Сандра Джеймс
На север от рая (3)

Втора глава

Ранди беше още с поизтъркания си кадифен халат, когато чу хрущенето на чакъла по алеята пред къщата. Надникна от кухненския прозорец и видя, че отвън спира кафяво-бяла полицейска кола. Не се изненада, защото посещението само потвърждаваше тежките й предчувствия за задала се опасност. Сърцето й сякаш се качи в гърлото. Нервите й се опънаха от напрежение.

Вървете си, трябваше да им изкрещи. Вървете си и не ме намесвайте, за каквото и да сте дошли.

Разбира се, веднага позна Дан. Двадесет и пет години от живота си бе прекарала в съседство с него и Мариан, жена му. Лицето на Дан познаваше почти колкото своето.

При всяка среща с него чувството на вина, че продаде голямата къща на „Елм Стрийт“ я жегваше. Преди да се преселят в Аризона, родителите й я прехвърлиха на нейно име. След смъртта на Кевин Ранди реши, че остане ли да живее там и за Дан и Мариан, както и за нея самата ще е твърде болезнено.

Нямаше да издържи на всекидневните срещи с майката на Кевин. От онази сутрин преди три години, когато го бяха погребали, Мариан се държеше много хладно. Ранди я обичаше, както се обича майка, но дори когато миналата зима постъпи в болница за спешна операция, Мариан не й позволи да я посети.

Мисълта, че жената продължава да я вини за смъртта на сина си, беше още един удар за и без друго нараненото й сърце. Превърна се в най-тежкият кръст, който Ранди трябваше да носи.

Колкото и да се владееше, почувства забравеното усещане на напиращи сълзи. Премигна няколко пъти, преди да успее да прогони влагата и да различи чертите на мъжа, изкачващ стълбите редом с Дан. За разлика от шерифа, той не носеше маскировъчна униформа. Беше с пуловер и тъмно кадифено сако.

Ранди бе вече пред вратата, когато се почука.

— Здравей, Ранди. Радвам се, че си станала.

— Добро утро, Дан — отвърна тя с попресилена усмивка.

Ако преди само предчувстваше, че е станало нещо лошо, сега вече бе сигурна. Засмените иначе очи на Дан, които много приличаха на очите на Кевин, бяха необичайно сериозни.

Младата жена отстъпи и направи път на двамата мъже. Потисна желанието си да залепи гръб до стената. Със своите метър и седемдесет и пет Ранди съвсем не напомняше крехко цвете, което ще се прекърши при първия по-силен вятър. Но нещо във високия непознат я караше да се чувства дребна и незначителна.

Тя затвори вратата, преди студеният въздух да нахлуе вътре. Пристегна колана на халата си и си даде сметка, че се настройва отбранително. Странна, неочаквана реакция… Дали всъщност не се готвеше за точно обратното?

Непознатият оглеждаше скромно обзаведената дневна. Около този човек витаеше някаква опасност. Острият му профил създаваше впечатление на суровост. Доста издължен нос, силна брадичка, тънки устни. Ранди долови как в нея се надига отдавна забравено вълнение.

Тя се изкашля и погледна към Дан.

При този звук непознатият се обърна. За миг очите им се срещнаха. Неговите бяха със странен опалово сив нюанс, цветът на шистите. Ранди почувства, че я претеглят, измерват… Дали са констатирали недостатъци?

Отново погледна към Дан.

— Нещо ми подсказва, че не сте дошли само за да ме видите — тихо рече тя.

— Не — кимна неохотно той. После посочи с ръка първо нея, а после и непознатия. — Ранди Пиърс. Зак Корбет, съдия от Портланд.

Новодошлият гледаше към антрето. Задържа поглед няколко секунди и Ранди бе обладана от странното чувство, че този мъж очаква някого.

Време за мислене обаче нямаше. Умът й вече трескаво работеше. Какво търси тук, в Бенд, човек от федералната служба? И защо, за Бога, Дан го води в дома й?

Ранди изведнъж си даде сметка, че продължителното й мълчание може да се изтълкува като грубост.

— Приятно ми е, господин съдия — измърмори тя.

Не смяташе, както е само по халат, да прекоси цялата стая, за да подаде ръка. Кой знае защо, почувства леко облекчение, когато той само кимна.

Дан остави шапката си на ниската масичка.

— Мисля, че е добре да седнем — предложи той и погледна към Зак. — Особено ти. Може би за дълго време напред, това е последната ти възможност да поседиш.

Зак обаче не помръдна и изведнъж настана многозначителна, почти мъртва тишина. Очите му гледаха Дан с укор.

— Чакай малко — рече той бавно. — Искаш да кажеш, че тя ще намери някой, който… — гласът му се сниши, очите му все така не се отделяха от лицето на шерифа, челюстта му се стегна.

Изведнъж Ранди се поколеба — не я интересуваше защо е дошъл федералният съдия Зак Корбет в Бенд. Нито защо Дан го е довел тук. Знаеше само, че, ще не ще, много скоро ще научи.

Разсеяно погледна как Дан стана. Имаше вид на човек, който всеки момент ще заеме стойка за юмручен бой.

— За твое добро е — чу тя да казва Дан с леко предизвикателство в гласа. — Да се надяваме.

Зак не помръдна. Оценяваше внушаващото авторитет и компетентност поведение на Дан Паркър, но не можеше да се отърве от чувството, че току-що са го преметнали.

Продължи да гледа шерифа. Остава само да ми каже, че тя ще ме води по следите на Гарет!

Потисна надигащото се в гърдите му възмущение. Вече бе огледал Ранди Пиърс. Косата й бе тъмна, почти черна. Имаше ръст над средния и съдейки по това, което се виждаше от тялото й, тя беше по-скоро слаба. Робата й бе стара и поизносена, но под дрехата личаха острите й рамене. По дяволите, та тя е направо кожа и кости! Вероятно единственият начин да успее да прекоси една местност е, ако той я носи. Приличаше му на малка бедна църковна мишка. С тези огромни тъмносини очи и тясно скулесто лице имаше вид на дванайсетгодишно момиче. Дан сякаш прочете мислите му.

— Ако бях на твое място — изсумтя той, — бих си избрал за водач единствено Ранди Пиърс. Работила е в спасителния отряд дълги години. Обучила е почти всички членове на сегашния отряд, включително водача.

Ясно беше, че Зак го бе настъпил по болното място. Но всеки път, когато си помислеше как Гарет стреля по Лари и го оставя да лежи като труп, гневът си казваше думата. Насочи поглед към жената. Можеше да се закълне, че по лицето й пробяга уплаха, но гласът на Дан отново прикова вниманието му.

— Слава Богу — добави той, — не сме дошли за това.

Погледна към Ранди и замълча, сякаш да подбере внимателно думите си.

Напрежението във въздуха беше като острие на нож. Ранди стискаше ръце в скута си, за да не треперят. При други обстоятелства вероятно видът на невъзмутимия Дан Паркър, заел се да убеждава този тъмнорус непознат, би предизвикал усмивката й.

В момента обаче беше сигурна, че лицето й ще се разпадне на хиляди частици при най-малкото напрягане. В стомаха си чувстваше тежък възел.

— По-добре ми кажете за какво става въпрос — рече с усилие тя и погледна към Дан.

Лицето му обаче не внушаваше никакво спокойствие. Напротив. Възелът в стомаха й се увеличи и натежа.

— Така ще е най-добре — опита се да се усмихне той. — Съдията и аз цяла нощ сме на крак. Изглежда и двамата сме поуморени.

Ранди усети това, когато Дан прокара ръка през посивялата си коса. После той вдигна поглед и тя видя в очите му нещо, което никога не бе очаквала.

Съжаление.

Въпреки външното си спокойствие, тя изгаряше от нетърпение.

— Казвай, Дан — Ранди едва позна гласа си — толкова беше тих и тънък.

— Добре — рече той тежко. — Чела си вероятно за серията банкови обири напоследък? Целият щат бе поразен.

Ранди кимна. Очите й не се откъсваха от Дан.

— Мислех, че престъпникът е заловен.

— Така е. Казва се Джон Гарет. Местната полиция го арестува в Лейк вю — Дан погледна към Зак.

— Вчера двама американски съдии заминаха да го прехвърлят в Портланд, където да му бъде предявено обвинението. Снощи обаче нещо се е случило. Не знаем дали е било катастрофа, или Гарет се е справил с двамата съдии. Колата им се е разбила на двадесет мили от тук. Шофьорът е бил убит, а Гарет е избягал — Дан замълча и тихо добави — Оставил е другия съдия на произвола на съдбата.

Ранди пое шумно въздух и бързо погледна към Зак.

— И идвате да го търсите.

Зак кимна.

Дан седна до нея.

— Не знам дали го познаваш, Ранди, но Джон Гарет е от този край. Той и баща му Исак…

Ранди ококори очи.

— Татко споменаваше за него от време на време — измърмори тя. — Когато бях дете, веднъж дойде и обърна наопаки магазина.

— Родителите на Ранди имаха магазин за спортни стоки — обясни Дан. — Когато се преместиха в Аризона, тя пое бизнеса.

Обръщайки се отново към Ранди, той посегна и взе ръцете й. Бяха леденостудени.

— Гарет е там някъде. Не знаем къде точно — дали се крие из горите, или е тръгнал нагоре.

— Вече показа, че е опасен — обади се Зак сподавено. — Влязъл е с взлом в една къща и е тероризирал семейството. Сега има храна и оръжие — той повиши леко глас. — Шерифът казва, че умее да се оправя сред дивата природа. Но все някога ще трябва да се покаже. Само че тогава не се знае какво ще предприеме. Налага се да бъде открит незабавно — очите им се срещнаха — неговите бяха хладни и безизразни. — Преди някой друг да пострада или да бъде убит.

Дан усети как ръцете й станаха още по-студени. Заговори бързо, за да не й даде възможност да откаже.

— Две неща ни трябват, Ранди. Ти познаваш тези хребети не по-зле от Гарет. Искам да си помислиш къде би могъл да се укрие.

Устните й помръднаха. Дан видя какво усилие й коства да заговори.

— А второто?

Настъпи миг колебание.

— Трябва ни човек, който да заведе Корбет във високите части — рече той. — Няколко екипа претърсват подножието, но спасителният отряд е горе, под връх Джеферсън. Търсят изчезнала туристка — Дан стисна ръцете й с надежда да прогони уплахата от очите й. — През последните лета при теб в магазина работеше едно момче, което водеше групи по маршрутите в планината.

Ранди едва помръдна устни.

— Ханк. Ханк Съливан.

— Съливан ли? Точно така. Живее в Тумало, нали? — гласът на Дан се оживи. — Ще ми дадеш ли неговия…

Ранди обаче поклати глава.

— Той напусна, Дан. Назначиха го в горската служба във Вашингтон и Ханк замина миналия месец.

Дан направи болезнено изражение. Не си правеше труда да крие разочарованието си.

— По дяволите! — той пусна ръцете й и удари юмрук в дланта си. — Трябва да има и някой друг, трябва!

Дан скочи и посочи Зак.

— Този нещастник твърди, че тръгва при всяко положение, дори ако се наложи и сам!

Ранди погледна шерифа.

— Няма да може — енергично отсече тя. — Много е рисковано. Ако се загуби? Ако падне и се контузи? Ще лежи дни наред и…

Зак наблюдаваше сцената с нарастващо неспокойствие.

Изкушаваше се да се намеси и да им каже, че не му е приятно да говорят за него сякаш го няма. Но нещо необяснимо го възпираше — неочаквано в стаята стана душно. Изражението на шерифа също се напрегна като нейното. Съдията не разбираше безмълвните реплики, които Ранди и възрастният мъж си разменяха. Каквото и да съдържаха те обаче, фактът, че Гарет е някъде там, не можеше да бъде омаловажен.

Отмъщението тук нямаше нищо общо. Но и Зак бе човек. Като се сетеше за хладнокръвното покушение на Гарет над живота на Лари, сякаш всички демони от пъкъла нахлуваха в душата му.

Дори не си даваше сметка за подтика, който го ръководеше.

— Не виждам какъв е проблемът — намеси се най-сетне той. — Щом имам карта…

— Карта! — Ранди скочи ядосано. — Такива като вас сме ги виждали, господине. Въобразявате си, че сте голям герой и нямате нужда от съвети. Въобще и не помисляте за най-лошото. Знаете ли какво става с такива като вас? Докарват ги или на носилки, или в найлонови торби след пролетното топене! Освен това, дълбоко се съмнявам, че Гарет е тръгнал по някой от маршрутите, а за да се обикаля извън тях, ще ви трябва карта с профил на терена!

Зак стисна устни. Не смееше да погледне към Дан Паркър от страх, че злорадства. Ранди пристъпи напред.

— Е? — тя го изяждаше с очи. — Можете ли да разчитате такава карта?

Зак отговори неохотно.

— Не.

Очакваше да чуе нейното тържествуващо: „Знаех си“, но вместо това тя каза:

— Времето там горе се променя за минути! Ако завали сняг, може да ви затрупа, така че да не знаете къде е дясно и къде ляво.

— Какво предлагате да направя? — той стисна челюсти. — Щом сте толкова печена, може би тъкмо вие сте човекът, който трябва да ме води.

Зак не беше подготвен за ефекта от небрежно подхвърлените си думи. Чувстваше се ужасно притеснен… Беше направо на нокти заради Лари. Почти не си даде сметка какво казва. Дан Паркър го погледна така, сякаш възнамеряваше да го удуши моментално. Зак отмести поглед към Ранди. На лицето му се изписа болка. Нейното беше бяло като платно. Тишината, която се възцари, беше потискаща.

— Разберете — обади се Зак, — Гарет стреля по моя пръв приятел! Заради него той сега лежи в болницата и дори не зная дали ще оживее. Налага се да вземем някакво решение…

Дан го хвана за раменете, завъртя го и го избута с изненадваща за ръста си сила.

— Точно така — тихо рече шерифът и отвори плъзгащата се врата. — Остави това на мен. Остави ни за минутка насаме.

Зак преглътна с усилие реакцията си. Чувстваше как с всяка изминала минута нетърпението и обидата му нарастват — Гарет се отдалечаваше все повече. Гордееше се с това, че умее да се владее. Съвестта го бодна — изглежда бе сбъркал, пришпорвайки по този начин и Ранди, и шерифа.

— Добре — съгласи се той. — Но не се бавете. Гарет сигурно не си губи времето. Добре е и аз да побързам.