Джанис Кайзър
Любов и грях (5)

Част V

Вашингтон

8 април 1989 година

Още преди два месеца Ивлин извади от гардероба всички неща на Харисън, но от време на време й се струваше, че долавя неговата миризма и това пробуждаше спомени, някои от които не бяха от най-приятните. Последния път, когато го видя — седмица, преди да умре, той дойде да обсъдят как да обявят решението си да се разведат. По ирония на съдбата Ивлин го погреба в деня, когато съобщението трябваше да се появи в печата.

Но в паметта й най-ярко се беше врязал не денят, когато тя го изпрати към последния му път на гробището в Арлингтън, а онзи следобед, когато Харисън й каза, че я напуска. Докато тя седеше долу в хола, той си събра багажа. Изнесе се да живее с Меган. Ивлин си поплака, после се качи горе да види отломките от своя семеен живот.

Мъжът й беше оставил някои стари дрехи, които вече не носеше, но и сърце не му даваше да изхвърли — досущ като жена си, за която едва сега бе набрал смелост да изостави. Горното чекмедже на гардероба си стоеше непокътнато. Най-напред Ивлин си помисли, че Харисън е забравил да си прибере нещата от него. Там нямаше нищо, което да му е нужно във всекидневието. В него мъжът й държеше предмети, свързани с миналото: пръстена от университета Джорджтаун, медалите и ордените от войната в Корея, златна монета и нож за разрязване на хартия, които баща му му беше дал като дете, картончетата, върху които беше написал на машина своята първа реч пред Сената, пликче с къдрица на майка му.

Въпреки че изхвърли другите му лични вещи, Ивлин не докосна нищо от нещата в това чекмедже. Пазеше ги, както пазеше своите спомени. Меган Тиърнън й беше отнела съпруга, но не беше в състояние да й вземе миналото.

Ивлин си сложи обиците с перли и диаманти и се погледна в огледалото. Дали с разкроената рокля от черна тафта и дантела, която беше съвсем подходяща за официална вечеря в Белия дом, не наблягаше прекалено много на факта, че е вдовица? Но вече беше късно да се преоблича — Брет и Еймъри щяха да дойдат до двайсетина минути.

Приглади прошарената си коса и пак отвори чекмеджето на Харисън, за да го погледа, преди да слезе долу. Прехвърли картончетата с речта и се зачете в първите думи. Спомни си колко развълнувана е била, докато е слушала мъжа си от балкона за посетители в Сената. Колко отдавна беше! Сега и Ивлин трябваше да държи такава встъпителна реч.

Ако беше жив, Харисън би й завидял за вечерта, която й предстоеше. Ивлин не само беше сред поканените на вечерята, която даваха Джордж Буш и жена му. Приемът отчасти бе организиран в нейна чест. Щяха да присъстват още двама нови сенатори на републиканците, Кони Мак от Флорида и Джеймс Джефордс от Върмонт, както и някои от най-известните сенатори от Републиканската партия.

Ивлин чу, че на вратата се звъни и погледна часовника: Еймъри и Брет бяха подранили. Слезе да отвори и видя на прага Меган Тиърнън. Бе толкова изненадана, че изгуби ума и дума.

— А… вие излизате — поде младата жена.

— Да, канена съм на вечеря — потвърди студено Ивлин. — Какво искате?

— Аз, госпожо Мейтланд, съм Меган Тиърнън — пророни едва чуто момичето и стисна с все сила яката на вълнения си бежов костюм с проста кройка.

— Знам коя сте — рече възможно най-спокойно Ивлин.

— Бих искала да поговорим.

— Опасявам се, че не сте избрали най-подходящия момент.

— Довечера напускам Вашингтон. Исках да ви видя, преди да отида на летището. Ще ви отнема само минута.

Ивлин погледна шосето — Еймъри и Брет щяха да дойдат всеки момент.

— Добре, заповядайте, но за малко — склони тя, след което я заведе в хола и я покани да седне на един фотьойл.

— Дълго се колебах, преди да дойда, но после реших, че трябва да го направя на всяка цена — поясни младата жена, приседнала на крайчеца на фотьойла. — Сигурно ме мразите — допълни притеснено. — Извинявайте, ако ви причинявам болка, но съм длъжна да ви кажа, че ужасно съжалявам за случилото се.

— За кое по-точно — задето Харисън ми изневери или за смъртта му? — попита Ивлин, след като си пое дълбоко въздух.

— За всичко.

Ивлин се взря в нея. Тя й беше колкото съперница, толкова и посестрима в мъката.

— Ако сте дошли да ви простя, имате прошката ми. Не съм злопаметна.

— Дойдох, за да ви обясня. Не съм го направила нарочно, госпожо Мейтланд. Това важи и за Харисън. Просто се влюбихме. Беше по-силно от нас.

— Вярвам ви.

— Той обичаше и вас. Не че ми беше приятно, но такава е истината. Обичаше ви чак до края. Чувствата му бяха много по-сложни, отколкото си мислите.

Ивлин се взря в Меган — беше хубава, излъчваше някаква чувственост, явно привлякла покойния й съпруг. Тъкмо такива момичета доставяха сексуална наслада, но у Меган имаше още нещо. Харисън надали щеше да зареже жена си заради единия секс.

— От това не ми олеква кой знае колко. Вече е все едно — рече Ивлин.

Меган сведе поглед.

— Не знам какво си мислите, госпожо Мейтланд, но връзката ни не беше някакво мимолетно увлечение. Бях готова на всичко заради Харисън. Заради него продадох душата си.

— Как така сте продали душата си? — учуди се домакинята.

— Миналото лято забременях — поясни разплакала младата жена.

— Господи! — ахна Ивлин.

— Бях щастлива, докато не разбрах, че трябва да се разделя или с Харисън, или с детето. Ето защо махнах детето.

— Направили сте аборт?

Меган кимна и се извърна.

— Ще се пържа в ада, но го направих, за да бъда още няколко месеца с Харисън.

Ивлин затвори очи. И през ум не й бе минавало, че ще изпитва състрадание към жената, отнела й Харисън, но ето че сега й беше ужасно мъчно за Меган.

— Обичах го, госпожо Мейтланд. Не очаквам да ме съжалявате, дори да ми простите, но си казах, че ако го споделя с вас, може би ще простите на Харисън — каза Меган и по страните й се затъркаляха едри сълзи.

— Споменахте, че напускате Вашингтон. Къде отивате? — попита Ивлин.

— Прибирам се вкъщи. В Елънсбърг, щата Вашингтон. Ще се опитам да живея без Харисън — отвърна Меган и се усмихна през плач.

После стана да си върви. Ивлин също се изправи и погледна момичето, провалило брака й и отнело нейния мъж.

— Не се наказвайте — рече нежно.

— Вече съм наказана — отвърна с пресипнал глас Меган.

— Колко несправедлив е този свят! — възкликна Ивлин, усетила как я обзема съжаление, сетне пристъпи и прегърна младата жена.

Меган се обърна и си тръгна. Застанала в горния край на стълбището, Ивлин я изпроводи с очи. Тъкмо когато Меган излизаше през пътната врата, там спря такси. От него слезе Еймъри — беше с черна папийонка и официален костюм.

— Нали ще ме изчакате минута-две? — провикна се от прага Ивлин.

Изтича на горния етаж, погледна се в огледалото и взе дамската си чанта. Отвори чекмеджето на Харисън и реши да даде всичко в него на Еймъри с изключение може би на речта.

— Как е бъдещата майка? — попита, когато се качи при тях в таксито.

— Както винаги, тръпна в очакване — отвърна Брет.

— Изглеждаш чудесно. Направо прашиш от здраве — рече етърва й.

— Коя беше младата жена, дето излезе от вас? — полюбопитства Еймъри.

— Меган Тиърнън… приятелката на Харисън.

— И какво търси при теб?

— Дойде да си изясним отношенията.

— Ама че нахалница! Не мога да си представя какво има да изяснявате.

— Аз пък си представям — възрази Брет.

— Сигурно трябва да си жена, че да разбереш — обърна се Ивлин към Еймъри. — Понеже стана дума, от Харисън са останали някои неща, които смятам да ти дам. Подаръци от баща ви, къдрица на майка ви — за да смени темата, тя отново се обърна към Брет. — Какво казват лекарите? Момче или момиче ще е?

— Не са казвали нищо, понеже им обясних, че не ме интересува, а Еймъри твърди, че знае и без тях. Бил убеден, че е момче.

— От пет-шест поколения в семейство Мейтланд не се е раждало момиче — изперчи се той.

— Слава Богу, че има и други семейства, в които се раждат момичета — прихна Ивлин. — Инак вие, Мейтландови, щяхте да си умрете от скука.

— Аз съм първият, който ще го признае, Ив. Не знам какво щях да правя без Брет — отвърна той и се пресегна да помилва жена си по ръката.

— Както си се разработил напоследък, понякога си мисля, че си женен за своите помощници — заяде се тя и поясни на етърва си: — Вече половин месец умува над това проклето решение. Понякога си ляга посред нощ.

Ивлин се досети, че Брет говори за делото „Русо срещу Клейсън“. Дали не бяха възложили на Еймъри да напише съдебното решение? Обикновено го правеше съдията, чийто глас е решаващ. Знаеше обаче, че е безпредметно да подпитва девер си — опреше ли до служебни въпроси, той мълчеше като гроб. Ивлин се загледа през прозореца на таксито, вече наближаваха авеню Пенсилвания.

— Брет, това първата ти вечеря в Белия дом ли е? — попита Ивлин, прехвърляйки разговора на по-безобидна тема.

— Да, ходила съм на един прием, но това е всичко.

— Е, сега си поканена на частна вечеря. Малцина могат да се похвалят с такова нещо.

Таксито спря пред югозападната врата на Белия дом. Веднага ги отведоха в жълтата овална зала на втория етаж, където президентът и първата дама посрещаха гостите си. Забелязал Ивлин, Джордж Буш се приближи да й каже „Добре дошла“. Не след дълго го последва и Барбара, която беше облечена в тъмносин костюм от тафта и дантела и носеше огърлица от три наниза едри перли. Буш попита Еймъри как вървят нещата във Върховния съд. Но Ивлин не чу какво отговори девер й.

Еймъри хвана под ръка жена си, която направо грееше от щастие, и я поведе из салона.

— Много по-интересно е, отколкото очаквах — прошепна тя. — От време на време се пощипвам, за да се уверя, че не сънувам.

— Откога на една либерално настроена хубавица от Северна Джорджия й е интересно сред тълпа надути републиканци? — подметна усмихнат мъжът й.

— Знаеш за какво ти говоря. Семейство Буш са много мили. Пък и той все пак е президент на Съединените американски щати. Мога и да подмина факта, че членува в противниковата партия.

— Гледай само да не ти стане навик да вечеряш тук — засмя се Еймъри. — Когато в края на сесията оповестим решението на Върховния съд, едва ли ще сме добре дошли в свещените салони на превзетия от републиканците Бял дом.

Каза го някак мрачно и Брет се стъписа.

— И таз добра, Еймъри, нима наистина смяташ, че някой от висшите етажи на властта ще ти търси сметка за решенията, които взимаш като съдия от Върховния съд!

— Не след дълго, скъпа, ще бъда сред най-мразените хора в Щатите. Е, ще има и такива, които ще ме обявят едва ли не за светия, но месеци наред ще се пържа на огъня на хорската омраза. От мен да го знаеш!

Брет съзнаваше, че ще има широк обществен отзвук, след като оповестят решението по делото „Русо“, но не беше мислила какво ще е неговото отражение в личен план. И през ум не й беше минавало, че Еймъри ще стане обект на нападки. Вероятно беше наивна и си затваряше очите как това съдебно дело ще повлияе върху личния им живот.

Когато при тях дойде келнерът, Еймъри си поръча бърбън с много лед, а Брет — портокалов сок.

— Погледни Ивлин — каза той, колкото да смени темата. — Направо е в стихията си, нали?

В другия край на залата тя разговаряше с колегите си от Сената и изглеждаше много самоуверена, в свои води.

— От ден на ден я уважавам все повече — сподели Брет. — От нея ще стане чудесен сенатор.

Колкото и развълнувана да беше от приема, тя току се сещаше за посещението на Меган Тиърнън. Великодушието на Ивлин наистина беше достойно за възхита. Виж, тя не бе в състояние да е толкова щедра. Струваше й се, че прилича по-скоро на Меган, отколкото на етърва си.

Понякога се питаше дали ще се отърси от чувството си за вина. След като предаде Еймъри, сякаш умря и частица от самата нея. Може би щеше да се получи като при всяка друга смърт — тя щеше да си остане факт, ала с времето болката от нея щеше да се попритъпи.

Брет се помъчи да разсее мрачните си мисли. При тях дойде Барбара Буш.

— Съдия Мейтланд, дошли сте с безспорно най-ослепителната жена на приема, но това не ви дава право да я държите само при себе си. С ваше разрешение ще ви я отнема за малко, за да й се порадват и другите гости.

— Колкото и да ми е трудно да го направя — рече Еймъри и се поклони учтиво, — не ми се иска да лишавам останалите от това удоволствие.

— След малко ще ви я върна — усмихна се Първата дама и потупа съдията по ръката.

След това поведе Брет да я представи на другите, а Еймъри ги загледа, грейнал от радост. Но не стоя дълго сам — при него дойде Ивлин.

— Само не ми казвай, че си разбила опозицията в Сената! — подметна развеселен той. — Както виждам, си център на вниманието.

— Е, нормално е, нали съм новачка в техните редици! Но не си правя никакви илюзии — щом се уверят, че няма да им мътя водата, моментално ще ме оставят на мира.

— Не се прави на скромна, Ив!

Обърнаха се да погледат Брет, която се запознаваше с видните гости в другия край на залата. От едната й страна беше застанал водачът на малцинството в Камарата на представителите, а от другата — единственият член на Демократическата партия, присъстващ на приема. Брет им говореше разпалено.

— Защо ли имам чувството, че жена ти е родена политик? — попита Ивлин.

— Защото това е така — отговори девер й. — Стига да съм жив, някой ден мога да осъмна и като съпруг на първата жена президент на Съединените щати.

— Нима това те разстройва?

— За Бога, не! Искам Брет да преуспее.

— Важно е да я насърчаваш — допълни снаха му. — Тя има нужда да докаже качествата си. Не всички съпрузи го оценяват, но ако има някой, който да го стори, то това си именно ти.

— Много си великодушна, Ив.

Продължиха да наблюдават Брет.

— Толкова се радвам, че чакате дете — допълни Ивлин. — Знам, тежко й е на Брет, че се наложи да се откаже временно от кариерата си, но ти наистина заслужаваш да станеш баща. Бог ми е свидетел, ако ми е мъчно за нещо в тоя живот, то е, че не можех да имам деца.

При тях дойде високопоставен сенатор от Републиканската партия, член на законодателната комисия, който хвана Еймъри под ръка.

— Кога ще оповестите решението си по въпроса за абортите? — попита го той.

— До няколко седмици, сенаторе — увери го Еймъри, после намигна на Ивлин, която кимна и се отдалечи.

Ивлин тръгна да обикаля залата. Надаваше по едно ухо на политическите разговори — обичаше да е във водовъртежа на събитията, а не просто страничен наблюдател. Но колкото и да се бе запалила по новата си работа във Вашингтон, пак я обземаха съмнения, налягаше я тъга по някогашния й живот с Харисън. Изведнъж й се прииска да остане сама и отиде до прозореца с изглед към Балкона на Труман и Южната морава.

Мръкваше се, но в далечината още се различаваха очертанията на купола на Капитолия, на паметника на Вашингтон и мемориала Джеферсън, осветени от прожектори. Спомни си как Меган й каза, че Харисън я е обичал — беше доста странно да го чуе от устата на любовницата на съпруга си.

— Красиво е, нали?

Ивлин се обърна и видя зад себе си Брет, която беше поруменяла и направо грееше от щастие.

— Да — усмихна се Ивлин. — Добре ли се забавляваш, скъпа?

— И още как! — кимна Брет.

— Преди малко си говорехме с Еймъри, че някой ден може да станеш господарка на Белия дом.

— Пък аз си мислех, че е доволен и като съдия от Върховния съд — отвърна закачливо младата жена.

Ивлин й се усмихна лукаво.

— Знаеш какво имам предвид.

Страните на Брет пламнаха.

— Защо да отричам, политиката наистина ме интересува.

— Колкото и майчинството ли?

— Един ден ще бъда и майка, и политик — рече Брет.

— Дано не ти се наложи да чакаш толкова дълго като мен. Но си извадила късмета да имаш съпруг, който ти помага, вместо да ти пречи.

— Да, така е — съгласи се Брет и отпусна ръка върху издутия си корем.

Известно време двете жени мълчаха.

— Знаеш ли, че Елиот замина за Франция? — попита след малко Ивлин.

— Така ли? — изненада се Брет.

— Да, доста внезапно. Преди седмица. Звънна ми в деня, когато тръгваше.

Брет беше подочула, че е склонил да отстъпи на Моника родителските права — нещо, което я стъписа, сега обаче наистина беше много учудена, че освен това е напуснал и страната.

— Защо ли го е направил, Ивлин? Уж държеше много на Дженифър.

— Моника явно е устояла на думата си да стане нов човек. Елиот сподели с мен, че сега е по-спокоен, когато детето е при бившата му жена.

— Но защо Париж?

— Годеникът на Моника е получил назначение в посолството в Лондон и Елиот е решил, че ще вижда момиченцето по-често, ако отиде в Европа. Клетият, обречен е да следва по петите бившата си съпруга. Сърцето ми се къса за него. Такъв добър баща е, не заслужава подобна участ.

Обзета от тъга, Брет погледна през прозореца към Капитолия и паметника на Вашингтон. Беше толкова погълната от своите угризения на съвестта, че почти не се беше замисляла за положението, в което се е озовал Елиот. Сега обаче, когато научи колко страда, й домъчня много за него. Досега се пазеше да му съчувства, понеже именно от състрадание беше допуснала онази първа фатална грешка, беше станала жертва на своята емоционалност.

Сега за първи път видя и Елиот като жертва. Горкият той! Обичаше Дженифър. А беше останал сам-самичък.

— Последната половин година беше доста тежка за клана на Мейтландови — отбеляза мрачно Ивлин. — Но ето че се появиха и щастливи моменти — тя погледна към корема на етърва си. — Може би това детенце е нашето спасение.

Брет се просълзи, ала Ивлин не забеляза, защото точно в този момент президентът заговори и заглуши с гласа си олелията в залата.

— Току-що ми съобщиха, че супата е сервирана — каза усмихнат Буш. — Моля, заповядайте на вечеря с мен и Барбара.

Добре, че за малко вниманието на Ивлин беше насочено другаде — Брет успя да се овладее. Не му беше времето да се отдава на мислите си за Елиот Брустър. Трябваше да гледа напред към бъдещето, а не към миналото.

 

 

Университетът Джорджтаун

8 юли 1989 година

Брет седеше в голямото кожено кресло в кабинета на ректора Андрю Макнотън и пиеше от водата, която й бяха донесли. Еймъри реши да остане при нея, но тя настоя мъжът й да разгледа изложбата от трудове и вещи на Харисън, организирана в чест на учредяването на стипендия на негово име.

Беше в последния месец на бременността и не се чувстваше никак добре. Искаше час по-скоро да роди и да се свършва тази мъка. На всичкото отгоре беше страхотна жега, беше и много влажно.

През последните няколко седмици почти не бе ставала от леглото — лекарят беше препоръчал да не се движи излишно. Еймъри й предложи да си остане вкъщи, но Брет искаше да присъства на церемонията. Мъжът й и Ивлин щяха да държат кратка реч.

— Нека след тази ужасна седмица и аз имам някакви положителни емоции — каза му тя на тръгване за университета.

Последните пет дни наистина бяха от най-неприятните. В понеделник Върховният съд оповести решението си по делото „Русо“ и както беше предсказал Еймъри, възмущението на всички, които бяха против абортите, се насочи главно към него. Петима съдии бяха подкрепили правото на аборт, ала хората критикуваха или възхваляваха — в зависимост от това в кой лагер бяха — все мъжа й.

От статиите във вестниците излизаше едва ли не, че Еймъри еднолично е разрешил абортите в страната. Очакваше се да има недоволство, но и най-обиграните наблюдатели бяха изненадани от острата реакция на противниците на аборта. Брет гледаше разтреперана по телевизията многолюдните демонстрации. Цяла седмица пред сградата на Върховния съд се трупаха недоволни тълпи. Противниците на аборта се бяха добрали дори до Чеви Чейс. Уж къщата там се пазеше от местната полиция, но на сутринта след оповестяването на решението вратата им цялата беше изцапана с кръв.

Един човек беше задържан, но от това Брет не се успокои. Страхуваше се не за себе си, а за Еймъри. Той се държеше мъжки и отсъждаше, че неприятностите си вървят заедно с високия пост.

Тя обаче не проумяваше откъде се е взела тази омраза.

— Човек ще си помисли, че си им опрял нож в гърлото и ги насилваш да абортират — постара се Брет да успокои мъжа си. — Никой не се опитва да им казва какво да правят с телата си. Но виж, те се опитват да кажат на мен и на всички останали жени какво можем и какво не бива да правим със своите тела.

Еймъри не отговори нищо и Брет съжали, че изобщо е отворила дума за това. За разлика от нея, той не се отнасяше така разпалено към проблема. Колкото и да е странно, като човек с определени нравствени разбирания той беше привърженик на другия лагер и именно заради това се измъчваше ужасно. Каква сила се искаше, за да раздаваш правосъдие, да отстояваш свободата в името на нещо, което влиза в разрез със съвестта ти!

Сутринта, когато дойдоха в студентското градче, вече ги чакаха двеста-триста демонстранти. Брет беше стъписана от омразата, която беше изписана върху лицата на някои. Имаше и плакати два, от които веднага биеха на очи. На единия пишеше: „Трябваше да умре този, а не другият Мейтланд!“, а на другия: „Убийте съдията, който убива бебетата!“. На Брет й причерня, когато си помисли, че нещата са стигнали толкова далече.

Климатичната инсталация уж беше включена, а нея я тресеше. Допря чашата вода до страните и челото си. За беда церемонията щеше да се състои в двора пред ректората, което означаваше, че Брет трябва да изтърпи и непоносимата жега. Но и Еймъри, и Ивлин смятаха да кажат само по няколко думи, след което тържеството щеше да продължи вътре. Брет беше сигурна, че ще издържи.

Тъкмо усети, че й поолеква, когато вратата на кабинета се отвори и влезе Еймъри. Изглеждаше угрижен.

— Как си, скъпа? — попита я той, след като дойде при нея.

— Много по-добре. Явно ми прилоша от пътуването с колата.

— В двора, където ще се състои церемонията, е сенчесто.

— Много хора ли ще има? — попита Брет и хвана мъжа си за ръката.

— Двеста-триста души.

— Доста народ ще дойде.

— Харисън имаше много приятели.

Брет се взря в очите му и видя колко му е тежко. Беше уморен, месеците след гласуването по делото „Русо“ съвсем го бяха съсипали. Еймъри бе доволен, че сесията на Върховния съд най-сетне е приключила.

— Радвам се, че вие с Ивлин решихте да учредите стипендията. Сега имаме нужда да виждаме по-често твоите приятели.

— Приятелите ми в повечето случаи вече не са ми приятели. Може дори да се каже, че съм в изолация.

Брет вдигна дланта му към устните си и я целуна.

— Горе главата, Еймъри! И в Републиканската партия милиони хора са за правото на избор. Харисън не изразяваше мнението на всички републиканци.

— Знам — усмихна се мъжът й. — Може би просто се самосъжалявам.

— Ивлин също е на твоя страна. В политиката тя стои много по-близо до теб, отколкото до Харисън.

— Ако е близо до някого, то това си ти — засмя се Еймъри.

В очите им се четеше обич. Еймъри се наведе и натъжен целуна жена си по бузата.

— Въпреки всичко, което се случи напоследък, често си мисля за Харисън. Докато нахвърлях речта си за днешната церемония, дори ми хрумна, че трябва да съм по-великодушен към него.

— Заради онова, което причини на Ивлин ли? — попита Брет.

— Да. Месеци наред ми беше много криво, задето постъпи така с нея. Когато издъхна в обятията на онова девойче, си казах, че Господ го е наказал. Напоследък обаче ми се струва, че съм несправедлив. Всеки Божи ден раздавам правосъдие. Тази работа ми е поверена от хората и съм длъжен да следвам буквата на закона. Никой обаче, дори аз, няма право да съди Харисън след неговата смърт. Мой нравствен дълг е да го приемам такъв, какъвто беше, и да оставя другото на Всевишния.

Нали и Брет се измъчваше от угризения на съвестта, се трогна. Такъв си беше Еймъри — безкрайно състрадателен. Взря се в очите му, убедена, че ако случайно научеше какво е направила, щеше да прости и на нея.

Осъзна, че до гроб ще живее с чувството за вина. Детето непрекъснато щеше да й напомня какво е извършила, но Еймъри беше толкова добър, че с времето Брет щеше да свикне. Нейното дете щеше да стане и негово. Духовно дете и това беше най-важното.

На вратата се почука лекичко и Ивлин надникна в кабинета.

— Хайде, време е да почваме — каза тя.

— Сигурна ли си, че не искаш да останеш тук на хладно? — попита Еймъри жена си.

— Не, ще дойда с теб — отвърна тя и се надигна тежко от фотьойла.

Той й подаде ръка. Брет усети, че й се вие свят и се вкопчи в китката му. При тях дойде и Ивлин.

— Едва ли се налага да идваш и ти. Събитието не е чак толкова важно.

Брет си пое въздух с надеждата, че ще й поолекне. Само това оставаше — да я помислят за глезла. Еймъри я пусна и отиде до прозореца.

— Я погледни! — рече й той. — Кабинетът на ректора е с изглед към двора. Оттук ще виждаш всичко. Защо да се пържиш на тая жега!

— Не, искам да съм с теб! — повтори пак Брет, но само от любезност. Наистина предпочиташе да остане в кабинета, в който беше прохладно от климатичната инсталация.

— Мен ако питаш, редно е да останеш тук — намеси се и етърва й.

— Добре тогава! Вие вървете, а аз ще ви гледам оттук — склони тя.

Еймъри придърпа един от столовете до прозореца, та жена му да не стои права. Преди да излезе от кабинета, я целуна лекичко по устните.

— Най-важното нещо на този свят си ти, Брет — прошепна й той. — И детето.

Помилва я по бузата и тръгна с Ивлин към двора на университета. Брет се просълзи, прехапа устни и замоли Бог да й вдъхне сили. Въздъхна и седна на стола при прозореца. Насъбралите се долу вече чакаха. Бяха доста. Всички столове бяха заети, имаше и правостоящи. Личеше си, че е кански пек — мнозина си вееха, за да се разхладят.

Брет виждаше добре катедрата върху ниската естрада, вдигната специално за случая. След малко от административната сграда излезе ректорът Андрю Макнотън — набит мъж около шейсетте, придружен от Еймъри, Ивлин и още трима-четирима души. Брет чу през стъклото на прозореца как насъбралите се изръкопляскаха.

Пръв ректорът застана зад катедрата и заговори по микрофона за Харисън и как е работил за благото на обществото. Слава Богу, не каза нищо за абортите.

После думата взе Ивлин, която заговори с уважение и обич за покойния си съпруг. После на катедрата пак застана ректорът, който представи Еймъри. Но още преди мъжът й да е казал и дума, хората в дъното на двора се размърдаха.

Брет не чуваше какво казват, ала и за миг не се усъмни за какво става въпрос. Всички се обърнаха. Младата жена също се загледа натам и видя някакъв почервенял от яд младеж, който размахваше юмрук и крещеше нещо.

Към него се завтекоха неколцина полицаи. Брет отново погледна към Еймъри и видя, че от дъното на двора към него тича мъж към трийсетте, облечен съвсем небрежно. Еймъри го забеляза, чак когато той бе на няколко крачки.

Човекът се метна на естрадата и вдигна ръка. Държеше пистолет. Чу се изстрел. Еймъри се свлече на земята.

Брет се изправи на крака, като едвам си поемаше дъх. Мъжът стреля повторно по съпруга й, след това се обърна и хукна да бяга.

Брет изпищя. Загледа безпомощна безжизненото тяло на Еймъри. Стори й се, че цяла вечност не реагира никой. Първи при него отидоха Ивлин и ректорът.

— Не, не! — закрещя пак Брет.

Виждаше през обръча на насъбралите се посребрената коса на мъжа си. Той не помръдваше. Забеляза Ивлин, която ужасена вдигна ръце към устата си и погледна към прозореца, където стоеше Брет.

Тя се завтече към вратата на кабинета, но когато допря ръка до бравата, я проряза остра болка. Смръщи се, отвори вратата, направи крачка-две и пронизана отново от непоносима болка, се строполи на пода. Пред очите й притъмня.

Изведнъж стаята се завъртя, после всичко потъна в мрак.

 

 

Цареше страхотна олелия. Всички се блъскаха и Ивлин едвам се добра до линейката, където бяха натоварили носилката с Брет. Седна до нея и се взря в лицето й. Брет стенеше. Не беше на себе си — не беше казала и една свързана дума, откакто Ивлин я бе намерила да лежи в локва кръв насред кабинета на секретарката на ректора.

— Кога й е терминът? — попита лекарката.

— В края на месеца — поясни Ивлин.

— Е, независимо от това бебето вече е тръгнало да излиза.

Линейката се стрелна с виеща сирена по задръстените от коли улици. Брет изстена, после извика от болка. Отвори очи — за първи път разбра какво се е случило. Известно време гледа втренчено тавана, сетне се извърна към етърва си. Върху лицето й се изписа ужас.

— Еймъри добре ли е? — попита отчаяно.

Ивлин я хвана за ръката.

— Закараха го в болница.

— Добре ли е? — попита отново тя.

— Ранен е, и то тежко.

— Мъртъв е, нали? — вторачи се в нея Брет. — Кажи ми, Ивлин, мъртъв ли е?

Ивлин се опита да й отговори, ала на гърлото й бе заседнала буца. Накрая успя да изрече:

— Не съм сигурна. Откараха го с „Бърза помощ“. Не знам.

Брет извика и се разплака.

— Знаех си, че ще се случи. Аз съм виновна.

— Извинявайте, госпожо — намеси се лекарката и отмести Ивлин. — Трябва да й премеря кръвното.

Брет ридаеше толкова неудържимо, че цялото й тяло се тресеше.

— Ще умре и детенцето ми. Ще изгубя и него.

— А, като го гледам какво се е разритало, едва ли — възрази лекарката.

Но Брет не я чу. Единственото, което усещаше, беше непоносимата болка. Ивлин се облегна изнемощяло, сякаш и тя беше пронизана от куршум. По страните й се стичаха сълзи. Копринената й рокля беше цялата в кръв. Когато качиха Еймъри на линейката, той не дишаше, нямаше и пулс. Ивлин беше почти сигурна, че е мъртъв.