Два дни след телевизионния дебат на Джордж Буш и Майкъл Дукакис Брет пътуваше с колата от Атланта към хълмистата Северна Джорджия. Беше събота, тя отиваше на погребението на Ърл Хачър. Предната вечер Лиона се беше обадила да й съобщи, че Ърл е починал от инфаркт, както си е седял във фотьойла и е слушал по радиото бейзболен мач. Еймъри й предложи да я придружи, ала тъкмо беше започнала сесията на Върховния съд и Брет настоя да не идва с нея, за да не пропусне толкова важното заседание в понеделник.

Всичко наоколо беше забулено в лека мъгла, въздухът ухаеше на есен и й навяваше спомени от детството.

В скромните, плачещи за ремонт, къщички покрай пътя живееха хора, които нямаха нищо общо със съседите на Брет от Чеви Чейс. Тя се чувстваше у дома си сред тези провинциалисти, които караха очукани пикапи и американски автомобили на петнайсетина години. Преди време бе живяла по същия начин като тях.

Сега, докато пътуваше към къщи, си мислеше и за Ърл. Новината, че е починал, не я натъжи особено, но виж, домъчня й много за леля й. Тя си нямаше никого на този свят, освен Брет, затова реши да отиде на погребението. Завари Лиона в хола заедно със съседката, която беше напълняла поне с десет килограма от последния път, когато я бе виждала. Колкото до Лиона, тя все още бе висока и кокалеста като всички Уоласови. Кади и Брет бяха стройни като майка си, но бяха наследили русата коса по линия на баща си и на леля си Лиона, която му бе сестра.

След два дни, в понеделник сутринта, от северозапад задуха вятър, който донесе и дъжд, а заедно с него пробуди и горестни спомени. Брет седеше в стаята, в която беше живяла като дете, и гледаше как се полюшват клоните на дървото пред прозореца.

Беше съвсем малка, когато майка й, Лора Брет Уолас, почина и почти не я помнеше. Виж, смъртта на Кади беше друго. Спомените й за нея бяха кристалночисти. Сестра й и досега беше пред очите й, сякаш я виждаше върху купчина разпилени снимки. От тази семейна главоблъсканица липсваше само баща й — Джак Уолас, но Брет отдавна беше изгубила надежда да го намери.

Уж бе брат на Лиона, но тя нито веднъж не отвори дума за него. Ако Брет събереше смелост да попита нещо за баща си, леля й моментално сменяше темата. Момичето почти не го помнеше. Сетеше ли се за него, в съзнанието й изникваше само тъмен силует с кафява филцова шапка. През оная декемврийска вечер, когато той докара нея и Кади в Маунт Айви, я бе нахлупил чак до веждите и лицето му не се виждаше. Леля Лиона ги чакаше на стълбите под мъждивата жълта крушка. Беше се сгушила в размъкнатия пуловер съвсем умърлушена. Баща им я целуна за довиждане и потъна в мрака, за да не се върне повече.

Както се беше унесла в спомените, Брет усети миризмата на пържен бекон. Слезе долу да закуси с леля си.

— Какъв ден! — възкликна Лиона.

Докато се хранеха, си говореха за незначителни неща. От време на време Брет се заслушваше в трополенето на дъжда и волю-неволю се връщаше към спомените от безрадостното си детство. От вечерта, когато Харисън получи инфаркт и Еймъри бе отворил дума да му роди дете, младата жена все си мислеше за своето детство и най-вече за баща си. Сега едва ли бе моментът да подпитва леля си, но все пак набра смелост и я попита:

— Знаеш ли нещо за татко?

— За Джак ли? Не съм го виждала от вечерта, когато ви доведе двете с Кади.

— Къде ли е?

Лиона отпи от кафето и остави чашата.

— Баща ти не ставаше за семейство. Убедих се в това на собствен гръб. Ако е жив, сигурно живее с някоя стара вдовица.

Брет я заболя от жестоката искреност на леля й, която никак не се връзваше с романтичния образ за баща й. Младата жена пребледня.

— Джак беше от мъжете, за които трябва непрекъснато да трепериш. Не бе в състояние да се грижи за две малки момиченца. След като се спомина майка ти, не знаеше какво да прави, предаде се пред живота. Такъв си беше.

Прибраха масата и отидоха с колата до обкованата с дъски черква в Хоуп Джънкшън. Ърл измести от съзнанието на Брет спомените за баща й. Тя открай време винеше именно вуйчо си за онова, което се случи с Кади, и Лиона го знаеше, макар и да не го признаваше открито. Когато тръгнаха за гробището, дъждът беше спрял. Миришеше на спарена мокра шума и на пръст. Опелото край гроба не трая дълго. Дошлите на погребението изказаха съболезнованията си и Лиона си тръгна с Брет към къщи.

И двете мълчаха. Брет се чувстваше като затисната от своите спомени. В душата й се промъкна едва доловимо отчаяние, което тя не можеше да си обясни. Едва ли имаше връзка с Ърл, Лиона, баща й и другите призраци от миналото. Може би се беше натъжила просто защото си бе у дома и валеше дъжд.

От няколко години, налегнеше ли я тъга, я разсейваше с мисли за Еймъри. Сега обаче те не я ободриха, вероятно защото младата жена беше разтревожена от настояването на съпруга си да имат деца.

Пак заваля и Брет пусна чистачките. Пъплеха бавно зад камион, натоварен с пилета в телени кафези. Когато най-сетне стигнаха къщата на леля Лиона, още от стълбите чуха, че звъни телефонът. Но докато влязат, апаратът замлъкна. Заеха се да чистят калта по обувките си. Докато Брет стоеше по чорапи край мивката в кухнята, й хрумна, че може би се е обаждал Еймъри, и веднага набра номера му. Той вдигна след третото позвъняване.

— Току-що те търсих, скъпа.

— Точно влизахме, когато телефонът спря да звъни. Помислих си, че си ти — поясни Брет.

— Как сте? Лиона държи ли се?

— Да, не се предава. И аз съм добре. Но ми липсваш.

— Ти също. Търсих те да ти съобщя нещо. Доста ни се струпа на главата, но…

— Да не се е случило нещо с Харисън? — възкликна уплашена Брет, опасявайки се, че девер й е получил втори инфаркт.

— Не, този път става дума за Елиот. Разделили са се окончателно с Моника. Довечера пристига с Дженифър от Женева. Помолил е да го прехвърлят във Вашингтон, за да е тук за развода. Ако не възразяваш, ще го поканя да ни погостува няколко дни, докато си уреди нещата.

На Брет й домъчня за Елиот както първия път, когато се бяха запознали. Но донякъде й олекна, че най-после са се разделили окончателно с Моника. Само се мъчеха. Лошото бе, че имаха дъщеричка. Какво ли щеше да прави, ако му присъдеха родителските права, както вероятно щеше да стане?

— Покани го, разбира се — каза тя на мъжа си. — Какво се е случило пак?

— Не ми каза, но Моника сигурно отново го е ударила през просото и се е пропила. Той вероятно има нужда от нас. Не че сме му толкова близки, но като си помислиш, си няма никого, освен нас. Пък и си му симпатична. Ще ти бъде благодарен, ако го подкрепиш морално.

— Естествено, че ще го подкрепя.

— Може да е за добро — допълни Еймъри. Известно време мълча, сетне попита: — Колко време смяташ да останеш при леля си?

— А, едва ли ще е задълго — отговори Брет и погледна Лиона. — Мога да тръгна още утре. Зависи.

— Тя също има нужда от теб.

— Но се държи мъжки — каза Брет. — Искам да се прибера.

Вашингтон

19 октомври 1988 година

Елиот сновеше зад Дженифър, която играеше в залата за посрещачи на летището и ту се превиваше от смях, ту застиваше като попарена, усетила, че всички наоколо я гледат. Накрая баща й я гушна и седна с нея на един празен стол.

— Хей, ангелче, кротувай! Брет ще си каже, че съм дошъл да я посрещна с една малка маймунка.

— Ти, тати, си маймунка — изкиска се момиченцето и обви с ръчички врата му. — Пусни ме, моля те!

— Не, наигра се вече. Самолетът ще кацне всеки момент.

— Мама ли си идва?

— Не, миличкото ми, Брет.

Името не й говореше нищо, но Елиот не знаеше как да обясни на едно двегодишно момиченце сложните роднински връзки. Би могъл да каже на Дженифър, че Брет й е баба, но детето надали щеше да повярва. Всъщност и самият той не знаеше как да гледа на нея. Преди три години в Индия тя бе хубава млада жена, с която беше установил духовна връзка. Ала каква ли бе станала сега? Дали трите години брак не я бяха променили? При други обстоятелства щеше да забрави моментално всяка жена, с която е прекарал броени часове, но ето че Брет не му излизаше от главата. Обяснението бе съвсем просто. По онова време Елиот беше разстроен, а Брет с нейната доброта и сърдечност беше пълна противоположност на Моника. Даваше си сметка, че идеализира жената на Еймъри, че си затваря очите за нейните слабости и недостатъци. Всъщност изобщо не я познаваше. Ала тя му напомняше колко много неща му липсват в живота, за които той тайно копнееше. Ето защо му бе интересно да я види отново.

Когато самолетът спря на летището, Елиот отиде с Дженифър при огромния прозорец. Не беше сигурен дали Брет знае, че ще я чака. Еймъри смяташе да дойде на летището, но когато Елиот предложи да се поразходят с детето, той прие на драго сърце, понеже беше много зает, и обеща да звънне на жена си. Елиот обаче не знаеше дали е успял да се свърже с нея.

От самолета започнаха да слизат първите пътници и той бе обзет от някаква необяснима нервност, сякаш чакаше старо гадже. Брет явно се беше врязала в паметта му по-силно, отколкото си мислеше.

— Мама, мама! — запляска с ръчички Дженифър, от което баща й се развесели.

Преди три години се питаше какво е щяло да стане, ако бе женен не за Моника, а за Брет. Каква ирония на съдбата! Сега Дженифър очакваше да види майка си, а не жената, която Елиот си беше представял навремето на нейно място.

Най-после съзря Брет в тълпата и се постъписа точно както и преди три години в Делхи, когато я видя за първи път в хотел „Тадж Махал“. Беше облечена в тъмносиньо сако, сива вълнена пола и копринена блуза тип шемизета. Изглеждаше изискана, някак строга. Сега, за разлика от Индия не изглеждаше плаха, а излъчваше самочувствието на жена, която знае, че е хубава и интересна. Докато си проправяше път през навалицата, тя изобщо не го забеляза.

— Брет! — извика Елиот и се пресегна да я хване за ръката.

Тя се заозърта недоумяващо и когато го видя, възкликна учудено:

— Елиот! — тя се усмихна радушно и извърна очи към детето. — А това сигурно е твоето момиченце. Здравей, сладурано!

Засрамена, Дженифър се дръпна и пъхна пръстчета в устата си. Двамата се засмяха.

— Както виждаш, срамежлива е като баща си — каза развеселен Елиот.

— Много се радвам, че си довел и нея. Виждам я за първи път.

— Като си помисли човек и ние с теб се виждаме едва за втори път. Е, всъщност си е в реда на нещата. Аз съм съвсем в периферията на клана Мейтланд.

— Не говори така, Елиот, всички те обичаме!

— Откакто и ти се присъедини към Мейтландови, те са ми много по-симпатични — вметна младият мъж.

— Комплимент ли ми правиш?

— Разбира се, а защо не?

Натовариха багажа в колата и поеха към града.

— Знам, никак не е приятно да се прибереш от път и да завариш у дома гости. Но няма да ви досаждаме дълго. Приех да ви погостуваме, само защото Еймъри настоя — каза Елиот.

— Търси си повод да се вживее в ролята на дядо — засмя се Брет. — Лично аз не бих му отказала.

— И въпреки това ви създаваме главоболия.

— Не, няма такова нещо! Радвам се, че сте с нас, не по-малко от Еймъри — възрази най-чистосърдечно Брет.

Елиот се запита дали наистина е така. В Индия Брет се беше държала много приятелски, дори сърдечно с него. Спомни си, че след партито в посолството го бе укорила, и то с право, че е циник. Дали отново между тях щеше да се зароди оная необяснима, странна връзка? Засега едно беше сигурно — Брет бе съпруга на Еймъри, тоест Елиот не можеше дори да мечтае за нея.

— А, щях да забравя! Моите съболезнования за вуйчо ти. Бяхте ли близки с него?

— Обратното. Изобщо не се разбирахме — отвърна младата жена. — Но ми е мъчно за леля. Бяха женени над трийсет години.

— Имат ли деца?

Брет поклати глава.

— Не, но ние със сестра ми им бяхме като деца. Те са ни отгледали.

— Значи си сираче. Не знаех.

— Да, на практика съм сираче — не съм виждала баща си от четиригодишна и нямам представа къде е. Доколкото знам и ти си останал без баща съвсем малък.

— Да, когато бях на седем години. По бащина линия имам само двама-трима далечни братовчеди. Мама беше единствено дете. И аз като теб нямам роднини.

— Затова пък имаш дъщеря — каза Брет и се пресегна да помилва Дженифър по крачето.

— Да. Сега тя е моето семейство.

— Тати, коя е тази жена? — попита момиченцето и посочи Брет.

— Съпруга на дядо ти. Живее заедно с него в къщата.

— Ама как така? — учуди се детето.

Брет погледна замислено платното пред себе си и попита Дженифър:

— Ти имаш ли си плюшено мече?

Момиченцето пак пъхна пръстчета в устата си и кимна.

— Твоето плюшено мече живее с теб, защото го обичаш, затова и аз живея заедно с дядо ти.

— А къде ми е мечето? — попита момиченцето и се заозърта.

— В къщата на дядо, ангелче — засмя се Елиот и намигна на Брет. — Както виждаш, още възприемаме всичко съвсем дословно. Човек проглежда за философските измерения на любовта чак след детската градина.

— Или след като навърши двайсет и пет — вметна Брет.

— Или пък трийсет и пет — допълни младият мъж. — Някои житейски поуки се усвояват доста трудно.

Брет долови тъгата в гласа му и се досети, че той говори за Моника. Явно много го болеше, че са се разделили, вероятно заради Дженифър.

— Лошо се получи при теб, Елиот — каза тя. — Все се надявахме нещата да потръгнат.

— Не, пак си е същото. Дори по-лошо.

— Ами детето? Не го ли иска?

— При нея е трудно да кажеш какво иска. Виж, към мен чувствата й са еднозначни. Но не знам какво е намислила за нашата издънка. Занапред ще разберем.

Брет усети, че Елиот мери всяка своя дума заради Дженифър, но и без нея като че не му се искаше много-много да обсъждат тази тема.

Макар и да беше остарял през последните три години, Елиот бе все така привлекателен. По слепоочията му тук-там се виждаха бели косъмчета, ала сега той не изглеждаше толкова измъчен и смазан, както в Индия. Може би му бе олекнало, след като беше решил да се разведе, колкото и мъчителни да бяха подобни раздели.

— Ние с Еймъри ще направим всичко по силите ни, за да ти помогнем. Чувствай се у нас като у дома.

— Благодаря ти, Брет, но наистина не искам да ви притеснявам.

— Какво толкова има да ни притесняваш? Ще ни бъде приятно да има около нас едно малко човече. Бремето всъщност ще падне върху нашата прислужница, Оди. Тази жена е безценна. Без нея съм заникъде.

— Какво да се прави, такава е участта на съвременната жена — подметна Елиот.

Елиот определено й допадаше и това й бе и приятно, но и я безпокоеше. Сега той беше не по-малко уязвим, отколкото в Индия. Не дай си Боже да изтълкува превратно приятелското й отношение!

Брет беше сигурна, че времето ще излекува раните му, че Елиот ще си възвърне самоувереността и ще си стъпи на краката. Беше хубав, умен, а понякога и много-много чаровен. Веднъж да се разведеше и моментално щеше да си намери приятелка — жените щяха да се надпреварват да грабнат сърцето му.

Усети, че Елиот я гледа. Вероятно си мислеше за същото. Колко странно и необяснимо беше понякога привличането между двама души! Брет се обърна към него и забеляза, че Дженифър е заспала върху коленете му.

— Както виждам, харесва ти да бъдеш баща.

— Без Дженифър щях да съм загубен. Вие не мислите ли за деца? Или се намесвам там, където не ми е работа?

— Сигурно сте разговаряли с Еймъри.

— Не сме говорили точно за това. Виждам, че не биваше да питам. Извинявай.

— Няма за какво да се извиняваш, не си ме обидил. Но въпросът наистина е на дневен ред.

— Нямам намерение да ти се бъркам, но ако питаш мен, недей да раждаш, ако ти не искаш.

— Не че не искам, но мисля, че още ми е рано. А Еймъри се притеснява, че остарява и не му се чака.

— Е, това вече е друго. Виж, ние с Моника наистина не искахме деца. За беда, когато забременя, тя беше много зле с нервите и съвсем щеше да излезе от релси, ако се беше стигнало до аборт. Но сега съм щастлив, че имам Дженифър. Защо да си кривя душата, Моника също я обича. Само че не я бива за майка.

— Какво ще правиш оттук нататък?

— Опитвам се да си издействам да ме върнат във Вашингтон — тук ще ми е по-лесно да гледам детето. Но ще се наложи да наема бавачка.

— Браво на теб, не искаш смелост на заем! — възкликна Брет.

— Да ти призная, непрекъснато си вдъхвам кураж. Трудното предстои тепърва, просто се чудя как ще се справям и в службата, и с малко дете вкъщи.

— Не са много мъжете, които ще се нагърбят с такова бреме. Но ако имаш нужда от помощ, винаги ще съм на твое разположение.

— Благодаря ти, много си мила, но и без мен си доста претоварена. Нали започваш работа?

— Засега не — отвърна Брет и намали скоростта — вече наближаваха голямата тухлена къща в стил крал Джордж в скъпия, удавен в зеленина квартал. — Първо ще си почина и ще изчакам да оповестят резултатите от изпитите. Вероятно ще се заема с ремонта на „Роузмънт“, та Еймъри и Харисън да не мислят и за това. Ето защо на драго сърце ще ти помагам с Дженифър, стига да нямаш нищо против, разбира се.

— Разбира се, че нямам. Следобед смятам да отидем с малката на зоологическа градина — рече Елиот и погали дъщеричката си по главата. — Защо не дойдеш с нас? Тъкмо ще видиш дали ставаш за тази работа. Пък и на мен ще ми е интересно да проверя дали си мащехата, за която открай време съм мечтал — пошегува се той.

Брет го плесна лекичко по ръката.

— Мерете си думите, господин Брустър. Никак не ми е приятно да се заяждат с мен, задето съм млада и неопитна.

Меган Тиърнън спря на паркинга пред катедрала „Сейнт Матю“, където навремето беше идвал Джон Кенеди и където сега се молеше и Харисън, освен ако не се бе отказал от Господ, както се беше отказал от нея.

Вътре бе прохладно и спокойно, за разлика от улиците на града, където цареше пълен хаос. Меган отиде в сумрачния ъгъл, коленичи и се замоли. Преди няколко дни се беше изповядала на свещеника и беше споделила, че смята да направи аборт. Както и очакваше, той посрещна на нож думите й и я укори, че не постъпвала като християнка. Виж, не спомена и дума за онова, което я тревожеше най-много — Харисън. Меган щеше да даде мило и драго, само и само да спечели отново любовта му.

В деня, когато го изписаха от болницата, Харисън изпратя при нея своя помощник Артър Каднес. Тя си беше вкъщи. Както винаги сутрин й се гадеше, но се надяваше Харисън да отскочи да я види. Вместо него обаче дойде Каднес, слаб вглъбен мъж с очила с рогови рамки, които бяха прекалено тъмни за бледия цвят на лицето му.

— Какво търсиш тук? — сопна се Меган още преди той да е влязъл в жилището.

— Харисън не можа да дойде — отвърна смутен мъжът.

— Не можа или не поиска?

— Не можа.

Меган го покани в хола имаше чувството, че цял Вашингтон отново се е съюзил срещу нея. А тя искаше толкова малко — да бъде с мъжа, когото обича, и да му роди детето. Той обаче вече беше женен. И Артър явно беше дошъл да й го напомни.

Неприкосновеността на брака бе едно от нещата в религията, които Меган не приемаше, и то не само заради положението, в което беше изпаднала сега, но и заради майка си, която беше обречена цял живот да е нещастна, само защото баща й беше женен за друга.

Не че Меган мразеше семейството на баща си, както не мразеше и Ивлин. Но не виждаше защо едно решение, което Харисън е взел през петдесетте години, трябва да го възпира той да живее с нея. Когато дойде Каднес, тя се отпусна в любимото кресло на Харисън и се взря в безизразните студени очи на посетителя си.

— Какво искате да направя?

— Да почакаш. Нека минат изборите. Молим те да ни дадеш само пет седмици.

— Молите ли ме? Да не би да въртя любов с цяла сенатска комисия? Толкова ли не разбираш, Артър, бременна съм! Нося в утробата си детето на Харисън.

— Много ми е неприятно, че се получи така.

— Какво има да ти е неприятно! Все ми е едно какво ти е на теб. Важното е какво му е на Харисън. Защо не дойде? Знам защо — не сте го пуснали вие, гениите, дето му диктувате как да живее.

— Изборите са след броени дни, положението наистина е напечено. Пет седмици само, Меган. Нито ден повече.

Колкото и да се мъчеше да запази самообладание, тя се разплака. Каднес се размърда притеснено.

— Е, господин Гений, какво да правя с това дете, докато чакам да минат изборите?

— Не знам какво да правиш. Работата ми е да предвиждам политическите последици.

— Божичко, Артър… става дума не кой как ще гласува за закона, разрешаващ абортите, а как ще живея занапред!

— Аборт ли смяташ да правиш? Мислех, че си католичка.

— Да, католичка съм. Но освен това съм човек от плът и кръв. Сега ме интересува само едно — какво е мнението на Харисън.

— Мен ако питаш, те обича — отвърна Каднес и смутен, намести очилата върху носа си. — Само пет седмици. Ако си решила да направиш аборт, твоя работа.

— Кой го казва, ти или Харисън? — попита Меган със свито сърце.

— Аз.

— А какво мисли Харисън?

— Ще дойде да поговорите след пет седмици.

— Какво си е въобразил, по дяволите, че е Ричард Никсън ли? Защо ме погубва? — не се сдържа младата жена.

— Нищо не си е въобразил, но след месец му предстои да се яви пред американските избиратели. Женен е за почтена жена, която дори не подозира за вашата връзка. Харисън си дава сметка, че носи отговорност пред теб и е готов да я поеме. Но до 8 ноември не може да направи нищо, включително да се разведе и да се ожени за теб. Помоли ме да те питам какво ще му кажеш.

— Какво ще му кажа ли? — повтори Меган и погледна помощника отчаяно. — Че няма лесно да забравя как ме е зарязал. Но и че го обичам. Подобно на останалите избиратели, съм склонна да припиша всичките му прегрешения на тъпаците, които дърпат конците на неговия живот.

— Обади ми се, ако имаш нужда от нещо — рече Каднес и се надигна да си върви.

Меган остана още петнайсетина минути в катедралата. По едно време усети, че молитвите не й дават толкова бленувания отговор какво да прави. До изборите оставаха три седмици, тя обаче не беше в състояние да чака повече. Нямаше друг избор — трябваше или да убие детето, или да се самоубие. Но първо смяташе да говори с Харисън.

На два пъти се бе опитвала да се свърже с него, ала все се натъкваше на Каднес. Обясняваше му, че на всяка цена трябва да се чуе със сенатора, ала Каднес не искаше и да чуе.

Излезе от катедралата, качи се в колата и погледна надолу към корема си. Още не й личеше, но тя знаеше, че носи в утробата си детето на Харисън, което той не искаше.

Щом се прибра вкъщи, извади от шкафа бутилката любимо уиски на сенатора и напълни чашата до половина. Изгълта го на един дъх, презирайки се, че е толкова малодушна. Отиде до телефонния апарат и се обади в кабинета на Харисън.

— Предайте му — каза на секретарката, — че ако не се свърже с мен, може и да не ме види повече жива.

Брет тъкмо беше извадила багажа си от куфара и го беше подредила, когато Оди Джонсън, едра възрастна негърка с мощен глас, се провикна от долния етаж, че обядът е готов. Брет слезе при нея и веднага надуши вкусната миризма на супа, от която й се прияде.

— Хайде, викайте младия господин и детето, че да пренасям — рече Оди. — Запиляха се някъде из градината.

Брет отиде на задната веранда. В долния край на градината имаше малка беседка, около която Елиот и Дженифър играеха на гоненица.

— Има ли гладни? Хайде, идвайте, супата ще изстине — провикна се тя.

Елиот се обърна и й махна. Хвана детето за ръчичка и тръгнаха към къщата. След броени минути вече бяха на масата. Настаниха момиченцето на стола, върху който бяха струпали стари телефонни указатели, за да стига то до чинията.

— Разопакова ли си багажа? — попита Елиот, след което взе от подноса един сандвич и го сложи пред дъщеря си.

— Да, вече съм готова за зоологическата градина.

— Ако си уморена, недей да идваш.

— А, не, кипя от енергия. Отседнах в хотела на летището в Атланта, за да не се налага да ставам през нощта.

Елиот й се усмихна лукаво, сякаш знаеше, че ще дойде с тях, защото й е приятно, а не само от любезност.

Брет се загледа как той подава на Дженифър чашата с мляко.

— А къде е Моника? В Швейцария ли остана? — поинтересува се тя.

— Не, в Ню Йорк е, при майка си и баща си. Предполагам, че тези дни ще отскочи да види Джен. Едва ли ще се върне в Швейцария. Любовникът й, прочут лекар, отказа да се разведе заради нея, така че Моника няма какво да търси в Женева. Сигурно вече е преглътнала разочарованието и пак ще се впусне в поредната си авантюра.

Каза го без следа от огорчение или мъка, изненадващо делово. Брет погледна към Дженифър, която се мъчеше как ли не да улучи с лъжицата устата си. Тя бе твърде малка, та да съзнава какво си говорят.

— Доколкото разбирам, ти скъса с Моника, а не тя с теб.

— Доста се колебах заради детето, но накрая наистина ми дойде до гуша и теглих чертата.

— Никой не може да те вини. Не познавам Моника, но от това, което съм виждала и чувала, се досещам, че доста си се намъчил с нея. Ние с Еймъри мислехме, че ще се разведете още докато бяхте в Индия.

— Натам вървеше, но след като Моника забременя, нещата се промениха. Всъщност всички се питаха дали детето е мое — призна си чистосърдечно Елиот. — Сама виждаш, с тези черни къдрици и зелени очи Дженифър ми е одрала кожата, но нали съм си мнителен, все пак настоях за кръвна проба. По ирония на съдбата момиченцето се оказа мое. Пък и Моника ми каза по-скоро със съжаление, отколкото като оправдание, че Робърт Фарънс не можел да има деца. Това в общи линии дава представа как се отнася към мен.

— А тя съгласна ли е ти да получиш родителските права? — поинтересува се Брет.

— Засега увърта. И аз не знам какво е намислила. Всъщност се съмнявам, че и тя е наясно. Но хайде да не говорим за това, темата не е от най-приятните. Я кажи какво ново има в зоологическата градина! Не съм ходил там от сто години.

— Интересно е, както и преди. Преди две години, още докато следвах право, водих по молба на общината група деца.

— Да де, почти бях забравил, че си активистка и политик. И си орисана да станеш първата жена президент на Съединените щати.

Брет му се закани с пръст.

— Доколкото си спомням, господин Брустър, това беше нашата малка тайна.

— Не съм казвал на никого, честен кръст! Макар да съм повече от сигурен, че Републиканската партия начаса ще плати цяло състояние, само и само да се сдобие с такъв невероятен интелект като твоя.

Той й намигна и Брет го замери през масата със салфетката, при което Дженифър се запревива от смях.

— Все едно не си видяла нищо, малката ми — рече баща й. — Една истинска дама не мята никога салфетки. Освен, разбира се, ако някой джентълмен не я постави на място и тя не си изтърве нервите.

— Много добре го каза — вметна Брет и се засмя. — Но хайде, стига сме се мотали тук. Да вървим в зоологическата градина! Има нова мечка!

Денят беше чудесен — само за разходка из зоопарка. Учебната година беше започнала и нали бе делник, почти нямаше хора. Опитаха се да обиколят клетките подред, ала Дженифър ги задърпа към мечката, която за жалост спеше. Дори и да беше разочаровано, детето не го показа, само възкликна, че и плюшеното мече било много поспаливо.

Пред клетката на пандата се беше събрала тълпа, но те тримата изчакаха търпеливо реда си, защото не бяха виждали панда. Дженифър не беше особено очарована.

— Колко бързо им омръзва всичко! — възкликна Елиот.

— На кого — на децата или на жените? — попита закачливо Брет.

— Няма що, бива си те за адвокат! — засмя се младият мъж. — Явно трябва да меря всяка своя дума.

По едно време ожадняха и седнаха на сянка да пийнат сок. Докато седяха на масата, Брет тайно разглеждаше доведения син на Еймъри. Наистина бе много интересен — остроумен, находчив и изплъзващ се. Трудно й беше да определи каква точно е връзката помежду им. Не приличаше на обичайните отношения между мъж и жена, но не беше и обикновено приятелство. Произхождаха от различни прослойки, имаха различен житейски опит, но въпреки това безспорно намираха общ език. Елиот забеляза съсредоточения й поглед и се запита какво ли си мисли. Всъщност знаеше — Брет си мислеше за него точно както той непрекъснато мислеше за нея и това му допадна. Още в Делхи беше усетил, че те двамата с Еймъри не са един за друг. Разбираше защо Брет се е омъжила за втория му баща, дори вярваше, че тя наистина го обича. Но след като я опозна, си даде сметка, че младата жена обича Еймъри главно с ума си, привързана е към него заради трудното си детство. Явно е търсела мъж, когото да чувства като баща и с когото да й е спокойно. И беше открила всичко това у Еймъри.

Брет си играеше на „Бабо, дай огънче!“ с Дженифър така, както Моника никога не бе играла с момиченцето. Докато ги гледаше, Елиот се запита дали Брет не иска да роди, защото подсъзнателно усеща, че Еймъри не е мъжът, с когото ще прекара остатъка от живота си. Беше надарена с плам и остър ум, рядко срещани при жените. Разбира се, Еймъри също беше човек на интелекта, ала Елиот бе готов да се хване на бас, че вторият му баща дори не подозира какви страсти бушуват в душата на жена му.

— За какво си мислиш? — попита го Брет. — Гледаш много странно.

— Щом толкова искаш да знаеш, за теб… за нас, за нашите отношения — засмя се Елиот.

— Какво толкова има да мислиш за нашите отношения, та ние сме приятели!

— Не съм съвсем сигурен, Брет.

Тя бе стъписана и смутена от думите му и го погледна под вежди. Елиот реши, че няма смисъл да заблуждава и себе си, и нея.

— Да ти призная, когато се запознахме, бях доста увлечен по теб. Дори ревнувах Еймъри.

— Понеже имаше проблеми с жена си — отбеляза уж нехайно Брет. — Нищо чудно, че си завиждал на мъж, който започва начисто и е щастлив.

— Онова, което открих у теб, нямаше нищо общо с проблемите ми с Моника.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Елиот?

— Само това, че ти се възхищавам като човек и като жена — усмихна се дръзко Елиот. — Сега, след като те видях отново, си давам сметка колко не ми върви в любовта.

— Да предположим, че го казваш като комплимент — каза Брет и стисна ръце върху скута си. — Благодаря ти, но мисля да спрем дотук.

— Защо? Толкова ли е страшно да ти се възхищават?

— Не че е страшно, но се притеснявам как ще свърши всичко това.

— Ти как искаш да свърши?

— Предпочитам да ме възприемаш по-скоро като своя мащеха… а не както сега.

— Сега те възприемам най-вече като приятелка.

— Но преди малко говореше друго.

— Може би бях прекалено откровен за чувствата си. Да си взема ли думите назад?

— Няма да е зле.

— Добре. Взимам си ги, щом толкова настояваш.

— Така вече е друго. Не бих искала да има някакви проблеми.

— Не, Брет, и аз не бих искал — увери я Елиот.

Колкото и да се правеше на спокойна, младата жена усети как се изчервява от многозначителните излияния на Елиот. Ами ако я проверяваше дали няма да се поддаде на ухажването му? Наистина е хубав, с много силно присъствие, но въпреки това Брет беше сигурна, че не е някой сваляч и женкар, че не й прави комплименти, само за да се забавлява. Защо тогава й се обясняваше толкова открито, без недомлъвки, сякаш беше сигурен, че тя моментално ще откликне? Изведнъж й хрумна, че Елиот сигурно се е досетил колко я привлича и си е направил погрешни изводи.

Елиот изобщо не се смути от тази кратка сцена. Напротив, той дори се усмихваше.

— Гледаш, сякаш са ти потънали гемиите. Не се разстройвай, нямаш причина за това. В работата си гледам да увъртам, но в личния си живот съм пределно искрен, говоря каквото мисля. Разбереш ли го, ще проумееш и че не може да има никакви проблеми между нас.

Брет не беше съвсем сигурна, но реши да изтълкува думите на Елиот като своеобразно предупреждение. Стига тя да внимаваше, наистина нямаше да се случи нищо. Пък и като се замислеше, Елиот не беше направил нищо, дори не се бе опитал да я сваля. Виж, Харисън направо й се нахвърли, след като изпи две уискита — още не знаеше, че е влюбена в брат му.

Точно така, просто не биваше да обръща внимание на Елиот. И на него не му беше лесно. С времето всичко щеше да си дойде на мястото.

Той я прегърна приятелски през раменете.

— Ама ти май ми се обиди!

— Не, не се безпокой, не съм от обидчивите — възрази тя. — Но за мен е много важно да съм в добри отношения с роднините на мъжа си. Понеже стана дума за Еймъри, няма да е зле да се връщаме вкъщи. Той ще се прибере всеки момент. И наистина те моля, нека си останем приятели. Така е най-добре за всички.

— Скоро ние с Джен ще си купим къща — усмихна се горчиво Елиот. — И тогава ще ти е по-лесно.

— Не бих казала, че и сега ми е особено трудно — засмя се Брет.

— Еймъри предложи да погостуваме в „Роузмънт“.

— При това хубаво време там сега е истински рай. На твое място щях да приема.

— А ти ще дойдеш ли? — погледна я изпитателно Елиот.

— Можем да отскочим с Еймъри в края на седмицата. Знам, че държи да е с Дженифър колкото се може по-често.

Момиченцето започна да нервничи и баща му го прегърна.

— Хайде пак да видим мецаната, тати! — примоли се детето.

— Не, моето момиче — засмя се Елиот. — Не е ли по-добре да видим дядо?

Вече часове наред Меган не беше ставала от леглото. Артър Каднес звънеше през половин час, тя обаче отказваше да разговаря с него и му затваряше телефона. Всъщност беше толкова пияна, че и да искаше, не можеше да му каже нищо членоразделно.

В седем часа отиде, залитайки, в банята. Единственото що-годе силно лекарство, освен аспирина, което намери в аптечката, бяха хапчетата сънотворно. Изсипа ги върху полицата и ги събра на купчинка. Няколко пъти се опита да ги преброи, ала все не можеше да се съсредоточи. Накрая отсъди, че колкото и да са, все ще стигнат, за да сложи край на живота си.

Затътри се обратно към спалнята. Реши да опита още веднъж, преди да сложи кръст на всичко. Замоли се наум и набра домашния телефон на Харисън.

Ивлин готвеше в кухнята, когато телефонът иззвъня. Махна тигана от печката, избърса си ръцете и отиде да вдигне слушалката в антрето. Вероятно се обаждаха от кабинета на Харисън. Тия хора не го оставяха на мира. От половин месец мъжът й за пръв път се бе прибрал за вечеря, а те пак го търсеха за нещо. Но когато вдигна слушалката, чу непознат женски глас. Често се случваше разни непознати да им звънят вкъщи, за да молят Харисън за едно или друго — само те си знаеха как успяваха да се докопат до домашния им телефон. Ето защо Ивлин вечно беше нащрек.

— Кой го търси? — попита тя жената.

— Меган.

— Меган — повтори Ивлин и се помъчи да се сети дали познава жена с такова име. — Харисън знае ли за какво го търсите?

— Да. Повикайте го, моля ви. Спешно е.

Ивлин долови в гласа на непознатата отчаяние и се притесни. На всичкото отгоре жената май беше и пияна.

— Изчакайте — каза й и се качи горе да провери дали Харисън е излязъл от банята. — Търсят те по телефона, скъпи — каза му тя, след като видя, че той вече си суши косата. — Някоя си Меган. Било спешно.

Мъжът й почти не реагира, но нещо в израза му все пак се промени. Така значи, излизаше, че сегашната му любовница се казва Меган.

— А, Меган ли! Работи при мен в Сената. В комисията за въоръжените сили. Ще вдигна телефона тук, скъпа.

Ивлин излезе от стаята и се върна долу в кухнята, очаквайки мъжът й да се появи след малко с някоя изсмукана от пръстите история.

Той наистина дойде след три-четири минути.

— Тази глупачка има лични проблеми, които очаква аз да реша — поясни на жена си.

— Защо пък ще ги решаваш ти? — направи се тя на учудена.

— От известно време си е навила на пръста, че съм й нещо като изповедник. Най-лошото е, че е зле с нервите. А и пие. Ще отскоча до нея, колкото да се уверя, че всичко е наред. Веднага се връщам. Искам и да те помоля нещо. Звънни на Артър Каднес и му кажи да дойде и той при Меган.

— Тази твоя служителка да не е влюбена в теб? — погледна го изпитателно Ивлин.

— Знам ли, може и да си е въобразила нещо. Нали ме знаеш какъв съм, гледам да се държа мило с всички. Не е изключено девойчето да си е наумило, че му обръщам внимание.

— Това вече наистина е проблем — подметна саркастично Ивлин. — Но трябва да призная, че ти се възхищавам на откровеността.

Той я целуна по бузата.

— Ти, скъпа, си ми съпруга, дори и да исках, надали бих успял да те заблуждавам дълго.

— Така е — съгласи се жена му.

— Няма да се бавя, но ако си гладна, вечеряй без мен.

Харисън отиде в антрето, грабна от закачалката якето си и изхвърча навън. Меган съвсем бе превъртяла, вършеше глупости и той трябваше да я постави на място. Псувайки тихичко, изкара крайслера от гаража. Такива са жените — вечно забъркват някаква каша. Толкова ли не можа да почака малко?

Когато отиде пред сградата, където живееше Меган, Артър Каднес още го нямаше и Харисън реши да го почака във входа, та, ако не дай си Боже, беше станала беля, помощникът му да опере пешкира. След десетина минути се появи и Артър. Харисън излезе да го посрещне на улицата. Младежът му беше верен до гроб, сенаторът можеше да разчита изцяло на него.

— Ще се кача при нея сам да видя какво е положението — каза Харисън. — Закани се, че щяла да се самоубие. Реших, че няма да е зле да си тук, ако е направила някоя глупост.

Потупа младежа по рамото и влезе във входа. Стори му се, че асансьорът пътува цяла вечност до етажа на Меган. Настръхна целият при мисълта, че може да се е случило най-лошото.

Първо почука на вратата на Меган, сетне пъхна ключа в ключалката. В апартамента беше тъмно, вонеше на уиски. Харисън повика Меган, но тя не му отговори. Той отиде на пръсти в спалнята, където иззад вратата се процеждаше мъждива светлина.

Меган лежеше на кревата с разпиляна върху възглавницата коса и ръка, отпусната върху телефонния апарат. Беше облякла неговата роба. Лицето й беше бледо като на мъртвец. Харисън изтръпна при мисълта, че май е закъснял. Впи поглед в гърдите й и забелязал, че те се повдигат едва-едва, се зарадва толкова, че насмалко да извика. Седна до нея на леглото и я помилва по лицето. Толкова се беше уплашил, че забрави за гнева си.

— Меги! — повика я едва чуто.

Тя отвори очи и го гледа дълго, докато накрая го позна и се разплака. Харисън я притисна до себе си и я замилва като малко дете.

— Вече си мислех, че си ме забравил — изхлипа младата жена.

— Как ще те забравя, скъпа! Това просто е невъзможно.

— Ония скапаняци не ме пускаха при теб. Аз умирах, а те не искаха и да чуят.

— Знам, знам. Но какво да се прави, не мога без тях.

Тя го погледна със зачервени от плач очи.

— Погубвам нашето детенце — изхлипа пак. — Не бива да пия толкова много.

— Защо изобщо пиеш? — смъмри я Харисън.

— Вече не издържах! — изкрещя Меган, изпаднала в истерия. — О, Харисън, само да знаеш колко се измъчих. Кажи ми, че ме обичаш!

— Обичам те, Меган. Много.

— Нали няма да ме изоставиш? Обещай ми!

— Как ще те изоставя! Не говори така! Но и ти се съвземи. Защо ги вършиш тия глупости? Защо звъниш вкъщи? Знаеш, че не трябва.

— Извинявай, без да искам. Вече не издържах. Трябваше да те видя на всяка цена, инак щях да умра, щях да сложа край на живота си.

— Не говори така. И си избий тези мисли от главата!

— Не мога без теб. Зарежеш ли ме, по-добре да умра — изстена тя и впи пръсти в ръката му. — Нали не ме мразиш?

— И таз добра, да съм я мразел! — възкликна Харисън.

— Ами детето?

Той се поколеба.

— Обичам и него.

— Но съжаляваш, че съм забременяла, нали?

— Не, не съжалявам, моментът обаче не е подходящ. Трябваше да съм по-внимателен. Обвиних теб, но и аз съм виновен. Просто потърпи да минат изборите.

— Всичко щеше да е наред, ако не бях забременяла. Пак щяхме да сме щастливи. Ти пак щеше да идваш и да се любим. И тия глупаци, твоите помощници, нямаше да ни пречат. А след изборите щеше да се ожениш за мен.

— Меги, единственото, което знам, е, че трябва да издържа тези няколко седмици. Само това ми е в главата. Обичам те и ти го знаеш. Просто ми вярвай!

Тя се втренчи в него, сякаш за да види какво му е на душата. Беше толкова пияна, че не успя дори да го помилва. Чак сега Харисън проумя каква ужасна грешка е направил, като я е подложил на такова изпитание.

— Моля те само за едно, дай ми още една възможност — каза Меган.

— Обещавам ти, след изборите пак ще бъде както преди. Но сега трябва да се прибирам. Ивлин ще се усъмни и ще започне да ме подпитва. А ти се съвземи.

Харисън я целуна нежно, усмихна й се, както й се усмихваше хиляди пъти преди това, и тръгна бавно към вратата. Меган чу как я затваря и прехапа устна. Той не й каза какво да прави с детето. Дори не отвори дума за него. Но й даде да разбере недвусмислено какво иска. Дори да се пържеше някой ден в ада, Меган реши да изпълни волята му.

Окръг Талбът, щата Мериленд

23 октомври 1988 година

Застанала на прозореца в кабинета, Брет гледаше река Тред Ейвън, която проблясваше на утринното слънце. Еймъри работеше на бюрото. Докато наблюдаваше водата, тя отново се замисли за Елиот и Дженифър, излезли да се поразходят в ясния есенен ден с лодката на Еймъри.

Откакто си беше тръгнал от Чеви Чейс, Елиот не й излизаше от главата. В Индия се зарадва на зародилото се между тях приятелство, но след зоологическата градина, където той й се бе обяснил едва ли не в любов, непрекъснато я глождеше тревога. Лошото бе, че и Брет го харесваше… и то много. Допадаше й всичко у него — пъргавият му ум, чувството му за хумор, неговата пламенност, дори понякога циничната откровеност. Брет обаче знаеше, че трябва да направи всичко възможно да не позволи да се сближат още повече. А това нямаше да е никак лесно.

Съгледа платноходката, която се показа иззад дърветата, и възкликна:

— Ето ги, появиха се пак!

— Кой, децата ли? — попита Еймъри, без да забелязва колко смешно звучат думите му — явно бъркаше Брет с Катерин. Изправи се, дойде при жена си и я прегърна през раменете. — Дженифър сигурно е на седмото небе!

Елиот зави и насочи лодката срещу вятъра. Брет се запита дали мъжът й усеща колко силно е привличането между нея и доведения му син. Молеше се да не е забелязал, не искаше да му причинява болка. Хвана Еймъри за ръката и я допря до бузата си. Когато платноходката отново се скри от погледа им, Еймъри въздъхна тъжно.

— Завиждам му на Елиот! Какво не бих дал и аз да разхождам по реката с дъщеря си!

— Не говори така! Един ден и това ще стане! — увери го Брет и го целуна по брадичката.

Госпожа Малъри почука тихо на отворената врата и Еймъри свали ръка от раменете на жена си.

— Извинявайте, господин съдия — поде жената, — но да поднасям ли вече чая?

Госпожа Малъри, слабичка вдовица на шейсет и една-две години, работеше като прислужница в семейството още от времето на Ан Мейтланд и въртеше домакинството, ако някой от братята отскочеше да си почине в „Роузмънт“.

— Тъкмо време за чай! — отвърна Еймъри. — Дали да не ни го донесете на терасата?

Излязоха с Брет навън и седнаха с лице към реката на удобните градински столове. Малката лодка се показа отново и се насочи към брега с издути от вятъра платна. Описа красива дъга върху сивкавозелената вода, после спря. Брет видя как нещо се размърда рязко и цопна във водата: момиченцето! Еймъри скочи на крака. Лодката се наклони, платното падна. Най-напред на Брет и Еймъри им се стори, че Елиот ще подкара към мястото, където беше детето, но вместо това той се хвърли моментално във водата.

Изтичаха в края на терасата, на около сто и петдесет метра от Елиот, който сграбчи Дженифър и заплува към платноходката.

— Сложил й е спасителен пояс — каза Еймъри. — Но сигурно и двамата са премръзнали. Ти вземи от госпожа Малъри няколко одеяла, а аз ще отида на кея, за да им помогна да акостират.

Когато Брет излезе от къщата с одеялата, Елиот и Дженифър вече бяха на хвърлей от брега. Тя хукна колкото й крака държат към кея.

Момиченцето плачеше, а Елиот беше ужасно притеснен. Еймъри коленичи да хване носа на лодката и да я придърпа към кея.

— Бях я гушнал — обясни младият мъж — и се наведох да придърпам въжето на платното, когато тя видя една чайка и се пресегна да я хване. Докато се усетя, цопна във водата.

Той слезе от лодката и подаде детето на Брет, която веднага го уви в едното одеяло, а другото метна върху Елиот. Дженифър обаче ревна още повече и замаха с ръчички да отиде при баща си.

— Щом има сили да плаче с цяло гърло, значи й няма нищо — пошегува се Еймъри, както завързваше платноходката за пристана.

— Сигурно е глътнала малко вода, но за щастие не пострада, нали беше със спасителен пояс, който я държеше като тапа над водата.

Еймъри загърна с второто одеяло Елиот през раменете.

— Хайде бързо в къщата! — подкани той. — Трябва и двамата да си вземете топла вана.

Когато се прибраха, госпожа Малъри вече бе напълнила ваната при спалнята за гости. Елиот смъкна бързо подгизналите дрешки на Дженифър и я пъхна във водата.

— Аз ще я окъпя — предложи Брет. — А ти иди в нашата баня.

Двамата мъже излязоха от помещението и въпреки че момиченцето пак настоя баща му да дойде, Брет успя криво-ляво да го изкъпе, като го залъгваше с въпроси за проклетата чайка, която е избягала и заради която Дженифър е паднала в реката. Вече я бършеше с хавлиената кърпа, когато Елиот се върна. Беше си обул джинсите, но гърдите му бяха голи, не си бе сложил и обувки. Косата му още бе мокра. Дженифър се завтече и се хвърли в обятията му.

— Изкарахме ви ангелите — каза той след малко на Брет.

— Има нещо такова — съгласи се тя.

Той я изгледа, сякаш я виждаше за пръв път, откакто се бяха върнали от реката. Брет също го погледна възхитена — беше мускулест, без обаче да е набит. По целите му гърди имаше тъмни косъмчета. Той забеляза интереса й. Смутена, Брет рече, колкото да замаже положението:

— Ще сляза долу да видя какво става с обяда.

Елиот я изпроводи с поглед. Отново беше усетил, че се смущава в негово присъствие, че я е страх да го погледне в очите. Той също не можеше да устои на влечението си към нея. Явно бяха увлечени един по друг, нещо, което на нея не й допадаше, а него правеше щастлив. Както никога дотогава Елиот усети колко несполучлив е бракът й. Брет беше предана на Еймъри, от това обаче чувствата на Елиот към нея не намаляваха ни най-малко. За пръв път бе привлечен толкова силно от жена и то не само сексуално.

Най-лошото беше, че не знаеше какво да прави, чувстваше се в безизходица. Може би трябваше да се махне с надеждата, че с времето ще забрави Брет? На всичко отгоре бе длъжен да се съобразява не само със своите чувства, но и с Брет, пък да не говорим за Еймъри. Ала погледнеше ли я, осъзнаваше, че е слаб. Дори безпомощен.

Брет четеше в леглото някакъв документ в една от папките, които бе струпала до себе си. По едно време се усети, че вече пет минути гледа една и съща страница и не може да се съсредоточи.

Чуваше през стената как Дженифър кашля. Тя явно се разболяваше. Докато обядваха, непрекъснато нервничеше и Елиот веднага я сложи да спи. Но когато след три часа се събуди, детето беше все така кисело. Вечерта Брет и Еймъри постояха с Елиот край леглото на малката, накрая се опитаха да го успокоят, че до сутринта Дженифър ще е по-добре и се прибраха в стаята си. Почетоха малко, после Еймъри отиде да си вземе вана.

Накрая, видяла, че няма смисъл да се мъчи с документите, Брет ги остави настрани и си представи как Елиот седи край леглото на дъщеричката си, озарен от меката светлина на нощната лампа. Той беше сложна, многопластова личност. Ала Брет беше пленена най-вече от онова в характера му, което не личеше на пръв поглед. Беше сигурна, че единствена тя вижда някои негови качества. Разбираше какво му е на душата само като го погледнеше, като го наблюдаваше минута-две. Между тях съществуваше много силна духовна връзка. И колкото повече бяха заедно, толкова по-здрава ставаше тя.

До деня, в който я посрещна на летището във Вашингтон, Брет помнеше само онзи Елиот Брустър, когото беше видяла на приема у посланика в Делхи — тъмнокос, красив в смокинга, направо ослепителен, със силно чувство за хумор и неоспоримо обаяние. Сега беше друг — дистанцията между тях се беше стопила, а заедно с нея и спокойствието на младата жена. Елиот беше грабнал сърцето й.

И тя се тревожеше, беше направо ужасена. Вече не бе така самоуверена — не бе господарка на чувствата си. В миналото, колкото и тежко да й беше, както когато Дру Крофт я обиди, колкото и да се израдва, когато Еймъри й се обясни в любов, нито за миг не се беше оставяла да я ръководят емоциите.

Не беше направила компромис с брака си. Искаше да бъде с Еймъри, обичаше го за добротата и убежденията му. Беше повече от убедена, че за нея не съществува друг мъж на тоя свят, освен съпруга й.

Какво ли означаваха чувствата й към Елиот? Че е малодушна? Че не може да се владее и се поддава на влияния? Решението беше елементарно — просто трябваше да се пази от него.

Чу как Еймъри спира душа и й се прииска да отиде при него и така както е гол, да го прегърне. Не знаеше обаче как той ще реагира, ето защо го зачака в леглото. Любеше й се много. Още докато се събличаше, си сложи противозачатъчната мембрана. Чу как мъжът й пуска сешоара и бързо отмести папките върху нощното шкафче. Погледна се в огледалото. Дали Еймъри щеше да я пожелае? От няколко вечери Брет си мислеше само за това — как ще я притисне в обятията си.

Най-сетне Еймъри излезе от банята, беше само по халат. Отиде да си вземе от дрешника пижама. Според Брет сексуалният им живот не беше от най-задоволителните. Ето, не се бяха любили от три седмици, откакто беше започнала сесията на Върховния съд. Въпреки това тя го обичаше заради добротата и всеотдайността му.

— Защо не полегнеш при мен, а после да си облечеш пижамата? — рече тя с надеждата, че и на Еймъри му се люби.

Еймъри веднага разбра за какво му говори. Метна пижамата на един стол и отиде усмихнат при жена си. Целуна я лекичко и тя усети уханието на сапун и шампоан. Направи му място до себе си на леглото, пъхна длан под халата и го замилва по гърдите. Отвори уста и го зацелува страстно. Сетне развърза колана на халата и сложи ръка върху корема му. Еймъри се обърна и угаси нощната лампа.

Когато телата им се допряха, Брет извика сподавено като дете и кой знае защо, моментално в съзнанието й изникна образа на Елиот, както стоеше само по джинси в банята. Спомни си как й се бе приискало да го помилва по покритите с косъмчета гърди. Помъчи се да не мисли за него и да се съсредоточи върху Еймъри, който я галеше нежно по ханша и гърдите. Накрая легна върху нея и тя застена от наслада. Люби я дълго, но когато свърши, Брет още бе възбудена.

Точно в този миг чуха как Дженифър се разплака. Мислите на младата жена отново се върнаха към Елиот — сега тя го мразеше, задето като някакъв натрапник нахлува в съзнанието й, точно когато се люби с мъжа си. Божичко, сякаш я беше омагьосал!

На другата вечер Брет седеше на леглото и си подреждаше багажа. Еймъри вече беше прибрал нещата си в сака, беше го оставил в коридора и беше слязъл долу да се разбере с доведения си син.

Бяха прекарали ужасен ден. Дженифър вдигна висока температура и Елиот, кажи-речи, не бе мигнал цяла нощ. После, веднага след закуска, от Флорида се обади сестрата на прислужницата, госпожа Малъри, да й каже, че мъжът й е претърпял тежка производствена злополука и всеки момент ще почине. Брет каза на жената, че може веднага да замине при сестра си. Сетне, докато помагаше на Елиот да изкъпят момиченцето, него направо го втресе и баща му реши да го заведе в спешното отделение на болницата в Истън.

Дженифър моментално бе приета за изследвания — лекарите се опасяваха, че развива менингит. Почти цял ден Брет и Еймъри бяха в болницата заедно с Елиот. Тримата се прибраха надвечер, чак когато детето се унесе. Елиот смяташе да се върне при него, след като изпрати Брет и Еймъри, които се връщаха във Вашингтон. Докато си стягаха багажа, Еймъри подметна, че няма да е зле жена му да остане с Елиот, ако не за друго, то поне за морална подкрепа. Тя обаче не искаше да остава насаме с него — страхуваше се от собствените си чувства.

Чу как Еймъри се качва по стълбите.

— Не искам да те притеснявам, скъпа — каза й той, — но дали да не останеш все пак с Елиот? Помоли ме да му помогнеш, стига да не ти е неприятно.

— Той ли помоли? — попита Брет изчервена.

— Да, но ти ще си решиш.

Брет знаеше, че подбудите на Елиот никак не са невинни и се ядоса, затова че използва Еймъри толкова цинично. Мъжът й потърка умислено брадичка.

— Ако някой трябва да остане, то това съм аз. Все пак Елиот е мой роднина, не твой.

— Не можеш да отсъстваш от заседанията на съда. Ако наистина си обезпокоен, ще остана. Но бихме могли да наемем жена, която да се грижи за Дженифър. Аз не разбирам много-много от деца. Ала щом настояваш, съм готова да правя компания на Елиот и да го ободрявам — и на него му се струпа доста на главата — отвърна младата жена и се обърна така, че Еймъри да не види, че се е изчервила като рак.

Той я притисна до себе си. Брет го целуна по бузата и се върна при леглото, за да извади дрехите си от куфара.

— Всъщност защо да не остана? — каза на мъжа си, за да го поуспокои. — И бездруго, докато не излязат резултатите от изпитите, нямам работа.

Еймъри не отговори нищо, Брет обаче знаеше, че той е доволен. Взе сака от коридора и двамата слязоха долу. Свел глава, Елиот седеше на пейката пред външното стълбище. Като го видя, на Брет й домъчня за него. Състоянието на Дженифър наистина беше тежко. Може би избърза да го съди толкова строго. Вероятно сега последното, за което си мислеше Елиот, беше тя.

— Ще поостана ден-два — рече му ведро. — Докато Дженифър се оправи.

— Много съм ти признателен — отвърна Елиот и по лицето му пробяга едва доловима усмивка.

Брет и Еймъри се спогледаха.

— Е, аз да вървя — каза Еймъри. — Дръжте ме в течение — допълни и потупа доведения си син по рамото.

— Наистина съм притеснен — поясни Елиот. — Току-що звъннах в болницата и ми предадоха, че Джен е вдигнала висока температура и ще й правят пункция на гръбначния стълб. Трябва да отида на всяка цена при нея.

— И аз ще дойда с теб — намеси се Брет. Знаеше, че и той, и съпругът й искат да чуят това.

— Благодаря ти — каза Елиот и погледна часовника си. — Трябва да се обадя и на Моника, редно е да знае.

Той се запъти към телефона в кабинета, а Брет отиде да изпрати мъжа си до колата. Докато вървяха в непрогледната вечер, тя плъзна длан в неговата.

— Жалко, че не можеш да останеш и ти!

Еймъри въздъхна.

— Грижи се за тях — каза той на жена си и я целуна лекичко.

Тя кимна и се взря в лицето му, осветено от мъждивата светлина на терасата. Усети как на гърлото й засяда буца. Искаше да се качи с него в колата, но нямаше как, беше длъжна да остане. Щом автомобилът се скри зад завоя, Брет се запъти към къщата, притеснена и объркана.

След броени минути тръгнаха към болницата и докато пътуваха, почти през цялото време мълчаха. Елиот явно бе погълнат от мислите си за Дженифър, а Брет — за Еймъри. Вече в предградията на града тя го попита:

— Успя ли да се свържеш с Моника?

— Да. Ще вземе първия самолет.

След малко вече бяха в болницата. Макар че беше късно, лекарят — млад набит мъж на име Дорман, ги чакаше и ги заведе в тясна чакалня, където им каза, че според него Дженифър вероятно се е заразила от менингит. Обясни им, че състоянието на детето е доста тежко, но че са успели да смъкнат температурата. След малко ги пуснаха в болничната стая на момиченцето, което беше будно и доста изнервено. Върху креватчето бяха сложили мрежа, за да не излиза детето, ето защо Елиот се пресегна през пръчките, за да помилва дъщеря си по лицето. Щом го видя, тя се разплака.

Когато санитарите дойдоха да вземат Дженифър за пункцията, Брет и Елиот отидоха в чакалнята и седнаха един срещу друг на масичка, отрупана със стари списания.

— Страшно съжалявам, че и това ти дойде на главата — каза след малко Брет. — Не го заслужаваш.

— Аз съм си виновен, не биваше да я извеждам с лодката.

— Тя едва ли се е заразила на реката. И не се укорявай, ти си прекрасен баща.

Думите й го поободриха, но въпреки това Елиот беше доста посърнал. Известно време той мълча, сетне й каза, че се надява да не й е провалил плановете, като я е помолил да остане.

— Дано не съм сбъркала — отвърна Брет.

— Задето си сама с мен ли?

— Притеснявам се главно за теб — каза младата жена. — Нали не си ме разбрал погрешно? Останах единствено заради Дженифър.

— Благодаря за предупреждението — подсмихна се Елиот.

Прехапала устни, Брет погледна настрани.

— Дано не ти прозвучи коравосърдечно, но никак не ми харесва развитието на отношенията ни.

— Поне са взаимни…

— Не разчитай на това — възрази раздразнено младата жена.

Елиот се загледа в нея. Брет се изправи и отиде до прозореца.

— Господи, защо говоря по този начин? Човек ще си рече, че сме влюбени — засмя се Брет горчиво. — Сякаш сме полудели. Какво ни е прихванало, Елиот?

Той не отговори. От доста време го измъчваше същият въпрос.

— Ако искаш, можеш да вземеш колата и да се прибереш — каза й накрая.

— Зная, но нали останах, за да съм до теб! — възкликна Брет. — Забрави какво ти казах.

— И на мен не ми е никак лесно да се боря с чувствата си към теб.

— Хайде да не се впускаме в откровения.

— А в какво предлагаш да се впуснем? — подметна ехидно Елиот.

— Важното сега е да сме почтени. Честни. Верни на хората, които разчитат на нас. Все качества, за които май сме забравили — отговори наперено Брет и го погледна право в очите, но не издържа и се обърна към стената. — Ще изляза да се поразтъпча в коридора и ще взема нещо за пиене — каза смутена.

Елиот се вторачи в стената и се замисли за онова, което му е казала. Беше си признала, че също е увлечена по него, това обаче не го успокои. Съзнаваше, че забъркват голяма каша. Добре поне, че вече не се преструваха. Чест й правеше, че и тя си бе признала най-чистосърдечно какво изпитва към него.

Брет се върна в чакалнята почти едновременно с доктор Дорман, който им съобщи, че вече са направили пункцията и че след като получат резултатите, ще предприемат нужното лечение. Елиот и Брет отидоха в стаята на Дженифър и зачакаха да я донесат. Когато медицинската сестра я внесе на ръце, тя не позна баща си и моментално заспа.

Двамата седяха смълчани един до друг. Стаята беше осветена от мъждива зеленикава светлина, от която всичко изглеждаше някак нереално. След известно време Елиот, който беше отпуснал ръка върху облегалката на стола на Брет, се поуспокои.

— Благодаря ти, че си с мен — каза й той и я помилва по хладните пръсти. Забелязал, че тя сякаш не го чува, я попита: — За какво си мислиш?

— За баща си. Докато те гледах тази вечер как милваш Дженифър, си спомних за своето детство — отвърна тя и по страните й се затъркаляха едри сълзи. — Не ми обръщай внимание, нещо се разкиснах. Вместо да те утеша, се разревах като хлапачка.

Брет се взря в очите на Елиот и кой знае защо се усети слаба, безпомощна пред онова, което сякаш неминуемо щеше да се случи. Без да продумва, той я прегърна и я притисна до себе си. Отначало тя седеше като вдървена, ала разнежена от искрената му реакция, също го прегърна през кръста и го остави да я милва по косата. Притисна лице до врата му, отпусна глава върху рамото му и се опита да не мисля какво върши и какви последици ще има това. Ту й се доплакваше, ту я напушваше смях. Елиот я целуна по косата и очите й се напълниха със сълзи. Накрая той я пусна, усетил, че младата жена съвсем се е притеснила.

Брет обаче знаеше, че не са извършили никакво прегрешение, че просто са се държали като хора, които след толкова тревоги са проявили един към друг малко човещина и топлота.

Още преди да отвори очи, Елиот си спомни къде е. Вратът му се беше вдървил, лъхна го миризма на найлон, с който бе покрито болничното легло. Погледна часовника си — наближаваше осем сутринта, беше спал близо два часа.

Редуваха се с Брет да дежурят край леглото на Дженифър. Поотдъхнаха си, когато лекарят им каза, че детето е сравнително добре и че трябва да му дават много течности.

— Налага се да му направим още някои изследвания — допълни доктор Дорман. — Защо през това време не отидете да закусите?

Отидоха в кафенето, поръчаха си по кафе и сладкиш и седнаха на една от пластмасовите масички в ъгъла. Нямаше и следа от неудобството, което бяха изпитвали един към друг предната вечер. Явно бяха прекосили своя Рубикон.

— Сигурно приличаме на скитници — каза развеселена Брет и прокара пръсти през разрешената си коса.

— И аз имам чувството, че съм се родил с тези дрехи — съгласи се Елиот. — След като закусим, ще изтичам горе да видя как е Дженифър и ще те откарам вкъщи да поспиш.

— Не, най-напред ще се изкъпя — засмя се младата жена.

Когато се върнаха в детското отделение, там ги чакаше Моника. Беше гушнала насред стаята Дженифър, хвърли бегъл поглед на Елиот и се втренчи в Брет.

— Здравей, Моника — поздрави я Брет.

— Мина ми през ума, че ерзац майката, за която ми споменаха сестрите, е нашата уважаема мащеха, но не бях сигурна — подметна ехидно тя и се обърна към мъжа си: — Жалко, че детето беше с теб, а не с мен.

— Това важи и за доста други случаи, когато Дженифър имаше нужда от теб, а ти през това време се забавляваше на воля — отговори злобно Елиот, но след това реши да не обръща внимание на заяждането на жена си. — Сигурно искаш да поостанеш с нея — допълни, колкото да има мир.

— Не съм била целия този път, за да се занимавам отново с теб — изсъска Моника.

— Колко време смяташ да стоиш тук?

— Както разбрах, състоянието на Дженифър вече се подобрява. Едва ли ще ми сложат легло в стаята й. Но все пак искам да поговоря с лекаря и да прекарам няколко часа с нея. С твое разрешение, разбира се — подметна тя злъчно.

— Тогава ще се приберем вкъщи, за да ви оставим сами.

— Виж го ти него, щял да ме остави! Та аз съм й майка, в случай че си забравил!

— Тъкмо имаш възможност да го покажеш, Моника. Сестрата вероятно ще ти обясни, но не е зле и аз да ти напомня, че трябва да й даваш много течности — рече Елиот, след което хвана Брет за ръката и я поведе към вратата.

Вече бе късно следобед, когато Брет се събуди. Цяла нощ бяха дежурили в болницата и беше загубила представа за времето, но сега се чувстваше отпочинала. Стана, облече се и слезе долу. Върху пейката в долния край на стълбището Елиот й беше оставил бележка, че отива в болницата и щял да остане там, докато Дженифър заспи вечерта, затова Брет да не го чакала за вечеря.

Докривя й, че е тръгнал без нея, но после реши, че така е по-добре — тъкмо имаше време да помисли на спокойствие. Покрай изживяването снощи за първи път се усъмни в брака си. Беше й неприятно, че Елиот е пробудил у нея нещо, което никога не беше изпитвала към Еймъри — някакъв копнеж, непреодолимо желание да бъдат заедно.

Закрачи нервно из огромната къща, чудеше се как да постъпи. Накрая седна на огромния фотьойл срещу портрета на жената, която, ако беше жива, щеше да й бъде свекърва и която я гледаше някак укоряващо.

Часовете се нижеха неописуемо бавно. Брет пусна телевизора, за да види новините. Не й се четеше, не й се искаше да остава сама с мислите си. Сетеше ли се за Елиот, я обземаше някаква подсъзнателна тревога.

Отиде в кухнята да си направи чай и погледна през прозореца над мивката. Небето съвсем се бе свъсило, явно се задаваше буря. Беше излязъл вятър, който брулеше старата къща. Не че я беше страх да е сама в това лошо време, но все пак предпочиташе някой да й прави компания. Не беше сигурна дали Елиот ще се прибере за вечеря, но за всеки случай реши да сготви и за него. Госпожа Малъри беше оставила бульон, с който Брет направи зеленчукова супа. Извади от фризера и няколко пържоли, донесе от килера бутилка бордо. Когато стана осем и половина, а Елиот все още го нямаше, Брет се разтревожи да не би състоянието на Дженифър да се е влошило. Изтича в антрето и надзърна през вратата дали не идва кола, но пътят бе безлюден. Заслушана във все по-силния вятър, заснова нервно из празната къща. По едно време се качи горе да си сложи пуловер — беше застудяло. После се върна в салона и пак се загледа в портрета на Ан Мейтланд, когато чу шума на автомобил и моментално хукна към антрето.

Елиот вече беше пред вратата. Брет му отвори и усети повея на силния вятър.

— Как е Дженифър? — попита запъхтяна.

— Много по-добре — отвърна той и върху посърналото му лице грейна усмивка. — Когато си тръгнах, вече спеше като ангелче.

— Уморен ли си? — попита тя.

— Да!

— Приготвила съм чудна вечеря, дано не си ял в болницата.

Елиот поклати глава и пак я погледна мрачно. Личеше си, че едва се сдържа да не я прегърне, да я притисне до себе си. Брет отиде при него и той обви ръце около кръста й. Младата жена потрепери — сега усети физическото му присъствие по-силно, отколкото в болницата. Елиот я целуна по слепоочието и тя си даде сметка, че наистина са стигнали твърде далеч в интимностите, ето защо се отдръпна.

— Сигурно вече си по-спокоен. Хайде, ела да вечеряме — след като отидоха в кухнята, попита: — Предполагам, че вече и Моника не е толкова разтревожена?

— Когато отидох в болницата, вече си беше тръгнала.

— В Бостън ли се е върнала?

— Едва ли. Казала е на медицинската сестра, че няколко дни ще бъде във Вашингтон и е оставила телефонен номер, ако се наложи да я повикат.

Докато вечеряха, си говореха главно за Дженифър, но не можеха да се отърсят и от напрежението, тегнещо помежду им. Нали се бе притеснил покрай детето, Елиот си позволи да пийне повечко вино, докато Брет отпи малко от чашата и я побутна встрани. Усети, че ръцете й треперят и ги скри в скута си.

След като Брет вдигна чиниите и ги сложи в миялната машина, Елиот предложи да отидат в салона и да си сипят коняк.

— Ще дойда с теб, но не ми се пие повече — отвърна Брет.

В салона, докато той си наливаше от брендито, Брет отиде до прозореца и се взря навън. Вече беше тъмно. Щом се обърна, видя, че Елиот стои в другия край на помещението и я гледа втренчено. После тръгна към нея и тя проумя, че съзнателно или подсъзнателно, се е готвила за този миг.

— От какво толкова те е страх? — попита Елиот.

— От теб, естествено.

Отиде при камината и застана под портрета на Ан Мейтланд сякаш с надеждата, че тя ще я защити. Сега вече съжаляваше, че е дошла на Източния бряг.

— Сигурно си капнал — каза на Елиот колкото да промени темата. — Аз все пак подремнах следобед. Защо не си легнеш?

Той не отговори. Сега вече гледаше не нея, а портрета над камината. Брет го забеляза и попита:

— Познаваше ли майката на Еймъри?

— Естествено. Но не бяхме първи приятели. Тя не си падаше много-много по мама, а мен ме смяташе за чужд човек. Гледах да я избягвам, а след смъртта на мама изобщо не съм я виждал. След няколко години се спомина и Ан Мейтланд. На нея ли искаш да приличаш? — попита я най-неочаквано.

— Не разбирам за какво говориш. Не искам да приличам на никого, искам да бъда такава, каквато съм.

— И успяваш ли?

— Наистина не проумявам за какво намекваш — намръщи се Брет.

— Просто те питам какво очакваш да постигнеш като съпруга на Еймъри.

— Мисля, че попрекали с алкохола! — сопна се ядосана Брет. — Само не ме предизвиквай.

— Изобщо не те предизвиквам. Просто се опитвам да те разбера. И не мога.

— Аз също.

Брет отпусна ръка върху полицата над камината, до старовремската ваза на Ан Мейтланд, която, както й беше казвал Еймъри, принадлежала на семейството вече няколко поколения. Елиот, който отново беше седнал на фотьойла, я наблюдаваше неприкрито, сякаш бе в пълното си право. Брет знаеше, че я желае плътски и за първи път се усети в опасност.

— Мисля да си лягам, ужасно съм уморена — каза му. — Пък ти си стой тук, щом се чувстваш толкова бодър.

— Ако ти се спи, не мога да те спра.

— Тогава лека нощ.

— Лека нощ! — пожела й и той и я изпроводи с поглед.

Не можеше да се преструва, че не я желае. Погледнеше ли я, си представяше как я обладава. Брет също го съзнаваше и й беше неприятно, но реши, че няма смисъл да го прави на въпрос, при положение, че той не прекрачва границите на благоприличието. Ала тъкмо в това бе проблемът — че Елиот искаше да прекрачи тези граници. Единственото, за което бе в състояние да си мисли, бе Брет. Не беше срещал такава невероятна жена. Общоприетите норми, дори елементарното приличие му диктуваха, че трябва да си я избие от главата. Ала не можеше да я забрави. Още от мига, в който я беше видял, беше усетил, че са родени един за друг. И нямаше сила на тоя свят, която да му попречи да слее съдбите им.

Моника седеше сама в кафенето на „Уотърманс Ин“. След като си тръгна от болницата, реши да пийне нещо, тъй като до срещата й с Робърт Фарънс имаше доста време. Беше притеснена. Беше го виждала за последен път в Делхи. Интересно й беше какво е станало с него и щом научи, че той е във Вашингтон, реши да му звънне. Той, милият, й се зарадва много.

Бе по-различен от другите, въпреки че навремето Моника не го съзнаваше. Тогава беше неописуемо нещастна с Елиот и беше отсъдила, че увлечението й по Робърт е мимолетно, че в него тя просто търси утеха и разнообразие.

С Жерар, любовника й от Женева, само си убиваше времето. Изобщо не го обичаше, за разлика от Робърт.

Денят, когато го видя за последен път, беше един от най-тъжните в живота й. Робърт се беше промъкнал незабелязано в клиниката към посолството, за да се сбогуват. И двамата се просълзиха.

— Важното е да се оправиш, всичко друго ще се нареди от само себе си — каза й той тогава.

— Веднага щом се почувствам по-добре, ще ти се обадя — обеща му Моника.

— Ще те чакам, миличкото ми.

Робърт си беше такъв — приемаше стоически живота. Не й каза нищо повече. Само я целуна и си тръгна „Дано занапред си щастлив!“, пожела му Моника наум, както лежеше в болничната стая. И наистина щеше да му се обади, ако не беше бременна.

Докато беше на гости на брат си в Ню Йорк, често си мислеше за Робърт. Мъчеше се да си спомни лицето му, но колкото и да е странно, в съзнанието й изплуваха само някакви смътни впечатления. Помнеше най-вече циничното му чувство за хумор, неговия непукизъм. За нея Робърт беше главно олицетворение на избавлението, което Моника толкова отчаяно търсеше. Освен че обичаха да си пийват, имаха много допирни точки и главно това, че зад наперената фасада и двамата страдаха неописуемо. Нещо й подсказваше, че трябва на всяка цена да се съберат отново. Бяха изминали повече от три години, но въпреки това Моника реши да опита. Щом го откри по телефона, разбра, че Робърт все така не е женен и му каза, че е в развод с Елиот.

— Сигурно си научил, че имам дете. Заради това не те потърсих навремето. Когато напуснахме Делхи, още не знаех, че съм бременна. Да ти призная, поне сто пъти съм сядала да ти пиша. Често се сещах за теб, но все отсъждах, че няма смисъл да те виждам, докато съм женена за тоя кретен Елиот.

— Значи все пак решихте да се разделите.

— Беше неизбежно. Знаех го още в деня, когато те срещнах, Робърт. Тогава в Делхи не ми вярваше, но си беше чистата истина. Нали знаеш, всичко с времето си? Не искаш ли да се видим и да пийнем по един джин с тоник?

— Както в добрите стари години — засмя се той и след кратко колебание добави: — Утре съм се уговорил с едни приятели да вечеряме заедно, но може би ще успея да се измъкна по-рано.

Разбраха се да се видят в едно прикътано заведение край моста при залива Чесапийк. До срещата им оставаше още малко време, затова докато чакаше в „Уотърманс Ин“, Моника си поръча втори джин в чест на Робърт. Едно време двамата ужасно си падаха по джина. Първия път, когато се напиха заедно в клуба му в Делхи, той я попита защо се е омъжила за Елиот. Моника отговори, че и тя не знае. Но през двете години, минали оттогава, беше осъзнала, че се е омъжила не за самия Елиот, а за представата си за него. Когато се запознаха, тя живееше в Бостън и излизаше с приятелите на братовчед си, главно млади адвокати. Елиот й се стори по-подходящ и различен, едно чудесно съчетание.

Открай време си беше авантюристка по отношение на мъжете и ги сменяше като носни кърпи. Хващаше с приятелката си Джули Мос, която също не си поплюваше, някой италианец или португалец, изстискваше го до последната капка, така че клетникът едвам се държеше на крака и се прехвърляше на следващия. После се поукроти и тръгна уж сериозно с Дейвид, млад преподавател от „Тъфтс“. Той я заведе на тържество на випускниците на института по право и дипломация „Флечър“, където по онова време следваше Елиот. Докато слушаше научните дрънканици на гаджето си, Моника току стрелкаше с очи Елиот, който на драго сърце отвръщаше на погледите й. Отиде на бара да си вземе още шампанско, Елиот начаса довтаса при нея и в навалицата й се лепна отзад. Тя се обърна и попита:

— Има ли причина да си толкова надървен?

— Живея в хотел „Мейфлауър“ — отвърна той без недомлъвки. — Колата ми е черно порше, спрял съм я на паркинга до входа. Ще чакам пет минути.

Два дни не излязоха от хотелския му апартамент, любеха се като невидели, само от време на време отскачаха до банята да се окъпят или сядаха в хола да хапнат. В леглото Елиот й шепнеше на френски, което Моника изтълкува като добра поличба — когато бе шестнайсетгодишна, бе изгубила девствеността си в Париж с един студент алжирец на име Кадир. Не че си умираше за Франция, просто и Кадир, както и Елиот, ги биваше в леглото.

Кой знае защо, не обърна внимание на факта, че Елиот смята да прекара живота си в чужбина. Тя не си падаше много-много по пътуванията. Затова пък семейството му беше богато, което щеше да допадне на баща й, а и вече бе проумяла, че не й се живее като съпруга на адвокат, която се чука за разнообразие с градинаря. Ето защо три месеца, след като се запознаха, се омъжи за Елиот Брустър в градината на бащината си къща на Лонг Айланд.

Макар и да беше недогледала някои дребни подробности, Моника знаеше защо го е сторила, недоумяваше обаче защо Елиот й е поискал ръката. Явно я беше помислил за друга. Но в началото, като че ли беше влюбен. Дори когато започнаха да се карат, в отношението му към нея пак имаше неприкрита страст.

Година-две, след като се ожениха, се намразиха до смърт. Моника ненавиждаше Елиот, защото я караше да се чувства непълноценна. Той пък я мразеше, защото тя не го обичаше така, както му се искаше на него. Така бракът им се превърна в жива мъка и за двамата.

Наближи часът, когато се бяха уговорили да се срещнат с Робърт. Моника си плати сметката и се запъти към изхода, след което се качи на колата, която беше взела под наем. Мразеше до смърт Източния бряг. Усети огромно облекчение, щом прекоси по моста залива Чесапийк. В окръг Талбът и Мейтландови имаше нещо, от което направо й се повдигаше дори повече, отколкото от Елиот.

Обичаше големите градове и навалицата, хората и анонимността. Падаше си по особняците. Но най-вече по мъжете, които я разбираха и можеха да се поставят на нейно място — като Робърт Фарънс. Вече минаваше десет, когато излезе на магистралата северно от Анаполис. Градчето Уотървю, разположено върху малък остров в залива, бе съвсем наблизо. Робърт й описа най-подробно как да стигне до заведението. Беше й казал, че е доста западнало, така че те ще се позабавляват до насита, без да се съобразяват с никого. Единствен той беше наясно колко обича Моника такива неща.

Тя харесваше у него тъкмо това — че двамата не се притесняваха един от друг, че с него никога не се измъчваше от комплекси. А се познаваха от броени месеци, преди Моника да получи нервната криза. За първи път през живота й сексът не бе в дъното на връзката, дори беше нещо второстепенно. И точно затова Моника си мислеше, че може би обича Робърт.

Беше извадила страхотен късмет, че той е във Вашингтон, именно когато тя имаше най-голяма нужда от него. Явно това не бе случайно — съдбата й подсказваше нещо. И все пак Моника не знаеше как ще я посрещне Робърт. Беше подочула, че си има приятелка, ала въпреки това реши да опита отново.

Вътре в заведението усети сладникавата миризма на уиски. Отдалеч видя Робърт — беше седнал в дъното на барплота и над главата му се виеше пушек. Държеше с една ръка и цигарата, и чашата. Щом я забеляза, ги остави и се изправи, грейнал в усмивка.

— Изглеждаш страхотно! — възкликна той и я притисна до себе си.

Моника се развълнува много. Робърт се дръпна и тя се взря в очите му. Беше остарял, понапълнял и оплешивял, торбичките под очите му бяха по-големи, сенките — по-тъмни. Но се усмихваше все така сърдечно, бе все така неотразимо чаровен.

— И си отслабнала! — допълни той и я огледа от глава до пети.

— Е, сега не съм бременна.

Известно време той не свали очи от нея, сетне се поинтересува:

— Детето на Елиот ли е?

Моника кимна.

— Така си и знаех, но все пак реших да попитам. Хайде, ела да седнем на бара и да те почерпя нещо.

Поръчаха си джин с тоник и се чукнаха.

— Е, не сме в Индия — засмя се Робърт, — но пак си пием джина.

Моника се наведе и го целуна по бузата.

— Толкова време мина, а още ми харесваш.

— Страхотен роман извъртяхме. Само дето беше твърде кратък.

— Предполагам, че се хвана с мен, защото ти е било мъчно за Нора.

— Няма такова нещо. Лека й пръст, но след смъртта й си отдъхнах. Животът ни беше истински ад. А при теб как вървят нещата? Доколкото разбирам, не особено добре?

— Развеждаме се.

— Е, това вече не е приятно. Елиот ми беше симпатичен. Но да го оставим него. Често си мислех за теб.

Моника се почувства обнадеждена. Слава Богу, не само на нея й беше мъчно, че любовта им е продължила толкова кратко. Дори докато се любеше с Жерар върху кушетката в лекарския му кабинет, често си мислеше за Робърт.

— Неведнъж съм се питала дали онова, което изпитвахме един към друг в Индия, беше любов? — каза накрая. — Може би бяхме просто самотни. Но този път ще бъда пределно откровена Робърт. Нямам намерение да се крия като крадец. Нямам интерес да се срещам с теб само за да се чукаме. Вече ти казах, развеждаме се с Елиот и ме чака люта битка в съда, ако не му дам онова, което си е наумил. Ето защо имам нужда от приятел.

Робърт всмуква от цигарения дим и го издиша към тавана.

— Трогателно искрена си.

— Вече съм на трийсет и четири години, предстои ми бракоразводно дело. Имам и дъщеря. Не виждам причина да се правя на госпожица.

— Елиот има ли претенции към детето?

— Не знам, не знам. И аз се чудя какво да правя с Дженифър — изстена Моника. — Когато той си тръгна от Женева и взе и момиченцето, се почувствах като волна птичка, сега обаче ми е мъчно за нея. Объркана съм.

— И какво излиза, имаш нужда от приятел — повтори Робърт и я погледна изпитателно. — Това добре, но защо имам чувството, че разговорът ни ще приключи в кревата?

— А, сигурно — усмихна се Моника. — Просто раздялата ни продължи прекалено дълго. Това е всичко.

Робърт сложи длан върху нейната и я погледна през цигарения дим.

— Навремето си мислех, че те обичам. Може би ще те обикна отново.

Моника се приближи към него и той я прегърна и я целуна по косата.

— Мен ако питаш, искаш дъщеря ти да остане при теб. И имаш нужда от човек, който да ти вдъхва увереност и да ти помага.

— Може би си прав. Елиот обаче е убеден, че не ставам за майка. Стига да не беше толкова самовлюбен, щеше да проумее, че не съм чак толкова гадна, каквато ме изкарва. Но да не те занимавам с проблемите си. Все пак съм ти признателна, че ми съчувстваш.

— От доста време не съм правил нищо смислено — отвърна Робърт и я погледна в очите. — Може би сега е моментът да го сторя.

Брет се събуди от миризмата на бекон и кафе. За миг си помисли, че е в Маунт Айви и леля Лиона й прави долу закуска. После се сети къде е.

Когато влезе в кухнята, завари Елиот до печката с една от престилките на госпожа Малъри. Беше в приповдигнато настроение. Държеше се така, все едно предната вечер не я беше ухажвал. Може би си беше пийнал повечко и сега съжаляваше за своето поведение.

— Добро утро — пожела му Брет хладно.

— Чудна работа, подремнеш малко и веднага се оправяш. Чувствам се нов човек.

— Значи ли това, че и ще се държиш поновому?

— Ще се помъча да не засягам чувствата ти — каза той развеселен. — Хайде, сядай, ще ти приготвя закуската. Току-що звъннах в болницата, Дженифър вече се чувства чудесно. След малко ще отскоча да я видя.

— Нали нямаш нищо против да дойда и аз?

— Дори се надявах, че ще поискаш.

След закуската се отправиха към Истън. Момиченцето тъкмо се бе окъпало и се зарадва много на баща си, който я гушна, а след малко й зачете приказка. Докато го гледаше, Брет, кой знае защо, си представи, че те двамата с Елиот са родители на Дженифър. Дали се обаждаше майчиният й инстинкт или въображението й се беше развихрило заради Елиот? Никога не си беше представяла такива неща за Еймъри и това я притесни.

— Трябвам ли ти още в „Роузмънт“? — попита тя Елиот, щом той прочете приказката. — Мисля да се прибирам във Вашингтон.

— Предпочитам все пак да останеш — отвърна той, без да дава повече обяснения.

Брет реши да не го пита, за да не чуе нещо неприятно.

— Добре тогава, ще помисля.

— Няма какво да мислиш. Изглежда, не ти възлагам достатъчно работа и ти скучаеш. Я почети на Дженифър, а аз ще отида да попитам лекаря кога смятат да я изпишат.

Докато ставаше, нарочно я докосна по ръката. Тя се почувства така, сякаш стои върху подвижни пясъци. Вече нямаше връщане назад.

Тръгнаха си от болницата късно следобед, когато момиченцето си легна да поспи. Отново се бе заоблачило. Елиот се беше умълчал, явно беше в мрачно настроение, в съзвучие с времето навън. Щом спряха пред къщата, той й каза:

— Иска ми се да се поразтъпча. Ще се разходиш ли с мен?

Брет го изтълкува като покана да поговорят и да изяснят отношенията си. Болницата едва ли беше най-подходящото място за сериозни разговори.

— Добре — съгласи се тя. — Но нека първо се преобуя.

Елиот я изчака отвън. Тръгнаха покрай реката, по пътечката, която водеше към гората. Почти през цялото време той мълчеше, макар че се случваше да я докосне, да я хване за ръката, за да й помогне да прескочи някое повалено дърво или да мине през храсталака. Чуха в далечината гръмотевица.

— Дали да не се връщаме? — попита младата жена.

— Май не обичаш да предизвикваш съдбата.

— И бездруго вече поех излишни рискове.

— Какво чак толкова ще ни стане? Най-много да се измокрим — усмихна се Елиот.

Продължиха нататък, въпреки че небето съвсем притъмня. След малко, когато излезе силен вятър и започна да вали, Брет спря и каза:

— Ето, сега дори и да се върнем, ще се намокрим.

— Ще се скрием някъде.

— В гората ли? — прихна тя.

— Доколкото си спомням, някъде тук имаше навес.

Вече валеше като из ведро, когато Елиот откри навеса — беше по-встрани от пътя, в гъсталака. Той изтупа от прахта една щайга и допрели крака, двамата седнаха на нея. Брет стисна колене и се загледа в дъжда.

— Трябваше да си взема дъждобрана — каза тя.

— Е, вече рискува.

— Просто не се сетих. Непрекъснато вършим неща, без да се замисляме. Затова и си патим в живота.

— Нима смяташ, че си си изпатила?

— Не знам дали съм си изпатила, но съм сигурна, че нарочно ме доведе тук.

— Няма такова нещо. Но и ти не си докрай искрена със себе си и стоварваш вината изцяло върху мен.

— Какво искаш да кажеш? — възмути се Брет, изтръпнала от уплаха.

Стана от щайгата, отиде в края на навеса, облегна се на подпората и се загледа в поройния дъжд. Усетила върху лицето си хладния влажен въздух, след малко се обърна и добави:

— Не го прави, Елиот. Моля те.

— Съжалявам, но някои неща не зависят от мен.

— Тръгвам си още щом се приберем в къщата — отсече Брет, като се мъчеше да не издава отчаянието си. — Връщам се във Вашингтон.

— Това ли искаш? — попита Елиот и също се изправи.

— Естествено.

— Не ти вярвам — каза той спокойно, без следа от закана в гласа, след като отиде при нея.

Наведе се към Брет и тя усети, че ще я целуне. Поклати глава, за да го спре. Елиот обаче я хвана здраво и долепи устни до нейните. Младата жена моментално се възбуди. Желаеше Елиот от дълги дни, копнееше за него и сега не се сдържа, отдаде се без колебание на чувствата си. Той притисна снажното си тяло до нейното и я зацелува още по-отчаяно. Тя застена и се разтрепери.

— Желая те, Брет — прошепна едва чуто Елиот. — Още сега.

От думите му тя сякаш изтрезня, даде си сметка, че той ще я обладае тук, насред гората.

— Не!… — простена и се дръпна. — Не бива да го правим.

Мразеше се затова, че също го желае, но беше безсилна да се пребори със себе си. Без да каже и дума повече, Брет се обърна и хукна, колкото й държат краката, през гората. Елиот я повика, Брет обаче не спря. Трябваше да избяга от него на всяка цена.

От време на време я виждаше между дърветата пред себе си, тя спираше да си поеме дъх, ала усетеше ли, че Елиот е наблизо, пак хукваше като обезумяла. Той вече знаеше, че не иска да е с него, но поне беше наясно с чувствата й. Беше направил каквото трябва. Не можеше да си позволи после цял живот да съжалява, че не е рискувал.

Видя пред себе си къщата. Брет го чакаше отпред на стълбището. И тя беше вир-вода, мократа й коса бе полепнала по лицето, дрехите й бяха подгизнали. Още малко и щеше да се разплаче.

— Защо го направи? — попита го, когато Елиот тръгна нагоре по стъпалата. — Ами Еймъри? Не помисли ли за него.

Явно Брет се измъчваше повече, отколкото беше очаквал. Елиот нямаше какво да й отговори. Тя се разрида. На него също му се доплака, домъчня му за тази прелестна млада жена, за себе си.

— Поддам ли се, с мен е свършено — проплака Брет. — Толкова ли не го виждаш? Или може би не те интересува?

— Интересува ме и още как! Та аз те обичам!

Обхвана лицето й с длани и се взря в очите й, по-красиви от всякога. Изтри с палец грима, размазал се по страната й. Брет го хвана за китките и махна дланите му от лицето си, но не се дръпна.

— Недей, Елиот — примоли се тя. — Не ме докосвай.

В главата му се въртеше само едно — искаше Брет да е негова, пък да става каквото ще.

— Нямам избор. Не мога повече да се боря със себе си. Само чаках да разбера какво изпитваш към мен. Сега вече зная.

Брет се извърна бавно и се запъти към къщата. Отиде в своята стая, но не затвори вратата. Елиот загледа от коридора как тя влиза в банята и чу, как пуска водата. След малко също отиде да се окъпе в банята за гости. После си сложи хавлията и отиде в стаята на Брет. Вратата още беше отворена. Брет лежеше на леглото, завита само с чаршаф, кехлибарената й коса се беше разпиляла като ветрило върху възглавницата. Елиот приседна на кревата и я докосна по бузата.

— Дали Бог ще ни прости? — простена тя като дете.

Без да отговаря, младият мъж се наведе и я целуна лекичко по устните.

— Обичам те, Брет — промълви едва чуто. — Обичам те.

Видя я както никога дотогава — бръчиците около очите й, съвършения овал на ноздрите, заоблените скули. Вече не се сдържаше, очите му проблеснаха и той се почувства жесток мъчител, а не влюбен мъж. Ала не можеше да надмогне желанието си да усети вкуса на устните й, вече стекли от целувките му. Всъщност искаше не да я обладае, а да я притежава, да я прегръща, да усети, че тя е негова. Отметна чаршафа и я замилва по гърдите с набъбнали като пъпки зърна. Притворила уста, Брет застена от наслада. Елиот прокара пръсти по кръста и заобления й ханш. Съвсем се възбуди от кожата й, нежна като свила.

— Прегърни ме! — прошепна младата жена. — Имам чувството, че ще умра.

Елиот махна халата и легна до нея. Замилва я и я притегни към себе си. Тя го погледна с широко отворени очи и простена тъжно. Елиот я зацелува като обезумял и пъхна ръка между бедрата й — вече бе влажна. Загали я, плъзна език по гърдите й, сетне по стомаха и тънката талия, раздалечи краката й и започна да я целува. Брет потрепери и извика, но не се дръпна. Затъна се, като стенеше от удоволствие. След броени минути свърши, крещейки името му. След малко Елиот застана на колене и зачака. Брет отвори очи, видя набъбналия му пенис, но не каза нищо. Когато той проникна в нея, Брет притисна с длани ябълките на таза му, та членът му да влезе по-надълбоко. Вече не се целуваха, толкова бяха запъхтени. Елиот бе на върха на щастието, че я притежава, че тялото й вече е негово. Брет се изви като дъга и той не се сдържа и се изпразни мощно, след което, изнемощял, се свлече върху нея. Прегръща я дълго, накрая се претърколи и легна отстрани.

Тя не продумваше. Елиот се взря в очите й и видя, че са влажни. И тогава разбра колко дълбоко е наранил душата й. По страните й се застичаха сълзи. Брет вече не се преструваше. Чак сега той осъзна какво й е, колко висока цена е трябвало да плати. Проумя и, че тя го е знаела много отдавна.

След час бурята утихна. Малко преди да се мръкне, спря и дъждът. Брет лежеше до Елиот, който се беше унесъл. Още не смееше да си мисли за Еймъри, за това какъв ужасен грях е извършила. Какво точно се е случило и си отговори — просто е изпитала наслада. Забравила за всичко друго, се беше отдала на Елиот, но беше повече от сигурна, че заради това свое прегрешение ще има да тегли много. Засега обаче не искаше да мисли за това.

В този миг телефонът в другия край на стаята иззвъня и тя подскочи като ужилена. Елиот надигна глава и се огледа.

— Сигурно се обаждат от болницата — каза Брет.

— Ще вдигна аз — каза Елиот и отиде да се обади. — А ти ли си, Еймъри? Дженифър е много по-добре. Може би ще я изпишат утре, най-късно вдругиден — Брет видя как той се обръща и я поглежда. — Не, Еймъри — допълни след малко. — Горе е, спи. И тя, горката, се измъчи покрай детето. Няколко нощи не сме мигнали.

Брет се възмути какъв изпечен лъжец е — може би му беше от професията. Но му бе и благодарна, че я бе пощадил. Ако й беше подал слушалката, тя щеше да се разплаче неудържимо.

— Ако искаш, ще я събудя… — продължи Елиот. — Да, разбира се, ще й предам. Приятна вечер тогава.

Затвори бързо, сякаш Брет наистина спеше и той внимаваше да не я събуди. Върна се при кревата и отново легна до нея. Брет се загледа със свито сърце в тавана.

— Господи, какво направихме! — простена тя, усетила, че Елиот я наблюдава.

Той я хвана за брадичката и я обърна към себе си.

— Любихме се. Понеже и двамата го искахме много. Никога няма да съжалявам. Обичам те.

— Това няма значение.

— Разбира се, че има. Това е най-важното на света. Разбери, създадени сме един за друг.

Дали наистина бе така? Какво искаше да каже Елиот? Че тя трябва да се разведе с Еймъри, за да бъдат заедно ли? Дали с брака й не беше свършено?

— А как ще погледна Еймъри в очите? — попита умърлушено.

— А как щях да погледна себе си, ако днес не се бях любил с теб? Кажи, обичаш ли ме?

— Привличаш ме ужасно — призна си Брет. — Вече дни наред мисля само за теб. Може и да те обичам, но всичко стана толкова бързо… Допреди седмица за мен на тоя свят съществуваше един-единствен мъж — Еймъри.

— А аз те обикнах още в Индия, тогава обаче не го съзнавах. Но сега, когато отново се появи в живота ми, съм повече от сигурен, че те обичам.

— Лесно ти е на теб. Развеждаш се.

Той се наведе и я целуна.

— Моля те, подари ми тази седмица — прошепна той. — Само тази седмица.

На сутринта Брет се събуди още по тъмно и се опита да прогони мрачните си мисли. Елиот стана да се окъпе и тя го зачака да се върне и отново да я прегърне, да й вдъхне сигурност и спокойствие. Любиха се страстно и необуздано, както Брет не се беше любила никога дотогава.

След закуската излязоха да се поразходят в мразовития ден с лодката. Минаха през болницата да видят Дженифър и след като тя заспа, отидоха да вечерят в Оксфорд.

Седнаха на маса до прозореца с изглед към реката и Елиот сподели с Брет мечтата си да прекара година-две на някой южен остров в Тихия океан. Каза й, че щял да си вземе стотина книги и да заведе и жената, която обича. На нея й стана приятно. Коя жена би се отказала от такава блажена година след двата дни, които й бе подарил Елиот? И то не само заради секса. С него й беше спокойно и можеше да говори искрено за какво ли не, както с никого дотогава, включително и Еймъри.

По едно време си даде сметка какви неща й минават през главата и се стъписа — всъщност обмисляше как да зареже съпруга си!

Запита се дали наистина е готова да тръгне с Елиот, да сложи кръст на толкова много неща. Обичаше Еймъри нещо, което все още не можеше да каже със сигурност за Елиот. Започна да си втълпява, че отношенията й с нейния съпруг имат измерения, каквито една любовна връзка няма да й даде никога — те се крепяха на взаимно уважение, което тя бе предала с лека ръка.

Но още докато си мислеше за Еймъри, вниманието й отново беше привлечено от младия мъж срещу нея, който я замилва по ръката и се взря в очите й. Когато си тръгнаха, Брет вече не издържаше, любеше й се ужасно. Още щом влязоха в тъмната къща, се нахвърлиха един на друг. Елиот я разсъблече край стълбите, тя обаче му се отскубна и изтича горе. Той я настигна и я люби часове наред във всички възможни пози. Брет свършваше толкова често, че имаше чувството, че оргазмите й са се слели.

— Господи, ще умрем — изстена тя по едно време. — Нямаш ли насита?

— С теб не — засмя се Елиот и я ухапа леко по рамото. — И се надявам да не ти се наситя никога.

Брет потрепери. Той стана и я зави. Сетне я прегърна и я зацелува по косата и ушите, заповтаря й отново и отново, че я обича.

От топлината, от спокойствието, което й вдъхваше премалялото му от любенето тяло, Брет започна да се унася. С никого досега не се бе чувствала толкова щастлива, както с Елиот Брустър.

На другия ден към обяд изписаха Дженифър от болницата и баща й я доведе вкъщи. Брет вече беше почистила и сготвила. Пак беше излязла буря, но вътре бе топло и уютно.

След обяда Елиот качи момиченцето на коленете си и двамата започнаха да разглеждат книжки с картинки. Дженифър си беше възвърнала жизнеността и отново не я свърташе на едно място.

Надвечер обаче затрещяха гръмотевици, угасна токът и детето се уплаши и се разплака. Баща му дълго го притиска до себе си, после двамата с Брет го качиха горе и го сложиха да си легне.

Брет си спомни колко се е страхувала като малка от светкавиците, ето защо гушна Дженифър и започна да й пее точно както едно време й пееше леля Лиона. Елиот седеше на фотьойла и я слушаше. После, щом момиченцето се унесе, отиде при тях, целуна ги и двете и каза на Брет, че ще слезе долу да запали огън в камината. Когато излезе от стаята, Брет се запита дали някой прекрасен ден няма да стане втора майка на Дженифър.

Щом слезе долу, Елиот вече беше отворил бутилка шампанско и гледаше бумтящия огън. Отиде до него и той я замилва. Разкопча блузата й и я загали по гърдите, пробуждайки у нея все същото неутолимо желание. Тя обаче се сети за нещо, което през последните няколко дни неизменно я занимаваше — кой знае защо и през ум не й минаваше да се пази, въпреки че противозачатъчната мембрана й беше подръка. С Еймъри изобщо не се двоумеше, винаги си я слагаше, а с Елиот се държеше съвсем безотговорно.

Когато той разкопча сутиена й, Брет се извини и изтича да се оправи в банята горе. Докато се събличаше, изтрещя гръмотевица, от която сякаш се разклати покривът на къщата. Тя потрепери, заметна се с робата и се отби да нагледа Дженифър, която въпреки бурята спеше сладко-сладко. После тръгна към стълбището.

След време, докато си припомняше тези критични мигове, все не можеше да се сети дали е чула приближаващата кола и дали не е помислила фаровете за светкавица. Но тогава в ума й беше само едно — Елиот. Когато слезе в салона, го завари да лежи върху одеяло, което беше извадил от шкафа в коридора и беше разстлал пред камината. Само като го видя, се възбуди. Елиот се пресегна и я повика с ръка при себе си. Брет развърза колана на робата и я остави да се свлече на пода.

Тъкмо когато изтрещя поредната гръмотевица, Елиот прокара длан по бедрата на младата жена. Тя се взря в очите му и усетила неговите милувки, застена от удоволствие.

После, кой знае защо, й се стори, че някой ги наблюдава. Отвори очи и се извърна към френските прозорци. Зад тях, в проливния дъжд като вкаменена стоеше жена с тъмна коса и навъсено лице. Беше Моника Брустър.

Към следващата част или към съдържанието

Джанис Кайзър Любов и грях (3)

Метаданни

Данни

Любов и грях

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част III

Джанис Кайзър
Любов и грях (3)