Сандра Джеймс
На север от рая (5)

Четвърта глава

Докато пътуваха, Дан чувстваше, че очите на човека до него просто го изгарят. Въздъхна многозначително и попита:

— Ако нещо те измъчва, просто питай, за Бога.

И двамата си поеха дълбоко дъх. Зак усети приятно присвиване в стомаха.

— Можеше да ми кажеш, че става въпрос за жена — укори го той с равен глас.

Дан се засмя, спомняйки си изненадата в погледа на Зак.

— Здравата се стъписа, а?

Зак остана мрачен. Думите му прозвучаха почти гневно:

— Просто трябваше да ми кажеш.

Усмивката на Дан се стопи. На лицето му се изписа упоритост.

— Какво значение има? Отидохме при Ранди за съвет. Просто тя е най-добрата. А и ти сам я придума да тръгне с теб в планината.

Придумал съм я бил! Зак изкриви лице. Не му хареса особено думата, но трябваше да признае, че с неволното си предизвикателство към Ранди Пиърс, сам се беше набутал в тая история. Надяваше се поне да не съжалява за това.

— При други обстоятелства, не бих обърнал каквото и да е внимание — призна с неохота той. — Лошото е, че с цивилно лице, още повече жена, човек просто не знае как да се държи. И то при такава ситуация. Там горе нещата може станат сложни. Ами ако загуби самообладание?

Болка изкриви устата на възрастния човек. Ранди Пиърс да загуби самообладание! — звучеше направо смешно. Само дето не му беше до смях.

Помисли си, че Ранди може би се нуждае тъкмо от това. Не да се затваря, а да се поосвободи от болката, която е насъбрала в себе си. Не се бяха виждали през последните години, но разбираше какво изпитва. Тревожеше го онова, което таеше тя в себе си. По-рано Ранди бе много открита — всеки можеше да прочете в очите й какво мисли. Сега лицето й бе някак безчувствено. Дори натрапчиво празно. На Дан му идеше да се гръмне от срам.

Беше му болно да я гледа такава — бледа сянка на темпераментната и сърдечна жена, която познаваше отпреди. Сърцето му се сви. Пък и Мариан… Ръцете му стиснаха по-силно кормилото.

— Ранди трудно ще загуби ума и дума, гарантирам ти — рече той, едва помръдвайки с устни. — Имам чувството, че двамата сте като динамитни шашки. И все пак грижи се за нея.

Зак кой знае защо се ядоса. Само това му липсваше — да поеме ролята на гледачка.

— Надявам се, че тя си дава сметка с какво се е заела, дявол да го вземе — измърмори той.

После обърна глава. Веднага разбра, че дълбоко е засегнал спътника си. Шерифът беснееше вътрешно. Гласът му режеше като с нож.

— Струва ми се, че трябва да внимаваш с благословиите. Ранди Пиърс беше инструктор по планинско катерене повече от седем години, така че хич не се заблуждавай. Не е вчерашна.

Лицето на Зак се вкамени. Вчерашна или не, той знаеше, че Ранди Пиърс не изгаря от желание да го води. Усещаше, че за нея експедицията няма да е лесна. Можеше дори да се превърне в изпитание. Колкото и голямо да бе желанието му да й съчувства, не бе в състояние.

Спомни си изпотените си ръце тази сутрин в самолета. Подобно усещане бе изпитал преди много, много години, когато мащехата му го заключваше на проклетия им балкон. Настроението му бе ужасно — също като тогава. Колкото и да е невероятно, предстоеше му да изкачи един от най-високите върхове в областта. Това щеше да бъде за него не по-малко изпитание.

Но шерифът е прав поне за няколко неща, съгласи се мълчаливо Зак. Ще трябва да внимава за своята спътница. Особено когато приближат до Гарет. Съдията нито за миг не се съмняваше, че ще успеят да го настигнат. Наистина си го бе обещал. Макар че с Ранди Пиърс едва ли ще се сработят много. Той беше нетърпелив и заядлив, а тя — разбираемо чувствителна.

— Слушай — започна Зак, — можеш да ми кажеш, че това не е моя работа, но имам чувството, че премълчаваш нещо. Каза, че е била инструктор. Вече не е, така ли?

Дан Паркър въздъхна мрачно.

— Не е — призна той. — Повече от три години Ранди не се катери.

— Въобще не е излизала в планината, така ли? — той не питаше, по-скоро констатираше.

Дан отговори след дълга пауза.

— Точно така.

Челюстта на Зак се стегна. Беше признала, че известно време не е използвала екипировката си. Но три години! На всичкото отгоре, си бе позволила наглостта да му натяква, че той не е във форма. Не разбра как се удържа да не удари по тавана на колата с юмрук.

— Защо се е отказала?

Дан гледаше пред себе си.

— Има причини.

Зак се почувства като заключен в тъмен килер посред нощ. Беше сигурен, повече от всякога, че става дума за нещо, което той трябва да разбере.

— Какви?

Настъпи дълго, тягостно мълчание. За миг Зак даже помисли, че шерифът няма да му отговори. Когато Дан най-сетне отвори уста, гласът му бе дрезгав:

— С един неин познат стана… инцидент.

Зак присви очи.

— И тя реши да се откаже?

— Случаят беше тежък. Освен това стана с неин… — Дан едва изговаряше думите — … близък — той направи небрежен жест. — Много нещо й мина през главата — добави сподавено той. — Знам в какво я упрекваш, но бъди внимателен с нея.

Зак се изкушаваше да поразпита още, но затвореният вид на шерифа го предупреждаваше — всеки опит ще е напразен.

Изруга себе си на ум. Защо всъщност му се сърди? Може би е преуморен. Премигна с очи, за да се отърве от мрежите на налегналата го дрямка. Дан Паркър, призна Зак, върши каквото може, и то при най-неблагоприятни обстоятелства.

— Съжалявам — тихо каза Зак. — Нямах намерение да си го изкарвам на теб. Просто всичко е толкова…

Беше излишно да продължава.

— Знам — намеси се Дан бързо и се усмихна. — И аз съм бил в подобно положение един-два пъти — замълча и отново заговори, но съвсем тихо: — Ще се радвам, ако не забравиш какво те помолих. На Ранди й се събра доста.

Зак отново почувства странната невидима връзка между Ранди Пиърс и шерифа. Усещаше обаче, че и двамата предпочитат да не им се напомня за нея.

Зак помръдна рамене и се опита да насочи вниманието си към нещо друго. Точно както му бе предложил Дан. Беше леко скептичен към Ранди Пиърс — планинския водач. Жената Ранди Пиърс не му влизаше в сметката. Наистина нямаше нужда от непредвидими проблеми. Стигаше му и това, че Гарет е на свобода.

 

 

Минути след заминаването на Дан, Ранди още стоеше до кухненския прозорец и гледаше към Маунт Хоуп. Усещаше странна топлина. Само слепоочията й бяха хладни и пулсираха.

Най-сетне главоболието я подгони към банята. Бръкна в шкафчето, извади два аспирина и ги глътна.

Взе набързо душ. Облече панталони със защитна окраска и памучна риза. Странно, рече си, захвърляйки нощницата на леглото. Два аспирина — лекарството на майка й за всичко, от главоболие до ишиас — и тъпата болка в главата почти изчезна.

Ако имаше такъв лек и за душата… Сега болката бе по-глуха, не така пронизваща. Обикновено Ранди успяваше да я неутрализира, но не и да я пропъди.

В този миг всичките й страхове се върнаха — обгърнаха я като гъст снежен облак. Седна на леглото. Мрачни предчувствия нахлуха в душата й.

Стисна ръце пред гърдите си като за молитва. Как може да отива отново там? В деня когато Кевин умря, се беше заклела, че кракът й няма да стъпи в планината. Спомни си за купищата екипировка на тавана. Защо просто не се бе отървала от нея преди години? Защо не я бе раздала? Или още по-добре — да я бе изгорила!

Обхвана я паника. Не можеше да се върне там. Изключено! Старата страст, чиято пленница беше преди, вече не съществуваше. Планината отдавна не я мамеше така неудържимо. Не я зовеше, за да я завладее. Пръстите й се вкопчиха. Планината дава живот на толкова Божи същества. Но и отнема живот…

После осъзна, че го прави не заради Дан или заради паметта на човека, когото бе обичала, нито дори заради Зак Корбет.

— Правя го заради себе си — каза тя на глас. Тази победа, макар и малка, й вдъхна силата, от която толкова се нуждаеше.

 

 

Наближаваше обяд, когато колата й спря на малкия паркинг до общинските канцеларии. Ранди бързо пусна ключовете в джоба си и излезе навън. Подготовката й бе отнела повече време от предполагаемото. Но бе успяла да прегледа оборудването и да събере багажа. После се обади на Чък в магазина, за да му даде последни напътствия. Той я информира, че Зак Корбет е тръгнал преди повече от час към болницата. Явно бе отишъл да види приятеля си Лари Робъртсън. Ранди не знаеше дали се е върнал оттам в канцеларията на шерифа, но ускори крачка.

Очевидно не бе стоял дълго в болницата. Забеляза Зак почти веднага. Подпираше се на телетипна машина и говореше с един от заместниците на Дан. Тя приближи безмълвно.

Той вдигна глава и я видя. Както и предполагаше, лицето му изразяваше само намек за нетърпение. Погледна към стенния часовник, но не каза нищо. Приключи разговора си със служителя и се обърна към нея.

— Готово ли е всичко?

Ранди кимна. Несъзнателно огледа облеклото му — широки панталони, риза с дълги ръкави, високи до глезените обувки. Чък го беше облякъл точно както би направила и тя. За миг обаче се смути. Той изглеждаше много по-едър, много по-плещест — раменете му опъваха ризата. Дори краката му изглеждаха невероятно дълги.

Зак повдигна вежда. За втори път от сутринта тази жена го караше да се чувства като буболечка под микроскоп.

— Е? — обади се той. — Какво е заключението?

— Ставаш — Ранди почувства странна сухота в гърлото си. Думата прозвуча дрезгаво, но на място.

— Добре — деловият му тон отговаряше на нейния. — Защо не се обадиш на шерифа, че си тук? Аз трябва да позвъня до службата в Портланд. После можем да тръгваме.

Ранди кимна и се отправи към кабинета на Дан. Още преди да почука, вратата се отвори.

— Ранди! Вече си тук — шерифът я посрещна значително по-топло, отколкото Зак Корбет.

Тя се остави да я издърпа вътре и да затвори вратата.

— Сигурна ли си, че ще се справиш? — Дан я гледаше напрегнато.

Очите му излъчваха едновременно топлота и странно примирение. Гърдите й се изпълниха с горчиво съжаление. За сетен път си даде сметка колко му е благодарна, че не я отблъсна като Мариан.

— Ще се справя — отвърна Ранди с тиха усмивка.

Външно изглеждаше спокойна, макар в сърцето й да се бореха всевъзможни чувства. Не, не биваше да се издава пред Дан. Само не пред него. Той, въпреки всичко, не бе изменил на вярата си в нея. Не можеш да го разочароваш, рече си Ранди решително, не е редно.

Дан задържа погледа си още миг на лицето й. После, явно доволен от видяното, пусна ръцете й и мина зад бюрото си.

Взе малкото портативно радио в ръка и рече:

— Искам, доколкото е възможно, да поддържаме връзка. Затова ще тръгнете с два такива апарата. Един за съдията и един за теб. Ще вземете също и чифт резервни батерии — Дан бутна нещата към нея. — Съдия Корбет ще ти покаже рак работят.

Ранди си напомни да прибере батериите в непромокаемия джоб на самара.

— Нещо ново за Гарет?

Охлузеният кожен стол проскърца — шерифът седна.

— Обадих се на няколко стари приятели. Казаха ми, че Гарет и баща му прекарвали много време на един от върховете на запад оттук. Лошото е, че никой не знае точно на кой.

Ранди мушна ръце в предните джобове на панталона си.

— Това е доста обширна територия — отбеляза тя тихо.

Помисли си за Зак Корбет. Той не беше трениран турист, нито катерач, Ранди също не се намираше във върхова форма. Преходът би могъл да се окаже смазващ и за двамата. Дан въздъхна.

— Моля се само цялата работа да не отиде на вятъра. По радиото поне ще държим връзка. Така ще знаем къде сте — той й подаде през бюрото една снимка. — Това е Гарет.

Мравки полазиха по гърба й от вида на мъжа върху фотографията. Носеше бакенбарди, косата и брадата бяха разрошени.

— Няма нужда да ти казвам да внимаваш, нали? — заключи Дан.

Ранди леко се усмихна, по лицето й се четеше горчивина. Шерифът стана и тя разбра, че е време да тръгва. Дан заобиколи бюрото с намерение да мине пред нея, но тя спря и вдигна поглед към очите му.

— Знаеш, че ако се бяхме оженили с Кевин, нямаше да те обичам толкова.

Дан почувства, че гърлото му се стяга. Първо той се беше разнежил у тях, сега изглежда беше неин ред.

— Знам — шерифът нежно я целуна по челото. — Приятно ми е да го чуя, но…

Той размаха пръст и Ранди разбра, че се опитва да разведри атмосферата.

— Това не е сбогуване, така да знаеш.

Не беше ли, наистина? Ранди потисна страха, както и предчувствието, че планината скоро ще поиска своето. Нов човешки живот.

Тонът му отново стана делови.

— Ако Зак Корбет реши, можете да се върнете по възможно най-бързия начин. При това — не сами. Всъщност, точно това се надявам да стане — челото му леко се набърчи. — Още нещо, Ранди. Зак много държи да залови Гарет. И то на всяка цена. Надявам се да не стигне до безразсъдство, което да изложи на опасност и двама ви.

Безразсъдство. Ранди не би употребила точно тази дума за Зак Корбет. Опасност, да. Несъмнено мотивите му за преследването на Гарет бяха емоционални. Тя усещаше обаче, че в същността си той бе спокоен и разумен човек. И не би рискувал да сгреши. Измърмори нещо в този смисъл.

Дан повдигна вежда.

— Мога да кажа само едно. Бог да пази всеки, който му се изпречи на пътя. Зак Корбет не е от хората, които се церемонят и увъртат — той замълча за миг. — Но ние двамата знаем, че за онова, което предприемате, най-бързият начин съвсем не е и най-добрият.

Така е, помисли си Ранди. Всъщност наглед най-бързият маршрут често пъти се е оказвал най-рискованият. Не се изненада когато чу, че Зак Корбет не си поплюва и говори откровено. Тя нямаше нищо против това. Но ако се наложи да кръстосат саби, без да се колебае, щеше да му отвърне със същото.

Дан протегна ръка към дръжката на вратата, после изведнъж се обърна към нея.

— Отваряй си очите, момиче.

— Добре — обеща тя. Макар съвсем да не изпитваше безгрижието, което придаде на гласа си. — А вие се старайте да получаваме най-последните прогнози за времето.

— Слушам! — той чукна с токове и козирува насмешливо. Ранди се усмихна, поклати тъжно глава. Очите й останаха сериозни.

Изведнъж на вратата се почука. Ранди беше най-близо и инстинктивно протегна ръка.

— Дан? — чу се женски глас през отварящата се врата. — Секретарката каза, че си сам…

Нямаше време да се отдръпне. Нито да измисли нещо. Или пък просто да го предупреди.

Ранди се озова лице в лице с Мариан Паркър.