? Да не би да се чувстваш задължена към него? Помисли отново, млада госпожице. Нищо не може да компенсира стореното от теб, нищо! — думите й бяха познати до болка.

Накъсаните фрази, които избликваха от устата на Мариан, напираха в ума й, заличаваха всичко останало. Ти го закара там, горе… Кевин, единственият ми син… Той нямаше работа в планината — ти го заведе… Ако питаш мен, ти го уби сама, със собствените си ръце…

Безброй пъти Ранди си бе задавала този въпрос. Какво искаше от нея тази жена? Живот срещу погубения живот ли? И този път, както винаги, Ранди нямаше отговор.

Дан пристъпи до жена си.

— Мариан — започна той остро.

Ранди поклати глава и без думи го спря.

— Защо правиш всичко това? — попита тихо тя. — Мислиш ли, че ти си единствената, която страда за Кевин? Мислиш ли, че само ти го обичаше? Аз също го обичах! За мен загубата му е не по-малко мъчителна, отколкото за теб?

Мариан стисна устни.

— Аз съм му майка! Той ми беше син!

— Аз пък щях да бъда негова жена! Затова не ми казвай, че не съм го обичала, Мариан! — бавно и тихо пророни Ранди.

— Ти най-добре би трябвало да разбираш какво чувствам. Израснах с Кевин и го познавах почти като себе си — колкото и да се владееше, болката се изписваше по лицето й. Когато Кевин умря, той отнесе със себе си част от самата мен.

— И мислиш, че аз не изпитвам същото? — викът на Мариан се изтръгва от самото й сърце.

Дан стоеше като втрещен. Почувства странно желание да изкрещи в отговор на гневните им крясъци. Сякаш наблюдаваше някакво налудничаво надвикване. Състезаваха се да покажат кой е обичал Кевин повече… Кой скърби за него повече… В това състезание той нямаше никакво желание да научи кой е победителят.

Чак когато Мариан пристъпи към Ранди със стиснати юмруци и гневно лице, Дан реши да действа. Той сграбчи ръката на жена си и застана до нея.

— Стига! — изкрещя Дан пресипнало. — Замълчете и двете най-после!

Предупредителният му поглед скачаше ту на едната, ту на другата. Жените стояха като вцепенени, впили поглед една в друга, подобно на диви котки.

На вратата се почука. Три чифта очи, с видимо облекчение се обърнаха към нея.

В стаята пристъпи Зак Корбет.

— Уредих всичко — съобщи той и погледна към Ранди. — Готова ли си?

Ранди пое дълбоко дъх и кимна, надявайки се, че никой няма да забележи блестящите сълзи в очите й.

Дан видя как Зак любопитно погледна към Мариан. Шерифът представи набързо жена си. Тя протегна ръка, но поздравът й прозвуча кухо и студено.

— Значи вас ще води тя в планината — рече Мариан, недвусмислено натъртвайки на „тя“. — Е, късмет, господине. Ще ви трябва!

После хвърли последен, объркан поглед към Ранди и излезе от кабинета.

Зак не каза нищо, макар странното поведение на Мариан да го бе озадачило. Тримата бързо уредиха и последните подробности и напуснаха стаята. Дан бе осигурил един от заместниците му да пътува с тях в колата на Ранди до началната точка на маршрута. Нито шерифът, нито Зак биха искали Гарет да ги види, че излизат от полицейска кола, независимо, че подобна вероятност бе твърде малка. След това заместникът щеше да върне автомобила й.

Зак дръпна настрана шерифа.

— Би ли направил нещо за мен? — Дан кимна. — Проверявай за Лари и ме уведомявай?

— Разбира се. Вече пратих човек да посрещне жена му на летището.

— Благодаря ти — рече Зак и усети, че моментът не е подходящ за размяна на любезности. Помръдна смутено рамене. — Шерифе — в гласа му имаше колебание, — тази сутрин…

Дан махна с ръка, прекъсвайки извинението.

— Няма нищо — рече той. — Знам, че си притеснен. Надявам се, че ще намерите Гарет и ще го тикнем зад решетките, където му е мястото.

Очите на Зак проблеснаха.

— Точно това смятам да направя — каза той с решителен глас.

Видът му потвърждаваше думите му. Изглеждаше много силен и уверен. За разлика от Ранди обаче… Но това беше друга работа.

 

 

Придвижването през града и наближаването на планината сякаш нямаха край. Тримата в колата мълчаха, всеки погълнат от своя собствен свят. Мислите на Зак се насочиха към жената до него. Ранди Пиърс е добър шофьор, отбеляза разсеяно той. Не го беше страх да се вози с нея, макар че пътят скоро започна да се вие нагоре по хълмовете. Като че ли си играеха на прескочикобила. Съдията мълком разглеждаше профила на Ранди. Косата й лежеше прибрана на плитка върху гърба. Лицето й изразяваше вглъбеност — беше се съсредоточила в пътя. Въпреки това си помисли, че спътницата му е някак странно потисната, почти без дух.

Хрумна му нещо доста странно, но като че ли точно заради това се доближаваше най-много до истината.

Чувстваше нейното напрежение. Тя бе нервна, още когато излязоха от кабинета на шерифа. Не, не беше така. Ранди изглеждаше най-силно напрегната именно там — когато той завари и тримата и ги прекъсна.

Прехвърляше фактите наум. Лекотата, с която бъдещата му водачка говореше на Дан Паркър, подсказваше доста дълга връзка. Когато обаче в сцената участваше и жена му, положението ставаше съвсем различно. Всъщност, и тримата имаха доста изнервен вид. Като се прибавят доста загадъчните думи на Мариан Паркър на раздяла…

Зак още разсъждаваше над загадката, когато колата намали и спря. Той вдигна глава.

— Последна спирка — шеговито рече Ранди, отвори вратата и изскочи от автомобила. Полицаят я последва.

Зак се огледа. Преди известно време Ранди бе завила по чакълест път, който тук буквално свършваше. След него започваше зелената гора, простираща се додето ти видят очите.

Зак вдигна поглед към острите планински върхове, които се издигаха горе. При друг случай сигурно би спрял за момент да подиша дълбоко омайващия аромат на вечна зеленина и чист въздух.

— Само дотук ли може да се стигне? — попита съдията, без да крие разочарованието си.

В гласа му Ранди долови леко отегчение. Обиколи предницата на колата и приближи багажника.

— Пътят не отива по-нагоре. Точно тук Дан ще ни чака след три дни — каза тя тихо.

Зак се намръщи. Би предпочел да са поне пет, но Дан бе настоял за толкова. Тогава Ранди не се бе намесила в спора, но Зак почувства, че двамата се разбират на някакво непонятно за него ниво.

— Три дни — промърмори съдията и довърши мислите си на глас. — Освен ако не тръгнем по следите на Гарет.

Ранди отключи багажника по-енергично, отколкото беше необходимо.

— Ако бях на ваше място, не бих забравяла, че тук природата определя правилата.

Тя дори не се стараеше да прикрие язвителността си. Зак реши да не реагира.

— Предпочитам да ме наричаш Зак — промърмори той. — Тук официалностите са безпредметни.

Ранди замълча и Зак си помисли дали не е изтълкувала думите му погрешно. Видя как капакът на багажника се вдигна. Вътре лежаха две големи раници със самари. В долния си край и двете имаха закачен по един, стегнато навит, спален чувал. Тя издърпа първата и му я подаде. После се обърна и затърси нещо в затворена с цип торбичка. Зак мярна за миг компас и нож. Ранди се наведе и мушна торбичката в едно от отделенията на другата раница.

Зак вече бе започнал да намества самара на раменете си. Очите му се разшириха, когато почувства цялата тежест. Трябва да беше поне двайсет и пет килограма! На това отгоре тежестта го теглеше назад. Раницата стигаше до бедрата му. Почувства се скован като дъска.

— Далеч ли е мястото на катастрофата? — попита той.

— След няколко минути ще ти го покажа — обади се Ранди изпод капака на колата.

После се изправи и го хлопна. Зак скрито я погледна. Беше висока, но въпреки това нямаше вид на човек, който ще се справи със самара. Отвори уста, да й предложи помощта си. Ранди вдигна раницата и я сложи на гърба си, преди да изрече и дума.

Полицаят вече се бе настанил на шофьорското място. Зак видя как Ранди му махна, докато той потегляше. Почувства някакво угризение на съвестта. Възможно ли беше да я е подценил? Въпреки уверенията на Дан, все още се отнасяше с пренебрежение към нейните способности. Леката му усмивка обаче сега бе насочена повече към самия него. Преглътна нараненото си чувство за мъжко превъзходство — факт, който дори не искаше да си признае. Както непрекъснато му бе напомнял шерифът, Зак наистина нямаше друг избор, освен да се опре изцяло на Ранди.

Пое след нея към гората. Повървяха около пет минути и съдията си спомни, че тя не бе отговорила на въпроса му за мястото на катастрофата. Готвеше се да й го напомни, когато се озоваха на малко възвишение. Склонът под тях бе осеян с обгорели дънери. Това позволяваше да се огледа добре местността. Ранди спря и се обърна.

— Оттук можеш да видиш къде е станала катастрофата — каза тя, кимвайки надясно.

Зак вдигна длан срещу слънцето. На значително разстояние от тях пътят бавно се издигаше от равнината и се виеше по склона.

— Не съм сигурен какво имаш предвид.

Тя пристъпи и застана до него. Когато се наведе да му покаже, рамото й се допря до неговото.

— Представи си права линия от пръста ми. Виждаш ли къде изчезва пътят зад онази скала?

Той примижа.

— Да. Сега виждам.

— Станало е точно там. Оттук няма добра видимост.

Обедното слънце огряваше леко нагънатия пейзаж. Невероятно синьото ясно небе отгоре напомняше рекламна снимка от туристическо списание. За част от секундата стомахът на Зак се сви болезнено, но той не си го обясни със страх от височината. Още не се бяха изкачили достатъчно. Просто бе забелязал предателския бордюр отстрани на шосето. Не беше трудно да си представи как някоя кола се преобръща по нанадолнището.

Усети, че го обзема изгаряща злоба. Не си даваше сметка, че стиска юмруци. Защо трябваше да загине Том Филипс, отчаяно се питаше той, а не Гарет?

Гласът на Ранди го върна към действителността. Тя бе свалила ръка, но все още стояха рамо до рамо.

— Виждаш ли онази къща с плевнята, която е между скалата и края на гората? — той кимна леко, а тя добави. — Това е ранчото на Макмилан.

Очите на Зак се присвиха.

— Значи там Гарет е нахлул с взлом?

Този път Ранди кимна мълчаливо. Зак потърка брадата си.

— Нищо чудно да е някъде наблизо — измърмори той. — Логично е да предположим, че е поел към планината.

Ранди гледаше с невиждащи очи напред.

— Не се знае обаче, когато е влязъл в гората, дали е завил на юг, или на север.

— Така е — съгласи се Зак. — Но аз ще помоля да проверят това спасителните отряди — той повдигна нагоре самара. — Мислиш ли, че може да е тръгнал насам?

Ранди се поколеба.

— Възможно е. Ако се е насочил към върха, това е най-лесният път.

По дяволите! Зак изпръхтя нетърпеливо. Защо му е притрябвало да ходи там! Къде мисли, че ще го търсят.

— Но това не е най-прекият маршрут. Пък и не се използва много често през този сезон. Има и още едно предимство — не се вижда от пътя.

В такъв случай вероятност наистина съществуваше. От момента, когато научи, че Гарет е избягал, трудностите връхлитаха Корбет една след друга. За пръв път днес чувстваше, че не е изключено наистина да направи нещо. Това го изпълваше с възбуда — подобно на бойна треска, която напира във вените. Мислите за жената до него започваха да избледняват. Всяка клетка от тялото му бе погълната само от едно — желанието да открие Гарет.

— Не е зле да поглеждаш през рамо — обади се Зак, — защото аз съм точно зад теб.

Ранди наблюдаваше как Зак проучва хоризонта. Потръпна, въпреки обедното слънце. Изражението му беше твърдо като скала, гласът — също. Усети, че я вълнува само една мисъл — налудничавият вид на Зак Корбет.

 

 

Дан бавно приближи стълбите на терасата. Господи, колко уморен се чувстваше. Нощес въобще не спа. Тялото му вече бе старо. Не можеше да се нагажда към подобно напрежение, както преди години. Той спря за миг и премигна, за да проясни зрението си.

Вдигна очи. Тази стара къща бе негов дом в продължение на повече от трийсет години. Погледът му се плъзна по дългата тераса, по винетките върху капаците на прозорците.

Очакваше да го обземе познатото чувство на гордост и щастие, както често бе ставало в миналото.

Уви. Дан с болка си даде сметка, че дори не си спомня кога за последен път бе изпитал нещо подобно. Вместо това чувстваше единствено сънливо безразличие. Обичаше къщата, но си даваше сметка, че вече е много голяма за двама души. Бяха говорили, че когато Кевин порасне и се отдели, ще намерят нещо по-малко. Останаха заради Кевин и Ранди. Спомни си с болка, как двамата с Мариан бяха чакали сватбата на сина си. За нищо друго не мечтаеха, освен отново да чуят топуркането на малки крачета по коридора и звънък детски смях. Смехът на децата на Кевин, ехтящ из стаите.

Смях обаче нямаше да има. Нито внучета. Къщата беше бездушна и самотна като стара запустяла колиба насред самото нищо. Мариан никога не би я напуснала, защото Кевин бе живял тук. Дан дори не отваряше дума за подобно нещо. И до ден-днешен тя продължаваше да държи стаята на сина им, точно както я бе оставил той. Макар Мариан да не си даваше сметка, единственото, което им бе останало се наричаше…

Старият шериф изпусна дълга уморена въздишка и пое нагоре по стълбите. Мисълта му се върна към жена му и сутрешното й посещение в служебния му кабинет. При всеки друг случай би се радвал да я види. Толкова рядко излизаше напоследък. Но тази сутрин… моментът бе наистина неподходящ.

Сега не знаеше как Мариан ще го посрещне. Изпитваше… Какво, нима неувереност? Дан мислено изсумтя. По-скоро ужас.

Откри я в кухнята, надвесена над печката. Застана на вратата и я огледа безмълвно. Късата й тъмна коса бе прошарена. Изглеждаше по-слаба, отколкото преди година. Сърцето му се сви. Нима бръчките, ограждащи устата й, винаги са били толкова дълбоки?

В този миг жена му вдигна глава и го видя. Сви устни. Май се сърдеше. Идеше му да се изсмее. Възможно ли бе петдесет и пет годишна жена да се цупи?

— Здрасти — измърмори Дан. Опита се да я целуне, но тя се дръпна.

Шерифът затвори очи. Господи, помисли си отчаяно, няма ли всичко това да има край?

Когато вдигна клепачи видя, че Мариан ядосано вади чаши и чинии от бюфета. Дан седна на масата с изражение на доброжелателност, но и болка.

— Добре, Мариан — въздъхна той. — Хайде да приключим със сръдните, съгласна ли си?

Тя не се направи, че не разбира.

— Срещал си се с нея и преди, нали?

Дан замълча. Подозираше, че ще му се кара, независимо от отговора.

— Да — призна той с равен тон. — Виждахме се от време на време…

Мариан изтропа с тигана върху печката. Все още беше с гръб към него.

— Знаеш какво мисля за нея, Дан Паркър!

Думите увиснаха във въздуха. Той дълго мълча. Когато най-сетне проговори, гласът му беше тих и много угрижен.

— Да, знам — тихо отрони старият шериф и отново замълча. — Но знам също, че по-рано я боготвореше.

— Така беше преди да убие сина ми! — обърна се жената.

— Мариан! — гласът му звучеше сякаш цялата земя се бе стоварила върху неговите плещи. — Вече сме говорили по този въпрос. Ранди не е виновна за смъртта на Кевин. Как е можела да знае, че Кевин ще падне?! Щели са да се измъкнат от бурята. Било е нещастен случай, Мариан, с трагичен резултат.

Както винаги, когато ставаше дума за Ранди, съпругата му не можеше да мисли логично. Дан бе опитвал да я убеждава нееднократно. Най-после бе разбрал, че няма смисъл. Мариан обвиняваше Ранди, загдето е завела Кевин на Маунт Хоуп и това щеше да продължава до последния й час.

Слабите рамене на Мариан се разтрепериха от гняв и тя грабна една дървена лъжица.

— Защо си на нейна страна? — извика колкото й глас държи. — Как можеш да предаваш Кевин? Той беше и твой син, Дан!

Шерифът нямаше сили дори да се ядоса. Някога с Мариан бяха толкова близки, мислеше отчаяно. Как се бяха отдалечили толкова? Помежду им сякаш бе легнал цял океан.

Мариан го изгаряше с очи — той поклати глава в безмълвно отчаяние. Стресна се, когато тя захвърли лъжицата и избяга от кухнята. Стъпките й проехтяха глухо нагоре по стълбите. Дан искаше да запуши с ръце ушите си и да не ги чува. Спряха изведнъж точно над главата му. В стаята на Кевин.

— Не — пошепна той най-сетне. — Не съм забравил.

Мариан също не можеше да забрави. Там е въпросът. Нито тя, нито Ранди бяха в състояние да забравят как, или най-вече защо, Кевин бе загинал.

Колкото и да обичаше сина си, Дан си даваше сметка, че най-силно пострадалият съвсем не е той. Тук, по мнение на шерифа, мрачно си съперничеха Ранди и Мариан. Болката от загубата на Кевин нарастваше у двете жени като пара в чайник, който ври на печката. Тази болка имаше нужда от отдушник, независимо какъв. Какво ли би станало, когато налягането стане неудържимо?

Не беше сигурен, че иска да знае. Бог да му е на помощ, наистина не искаше. Дан се изправи, за да си налее кафе. Седна отново, но така и не понечи да го пие. Гледаше в чашата и виждаше само размазаните образи на Ранди и Мариан в тъмната течност.

Защо се държаха толкова гордо и надменно? Търсеше трескаво обяснение и както винаги, не го намираше. Кевин би могъл да принадлежи и на двете. Ранди и Мариан трябваше да се опрат една на друга, да споделят тежестта от неговата загуба.

На устните му се появи тъжна усмивка. Без да съзнават, Ранди и Мариан толкова си приличаха. И бяха така неизразимо самотни.