Сандра Джеймс
На север от рая (18)

Седемнадесета глава

На летището чакаше тълпа угрижени хора. Дузина мъже, някои от които — в униформи, се бяха скупчили около площадката за хеликоптери. Лицата им бяха напрегнати. Една линейка и екипажът й стояха наблизо и чакаха. Говореха тихо, от време на време поглеждаха небето на запад.

Встрани от групата стърчеше женска фигура — слаба и тънка, свита под напора на ледения вятър. Тя не говореше с никого. Не сваляше очи от оловносивото небе.

Жената първа забеляза приближаващата от хоризонта точка. Напрегна слух да чуе далечното бръмчене на вертолета.

— Пристигат! — провикна се някой.

Хеликоптерът се озова над летището сякаш изведнъж. Въздухът се изпълни с пищящото бучене на мотора му. Машината направи широк полукръг над върховете на дърветата и започна да се спуска. Кацна сред облаци прах. Моторът заглъхна. Настъпи тишина. Няколко души се втурнаха и отвориха плъзгащата се врата.

Мариан почувства, че сърцето й спира. Един от пътниците надникна и кимна към лекарския екип.

— Имаме пациент с контузия на главата — провикна се той.

По тялото на Мариан полази страх. Дан, трескаво си помисли тя. Дан, само това не!

На входа се показа човек. Беше старият шериф. Мариан стоеше като закована. Някой му помогна да слезе. Забеляза, че коляното му не се сгъва. Все пак беше жив и нищо друго нямаше значение. От обзелото я успокоение почувства слабост. Успя обаче да намери сили и бавно пристъпи напред.

Дан направи нещо, което тя не очакваше. Накуцвайки, той тръгна насреща й.

Мариан въобще не я беше грижа кой ги гледа. Обгърна с ръце врата му и се притисна към него. Единствената й мисъл в този момент бе колко го обича и как за малко не го загуби, благодарение на собствената си глупост.

— Вече мислех, че никога няма да те видя — гласът й трепереше. — Чух в апаратната повикването от вертолета. Обадих се на Мич. Беше хванал съобщението, но със смущения. Разбрал само, че някой е контузен. Толкова се боях, да не ти се е случило нещо! — думите се откъсваха сякаш от сърцето й. — О, Дан, знам, че сега не е моментът, но трябва да ти кажа, че сбърках. Разбрах го в мига, когато си тръгна. Признавам, че много те нараних… — тя се задави от сълзи и млъкна.

— Нищо ми няма, Мариан — гласът на Дан бе дрезгав от вълнение.

Галеше я по косата и сякаш искаше да каже още нещо. В този момент усети зад гърба си движение. Мариан надникна над рамото му. Един висок мъж слизаше от вертолета. Позна Зак Корбет. Той мигновено се обърна и протегна ръце към вътрешността на машината.

Мариан забеляза разрошена тъмна плитка да се люшка от носилката. Лицето на Ранди бе бледо, а устните й — без капчица кръв.

Усети, че се вълнува. Колко пъти тайно се бе молила Ранди да изчезне от лицето на земята? През цялото време си бе повтаряла, че не може да я понася. Но явно не беше така. Дано Бог й помага, прошепна Мариан. Не можеше да не си даде сметка, че Ранди съвсем не й е безразлична. От срам и угризения едва не коленичи.

— Не — прошепна тя. — Само не това…

Не можеше да откъсне очи от носилката, докато я качваха в линейката. Не смееше дори да погледне към Дан. Боеше се от онова, което ще открие в погледа му. Когато вдигна глава видя, че той я гледа напрегнато. С неимоверно усилие на волята Мариан успя да преглътне буцата, заседнала в гърлото й.

— Как е тя? Моля те, кажи ми! — гласът й заглъхна за миг. — Никога няма да си простя, ако…

Той спря думите й с ръка.

— Мисля, че ще се оправи. Удари си много лошо главата. На няколко пъти губи съзнание.

Един от полицаите приближи и се изкашля.

— Шерифе, лекарите казаха да се отбиеш в болницата. Трябва да ти направят снимка на коляното.

Дан кимна разсеяно и отново се обърна към жена си.

— Мариан, ще дойдеш ли с мен? Като свърша, ще се приберем вкъщи.

Очите й се навлажниха. Нейната усмивка през сълзи — това бе най-милата гледка, която някога старият шериф бе виждал. Пръстите й стиснаха ръката му.

Дан нямаше нужда от друг отговор.

 

 

След няколко часа Дан бавно се придвижваше по широкия болничен коридор. Жена му бе останала в чакалнята на долния етаж. Попита я дали не иска да дойде с него до стаята на Ранди. Мариан отбеляза, че ще е най-добре за всички, ако я посети след известно време. Дан не настоя. Този път я разбираше.

Стаята на Ранди бе полутъмна. Старият шериф не се изненада, когато завари до леглото й Зак. Лицето й бе обърнато към прозореца, но Дан видя, че очите й са затворени. Не даде признак да е чула отварянето на вратата. Само Зак стана и приближи.

— Как е тя? — тихо попита Дан.

— Както предполагахме. Мозъчно сътресение — плахо се усмихна Зак. — Дадоха й някакво приспивателно. Лекарите искат да спи до сутринта. Няколко дни почивка и ще се оправи — погледът му не се отместваше от лицето й.

Възрастният човек въздъхна облекчено.

— Така и предполагах — промърмори той, — но все пак е друго да го кажат докторите.

После се опря на дръжката на вратата.

— Щом спи, ще си ходя.

Зак го последва по коридора.

— Как е коляното ти?

— По малко от всичко. Ще трябва да нося наколенка известно време. Докторът каза, че ако не му обръщам много внимание, след няколко седмици няма да ми създава грижи — той се изсмя. — Изглежда ще трябва да си дам почивка, ща не ща.

— Вкъщи ли ще си бъдеш?

Дан кимна. Настъпи миг на неловко мълчание. После погледна към стаята на Ранди и бавно каза:

— Колкото и да беше ужасна цялата история с Гарет, случи се и нещо хубаво. Мариан най-сетне прогледна.

Зак не каза нищо.

— Е — обади след малко Дан, — слизам долу при Мариан. Ще се отбия сутринта да видя как е Ранди. До утре…

— Няма да бъда тук, Дан — Зак го гледаше в очите. — Тръгвам си след по-малко от час. Уредих да се върна с кола до Портланд тази нощ.

Дан зяпна от изненада.

— Ще тръгнеш, без да й кажеш довиждане? — той посочи с ръка към стаята на Ранди.

В гласа му прозвуча остро неодобрение. Зак премигна.

— Повярвай, така е по-добре — решително каза той.

— По-добре? — Дан стисна челюсти. — Може би искаш да кажеш по-лесно? По-лесно за теб да я зарежеш?

Зак не помръдваше под гневния поглед на възрастния мъж.

— Така ли изглежда? — попита той. — Че аз зарязвам Ранди?

— Да, дявол да го вземе! Тя е влюбена в теб, човече! Нима не виждаш?

Зак пристъпи към стената напълно объркан.

— Не — прошепна той с мъка в гласа си. — Не знам. И право да ти кажа, Дан, не съм сигурен, че Ранди е наясно какво иска. Във всеки случай това май не съм аз.

Смаян от пораженческото настроение на Зак, Дан дълго мълча.

— Можеш да ми отвърнеш, че не е моя работа — обади се най-сетне той. — Но как го разбра?

— Тя сама ми го каза. Е, без много обяснения, разбира се. Помолих я да дойде с мен, когато приключи всичко. Тя отказа.

— Тогава я накарай да промени решението си!

Зак не можеше да скрие огорчението си.

— Опитах. Чувството за вина към сина ти я държи тук, Дан. И двамата го знаем. Не мога да я насилвам за нещо, което смята, че не е редно да прави. Същото се отнася и за теб. Ако някога си тръгне оттук, трябва да стане по нейно желание. И право да ти кажа — гласът му се сниши, — не съм сигурен дали бих искал да е другояче.

Дан го гледаше в лицето. Имаше уморен, отчаян вид. Сърцето му се сви от мъка. Нищо не причинява по-силна болка от несподелената любов.

Потупа Зак по рамото.

— Не се отказвай — окуражи го той, — още не си я загубил.

Усмивката на Зак беше безмилостна.

— Как бих могъл да я загубя — измърмори той, — когато не вярвам, че съм я спечелил?!

 

 

На сутринта Ранди се събуди, мъглявостта на съзнанието й бе изчезнала. Още преди да отвори очи, разбра, че се намира в болнична стая. Спомняше си призрачни фигури около себе си и шепот на гласове, ту строг и настойчив, ту припрян и съвсем тих. Добре поне, че главата не я болеше толкова.

Извика тихо и седна в леглото. Слънцето грееше ослепително. Примижа с очи, а ръката й заопипва удареното място отстрани на главата й.

Силни, но нежни ръце я натиснаха назад към възглавницата.

— Я гледай ти — възкликна успокояващ женски глас. — Скоро ще ви вдигнем на крака, чаровна госпожице.

Ранди видя една хубава млада сестра.

— Главата ми…

— На мястото си е. Все още — изсмя се сестрата и сложи ръката й върху плътната превръзка над дясното ухо. — Виждате ли? Имахте там едно доста голямо цепване. Трябваше да ви обръснем малко, за да може докторът да го зашие. Косата ви закрива мястото, така че освен вас никой няма да знае тази подробност.

Върху лицето на сестрата се появи усмивка.

— Проспахте закуската, но ще видя дали не мога да измисля нещо за хапване.

Думите съвсем не вдъхнаха кураж на Ранди. С тях нахлуха страшните спомени. Последното, което помнеше, беше как Зак падна. Сигурно тогава бе наранила и главата си. После до слуха й бе достигнал вик… Не, не си го въобразяваше. Помнеше го много добре. Кой бе извикал? Гарет? Или Зак? Смразяващият кръвта звук още отекваше в главата й. Тя уплашено сложи ръка на устата си.

— Не — прошепна тя, — за Бога, само не Зак.

Сестрата се върна с поднос храна и доста се учуди. Дори й се скара за липсата на апетит. Ранди беше прекалено уплашена, за да може да се храни. Сестрата точно вдигаше таблата, когато вратата отново се отвори.

Дан се усмихна смутено и пристъпи в стаята. Въпреки внезапната пулсираща болка в главата, Ранди седна и го прегърна силно.

— Как си? — прошепна тя. — Добре ли си?

Дан се отдръпна и набързо й разказа за коляното си. Тя стискаше пръстите му — не искаше да го пусне.

— А Зак? Добре е, нали? Вчерашният ден ми е като в мъгла. Последното, което помня, е как Гарет се хвърли за пушката…

— Гарет падна в пропастта, Ранди. Умря. А на Зак му няма нищо — той стисна ръцете й окуражително.

Добрите новини я омаломощиха. Тя се отпусна доволна на възглавниците. Изскърца стол — Дан приседна до леглото й. След миг Ранди дръпна завивката до брадичката си. Смущаваше се от Дан, но в същото време не можеше да се сдържа повече.

— Той тук ли е?

Пръстите й нервно опипваха превръзката.

— Не — промълви едва-едва шерифа. — Снощи замина за Портланд.

Ранди с мъка удържа сълзите си. Искаше да каже нещо, каквото и да е за да прекъсне дългото мълчание. Но през гърлото й не можеше да излезе нито звук. Дан се наведе към нея и сложи ръцете си върху нейните.

— Той стоя, докато се увери, че при теб всичко е наред, Ранди.

Тя затвори очи, преди възрастният човек да е видял в тях напиращите сълзи. Значи все пак е стоял, мислеше си тя мрачно. Не бе очаквала и толкова. Не го заслужаваше. В края на краищата Ранди го бе лишила от всякаква надежда да я чака. Би трябвало да е благодарна. Тя обаче чувстваше единствено празнота.

След малко Дан си тръгна с обещанието, че на другия ден ще дойде отново. Ранди се почувства като изстискан лимон — физически и емоционално. Кимна му едва, копнеейки отново да потъне в божествената забрава на съня. Когато се обърна настрани, цялото тяло я болеше.

Но болката в сърцето й бе най-силна от всичко.

На следващата сутрин лекарят разреши Ранди да бъде изписана. Тя се обличаше механично. Чувстваше тялото си тромаво и бавно. Когато приключи, уморено се отпусна на ръба на болничното легло. Идеята скоро да се прибере вкъщи въобще не я радваше. Винаги бе мразила да лежи, дори когато боледува. Мислите й изведнъж поеха в съвсем друга посока. Може би не беше толкова чудно, че Зак прави любов с нея там горе. Но щеше ли да може някога да заспи сама в собственото си легло, без да си спомни за близостта и споделените ласки? За успокояващата сила на прегръдките му. За това как я притискаше и прогонваше нощните сенки? Тези мисли не й даваха мира.

Зак, какво ще правя без теб?

На вратата се почука. В стаята надникна Дан. Ранди му кимна да влезе.

— Сестрата на регистрацията ми каза, че те изписват днес — усмихна се той доволно.

— Идваш точно навреме — рече Ранди. — Готов ли си да ми бъдеш шофьор?

— Всъщност — отвърна той, — защо не!?

В очите му проблесна нещо, което Ранди не можа да разгадае.

Дан отиде до вратата, отвори я и махна на някого отвън. В стаята влезе Мариан.

Ранди се стъписа. Гледаше онемяла как Мариан бавно приближава. Възрастната жена изглеждаше доста смутена. Имаше чувството, че от сърцето й е отчупена някаква частица, от която цялото й същество бе като вцепенено. Не съществува друг начин да сложа край на цялата работа, мислеше си Мариан. Спря се, чак когато стигна до Ранди.

Тишината просто запищя от напрежение. Сякаш целият свят затаи дъх.

— Мариан — името звучеше странно в устата на Ранди. — Мариан, какво правиш тук?

— Дойдох… — след дълго мълчание се обади Мариан, — защото не можех повече да стоя настрана.

Вратата изщрака. Двете жени не забелязаха, че Дан ги бе оставил насаме. Ранди отмести поглед. Беше напрегната. Чувстваше, че ще избухне при най-малкия натиск. Когато заговори, гласът й бе тих и дрезгав.

— Сама ли реши? Или Дан те накара?

Съкрушеният поглед на Мариан я прободе като с нож.

Почувства се виновна и трябваше да си напомни, че тази жена не я бе щадила. Имаше пълно основание да внимава с нейните подбуди и намерения.

— Знам какво си мислиш — наруши тишината възрастната жена, — но не е вярно, кълна се. Дан ми каза да изчакам няколко дни, но аз… Аз просто трябваше да те видя.

Смущението й бе искрено, тонът — умолителен. Ранди не можа да й откаже. Мариан седна на края на леглото. Постави ръцете си на коленете и затвори очи.

— Толкова ми е трудно! Знаех, че ще е така, но се надявах. Имам толкова много за казване, а не знам откъде да започна!

Ледът в сърцето на Ранди започна да се топи. Видът на Мариан, крехкото й самообладание, направо я разтърси.

— Мариан — нежно каза Ранди. — Мисля, че се досещам какво искаш да ми кажеш, така че не е нужно…

Без да се замисля, тя протегна длан и хвана слабата й ръка.

— Нужно е — бързо отвърна Мариан, — не само за теб, Ранди, но и заради мен — гласът й звучеше самоуверено, въпреки че се държеше за ръката на Ранди като за спасително въже. Погледна я с плаха усмивка. — Винаги си имала невероятната способност да ме ободряваш. Винаги знаеш какво да кажеш… Това твое качество много ми харесваше.

— Докато не умря Кевин — промълви сподавено Ранди.

Усмивката на Мариан изчезна.

— Да — съгласи се тя. — Току-що си дадох сметка, че не ти, а аз съм се променила. Ако Дан не ми бе казал, че не може повече да живее с мен, такава каквато съм сега… Трябваше да ме напусне, за да се вгледам истински в себе си — тя млъкна за миг. — Онова, което открих, не ми хареса.

Изражението на Ранди се смекчи.

— Но Дан се върна, нали така?

Мариан кимна и отново се усмихна. Очите й пак потъмняха.

— Толкова се изплаших вчера за вас тримата. Чух, че един е ранен и ужасно се зарадвах, когато разбрах, че не е Дан. После те видях теб — бледа и безжизнена на носилката. За миг помислих, че не си жива. Изведнъж разбрах колко съм те огорчила, колко съм се лъгала. О, Ранди — Мариан стисна ръката й, — толкова ме е срам. Разбираш ли колко съжалявам?

По хлътналите бузи на Мариан се стичаха сълзи. В Ранди нещо сякаш се счупи. Чак в този момент разбра, че също плаче. Протегна длан и хвана и другата й ръка. Усмихна се през сълзи.

— Разбирам — прошепна Ранди.

Дан надникна в стаята и попадна точно на тази сцена. Затвори вратата и влезе. Търпеливо им подаде по една кърпичка.

— Ако трябва да поискам от сестрата кофа — опита се да се пошегува той. Гласът му обаче издаваше вълнението му. Покашля и погледна към Мариан. — Каза ли й новината?

Мариан поклати отрицателно глава. Бършейки страните си, тя му се усмихна загадъчно.

— Мислех, че ще го направим двамата.

Дан се размекна, вдигна я от леглото, обви с ръка рамото й и погледна към Ранди.

— Решихме да продадем къщата, Ранди. Много е голяма за двама души.

— Време е да се преместим — довърши Мариан с изненадващо спокоен глас.

Ранди не можеше изведнъж да възприеме чутото.

— Шашната съм, право да ви кажа — тя се изсмя плахо. — Имам чувството, че откакто свят светува живеете в тази къща.

Мариан размени погледи със съпруга си.

— Целият ни брачен живот мина в нея — прошепна тя. — Имаме безброй хубави спомени… Но и двамата мислим, че е време за промяна.

Ранди премигна.

— Какво смятате да правите? Да купите по-малка къща ли?

Спогледаха се отново без думи. Мариан отвърна:

— Всъщност още не сме решили къде ще се установим, след продажбата.

— Във всеки случай няма да останем тук, в Бенд — добави Дан.

Мариан мушна ръката си в неговата.

— Така е — съгласи се тя. — Дан реши да се пенсионира след Коледа. Може би ще си купим каравана и ще попътуваме. Така че, когато разговаряш с родителите си следващия път, можеш да ги предупредиш да не се изненадват, ако някой ден Дан и аз похлопаме на вратата им.

Докато слушаше, Ранди си спомни деня, когато се запозна със Зак. Тогава Дан бе споменал, че за всички тях най-хубаво би било да напуснат града завинаги. През цялото време бе чувствала, че е прав. Поглеждаше ту единия, ту другия.

— Радвам се за вас — каза Ранди доволна. — Мисля, че няма да съжалявате.

Мариан пристъпи и я прегърна.

— Това бе най-трудното решение, което някога съм вземала — призна тя. — Толкова бях потънала в миналото, в загубата на Кевин… Почти бях забравила за съпруга си. А имаме още доста години пред себе си — Мариан погледна към Дан и се усмихна. После обърна глава и гласът й потрепери. — Едва не съсипах брака си — прошепна тя. — Никога не прави такава грешка.

В мозъка на Ранди сякаш светна сигнална лампа. Мариан й говореше за Зак. Влезе сестрата.

— Когато сте готова, елате да подпишете документите.

— Защо не дойдеш у нас за няколко дни? — попита Мариан. — Докторът поръча да почиваш известно време — тя я докосна по рамото. — Хайде, Ранди. Много ще се радваме.

Младата жена се поколеба миг-два. Идеята я изкушаваше, но нещо я караше да се въздържи. Мариан и Дан току-що бяха преодолели трудно изпитание. Нужно им бе време. И усамотение. Поклати глава и любезно отказа:

— Благодаря за поканата. Но мисля, че… Искам да бъда известно време сама.

— Сигурна ли си? — смръщи вежди шерифът.

— Напълно — без колебание отвърна Ранди. — Време е и аз да помисля… — на устните й се появи усмивка. — И да направя своя избор.