Сандра Джеймс
На север от рая (17)

Шестнадесета глава

Ранди почувства сковаващ страх. Мъжът пред очите й беше като скала. Правата му коса стигаше до раменете. Лицето му почти не се виждаше от гъстата рижа брада. Огромните му ръце стискаха пушка, насочена към Зак.

Това беше Джон Гарет. Ранди щеше да го познае по интуиция, дори да не беше виждала снимката от архива в кабинета на Дан. С периферното си зрение забеляза, че Зак леко мръдна с глава, посочвайки към Дан.

— Не сме ти сторили нищо лошо — обади се той с равен глас. — Защо не ни помогнеш да го измъкнем? Може да е ранен.

Ранди трескаво гледаше ту единия мъж, ту другия. Досещаше се какво прави Зак. Искаше да убеди Гарет, че нямат представа кой е той.

Гарет не кълвеше. Захили се, разкривайки грозните си жълти зъби.

— Така ли? Не знам защо ми се струва, че лично за мен ще е най-добре, ако оставя шерифа да изгние там долу.

Лицето му изразяваше злорадство.

— Що се отнася до вас двамата — погледът му обхождаше Зак и Ранди, — знам, че сте от правосъдието. Наблюдавах ви с дни. Не съм толкова глупав, за да не се сетя, че сте тръгнали да ме гоните.

Зак стисна юмруци.

— Свличането на камъните при дърварския лагер беше твоя работа, нали?

— Можеше да стане и без мен — смехът на Гарет прозвуча зловещо. — Само малко помогнах.

— А пещерата? — попита Зак. — И в нея си бил, нали? Складирал си там провизии.

— Точно така — Гарет явно злорадстваше. — Ако бяхте дошли няколко часа по-рано, щяхте да ме изненадате.

Дебелите му устни се изкривиха в нещо като усмивка.

— Не се отказахте. Сега ще си платите.

Малките черни очички блестяха със зли огънчета. Месестите му пръсти многозначително гладеха спусъка на пушката. Всичко това недвусмислено подсказваше намеренията му.

Зак не отстъпи пред безпощадните му погледи.

— Защо не се откажеш, Гарет? Ако ни убиеш, съдът ще бъде още по-безмилостен спрямо теб.

— Съдът ли? Какво, по дяволите, ми дреме за съда? — надсмя му се Гарет. — Освен това, вече пречуках един.

— Не, не си! Той е жив, Гарет! Съдията, по когото стреля, е жив.

Чу се викът на Дан:

— Така е, Гарет! Сега е момента да сложиш край на всичко!

Очите на Зак не помръдваха от изкривеното лице на престъпника.

— Помисли — настоя той. — Ако ни направиш нещо, само ще утежниш присъдата си…

— Така ли, дявол да го вземе! Няма да ме затворят, чувате ли? Мога да се укривам из планината с години и никой не може да ме пипне.

— Така ли мислиш? Но ние те намерихме. При това само за няколко дни.

От тънкото дразнене на Зак, Гарет се оживи.

— Значи трябва да те взема с мен, негоднико! Ще те взема, и ако някой се приближи, ще… — той млъкна изведнъж. Настана злокобна тишина. — Не — поправи се с леден глас. Погледът му се спря на Ранди. Ухили се и тя за част от секундата разбра смисъла на тази вълча усмивка. — Няма да взема теб… — сега беше ред на Гарет да дразни Зак. Очите му оставаха заковани върху Ранди.

Зак пребледня.

— … а нея — той я сграбчи за шията и я притегли към себе си. — Какво ще кажеш, правнико? Сещаш ли се какво ще се случи с малката ти сладка спътница, ако някой реши да ме преследва?

Пръстите му се свиха болезнено. Ранди едва дишаше.

— Бъди проклет, Гарет! — гласът на Зак беше тих и гневен. — Не я намесвай. Тя няма нищо общо. Тя е просто водач…

— Млъкни! — Гарет се извъртя и насочи пушката към гърдите на Зак.

Сърцето на Ранди се сви. Зак не искаше нищо друго, освен да му отмъсти. Разбираше това по блясъка в неговите очи. Какъв беше шансът срещу гигант като Гарет, особено когато е в толкова близък обсег на пушката му? Искаше й се да падне на колене, да плаче и да моли за живота на Зак. Ужасът обаче я беше сковал. Чувстваше се като парализирана.

— Недей! — успя да се обади тя. — Моля те, не му прави нищо! Ще дойда с теб! Ще правя каквото поискаш!

Зак пристъпи напред. Гласът му проехтя като гръм.

— Ранди, не! Не си даваш сметка какво…

Хладното твърдо желязо го блъсна в гърдите.

— Казах ти да млъкнеш! — от злобата на Гарет кръвта й сякаш замръзна. Зак стисна зъби с леден поглед.

Гарет тихо изцъка.

— Нали я чу, господине? Тя иска да дойде с мен — Гарет придърпа Ранди напред. Пушката все така бе насочена към Зак, докато с другата си ръка той я погали по бузата. Тя усети как в гърлото й се надига гняв и злъч.

Гарет дръпна ръка.

— Свали това въже и се хвани за него — заповяда той. — Ще вземем и приятеля ти на малка разходка.

Нервите на Ранди се опънаха до скъсване. Трепереше толкова силно, че едва можа да свали въжето от кръста си. Когато най-сетне приключи, цевта на пушката изведнъж се озова зад гърба им.

— Мърдай! — излая Гарет.

Зак пристъпи напред. Лицето му издаваше бунтовните му мисли. Ранди пристъпи до него, но Гарет я дръпна назад при себе си. Не знаеше какво смята да прави със Зак. Все повече я обсебваше смразяващ страх.

Не чака дълго. Изкачиха се малко нагоре по склона до едно превито от снега борче. Гарет блъсна с ръка Зак и го накара да коленичи.

— Свали си якето — извика той.

Съдията стисна устни. Започна да сваля дрехата, без да отмества поглед от Гарет. Пусна я пред краката му.

— Сега седни долу и се облегни на дървото. Сложи ръцете си отзад.

Ранди почувства, че Гарет я подбутва напред.

— Свали му обувките и чорапите — нареди й той, — после му завържи краката при глезените. Като го направиш, хвани китките и ги стегни зад дървото.

В съзнанието й се мярна ужасна мисъл. Да не би Гарет да възнамерява да…

— Защо? — сопна му се тя. — Защо искаш това от мен?

— Защото иначе ще те оставя и тебе тука. Затова! Изпълнявай, жено, и не се мотай!

Кръвта във вените й се вледени.

— Но ти му взе якето и обувките. Той ще измръзне така!

Устните на Гарет се изкривиха в зловеща усмивка.

— Умно момиче — отбеляза той и усмивката му изчезна. — Върви сега да го вържеш. И знай, че наблюдавам всяка твое движение, затова без номера!

Той я блъсна да коленичи. Ранди гледаше Зак с ужасени очи. Предпочиташе Гарет да го бе застрелял. Това щеше да е по-хуманна присъда. Зак я наблюдаваше с напълно безчувствено лице. Как може да е толкова спокоен, чудеше се тя. Да се подчинява толкова лесно?

Свали механично ръкавиците си. Усещаше главата си празна. Само така можеше да командва ръцете си и да обвие с въжето глезените на Зак. Пръстите й работеха автоматично — примки, възли, стягане. Когато приключи с краката, Гарет се наведе да провери какво е направила. Очевидно доволен от свършеното, той кимна с глава да продължи завързването на китките му. Ранди мина зад него и се наведе към земята. Сърцето й се късаше от мъка. Никога не се бе чувствала толкова безпомощна, дори когато Кевин умираше в ръцете й. Чак когато наближи краят му, тънката нишка на надеждата се беше скъсала. Сега нямаше дори надежда за Зак и Дан. Дан никога нямаше да се измъкне от цепнатината без чужда помощ. А измръзването щеше да покоси Зак само след…

Откъде й хрумна идеята, Ранди така и не разбра. Изведнъж си спомни за вечерта, когато бе показала на Зак възлите, използвани при катерене. Молеше се само и той да си ги спомни. Да можеше да му предаде някакво съобщение! Но Гарет беше толкова близо — във всички случаи щеше да я чуе.

— Готово — коства й известно усилие да вложи в гласа си ненавист. Изправи се, без да сваля очи от Зак.

— А шерифът? И него ще го оставиш да измръзне, така ли?

Гарет се изсмя дрезгаво. Ранди не му обърна внимание. Беше изцяло погълната от своите мисли. Номерът бе успял. Той погледна набързо омотаните около китките на Зак въжета. С върха на обувката си подритна якето към краката на Зак. Зловещата усмивка не слизаше от лицето му. После подритна обувките и чорапите.

— Желая ти спокойна и топла нощ, правнико — очите му се вдигнаха към Ранди и той отново се изсмя. — За моята нощ не бери грижа.

Гарет метна пушката през рамо, хвана я за ръката и я затегли след себе си. Ранди изви глава към Зак за последно, но дори това не й бе позволено. Гарет я сграбчи грубо за врата и не й даде да се обърне. Не й беше нужно много време, за да разбере, че се насочват към златната мина. Мислеше как да се измъкне, как да побегне, но скоро се отказа от тези намерения. Тук, на ледника, тя представляваше твърде лесна мишена. А прехвърлеха ли хребета, по тясната пътека към мината нямаше къде да бяга. Оставаше й единствено надеждата, че Зак ще съумее да развърже ръцете си.

По хлъзгавата скала Ранди леко загуби равновесие. Погледът й попадна на зейналата от лявата страна дълбока пропаст. Обзе я пълно отчаяние. Наистина, какво значение имаше дали Зак ще се развърже, или не? Въобще не мислеше дали ще тръгне след нея. Чувстваше с цялото си същество, че няма да я изостави. Въпросът обаче беше, ще съумее ли да се справи. Щеше ли грижата за нейната безопасност да надделее над страха от височината? Ако се добереше до тук, трябваше да преодолее и тази опасна отсечка. При това сам, без чужда помощ.

Докато стигнат до мината, Ранди капна, макар че умората й бе по-скоро емоционална, отколкото физическа. Чак сега осъзна, че раницата й е останала долу — с нея и радиото. По пътя си мислеше, че при възможност би могла да се обади за помощ. Сега дори тази надежда отпадаше. Облегна се на една скалиста издатина и затвори очи, опитвайки се да се пребори с отчаянието.

Почувства на лицето си нечия сянка. Отвори очи. Гарет стоеше пред нея.

— За жена доста добре го даваш — промърмори той. — Очаквах, че ще трябва да те тегля нагоре.

Той я огледа от главата до петите. Ранди се вцепени.

— Истина ли е това, което каза онзи, служителят на закона? Че си планински водач?

Ранди не мигна пред погледа му. Допускаше, че Гарет е човек, който би забелязал всеки признак на слабост и не би се поколебал да го използва в своя полза.

— Да — отвърна тя рязко.

— Значи вече си била тук.

Ранди хвърли поглед към неголямото заснежено сечище и зейналия отвор в склона на планината. Това бе входът на шахтата. Тялото й неволно потръпна.

Гарет свали шапката си и избърса потното си чело.

— Би трябвало да съм сърдит като звяр, затова че довлече ония двамата в планината — той я погледна замислено. — Но право да си кажа… — захили се похотливо… — … може твоето присъствие тук да вземе да ми хареса.

Ранди нервно навлажни устните си. Жадният поглед в очите му я плашеше. Разбираше, че се лови за сламка…

— Слушай — заговори тя с тих глас. — Защо просто не ме пуснеш да си вървя? Няма да кажа на никого къде се криеш. Дори ще ти дам пари, заклевам се.

Помисли си, че е напипала нещо — очите му светнаха.

— О, аз си падам по парите, вярно. Защо, мислиш, обрах онези банки? Защото не обичам да се трепя за стотинки.

— Тогава нека да ти платя…

Той поклати глава.

— Не — отсече. — Още не мога да кажа какво ще правя с теб. Знам само какво ми се прави… — похотливата усмивка отново се появи на лицето му. — Но това ще почака. Сега имам работа и не мога непрекъснато да те дебна. Щом си била вече тук, знаеш, че има само един начин за измъкване. Така че поне в това отношение ще съм спокоен — няма да се опитваш да ме преметнеш.

Тя побесня от неговото самодоволство. Гневът й бързо отстъпи място на ужаса, когато я улови за ръката и я поведе към отвора на мината. Ранди пребледня.

— Не ме води там — извика тя. — Ще стоя само тук, обещавам ти. Моля те, няма да мръдна оттук!

Пристъпиха в тъмния вход.

— Наистина няма да мръднеш — измърмори той и я задърпа навътре в тунела без видимо усилие, въпреки нейната съпротива.

Блъсна я до една студена каменна стена.

— Никакво мърдане, ясно ли е? — лошият му дъх я удари в лицето. Ранди се отвърна настрани. — Мога да направя живота ти и черен, и лек като перце — предупреди я той. — Ти избираш.

Ранди преглътна мъчително. Стъпките на Гарет се отдалечиха. Ужасът, обзел цялото й съзнание, започна да изчезва. Слава Богу, не я заведе навътре в шахтата. В отвора бе тъмно и влажно, но все пак горе просветваше светлинка.

Ранди се облегна на стената. Наоколо тегнеше гробна тишина. Мислите й естествено се насочиха назад във времето. Тук, припомняше си тя, започна ужасният кошмар с Кевин. Как стана така, че отново е тук? Кръгът се затвори.

Аналогиите бяха необясними. Спомни си за Дан, ранен и затрупан в улея. Напълно възможно бе и тримата — тя, Дан и Зак — да останат тук, на Маунт Хоуп, без всякаква надежда за помощ.

Колкото по-дълго седеше сама, толкова по-ясно разбираше… Толкова по-силно се боеше от връщането тук, от спомените за Кевин. Само че сега съзнанието й бе изцяло изпълнено със Зак. Не можеше да мисли за друго. Дали беше добре? Дали бе открил възела, който тя нарочно остави поразхлабен? Свиваше се от мъка, като си мислеше как седи безпомощен на ледения планински въздух. А и Дан… Господи, колко изтерзана се чувстваше от мисълта за двамата!

Гърлото й пресъхна. Не биваше да ги загуби. Точно тук и сега… отново. Молеше се дано Зак се освободи, преди да е станало много късно и за тримата.

 

 

Зак дълго се взира в далечината — там, където се изгубиха от погледа му Гарет и Ранди. Чуваше как Дан вика, но от разстоянието и вятъра не разбираше думите му. Беше скован от ужас, при това не от страх за себе си. Боеше се за Ранди.

Какво щеше да прави с нея Гарет? Само като си помислеше, кръвта му изстиваше. Дали ще я използва, за да се пазари? Или ще реши, че не си заслужава да си прави труда да я убива? Но какво щеше да стане с нея междувременно?

При един порив на вятъра на сантиметри от босите му крака падна дърво. Духаше толкова силно, че скоро от следите по снега край него не остана и помен. После се чу тих стон. Тялото му потръпна от ужас. Сякаш чуваше отчаяните викове на Ранди. А не бе в състояние да направи нищо, абсолютно нищо, за да я спаси.

Вятърът биеше в лицето му, рошеше косите му. Очите му пареха. Вятърът ще ме убие, рече Зак обладан от необяснимо зловещо спокойствие. Като леден смъртен покров той го обгръщаше с хладните си пипала, проникваше дълбоко в него. Краката му вече се вкочанясваха. Едва усещаше пръстите си. Пръстите…

Пръстите на ръцете. Помръдна ги леко зад гърба си и тогава усети нещо… Въобразяваше ли си или наистина въжето бе разхлабено? Спомни си лицето на Ранди, точно преди Гарет да я дръпне напред. В очите й се четеше нещо като молба, упование. Разумът му възразяваше, но тялото имаше своите амбиции. Протегна пръстите на дясната си ръка и докосна намотаното въже. Опита се да мушне пръсти през примката. Усилието бе непохватно, заради измръзналата кожа. Подръпването на възела не даде резултат. Опита пак, и пак, и пак…

Въжето се разхлаби около китките му.

Зак се залови с възлите на краката си.

— Ранди — изтръгна се от гърлото му името й. Викът му приличаше едновременно на хлипане и смях. — О, Ранди, обичам те!

След няколко минути краката му също бяха свободни. Грабна ръкавиците, чорапите и обувките. Ако имаше време, щеше да разтърка и стопли измръзналите си крайници, но не можеше да си го позволи.

Изправи се на крака и пристъпи към ледника, в който се намираше Дан.

— Дан! — изкрещя той. — Дан, идвам! — краката му още бяха безчувствени. Той падна. Снегът проникваше в дрехите му, но Зак успя да се изправи и тръгна напред.

— Дан! — легна по корем на ръба на цепнатината. — Добре ли си?

Дан вдигна очи нагоре. Лицето му бе бледо от страх и студ.

— Господи, какво стана там горе? — дрезгаво попита той. — Чух как Гарет ти вика да вървиш и после настъпи тишина.

Зак завързваше въжето около кръста си, както бе направила Ранди.

— Гарет накара Ранди да ме върже за едно дърво, ей там — той посочи с глава назад. — После изчезна заедно с нея.

— Как, по дяволите, успя да се измъкнеш?

На устните му се появи лека усмивка.

— Ранди е оставила единия възел хлабав, успях някак си… — Зак пусна въжето в процепа. — Завържи се и да те измъквам от там.

Пет минути по-късно Дан се строполи ничком до него. Зак го хвана и опита да го изправи на крака. Беше невъзможно да не се види болезнената гримаса върху лицето на стария шериф. Ръката на Зак го крепеше за раменете.

— Не можеш да се придвижваш с това контузено коляно — категорично каза той. — Да се махнем от този вятър, да оставим крака ти да си почине. Бих искал да се обадиш по радиото и да повикаш помощ.

Бледите сини очи го гледаха изпитателно.

— След Ранди ли тръгваш?

Зак кимна.

— Ако Гарет се крие в мината, несъмнено са тръгнали натам.

Стори му се, че мина цяла вечност, докато открият заветно място за Дан. Намериха защитена от вятъра ниша в скалите. Кожата на стария шериф имаше болезнено блед оттенък. Цялото му тяло се тресеше от студ, напрежение и умора. Зак го настани колкото е възможно по-удобно. Нямаше желание да го оставя сам, но друг изход не виждаше. Залови се да опъва палатката. Дан взе да протестира. Млъкна чак след като му каза, че така по-лесно ще го забележат от въздуха.

Канеше се вече да тръгва, когато Дан го дръпна за ръката.

— Върни я, синко. Но каквото и да правиш, внимавай — лицето му стана мрачно. — Тази планина може да убива.

После стисна окуражително рамото му. Зак пое нагоре. Възрастният мъж остана назад. Стомахът на Зак се сви на топка от притеснение. Не можеше да има доверие на Гарет. Кой знае какво го очакваше горе. Изпитваше огромен страх, че въобще няма да намери Ранди.

Вдигна очи. Маунт Хоуп се издигаше пред него като огромен тъмен призрак. Върхът се криеше в гъсти сиви облаци. Изпълниха го мрачни предчувствия. Нищо чудно, че Ранди мразеше да идва тук. Навсякъде дебнеше смъртна заплаха, зловеща опасност.

Тази мисъл го подтикваше да върви напред. Единствената му амбиция бе да върне Ранди цяла и невредима. Слава Богу, Гарет бе допуснал небрежност. Очевидно се е чувствал абсолютно сигурен, че никой няма да ги последва. Не си бе правил труда да заличава следите.

Зак нямаше представа колко време измина. Беше му все едно.

Въпреки студа, по кожата му бе избила ситна пот. Дробовете му изгаряха от всяка нова глътка леден въздух. Но и през ум не му идваше да спре. Лицето му изразяваше стоманена решителност. Стигна голата стена на комина. От нея се подаваше тясна издатина, която продължаваше напред и надолу край няколко ръбести скали. Ранди им беше казала, че мината е точно под тях.

Но с това се изчерпваше всичко, което знаеше. Устната на Зак пресъхна от страх. Издатината можеше да се преодолее единствено като се мине над зейналата отляво пропаст. Тя сякаш стигаше до самите земни недра. Как би могъл да го направи? Едно подхлъзване, моментна разсеяност и край с него. Край на всичко. Трябва да минеш, нашепваше му вътрешният глас. Представи си, че нещо се случи с Ранди? Ако онзи й направи нещо? Ако я убие? Ще можеш ли да живееш спокойно с мисълта, че си можел да го спреш?

Гарет щеше да победи.

Зак стисна очи. Събра всичката смелост, която имаше. Дръж се, Ранди, шепнеше си той. Почти стигнах, любов моя. Идвам.

Първата стъпка бе най-трудната. От силното стискане на челюстите, зъбите го боляха. На места корнизът беше не по-широк от една негова стъпка. Движеше се бавно като охлюв. Презираше се за това, че се хваща за всяка издатина по пътя. Зад комина корнизът се разширяваше и извеждаше на малка площадка. Тук Зак спря. Нервите му, подобно на издраните ръце, бяха изтощени до крайност.

Чу наблизо шум като от падане на парче дърво. Всичко в Зак се затаи в очакване. Той приклекна и бръкна под якето за револвера. С напрегнати мускули изведнъж се обърна и огледа площадката. В склона на планината се чернееше грозна дупка — вероятно входа на мината. Точно пред него се виждаше кръг опушени камъни — място за огън. До склона бе струпана малка купчина дърва.

От Ранди нямаше и следа. Гарет беше с гръб към Зак. С ръце на хълбоците престъпникът се взираше в отвора на мината. Зак присви очи. Нима Гарет я беше затворил в шахтата? Представи си я свита на земята в тъмния студ. Сърцето му се сви при мисълта в какво ужасно състояние се намира. Разумът и съчувствието за миг се счепкаха. Все пак щеше да е много по-лесно да се справи с Гарет, ако Ранди се намираше по-далеч.

Това беше в обсега на плановете му. Зак знаеше, че сега е моментът — докато Гарет приближава входа на мината. Като войник, готов за бой, той изскочи иззад скалата и извика:

— Не мърдай, Гарет! — гласът му проехтя в тишината.

Гарет бавно се обърна. По лицето му се изписа изненада. Зак обаче нямаше време за разсъждения. До купчината дърва беше подпряна пушка. Тръгна натам.

Преди да стигне обаче, зад гърба на Гарет се чуха стъпки. На входа се появи Ранди. Светлината я заслепи.

— Зак! — извика тя с радост, съзирайки го. — О, Зак, знаех си…

Гарет се хвърли към Ранди. Зак изруга гневно. Нямаше време да стреля. Престъпникът хвана плитката на Ранди и я издърпа пред себе си. Мушна ръката си под брадата й и я притисна до себе си.

Тънката зла усмивка на лицето му направо вбеси Зак.

— Я да видим сега кой ще дава нарежданията? — присмя се Гарет. — Пусни пистолета и го ритни встрани!

На Зак му причерня пред очите. Над дебелата ръка на Гарет очите на Ранди бяха изпълнени с ужас. Започна бавно да навежда дулото на пистолета. Молеше се онзи да повярва, че се предава и да пусне Ранди.

Гарет я стисна по-силно. Ушите й запищяха, погледът й се замъгли. Сграбчи ръката му, опитвайки се да си поеме дъх.

Зак хвърли пистолета. Почувства как в гърдите му се надига отвращение. Едва се удържа да не се хвърли към престъпника. Силният му инстинкт търсеше отмъщение, както за това, което Гарет причиняваше на Ранди, така и за стореното на Лари.

— Браво бе — присмя му се Зак, — да я използваш като щит. Толкова ли те е страх от мен?

Лицето на Гарет стана тъмночервено.

— Млъкни! — изкрещя той. — Чуваш ли? Мълчи!

Ударът бе попаднал в целта. Зак почувства, че цялото му същество тържествува. Номерът мина! Помръдна леко и зае почти безгрижна поза. Вътрешно обаче всяка фибра бе напрегната и готова за действие.

— Ти ли ще ми кажеш! — заядливо се обади той. — Ти ли? Ти си страхливец, Гарет. Ако беше поне малко мъж, нямаше да разчиташ да те брани една жена.

— Не можеш да ме уплашиш, правнико — озъби се Гарет.

Зак се засмя. Точно на това се бе надявал. Гарет побесня. Блъсна Ранди встрани. Тя падна на земята. С разперени ръце и изкривено лице Гарет се втурна насреща му като разярен бик. С края на окото си Зак видя как Ранди седна на снега.

— Махни се от там! — изкрещя й Зак, като се отмести пъргаво от връхлитащия Гарет.

Ранди не го чу. Тя се дръпна назад, но повече не помръдна. Примряла от страх наблюдаваше борбата, която се разиграваше пред погледа й.

Очите на Гарет горяха налудничаво. Зак знаеше, че го превъзхожда по ръст и тегло. Разчиташе обаче на неговия гняв — той щеше да го подтиква към неразумни ходове. Планът действаше отлично. Гарет удряше сляпо на всички страни. Зак го дразнеше и предизвикваше, обикаляйки в кръг около него. Не забеляза обаче камъните около огнището. Спъна се, политна и Гарет го стигна. Стовариха се тежко на земята.

Зак гъвкаво изви тяло и се изправи на крака. Приклекна в готовност. Видя как Гарет бавно се вдига. Гледаха се внимателно. Всеки откриваше в противника си нещо, което не бе подозирал. Гърдите им тежко се издуваха и отпускаха. Дишането в условията на острия алпийски климат приличаше на дрезгаво хълцане.

После изведнъж нещо се промени. Обстановката се натегна до краен предел. В един и същи миг и двамата съзряха подпряната на дървата пушка, точно зад Ранди. Зак веднага прецени ситуацията. Гарет бе по-близо, но беше уморен и замаян.

Въпреки това се втурна напред.

Във въздуха се разнесе приглушен вик. Ранди почти не разбра, че той идва от нейното гърло — надигна се и инстинктивно подложи крак.

Беше обаче късно. Гарет не можеше да бъде отклонен. С една ръка той я блъсна настрани. Когато падна върху скалата, главата й изпука ужасяващо. Странно, но нямаше болка. Поне тя не чувстваше. Строполи се на ледената земя като кукла, чиито конци са били отрязани.

Не! — изкрещя нещо в съзнанието на Зак. Стана за част от секундата. Тялото му се понесе, водено от неудържим гняв, Гарет тъкмо бе хванал пушката, когато Зак със силен удар я изби от ръцете му. Оръжието се превъртя във въздуха и падна в пухкавия сняг на няколко метра от тях.

Зак скочи върху Гарет, започна да го налага и двамата полетяха на земята сред облак сняг. Бореха се, търкаляха се, без да забелязват колко близо са до издатината, която Зак едва бе преодолял.

Изведнъж се озоваха там. Продължаваха да си разменят удари и да се блъскат. И двамата се мъчеха да се изправят на крака. Зак още не съзнаваше, че скалистата пропаст е само на сантиметри от тях. Гарет изкриви устни. Налудничаво усмихнат се хвърли върху съдията. Борбата продължи с нова сила…

Ранди гледаше занемяла. Тя не видя ужаса в очите на Гарет, когато изгуби почва под краката си, нито отчаяния опит на Зак да го задържи.

Не чу ужасяващото ехо от крясъка на политналия към своята смърт престъпник.