Сандра Джеймс
На север от рая (12)

Единадесета глава

Зак не подозираше, че може да бъде толкова бърз. Нямаше време за предупреждение. Реагира, без да мисли — хвърли се отгоре й с цялата си тежест, притискайки и двамата към земята. Ала не беше оценил правилно силата на тялото си. Земята и небето лудо се преобърнаха — каменистата издатина на склона поддаде и те се затъркаляха. Ранди извика от ужас. Зак инстинктивно стегна ръце, докато продължаваха да се свличат надолу.

Дори не усети кога търкалянето спря. Сърцето му биеше лудо. Всяка частица на тялото му бе натъртена и болеше. А Ранди! Тя лежеше напълно неподвижна под него. Раницата й стърчеше смачкана и изкривена под странен ъгъл. Сърцето му се сви. Само да не е мъртва!

Почувства леко, успокояващо движение под гърдите си. Най-после до слуха му достигна приглушен тембър.

— Това започва да ти става навик. И то доста неприятен.

Гласът й леко трепереше, но въпреки това в него се долавяше весела искра.

Зак вдигна глава. На лицето й бе изписана странна смесица от недоволство и удовлетворение. За миг той не бе способен на нищо друго, освен да я гледа, щастлив, че е жива и здрава. Ранди се намръщи насреща му и възмутено се размърда под тежкото му тяло.

Зак почувства облекчение и се разсмя. Смехът му прозвуча тихо, малко дрезгаво, но все пак беше смях. Той мушна едната си ръка в косата й. Допря буза до лицето й. После я стисна толкова силно, че Ранди се изплаши дали няма да й счупи ребрата. Но болката й се стори приятна, също както и допирът на острата му поникнала брада. Преливаща от същото шеметно облекчение, тя обви инстинктивно ръце около врата му и се притисна в него. След миг Зак леко се дръпна назад и я погледна настойчиво.

— Добре ли си? — попита с пресипнал глас. Леко треперещата му ръка прибра кичура от лицето й.

Част от съзнанието й не искаше да мисли за току-що отминалата опасност. Беше й много по-лесно да се съсредоточи над Зак.

— Нищо ми няма — гласът на Ранди бе тих и дрезгав. Още чувстваше нежното докосване на ръката му. Тялото му вече не я притискаше с тежестта си. Когато той се изправи, тя почувства хлад и самота. Зак й помогна да стане. Ранди проследи погледа му. На около метър от тях се виждаше малка купчина камъни. Не бяха много големи, но все пак можеха да се окажат опасни. Като се прибави и скоростта от падането — всеки от тях би могъл да остави човек на място.

Зак сякаш прочете мислите й.

— Отървахме се на косъм — рече мрачно той. — Направо на косъм.

Ранди мълчеше. Сви ръце. Изведнъж й стана студено. После отново насочи очи към склона. Зак също обърна поглед натам. Видя надвисналите скали и пак го обзе ужасяващото чувство за безпомощност.

Шапката на Ранди се намираше на десетина метра по-нагоре. Той се върна да я вземе. Когато й я подаде, Ранди изглеждаше замислена. Погледът й се рееше нагоре към скалите, откъдето се бяха откъснали камъните. По тялото му пробяга тръпка. Помисли си нещо ужасно — дори не знаеше дали да го сподели с нея.

— И ти ли мислиш за същото?

Тя вдигна очи.

— Скалите са по-опасни в северната част. Тук не би трябвало да има срутвания — бавно изрече спътницата му и колебливо добави. — Но е възможно.

— Възможно е също някой да им е помогнал — гласът на Зак стана твърд. Той стисна ръце в юмруци при мисълта, че Ранди можеше да е мъртва.

— Ако Гарет има пръст в тази работа, ще си плати. Дявол да го вземе, ще си плати!

Ранди не отвърна нищо. Смразяваща тръпка на предчувствие полази по гърба й. Какво бе причинило свличането? Дали природата се беше намесила, или нечия човешка ръка? Отново потръпна. Във всеки случай, не беше сигурна, че държи на всяка цена да узнае.

Когато се върнаха в бивака настроението им беше потиснато и мрачно. Зак почти не говореше. С настъпването на мрака небето се заоблачи. Тази вечер нямаше нито звезди, нито луна. Ранди се изненада, когато Зак предложи да запалят фенера.

Тя не възрази. И без това се чувстваше доста несигурна и зависима. Боеше се обаче, че фенерът ще свети като фар в нощта, затова го окачи в палатката и я остави отворена.

След вечеря Зак не можеше да си намери място — крачеше неспокойно наоколо или сядаше и се взираше в мрачните сенки на нощта. Лицето му беше напрегнато и затворено. Ранди започваше да се плаши от това негово изражение. Знаеше, че мисли за Гарет. Гневът, нетърпението и горчивината от безплодното търсене изпълваха пространството със съвсем осезаемо напрежение.

Същите чувства преследваха и нея. Бе неспокойна и възбудена. Само се питаше дали Зак изобщо си спомня за целувката им тази сутрин? В съзнанието на Ранди тази целувка бе жива, не можеше да се освободи от спомена за нея. Ако сега й беше криво, причината бе единствено спътника й, неговата вглъбеност само в една посока — Гарет. Тя бе погълната от друго — от мисълта за Зак. Искаше й се някъде да се скрие и да умре от срам. Как е възможно, измъчваше се тя. Само с една целувка този човек събуди у нея толкова силно, направо необуздано желание. Затваряше очи, но не помагаше. Виждаше много ясно все едно и също — широките му рамене, силните му ръце. Искаше й се отново да почувства допира на устните му, да усети ръцете му върху гърдите си. Копнееше да се докосва до кожата му, до всички тайни кътчета на неговото тяло. Лицето й пламна. Добре че тъмнината криеше зачервените й страни.

Кевин беше мъртъв. Обичаше го безкрайно и всеотдайно.

В сърцето си никога не бе преставала да го обича. Откакто го нямаше, почти не мислеше за любов и секс. Между тези две неща бе поставила знак за равенство. Не можеше да има желание без любов. За първи път Ранди се замисляше какво става, когато една жена иска някой мъж, без да го обича. Чувстваше се глупаво. Никога не бе възприемала себе си като наивница. Ето, че дойде и този момент. На двайсет и девет години, всичко да й звучи съвсем поновому.

Съзнанието й се размътваше все повече. Над всичко обаче се открояваше една мисъл. Каква несправедливост — тя, която бе обичала толкова силно и страстно, така и не познаваше крайния акт…

— Какво е това?

Гласът на Зак я стресна. Видя го, че стои до нея и разглежда найлоновото въже в ръцете й. Тя се изчерви. Чак сега си даде сметка, че го въртеше несъзнателно из ръцете си.

— Алпинистко въже.

— Ще го използваме ли утре?

Възнамеряваха призори да тръгнат за пещерата. Ранди се поколеба — не искаше да го плаши, но и лъжливите надежди не бяха по вкуса й.

— Голяма част от катеренето може да се извършва почти без специално екипиране — рече тя най-сетне. — Обикновено въжета се използват за допълнително подсигуряване. Като коланите в автомобила.

По лицето му пробяга сянка на скептицизъм.

— Не виждам каква полза може да има от едно въже, ако човек започне да пада.

За първи път тази вечер тя се засмя от сърце.

— С помощта на въже една жена би могла да удържи падането на спътника си — делово отбеляза тя. — Дори ако той е по-тежък от нея с двайсет, трийсет килограма.

Зак също се усмихна и приклекна до нея. Сърцето на Ранди лудо затупка. Беше толкова близо, че виждаше малките бръчици около очите му.

— Какъв е този възел?

Тя почувства натиска на коляното му върху своето бедро. Гърлото й пресъхна. Едва можа да каже:

— Един от основните в алпинизма. Нарича се превит възел.

— Ще ми го покажеш ли?

Ранди заби нокти в дланите си. Бяха на сантиметър разстояние. Ако един от двамата се приближеше малко… Тя се изсмя. Гласът й прозвуча колебливо и плахо, точно както се чувстваше.

— Щом опря до това, значи доста скучаеш.

Той се вгледа в лицето й. За миг очите му сякаш проникнаха дълбоко в съзнанието й.

— Съвсем не скучая — каза той с тих глас.

Така прекараха цялата вечер. Ранди му показа дузина алпинистки възли, а Зак не научи нито един от тях. Когато тя го сгълча, че се прави на глупав, за да я принуди да продължава уроците, той се разсмя. Макар и твърде крехка, близостта помежду им определено нарастваше. Сякаш вървяха по ръба на дълбока урва. Една погрешна стъпка и край. Ръцете им се докосваха, опипваха се с очи, но всичко свършваше до тук.

Зак остана навън, Ранди тъкмо му беше казала, че ще си ляга. Съзнанието му се разкъсваше от въпроси. Тази принудителна близост започваше да го влудява. Не можеше да отрече, че компанията на тази жена му е приятна, дори когато спореха за нещо. На устните му се появи плаха усмивка. Не спираше да се удивлява как мигновено пламва буйният й темперамент.

Ами смехът й? От него сърцето му се преобръщаше. Чувстваше и болка, и радост. Но Ранди съвсем не се смееше толкова, колкото му се искаше. Харесваше му допира на ръцете й — слаби, същевременно силни и сръчни. Лекотата, с която се сгушва в него през нощта. Това правеше на Зак неотразимо впечатление — сякаш от години спяха заедно. Трябваше да си напомня, че я познава само от няколко дни. Имаше чувството, че винаги е била до него. Усмивката му се стопи. Въпреки сприхавото начало, тази жена му харесваше. При това дяволски много. Изкушаваше го по начин, за който дори не бе мечтал. Грубото й мъжко облекло въобще не му влияеше. Беше я държал в прегръдката си — тя бе самата женска гъвкавост. Но изглежда Ранди също не бе във възторг от онова, което започваше помежду им.

Дали още тъгува за мъртвия си годеник? По дяволите!

Изруга тихо Зак и заби петите си в земята. Можеше да заложи и последния си долар, че когато я целуваше, Ранди съвсем не мислеше за годеника си. И това в никой случай не бяха думи на мъжкия му егоизъм. Мисълта, че Ранди е в палатката и в момента се съблича — онова нейно противно зимно бельо нямаше никакво значение — предизвика усещане за топлина в долната част на стомаха му. Зак се размърда — топлината се бе преместила към слабините му. Не можеше по друг начин да спре нахлуването на спомена от сутринта. Устните й бяха потреперила като пеперуда, сякаш за първи път в живота си бе изпитала такава близост. После направо се разтопи в прегръдката му…

Една безумна мисъл му мина — той се вкамени. Не, не е възможно, рече си Зак. Ранди не е дете. Наближава трийсетте. Била е сгодена, което в наши дни и на тази възраст е почти равно на брачно свидетелство. Дори и да не са живели заедно с годеника й, несъмнено са имали…

Зак се изправи, ругаейки гневно. Хладният въздух го обгърна. Ако това беше вярно, значи имаше още една причина да стои настрана. Жена, която се е опазила толкова дълго, едва ли би приела с възторг мъжа, който нахлува в живота й за седмица и на втората си заминава. Не се е пазила за теб, присмя му се вътрешният глас. Правела го е за годеника си, за Кевин.

Зак мушна ръце в джобовете и ритна едно камъче. Сладостното настроение го напусна. Обърна се и тръгна към палатката. Това, което видя, обаче го накара да замръзне на място. Сякаш бе стигнал до тухлена стена.

Мислеше, че й е дал достатъчно време, за да се съблече. Но тя бе разстлала единствено спалните чували. Фенерът осветяваше едва-едва далечния край на палатката. Сянката й се премести към насрещния ъгъл и пак към центъра. Ранди коленичи.

Ръцете й се заеха с копчетата на дебелата риза. Зак съзерцаваше като хипнотизиран. Наистина беше глупаво. Много добре знаеше, че отдолу е по зимното бельо. Но като напук не можеше да спре въображението си — ризата се плъзна по раменете й. Дъхът му замря — сякаш някой го беше ударил с юмрук в корема. Повече нямаше нужда от въображението си — тя се преобличаше. Свали фланелата и под нея се видяха очертаващите се ребра. Ръцете й продължиха да теглят фланелата нагоре. Показаха се заоблените й гърди.

Тя леко се обърна — силуетът на тялото й се очерта съвсем ясно. Стомахът на Зак се сви. Почувства как кръвта му кипва. Съзнаваше, че трябва да отмести поглед, но не можеше. По дяволите, наистина не можеше! Краката й бяха дълги и стройни. Беше слаба, но не кльощава, с леко заоблени бедра и чудесно оформени гърди. Виждаше как гръдният й кош леко се надига и отпуска, докато събуваше панталоните си. Наистина ли видя, че гърдите й се стегнаха от нощния студ или само му се стори? Тази мисъл направо го подлуди. Искаше да разкъса преградата помежду им. Да гали и целува разкошните й гърди. Копнееше да почувства копринената й кожа, да превърне силата й в отдаваща се нежност… Така и не разбра как успя да отклони погледа си. Стоеше като вдървен, със затворени очи, с ръце прибрани отстрани. Едва дишаше… Опитваше се да се овладее.

Доста по-късно той пристъпи в палатката, надявайки се да завари Ранди заспала. След онова, което видя, всяка близост от нейна страна щеше да стопи и малкото останало му желание за въздържаност. Ранди го очакваше търпеливо, мушната в спалния чувал. Беше уморена. Всичко я болеше от търкалянето по склона. Знаеше обаче, че докато не дойде Зак, няма да може да заспи. Странно, мислеше си тя, този напрегнат, вглъбен мъж поражда у мен объркани чувства. Той можеше да я ядоса по-бързо от всеки друг. Преди да го срещне, пламенността й сякаш не съществуваше. Въпреки това му вярваше. Изненадваше се, че това нейно чувство бе възникнало толкова бързо и същевременно го приемаше съвсем нормално.

Лежеше загледана в тъмнината и слушаше как той се съблича. Усети го да ляга до нея, да се протяга и да се прозява.

— Много се забави — обади се загрижено тя.

— Бях се замислил — отвърна след известна пауза той.

Ранди усети, че я пронизва болка. Нямаше нужда да пита за какво си е мислел, нито за кого.

— И аз — прошепна тя. — Не можех да заспя.

Зак не каза нищо. След малко Ранди се надигна на лакът и втренчи очи в тъмното.

— Може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

В гласа му не се чувстваше нетърпение. Ранди се поколеба, но най-сетне зададе въпроса си:

— Мислех си… Бил ли си някога женен?

Настана дълга пауза. Най-после сякаш на себе си той изруга:

— Дявол да го вземе! Винаги ли вечер си толкова приказлива?

Ранди се обиди. Лежеше и чувстваше как в очите й напират сълзи. Избърса ги с ръка, успокоявайки се, че плаче единствено от гняв. Беше ред на Зак да замълчи. Вбесен, той мислено се наричаше с какви ли не имена. Защо трябваше да я обижда отново? Въздъхна и протегна към нея ръка. Душата му преливаше от странна нежност, от необяснимо покорство горчиво-сладко на вкус. Този път обаче Ранди беше непреклонна. В мига, когато почувства ръката му на раменете си, тя се дръпна назад. Той я хвана по-здраво и я притисна към гърдите си. С краката си държеше в плен нейните.

— Недей — прошепна той толкова умолително, че тя спря да се съпротивлява, — остави ме да те прегърна, моля те.

Тънките му пръсти се плъзнаха в косата й, свиха се около врата й, принудиха я да се обърна с лице към него. В настъпилата тишина Ранди го гледаше напрегнато. Изгаряше от желание да го докосне, но не намираше смелост. Откакто се запозна със Зак, изпита толкова различни чувства за съвсем кратко време.

Усети как по устните й се плъзгат неговите пръсти. Докосването беше толкова нежно, че й се прииска да заплаче. Втрещи се когато осъзна, че наистина плаче. Той допря челото си до нейното. Бяха на милиметър един от друг. Зак я целуна нежно по устата — студът и страшните сенки на нощта изчезнаха. Сякаш сърцето й, дълго зъзнало в лед, започваше бавно и мъчително да се стопля.

— Извинявай — промълви той. — Трябваше да ти го кажа, Ранди. Не исках да прозвучи така, кълна ти се.

Беше й мъчително да го слуша. По устните му усещаше вкуса на солените си сълзи. Защо не се срамуваше от слабостта си? Вместо това тя бавно въздъхна, обгърна с ръце врата му и се притисна така, сякаш животът й зависеше от тази прегръдка. Зак затвори очи и погали с буза копринената й коса. Не си задаваше никакви въпроси — нито какво прави, нито защо го прави. В този миг знаеше единствено, че има нужда от нея, също както и тя — от него. Всичко друго беше без значение. Времето минаваше. След малко Зак се сети, че й дължи един отговор.

— Този път няма да се държа грубиянски — рече той тихо. — Стига да ми дадеш отново шанс за това.

Тя помръдна в ръцете му.

— Какво?

Зак се усмихна. По гласа й разбра, че почти бе заспала.

— Интересуваше се от семейното ми положение.

Тя повдигна глава и отметна косата от очите си.

— А — едва промълви тя. — Това ли било?

— Да, това — Зак разбра, че Ранди вече е съвсем будна. В палатката беше тъмно като в рог, но той усещаше, че тя чака, изгаряща от любопитство. Реши да забави отговора колкото е възможно по-дълго като се наслаждава на евентуалния ефект.

Сигурно бяха минали пет минути, когато гласът й прозвуча отново:

— Е?

— Какво е?

— Бил ли си или не?

— Женен ли?

— Да!

В тъмното Зак се усмихна широко. Гласът му обаче беше ленив, дори пълен с наслада.

— Кой казва, че не съм все още женен?

Той чу забързаното й дишане и се разсмя. Представи си я как изненадано кокори очи, спомняйки си за страстната им прегръдка сутринта.

Тя понечи да се отскубне, но ръцете му се стегнаха още по-силно.

— Няма нужда да бягаш, Ранди — обади се той. — Разведен съм, при това от доста време.

— О! — тя явно беше доволна, защото отново се притисна към него. След малко Ранди отново се обади с тих глас: — Зак?

— Хм…

— Какво представляваше тя?

— Съвсем различна от теб — рече той, без да се замисли.

— Нямаше… — тук той се поколеба — твоята сила — Зак произнесе последните думи угнетено. Почувства как Ранди се стяга и я притисна по-силно. — Ей — скара й се нежно той, — не исках да кажа нищо лошо.

— А по-точно?

Думите й прозвучаха с известно предизвикателство. Зак въздъхна замислено. Сюзан наподобяваше статуетка от фин порцелан — беше крехка и чуплива. Зак винаги внимаваше да не каже някоя груба дума в нейно присъствие. Поход като този би я съсипал. Щеше да плаче и да го моли да я върне вкъщи. Ранди бе мускулеста и силна, жилава и издръжлива. И въпреки това — пълна с противоречия. Само преди минути бе целувал сълзите й. Притискаше треперещото й тяло. Душата й бе фина като крило на пеперуда. Въпреки всичко бе намерила сила да се върне в планината, която така ненавиждаше.

— Не знам дали мога да ти обясня — най-сетне отрони той. — Сюзан е много несамостоятелна. Плаха, би могло да се каже. За нея бракът означава грижата за нея да се прехвърли от родителите й върху нейния съпруг. Бяхме женени пет години и през цялото това време не си спомням тя да е взела поне едно решение сама. В началото беше доста мило. Ласкаех се, че мисли толкова за мен — Зак замълча. — След известно време разбрах, че това не ми е достатъчно. Исках равностойна личност, с която да деля отговорностите. Със Сюзан се чувствах… По дяволите, не знам! Задушавах се! От най-дребното нещо правеше трагедия. Не можех да говоря с нея дори за работата си, защото се боях, че ще се разстрои и ще побегне ревяща към спалнята.

Ранди усети особена интонация в гласа му, която направо не можеше да си обясни. Не беше нито отвращение, нито присмех, нито пренебрежение. Дали не бе чувство за вина?

— Спомням си веднъж — продължи Зак, — трябваше да охранявам важен свидетел на обвинението в голямо дело за наркотици. Процесът продължи седмици. Ситуацията беше доста напечена. Непрекъснато се местехме заради заплахите от отмъщение и почти не се прибирах вкъщи. Една нощ стреляха по нас. Куршумът само ме одраска, но трябваше да остана поне един ден в болница. Да беше видяла Сюзан… Сякаш бе настъпил краят на света. Изпадна в истинска истерия.

Ранди се намръщи, почувствала внезапно неговото възмущение.

— При тези обстоятелства — бавно се обади тя, — това е съвсем разбираемо. Сигурно е била ужасно изплашена за теб.

— Не — отвърна Зак.

Ранди си помисли, че нахалството му минава всякакви граници.

— Тя не беше изплашена за мен. Боеше се за себе си. За това колко ще е безпомощна без мен… — той въздъхна.

Стори й се невероятно съкрушен и уморен. Сърцето й се сви от мъка. Тя постави ръката си върху гърдите му.

— Чувстваш се виновен, нали?

Мина доста време, преди да чуе отговорът му.

— Да — тежко отрони той. — След това се разведох. Просто не си давахме онова, от което всеки имаше нужда. За нея това беше голям удар, но аз не можех повече да издържам.

— Ако беше продължил да търпиш, само щеше да я тласнеш към още по-голяма зависимост — тихо заключи Ранди. Как е могла да си помисли, че този мъж може да бъде жесток и безчувствен? — Понякога трябва да вярваме, че случилото се е за добро. Освен това, не мислиш ли, че заслужаваш повече?

Той се поколеба.

— Не ми беше лесно да взема това решение. В края на краищата тя се върна при майка си във Вашингтон, но аз не можах да се освободя от чувството, че не тя мен, а аз съм я напуснал.

Ранди стисна ръката му — не знаеше какво друго да каже. Усещаше тежест в гърдите си. Не искаше да си признае, че ревнува, но да каже, че не чувства абсолютно нищо при мисълта за Зак в обятията на друга жена, означаваше да излъже. Ранди прехапа устни.

— Още ли я обичаш? — изтърва въпроса си тя. По-скоро почувства, отколкото видя, че той рязко сведе глава. Чакаше занемяла отговора. Държеше обаче да го научи.

— Не — каза най-сетне той в момента, когато Ранди помисли, че не може да чака повече. — Никога не съм я обичал, както бих искал. Беше дребна, плаха и тиха — пълна противоположност на мащехата ми. Дори по едно време си мислех, че точно затова съм се оженил за нея — защото беше толкова различна.

— От мащехата ти ли? Онази, която те е заключвала на балкона?

Укорът в гласа й го прободе като с нож. Какво е това, помисли си изненадано Зак. Защитава ли го? Усети странно чувство. Вплете пръстите си в нейните — ръката й още лежеше на гърдите му. О, Ранди, помисли си той, къде беше досега?

— Точно така — той се усмихна иронично. — Тя ми беше достатъчна за цял живот…

Ранди не възнамеряваше да го пусне да се измъкне толкова лесно.

— Като те слуша човек, ще помисли, че тя е била огнедишащ змей.

— Приличаше и се държеше точно като змей. Беше едра почти колкото мен сега, а на тегло — сигурно по-тежка.

— Какво харесваше в нея баща ти?

— Никога не разбрах това. Майка ми умря, когато бях на четири години. Баща ми беше много зает — вечно го нямаше. Сигурно е мислел, че трябва да имам майка и затова се е оженил за Донна. Но тя започна да го ревнува от мен и ме мразеше от самото начало — гласът му стана унил. — Когато бях дете, направо ме караше да изтръпвам от ужас. Никога не ме питаше, само нареждаше. Всичко трябваше да се прави според нейните изисквания или въобще да не се прави. Тя беше студен, неотстъпчив човек. Най-себичната жена, която някога съм виждал.

Ранди почувства болка. Струваше й се нелепо дете да расте при такива условия.

— И мен са ме обвинявали, че имам желязна воля — промълви тя.

Не това имах предвид, понечи да каже Зак, но нещо го спря. Ранди съвсем не беше църковна мишка, както му се бе сторило в началото. Тя беше упорита и пряма. Колко пъти вече бяха кръстосвали саби? Мисълта, че прилича по нещо на Донна, дълбоко го безпокоеше. Но точно сега не му се искаше да наруши близостта им.

— Мисля, че трябва да сложим край на този разпит. Иначе няма да усетим кога ще съмне. Все пак имам един въпрос към теб.

— Слушам те.

— Откъде се взе това твое име Ранди?

— Само не това! — изпъшка тя.

— Извинявай, обещах ти само един въпрос и избрах тъкмо този.

Тя грациозно въздъхна. Зарови лице в рамото му и измърмори нещо.

— Какво, какво? Не те чувам! — беше я чул отлично. Просто му харесваше нейната срамежливост.

Ранди вдигна глава и го погледна. Вероятно очите й блестяха от гняв. Поне Зак така си мислеше в тъмното.

— Искаш да ми отмъстиш защото те заплаших, че ще те оставя над урвата — нападна го тя шепнешком.

— Е, това е — усмихна се той одобрително. — Времето почти свърши. Ще ми кажеш ли защо те наричат Ранди?

— Добре, но обещай, че няма да се смееш.

— Няма.

— Това е краткият вариант на Миранда.

— Миранда!

— Да — просъска тя.

Зак все пак се разсмя.

 

 

Дванайсет часа по-късно наистина не му беше до смях.

Денят не започна добре, въпреки обещанието за слънчево и топло време. Носещите се на юг облаци съвсем не изглеждаха страшни. Точно затова той повдигна недоумяващо вежди, когато Ранди свали двата чувала от палатката и започна да ги сгъва.

— Мислех, че довечера пак ще сме тук.

Тя продължи работата си и без да вдига глава, каза:

— Така е.

— Тогава защо просто не оставим нещата тук? — той посочи с ръка бивака. — Защо да мъкнем всичко нагоре, ако няма да ни трябва?

Ранди седна на петите си и го огледа с хладен поглед. Усети в гласа му намек за нейната твърдоглавост.

— По принцип не е зле да оставим палатката и спиртника тук. Но човек никога не е в състояние да предвиди всичко, което може да се случи в планината. Трябва да сме готови за най-лошото. Не ми се ще да зъзнем през нощта на някой сипей.

Странна логика… Зак се чувстваше добре с дебелата риза и пуловера. Времето беше слънчево, що за капризи! Направи крачка назад и прибра якето си в самара. Каквото и да стане, не му се щеше да взима нищо излишно. С върха на обувката той ритна спалния си чувал в палатката.

Ранди се изправи и недвусмислено постави фенера до раницата си. Изражението й беше предизвикателно.

— Както желаеш — сряза го тя. — Всяка коза за свой крак. Поне си вземи още една смяна дрехи.

Мърморейки под нос, Зак изпълни желанието й. Дори нави спалния чувал и го сложи в багажа.

Няколко часа по-късно той направо бе онемял. Чувстваше как потта се стича по гърба му от напрежение. Имаше усещането, че са го мушнали във вана с лед. Страхът най-вече от изкачването го подлудяваше. Катереха се, без да спират. Заобикаляха големи скали, промъкваха се по сипеи, изкачваха неголеми хребети. Зак на няколко пъти се подхлъзва. Не смееше да погледне търкалящите се под обувките му отломки, устремени надолу по безкрайния планински склон.

Високо горе върхът се извисяваше като огромен каменен комин. Натъкнаха се на процеп в стената до тях, Зак се хлъзна. Ръцете му политнаха напред, пред очите му проблеснаха жълти и зелени звезди. Усети как го заливат вълни от световъртеж. Напълно объркан, той загуби равновесие.

Ранди беше клекнала до него. Изви ръка и затърси нещо из раницата си. Зак усети на челото си приятно хладно и успокояващо парче плат.

— Добре ли си? — попита тихо тя.

Не, по дяволите! — искаше му се да изкрещи. Но нямаше сили и добре че беше така.

Кърпата се плъзна към страната му. Той затвори очи, оставяйки се в ръцете й.

— Свят ли ти се вие? — чу гласа на Ранди.

— Да — измърмори той.

Гладките й пръсти затърсиха пулса му.

— Не си привикнал с височината.

— Височината ли? — смехът му издаваше самоирония. — Скъпа, ако искаш да ми поставиш диагноза, не се притеснявай, сега е моментът.

Тя се усмихна леко и го погледна за миг.

— Зак — каза тихо, — не можем да останем повече тук.

Колкото й да беше изморен, той усети настойчивите нотки в гласа й. Погледна я въпросително.

— Трябва да побързаме. Всеки миг може да завали. Задава се буря с гръмотевици. Не бих искала да ни свари на открито.

Тя посочи над главата си. Зак видя почти черното небе. Онемя от изненада. Нима беше възможно? Когато тръгваха грееше топло слънце.

Точно в този момент се разнесе оглушителна гръмотевица. Светкавица проряза надвисналите гъсти облаци. Въздухът край тях застена и закипя. Прониза го странно чувство.

Ранди се вкопчи панически в ръката му.

— Зак, моля те! Трябва да бързаме. Има още съвсем малко.

Проследи посоката на ръката й. Пред тях се извисяваше огромна скала и единственият начин да се преодолее беше една издатина, широка не повече от метър! С ужасно чувство на обреченост Зак премести очи към острозъбите скали по-долу. Сякаш планината беше разтворила чудовищната си паст и демонстрираше зъбите си. Кръвта му се смръзна.

— Не мога — пошепна едва. — Не мога.

Но до него беше Ранди. Със сила, която при всеки друг случай би го изненадала, тя го сграбчи за раменете и го събори на земята. Зак се озова на четири крака.

— Можеш! — изкрещя неистово тя. — Не ме интересува дали ще лазиш, дали ще пълзиш, или ще ходиш. Ако искаш — лети, но се придвижвай, дявол да те вземе!

И Зак наистина запълзя, бавно и болезнено, сантиметър по сантиметър. Нямаше друг избор. Ранди бе зад гърба му. През цялото време го подбутваше нетърпеливо. Скалата дереше коленете и дланите му. Облаците се отвориха. Вятърът заблъска дъжда в лицето му. Сякаш хиляди ледени игли се забиваха по кожата му. Той проклинаше ту Гарет, ту Ранди, че са го натикали в такъв адски кошмар.

Не беше на себе си, когато най-после стигнаха пещерата. Сякаш през мъгла чу как Ранди крещи в ухото му, че са вече вътре. Задъхан и с парещи очи, Зак се стовари по лице на земята. Чу зад гърба си тежкото дишане на Ранди. Лежа така една минута, която му се стори безкрайно дълга. Не можеше да повярва, че се е справил. Ако имаше сили да мръдне, би целунал земята под себе си.

Изведнъж проумя положението, в което се намираха. Бяха се добрали под самия връх на планината — изтощени, мокри и измръзнали. И защо? Какъв беше смисълът? Чу вътрешният си глас цинично да казва: „Абсолютно никакъв“.

Така и не бяха открили Гарет.

Зак се обърна по гръб и се огледа. Пещерата представляваше една черна дупка в склона — студена, влажна и негостоприемна. С крайчеца на окото си забеляза, че Ранди се изправя. Тя намираше пещерата за още по-враждебна и от него. Това личеше от погледа, с който оглеждаше острите каменни стени. За миг се вторачи в тъмните сенки, но бързо отмести очи. Потрепери и се сгуши зиморничаво.

Зак дръпна косата от очите си и седна.

— Какво, по дяволите, търсим тук? — почти извика той.

— Ти се плашиш от тъмното. Аз — от височини. Страхотна двойка, нали? — гласът му отекваше в пещерата, кух и зловещ, също като краткия му смях. — Толкова усилия и никаква следа от Гарет. Никога няма да го намерим. Никога!

В тъмното долови, че Ранди сваля самара. Тя извади фенера, запали го и колебливо пристъпи към дъното на пещерата.

Зак не мислеше, че нещо е в състояние да го извади от депресията му, но скочи като ужилен в мига, когато чу как тя ахна от изненада.

— Какво има? — сграбчи я той за ръката.

В гласа й долови нотка на сдържана възбуда.

— Не казвам, че грешиш — повдигна тя треперещата си ръка, — но нали очите ми не ме лъжат?

Ранди повдигна фенера по-високо и Зак зърна как нещо метално проблесна. Погледът му се прикова няколко метра по-навътре.

В дълбоката ниша на стената се мъдреха цяла купчина консерви.

— Някой е бил скоро тук — рече Зак развълнувано.