Сандра Джеймс
На север от рая (1)

Пролог

Централен Орегон.

Краят на октомври.

По планинския път се плъзгаха призрачни сенки. Тъмна лимузина се носеше по осеяния с остри завои път. Навлизаше все по-навътре сред склоновете на планините Каскейд. В купето пътуваха трима мъже — един на предната седалка и двама отзад. Шофьорът — Том Филипс погледна в огледалото и рече на мъжа зад себе си:

— Много си тих, Гарет. Да не ти е домъчняло за леглото в затвора? Бъди спокоен. В Портланд те чака същото. Не, драги, сигурен съм, че няма да ти липсва проклетият затвор в Лейк Каунти.

Гарет мълчеше невъзмутимо. Големите му загрубели длани лежаха върху коленете. Дебела стоманена верига свързваше гривните на белезниците му. При всяко помръдване, железата на краката му леко подрънкваха. Мъжът отправи поглед през прозореца, зениците му леко проблеснаха. Това бе единственият признак, че е чул думите на водача.

Лари Робъртсън се изкиска и се наклони към затворника до себе си. В отговор получи само пронизващият му поглед.

— На твое място, Гарет, не бих се опитвал да бягам отново. Много е тъмно вече. Не можеш да огледаш добре околността. След делото ще мине доста време, преди да зърнеш отново такива простори.

Настъпи тишина и Том Филипс съсредоточи вниманието си към тясната, изпъстрена със серпантини, лента на пътя. Изкачвайки билото на хълма, предницата на автомобила рязко се наклони надолу. Пръстите на мъжа стиснаха волана, в очакване на поредния завой. Дори не успя да зърне заледеното място, което стана причина за нещастието.

Колата загуби управление и излетя от пътя. Колелата се отлепиха от земята, сякаш им пораснаха криле. Ударът в банкета бе ужасяващ. Подобно на миниатюрна играчка лимузината се преобърна напред и се плъзна надолу по късия, но стръмен наклон. Спря чак в един обгорен дънер.

Настъпи злокобна, потискаща тишина. Колелата продължаваха да се въртят и сякаш никога нямаше да спрат. На мястото на откъсналата се задна врата зееше нащърбен отвор.

Едва доловим стон наруши покоя.

Откъсна се от гърдите на Робъртсън, който бе излетял от смачканата кола и лежеше възнак върху заснежената земя. Главата му се повдигна за миг и отново тупна долу.

Нечий тъмен силует се измъкна бавно и мъчително изпод разкривените тенекии. Опита се да се изправи, но безпомощно се олюля и падна. Доста по-късно, очевидно посъвзел се, човекът разтърси рунтавата си глава, раздвижи мускули и стави и с труд се надигна. Тогава забеляза недалеч от себе си проснатата фигура на Робъртсън. Запристъпва бавно със ситни крачки като спъната в пранги кобила. Тежката верига стържеше по каменистата повърхност. Мъжът коленичи. Тялото му изразяваше върховно напрежение. Пръстите трескаво започнаха да ровят из джобовете на Робъртсън. Изпод бухналата рижа брада устните се изкривиха — истинска пародия на усмивка. Беше намерил каквото търсеше.

С едно завъртане на ключа металните гривни на ръцете му се отвориха и изтракаха на земята заедно с прангите от краката. В следващия миг пръстите му се плъзнаха по хладната стомана на пистолетно дуло…

Разнесе се изстрел, разтърсил като гръмотевица смълчаната природа. Чу го единствено луната. Мъжът хвърли поглед назад към трептящите далечни светлини на цивилизацията.

И пак само луната видя, как той се обърна и впери поглед в планинската пустош. Към оцеляването… и свободата.