Сандра Джеймс
На север от рая (19)

Осемнадесета глава

Ранди прекара следващите няколко дни тихо и спокойно. Отби се в магазина, но за кратко. Всеки път, когато се сещаше за Чък, на устните й се появяваше дяволита усмивка. Нейното отсъствие въобще не го притесняваше. Напротив, новите задължения му се отразяваха много добре. От друга страна, времето, което прекарваше сама, беше въпрос на неин личен избор — не на принуда.

Няколко дни след изписването от болницата, един следобед, Ранди гостува на Дан и Мариан. Помогна на Мариан да прегледа вещите на Кевин — доста закъсняла работа. Седяха на пода в неговата стая, говореха, ровеха се в спомените, смееха се. Мариан се разплака, Ранди я взе в прегръдките си да я утешава. И за двете обаче това бе време на лекуване на старите рани.

Късно вечерта в леглото Ранди си спомни думите на Зак, казани за Кевин. „След толкова изминали години ти все още си влюбена в него.“ Не беше така. Когато си мислеше за него, в съзнанието й изникваха спомени, но не и чувства. В сърцето й имаше само един-единствен мъж. Тя принадлежеше на Зак. С Кевин никога не бяха имали такава връзка.

— Не — каза тя на глас и повтори. — Не! Обичам теб, Зак, теб!

Обичаше го с цялото си сърце. Беше нахълтал в живота й толкова неочаквано. Като истинска вихрушка. По същия начин бе и изчезнал.

На сутринта Ранди бе взела решение. Знаеше точно какво ще направи. Молеше единствено да не й изневери смелостта.

 

 

Три дни по-късно Ранди надничаше през прозореца на едно такси. Беше вечер. Центърът и магистралата до Портланд се намираха вече зад гърба й. От двете страни на шосето растяха високи борове. Пътят обикаляше по завоите край ниските хълмове. Валеше ситен дъжд — прочутият Орегонски дъжд. На Ранди обаче й се струваше, че от него спокойната пасторална картина става по-студена и негостоприемна.

Таксито зави по тесен павиран път. Беше точно според описанието на Зак — близо до природата, без да е много далеч от града. Колата спря пред дълга едноетажна къща от истински кедър. Към широката ливада гледаха високи тесни прозорци. Някъде навътре в къщата светеше лампа.

— Тук е, госпожо — думите на шофьора й прозвучаха възмутително весело.

Да, помисли си тя. Това е. Беше в Портланд. Пред къщата на Зак шофьорът обърна и я погледна въпросително. Ранди излезе от таксито. Чувстваше, че краката й се подкосяват. Ръцете й трепереха. Едва можа да извади пари от портфейла си. Когато шофьорът й подаде куфара, тя му тикна една тлъста банкнота и рече:

— Ето. Задръжте рестото.

Таксито замина. Ранди стоеше с куфара в ръце. Не помнеше откога не се бе чувствала толкова плаха и неуверена. Мобилизира цялата си решителност и пое по алеята. След миг почувства, че стомахът й се свива на топка. Ами ако Зак го няма? Какво ще стане, ако я завари свита на прага като малко бездомно куче? Може би трябваше да се обади. Отначало смяташе да постъпи точно така, но после се отказа. Не защото изгаряше от желание да го изненада. Просто му бе отказала веднъж. Нямаше да понесе, ако воден от своята гордост, той й обърнеше гръб.

Натисна звънеца и чу как звукът му проехтя в къщата. Идваше сякаш от много далеч. Ранди гледаше голямата внушителна врата и чакаше. Времето бе като разпънато от мъчителна тишина. Почувства в душата си хиляди съмнения. Ами ако Зак не желае присъствието й тук? Ако съжалява за случилото се помежду им? Знаеше, че го обича, но дали и той я обичаше? Беше я молил да тръгне с него, но никога не спомена, че е влюбен в нея. Ами ако чувствата му не са били толкова силни, както си е въобразявал? И както се надява Ранди? Бе жертвала сърцето си — за какво? Риск, който може да струва животът й?

Вратата се отвори.

Тя гледаше Зак.

Зак гледаше нея.

Сърцето й биеше до пръсване. Видът му не бе много по-различен отколкото в планината — джинси, карирана риза. Само гладко избръснатите му страни бяха различни. Искаше й се да протегне ръка и да го докосне, да плъзне пръсти по скулите му, по приятно грубата кожа на лицето му.

— Здрасти — едва рече тя, овладяла малкото си останало самообладание. — Бас държа, че те изненадах.

Зак се усмихна. Изненада. Думата беше много далеч от това, което чувстваше.

— Здравей, Ранди — той отвори вратата. Взе куфара й и я покани в хола. Ранди слезе по няколко стъпала — стаята беше по-ниско. Просто недоумяваше как краката й още я държат. Остана права, защото беше твърде нервна, за да седне.

Зак бе застанал пред голямата каменна камина.

Ранди се огледа. Кожената мебелировка бе гостоприемна и подканяща. Гредите на тавана създаваха атмосфера на селска простота. Стаята се простираше по цялата ширина на къщата. Широката столова в единия край завършваше с висок прозорец. Отвън се виждаше тъмното нощно небе над алея с борове, както и малкото поточе, за което й беше споменавал.

— Тук е хубаво — тихо каза тя. — Харесва ми.

— Благодаря — обади се непринудено той, но погледът му беше тъмен и сериозен.

За миг вниманието й се насочи към куфара до вратата. Нарочно ли го беше оставил там? Ранди с усилие овладя напиращите в душата й страхове. Видя как Зак мушна пръсти в джобовете на джинсите си. Очите му не се отместваха от лицето й. Явно очакваше нещо от нея.

— Предполагам — най-после проговори тя, — се чудиш защо съм тук.

Усмивката му беше едва доловима, почти не съществуваше. Единственото, което попита, беше:

— Как ме откри?

— С помощта на Дан. Завъртя няколко телефона и ми намери твоя адрес. Мислех да ти се обаждам — добави тя бързо, — но после реших, че ще е по-добре да дойда направо и да се опитам да ти обясня…

По дяволите! Не излизаше както си го бе мислила. Не й оставаше нищо друго, освен просто да си каже всичко.

— Толкова ми беше мъчно, когато замина, без да кажеш сбогом, без въобще да кажеш нещо — думите започнаха да се леят, преградите рухваха една след друга. — Доста мислих. Не ми трябваше много време, за да разбера, че си бил прав. Можела съм да си замина от Бенд след смъртта на Кевин, но не го направих. Явно това е било нещо като вид самонаказание. Сега, когато най-после мога да гледам Мариан в очите…

— Мариан! — отрони се от устните му тихо. Лицето му изразяваше недоумение. — Не ми казвай, че тя е причина за идването ти.

— В известно отношение да, Зак. Тя дойде при мен. Каза ми, че съжалява загдето ме е обвинявала за смъртта на Кевин.

— Това едва ли би могло да компенсира твоите мъки — стисна устни той.

— Трябваше да й простя, Зак. Защото само така бих могла да бъда отново свободна. Вече съм свободна. Обявих къщата за продан, продадох магазина на Чък…

— Продала си магазина?

Той не вярваше на ушите си. Дали това бе за добро, или за зло, Ранди не можеше да прецени. Не намираше смелост да го погледне в очите.

— Да — гърлото й се стегна. — Веднъж ти спомена, че още съм влюбена в Кевин. Но не съм, Зак, не съм! — в очите й напираха сълзи. — Не искам да те лъжа. Със зъби и нокти се борих срещу чувствата си към теб. Исках да се преборя с тях! Беше много болезнено. Не исках… — тя заекна, — да те обичам. Може би наистина изпитвах вина към Кевин, но ако е било така, то бе само в началото. Не затова не заминах с теб, когато ме помоли.

Най-после намери сили да го погледне, очите й се замъгляваха от сълзи.

— Кевин е част от миналото ми — прошепна тя. — Но ти… ти си моето бъдеще. Дойдох тук, защо не искам да бъде никъде другаде. Моля те, Зак… — устните й започнаха да треперят. — Не ме отпращай.

Зак почувства треперенето на гласа й като физическа болка. Звукът направо го разкъсваше. Очите й бяха разтворени и пълни с копнеж. От изписаната по лицето й слабост, сърцето му се преобърна.

Протегна към нея ръце.

— О, Ранди — в гласа му имаше и стон и смях. Притисна я до сърцето си — там, където всъщност беше истинското й място. Разбираше какво й е струвало да дойде при него. И още повече я обичаше. — Не мога да повярвам, че си тук. Но щом наистина е така, знай, че нямам намерение да те пусна да си отидеш — той обгърна с длани лицето й. — Ти оставаш тук.

От начина, по който я гледаше и я докосваше, Ранди се разтрепери. Всичко ще бъде наред, мислеше тя отмаляла. Зак приближи лицето си до нейното. Загледа се в очите й.

— Имаш ли представа — попита той тихо, — колко те обичам?

Пламенният му поглед и тонът му разтърсиха душата й. Усети прилив на радост. Ръцете й обгърнаха врата му, пръстите й се заровиха в косата му.

— Можеш ли да си представиш — заекна тя, — колко ми беше нужно да чуя тези думи?

Зак се отдръпна леко, за да я вижда по-добре.

— Да — отвърна той. — Наистина! Представям си.

Последва тишина. Ранди го гледаше, без да мига, трогната от изписаната на лицето му слабост и очакване. Тя го целуна по устните.

— Обичам те!

Веднъж започнала, не можеше повече да се сдържа. Притисна се в него, отдавайки се изцяло на чувствата си. И за двамата моментът бе зареден с вълнение. Ранди се усмихна със сълзи в очите. Зак си помисли, че никога не е виждал нищо по-красиво. Тази усмивка щеше да носи в сърцето си докато е жив.

 

 

Над огъня в камината кръжаха рояк искри и се издигаха към комина. Танцуващите пламъци леко осветяваха стаята и хвърляха по стените призрачни сенки. В ъгъла на дивана седяха две фигури и тихо си говореха. С глава на рамото на Зак, Ранди му разправяше, как Дан и Мариан са взели решение да продадат къщата си.

— Не мога да повярвам, че Мариан най-сетне се вразуми — прошепна той. — След толкова време.

— Според мен решението на Дан да я напусне я е разтърсило много силно. Това я е подтикнало да се вгледа в себе си — тя се усмихна. — Аз също бях шокирана.

Несъмнено, помисли си Зак. Той с болка си спомни колко разтревожена бе Ранди онази нощ. Мушна пръсти в копринената й коса.

— Мислиш ли, че всичко ще се уреди помежду им?

Ранди го погледна в очите.

— Колкото и да е странно — бавно каза тя, — според мен от цялата тази работа те станаха по-близки. Мисля, че отсега нататък ще се разбират по-добре.

От усмивката й дъхът на Зак спря. Сенките бяха изчезнали от очите й, празнотата — също. Цялото й лице сияеше от щастие, за което дори не бе мечтал.

Той наведе глава и притегли лицето й към себе си. В целувката им нямаше напрежение и припряност. Беше изпълнена с безкрайна сладост и доволство.

— А ти? — промърмори той. — Мислиш ли, че ще ти хареса тук?

Погледът на Ранди се устреми към големия прозорец. В далечината блестяха светлините на града. Мрачните облаци бяха изчезнали. По небето блещукаха безброй звезди.

Тя сложи дланта на Зак върху лицето си.

— Ще ми хареса. Но не колкото ми харесваш ти — прошепна.

Той погали с палеца си устната й.

— Няма ли да ти пречи моята работа? Обикновено не е опасна, но понякога възникват и по-сложни проблеми.

Тя се притисна към ръката му.

— Всички поемаме някакви рискове, Зак. Предпочитам да бъда с теб, когато поемам моите.

На лицето на Зак се изписа невероятна нежност. Едва преглъщаше от блесналите в очите й чувства. Потърси устните й за нова целувка. Когато най-сетне тя свърши, Зак опря чело на нейното. Ранди изненадано видя в очите му закачливо пламъче.

— Трябва да ти призная нещо, Ранди.

— Вече? — отвърна тя сякаш на шега.

Зак стана и взе от масата плик. Пусна го в ръцете й и отново седна.

— Какво е това? — попита озадачена тя.

— Отвори го и виж.

Така и направи. Когато прочете съдържанието му, очите й щяха да изхвръкнат.

— Самолетен билет! Възнамерявал си да дойдеш при мен и то със самолет! — в гласа й личеше изненада и радост.

— За жалост, да.

Тя отново погледна билета.

— Но тук няма дата за връщане.

— Няма, защото не знаех дали въобще ще се върна някога — на устните му се появи неловка усмивка. — Знаех обаче, че без теб няма да тръгна обратно. Повярвай ми, бях готов на всичко. Само и само да дойдеш с мен.

— Отвличането е противозаконно деяние, Зак Корбет — сбърчи тя нос. — Не би трябвало аз да ти напомням това.

— Е, надявах се, че чак дотам няма да се стигне. В противен случай обаче, щях да ти напомня, че не е изключено да си бременна. Всъщност, надявам се да е така.

— Бременна! — възкликна Ранди. — Така ли мислиш?

Зак я погледна доволен.

— Никой от двама ни не бе подготвен да го предотврати. Така че ти ще кажеш.

— Не, още е много рано — смути се тя.

Не обърна внимание на смеха, който предизвика реакцията й. Тя замечтано гледаше корема си. Зак постави собственически ръка върху него.

— Нещо ми подсказва, че идеята ти харесва.

— Така е. Всъщност… Винаги съм мечтала за голямо семейство, а вече съм почти на трийсет. Искам да имам бебе. От теб, Зак.

Харесваше му задъханото й смущение.

— Ще работим по въпроса по време на сватбеното ни пътешествие.

Дрезгавата нотка в гласа му я развълнува. От целувките по врата й почувства тежест в стомаха си. Пръстите й се заровиха в златистата му коса.

— И къде ще е то?

Тялото й легна на дивана. Зак я последва. Целуна я по трапчинката зад ухото.

— Някъде наблизо — измърмори. — Да го направим накъде наблизо.

— Зак не бива да пътуваш със самолет — напуши я смях. Не можеше да не го подразни поне малко:

— Значи изключваме Австралия, така ли? — Зак въздъхна и се надигна на лакът. — Както кажеш, любов моя. Приемам всичко.

— Наистина?

— Наистина.

— Тогава да не си правим труда да стягаме багажа — тя притегли лицето му към своето, — защото аз вече имам всичко, за което съм мечтала — Ранди се усмихна широко. — И то е тук.