Бертрис Смол
Чаровнице моя (4)

Глава трета

Имението на Алдуин Ателсбеорн бе огромно. Земите му бяха събирани от няколко поколения проницателни танове, които бяха разбрали, че от много глава не боли. Въпреки че имението бе в известна степен изолирано от останалата част на страната, то процъфтяваше.

Имотът на саксонеца се намираше в една скрита долина между реките Уай и Северн. Богатството на имението се дължеше на доброто отношение на тана към селяните и на месторазположението на Ефлея, което я предпазваше от набезите на съседните уелски племена. Малка река, наречена Алдфорд, преминаваше през имението. Един плитък брод позволяваше на пристигащите по спускащия се от хълмовете път да прекосят рекичката.

От далечната страна на река Алдфорд се намираха обработваемите земи и пасищата на Ефлея. Пътят преминаваше през тучни поляни, прекосяваше личните земи на тана и достигаше до господарската къща, където се разклоняваше. Дясното отклонение продължаваше до намиращото се на около миля и половина село, а лявото водеше към църквата на имението. Край църквата пътят отново се разклоняваше и поемаше през засети с пшеница, овес, лен и ечемик ниви, както и през няколко плодородни, но незасяти поля. В края на този път, на брега на пресичащата през полята рекичка, се намираха мелницата и къщата на мелничаря Уеорт.

От лявата страна на задната част на господарската къща и полята й се простираше Гората с нейните високи английски дъбове, грациозни брези и здрави борове. Един от притоците на Алдфорд криволичеше през гората, в която имаше много сърни, зайци, лисици и други диви животни. На принадлежащите на имението селяни и крепостни бе щедро разрешено да улавят по един заек на семейство през всеки от зимните месеци. Недостигът на зайци би застрашил домашните животни от имението, защото би накарал хищниците от гората да започнат да опустошават селските дворове. Селяните и крепостните разбираха това и се смятаха за късметлии, че имат толкова добър господар. Повечето собственици на земи не позволяваха на хората си да ловуват из горите им и наказваха сурово нарушителите.

От другата страна на селото, точно до господарската къща, имаше ябълкова овощна градина, която през пролетта заприличваше на море от светлорозови цветчета. Сега дърветата бяха привели клони под тежестта на узрелите плодове, чието бране щеше да започне след няколко дни. До овощната градина имаше малка постройка, в която част от плодовете се изстискваха за сок. Останалата част от реколтата се съхраняваше в избата на господаря на имението и само той решаваше какво да прави с нея.

Като всички английски имения по това време, Ефлея също беше затворено стопанство. В имението се отглеждаха зърно, зеленчуци, плодове, крави, свине, коне и овце за собствена консумация. Имаше овощна градина, пекарна, пивоварна, църква и мелница. От произвежданите в имението сурови продукти се тъчеше плат, щавеха се кожи, подковаваха се коне. Оръдията на труда и оръжията се изработваха в селската ковачница на ковача Осуалд — висок, строен мъж, с дебел врат и мускулести ръце. За духовния живот на Ефлея се грижеше отец Албърт.

Въпреки че по времето на Алдуин Ателсбеорн торенето не бе познато, английските танове използваха система от три полета, в които се правеше смяна на посевните култури. Едно от полетата се използваше за садене през зимата, другото — за садене през пролетта, а третото не се засаждаше. Всяко принадлежащо на имението семейство получаваше за обработване по едно парче земя във всяко от трите полета. Земята не беше собственост на крепостните и не можеше да се предава от поколение на поколение. Господарят на крепостния селянин просто му я даваше назаем в замяна на труда му.

Въпреки че мелничарят, пекарят, свещеникът, ковачът и съдебният пристав бяха свободни хора, мнозинството от жителите на Ефлея бяха крепостни, които принадлежаха на имението и не можеха да го напускат без съгласието на господаря си. Главата на всяко семейство работеше по три дни в седмицата за господаря и бе длъжен да изпълнява заповедите му. Нито крепостният, нито някой от членовете на семейството му можеха да се женят без съгласието на господаря си. Крепостните обикновено бяха бедни, потискани и нещастни. Крепостните в Ефлея бяха доволни, сити и сравнително заможни за класата си.

На външен вид господарската къща бе типична за времето си, но когато човек влезеше вътре, забелязваше някои очевидни разлики. Архитектурният вкус на Алдуин Ателсбеорн бе доста ексцентричен. Двуетажната къща бе построена от тъмносиви камъни. Първият етаж някога бе представлявал огромна зала със странични кораби, разделена от две редици колони, които поддържаха покрива й. Вторият етаж на сградата бе построен върху част от залата. На него се бе намирала голямата стая, която бе представлявала комбинация от спалня и дневна за господаря на имението и семейството му.

В миналото къщата бе отоплявана само от едно огнище в залата, което не е било добро решение, защото малкото прозорци не били добре уплътнени. Димът от огнището бе излизал от сградата през сламения покрив над залата и когато вятърът духал под определен ъгъл, пушекът се бе връщал обратно в къщата, като бе задушавал обитателите й и бе покривал мебелите с дебел пласт сажди. В голямата стая било твърде студено през зимата, твърде горещо през лятото и твърде влажно в дъждовни дни.

Като втори син на баща си, Алдуин Ателсбеорн не бе очаквал да наследи имението. За да си изкарва прехраната, той бе продавал военните си умения, както правеха много млади англосаксонци по това време. Умението му да върти меча и да размахва бойната брадва му бе донесло името Ателсбеорн, което означаваше благороден войн. За разлика от другите младежи като него, той не бе стоял само в Англия, а бе пътувал до Скандинавия и Византия. Бе успял да посети и Светите земи, преоблечен като мавърски войник, защото тогава Йерусалим бил във владение на армията на Пророка и християните не били добре дошли. Във вените на Алдуин течеше кръвта на нормандската му баба, самата тя потомка на Роло, и той се възхищаваше на многообразието на света. Саксонецът обичаше цветовете, гледките, миризмите и звуците на други земи и култури. Ако смъртта на по-големия и по-малкия му брат не го бе принудила да се завърне в Англия, той вероятно никога не би се завърнал в родината си. Съобщението от баща му бе пристигнало, когато Алдуин се готвеше да отплава за Сицилия с един свой далечен нормандски братовчед, и чувството му за синовен дълг го бе накарало да промени плановете си и да отпътува за Англия.

Той се бе подчинил на желанието на баща си, бе си намерил жена и я беше довел в Ефлея, която все още бе дома на баща му. Дори ако след всичките си странствания Ателсбеорн се бе почувствал не твърде удобно в имението, той никога не бе заявил това открито. Баща му беше англосаксонец, който държеше на традициите на своя народ, и Алдуин не можеше да си позволи да го разстройва на стари години с безполезни оплаквания.

Това, което Алдуин не бе могъл да понася, бе пълната липса на уединение. Това не притесняваше представителите на неговата класа, а някога и той самият не го бе забелязвал. След завръщането си в бащиния дом обаче, дори и при спуснати завеси Алдуин не се бе чувствал спокоен с жена си в леглото, защото зад завесите бяха лежали баща му, чието хъркане можеше да събори сградата, и още трима прислужници, а понякога и някой гост. Алдуин знаеше, че Еада е на същото мнение по въпроса, но те не смееха да обсъждат подобно нещо с останалите в къщата, защото желанието им за уединение щеше да се сметне за странно. Интимността не беше англосаксонска черта.

Когато Ателсбеорн наследи Ефлея, той незабавно се зае с преустройството на къщата по начин, който съседите му сметнаха за странен. Над целия първи етаж бе издигнат таван, огнището бе покрито и на мястото му бе иззидана каменна камина с комин. Към залата на първия етаж бяха пристроени две малки стаи, които служеха за склад и за кухненски килер. На прозорците на всички помещения бяха поставени нови стъкла с по-добри уплътнения.

Кухнята на Ефлея бе преместена в отделна сграда, намираща се отвъд зеленчуковите градини, и бе свързана с къщата посредством закрита галерия, преминаваща през градините, около които саксонецът бе издигнал каменни зидове, за да ги предпази от набезите на зайците. Проходът позволяваше на обитателите на къщата да се доберат до кухненската постройка при евентуална опасност. Еада бе доволна, защото така гризачите вече нямаше да унищожават реколтата.

Голямата стая на втория етаж бе преустроена и сега се простираше по цялата дължина на намиращата се под нея зала. Единият край на втория етаж бе превърнат в спалня за тана и съпругата му. В другия край на етажа бе иззидана камина и той се превърна в място, където семейството можеше да се уединява, далеч от шума на залата. Между тези две стаи преминаваше тесен коридор, от всяка страна, на който бе разположена по една малка детска стая.

Съседите на Алдуин бяха скандализирани. За тях новият интериор на къщата бе твърде радикален. Защо му трябваше на човек стая само за него и за семейството му? Какво не можеше да се прави в голямата стая, та да са необходими отделни стаи? Разделянето на децата в различни стаи бе неразумно и опасно. Как можеха момчетата да научат необходимото за жените, а момичетата — за мъжете, ако ги държаха разделени? Имаше и такива, които тайно завиждаха на Еада за личната й стая и за двете й камини, но те бяха достатъчно умни, за да си мълчат.

Мебелировката в къщата бе проста, но функционална. В залата имаше дълга маса с крака от здрав дъб. За старшите членове на семейството бяха поставени столове с високи облегалки, а всички останали седяха на наредени около масата пейки. В дневната с по-малката камина имаше два стола за господаря и господарката на домакинството, малка маса и няколко ниски столчета. Там се намираше и станът на Еада. Англосаксонските жени бяха известни с умението си да тъкат красиви платове и Еада също бе изключително способна тъкачка. Осветлението в къщата се осигуряваше от напоени с лой факли, няколко свещи и бронзови маслени лампи, които бяха гордостта на имението.

Спалните бяха също така оскъдно мебелирани. Във всяка от тях имаше само по едно легло и голяма, обкована с желязо ракла, в която се държаха дрехите на обитателите. Еада бе гордата собственичка на кръгло парче полирано сребро, което използваше за огледало. Това бе сватбеният й подарък от предания й съпруг.

Слугите на семейството спяха в дневната. Така както другите крепостни бяха длъжни да отделят по три дни в седмицата, за да работят за господаря си, така и крепостните, които биваха избрани за лични прислужници, бяха длъжни да отделят по три нощи в седмицата за господарите си, които прекарваха в дневната, откъдето бързо можеше да бъдат извикани при нужда. Когато децата на господарите бяха малки, техните лични прислужници спяха в стаите им върху ниски легла, които през деня прибираха под леглата на децата. Онези от останалите слуги, които не принадлежаха на някое от селата на имението, спяха или в голямата зала, или в кухнята.

Мейрин си помисли, че къщата на имението имаше топлината и интимността, които бяха липсвали на Ландерно. Може би, ако майка й не бе починала, нещата биха били различни, но Мейрин си спомняше само за студени, сиви каменни стени, между които животът бе поносим, само заради вниманието и любовта, с която баща й и Дагда я бяха обгръщали.

Момичето реши, че ще бъде щастливо в новия си дом. Лейди Еада бе приела присъствието й в Ефлея. Съпругата на саксонеца бе абсолютно противоположност на лейди Бланш, която силно бе мразила дъщерята на съпруга си и бе изпитвала загриженост само за себе си и за онова, което бе смятала за свое. Мейрин скоро щеше да открие, че Еада е строга, но любяща майка, която се интересува от всичко, което децата й вършат. Но в този първи следобед момичето се уплаши, когато високата жена с тъмночервените къдрици протегна ръка към него. То се опита да прикрие уплахата си, но изражението й не можа да излъже Дагда.

— Върви с нея, момичето ми — подкани я той нежно. — За теб тя ще бъде майката, която никога не си имала. Всяко момиче има нужда от майка.

— Нямам нужда от другиго, освен теб, Дагда.

Ирландецът се усмихна:

— Ти се нуждаеш от майка и Бог ти я дава в лицето на тази жена. Подай й ръката си, детето ми. Тя се нуждае от теб също толкова, колкото и ти от нея.

Мейрин погледна срамежливо към жената и сложи ръчичката си в ръката на Еада. Двете влязоха заедно в къщата и Еада веднага нареди да донесат в дневната малка дъбова вана и гореща вода. После заведе Мейрин на втория етаж и момичето с облекчение видя, че Дагда ги бе последвал. Пред вратата на стаята той подаде на Еада вързопа, който носеше от Ландерно.

— Вътре са накитите на майка й — каза той — и личните вещи на детето. Останалите вещи не са толкова важни и ще бъде по-добре да бъдат изхвърлени, за да не напомнят на малката ми господарка за миналото. За нея ще бъде по-добре да живее с настоящето, а може би дори и да гледа към едно щастливо бъдеще — с тези думи гигантът напусна стаята.

Еада не знаеше други езици, освен родния си и латинския, на който Алдуин я бе научил през първите месеци на брака им. Понякога тя завиждаше на съпруга си за това, че можеше свободно да говори няколко чужди езика, които й звучаха като непонятно бръщолевене. Независимо от това тя говореше на Мейрин на собствения си език така, сякаш момиченцето разбираше какво му се казва.

— За бога, дете, ти си ужасно мръсна! Сега ще те изкъпя и ще измия прекрасната ти коса!

Тя вдигна Мейрин върху масата и нежно започна да съблича дрехите й. Гледката на здравото и красиво тяло на момичето извика болезнени спомени в съзнанието й. Очите на Еада се изпълниха със сълзи, които бързо започнаха да се плъзгат по бузите й, но тя продължи работата си и когато дрехите на Мейрин бяха свалени, ги хвърли в камината, където пламъците моментално ги погълнаха. Еада се опитваше да овладее чувствата си, но сълзите продължаваха да се стичат по лицето й.

Мейрин, която разбираше езика на Еада толкова, колкото и саксонката разбираше нейния, разбра тъгата й.

— Не плачете, милейди — каза тя и се опита да избърше сълзите на Еада, без да осъзнава, че и от нейните очи течаха сълзи, защото най-после й се удаваше възможност да даде израз на своята тъга. Еада видя сълзите й и я притисна към себе си.

— О, мъничката ми! — прошепна тя. — Моята Едит щеше да те хареса така, както мисля, че и аз ще те харесам. Тя също имаше добро и нежно сърце — след това избърса своите и на Мейрин сълзи, свали момичето от масата и го сложи във ваната.

Еада коленичи и запретна ръкавите на роклята си. Първо изми красивата червена коса, след което насапуниса малкото телце и го изплакна с чиста вода. После извади Мейрин от ваната, сложи я пак върху масата и бързо я избърса с една кърпа, за да не се простуди. След това отново вдигна Мейрин от масата, сложи я на едно столче пред огъня и започна да реше косата й, докато златистите къдрици станаха сухи и меки, и се разстлаха като пухкав ореол около главата на момичето.

Сега жената на саксонеца се втренчи с удивление в детето. Измито от мръсотията, момичето беше изключително красиво.

— Боже милостиви! — каза тихо Еада. — Никога през живота си не съм виждала момиче като теб! — тя хвана една от къдриците на Мейрин и нежно я опипа. — Нищо чудно, че мащехата ти е завиждала — внезапно Еада се сети, че момичето няма дрехи и може да настине. Тя стана, приближи се до една малка ракла и я отвори. За миг остана загледана в това, което беше вътре, и едва не се разплака отново, но успя да се овладее и извади някакви дрехи от раклата. — Това бяха дрехите на моята Едит — каза тя тихо. — Смятах да ги подаря на дъщерята на брат ми, но някак… — гласът й заглъхна и тя мълчаливо започна да облича Мейрин.

През главата на детето Еада нахлузи дълга долна туника от бледожълта коприна. Върху нея сложи външна туника от лека вълна с цвят на мед, която достигаше до средата между колената и глезените на момичето. Външната туника имаше широки и дълги ръкави и бродерия около китките и шията. Еада отново бръкна в раклата и извади чифт меки кожени обувки. Въпреки че бяха правени за Едит, обувките прилепнаха на краката на Мейрин. След това момичето бе опасано с тесен кожен колан с бронзова тока. Най-накрая Еада привърза малка зелена лентичка към челото на детето.

Внезапно в стаята влезе малко момче, облечено в синьо-зелена туника и стигащи до коленете панталони в същия цвят. Косата му имаше същия тъмночервен цвят, който имаха къдриците на Еада. Момчето погледна надменно към Еада и Мейрин и грубо запита:

— Къде е това дете, което баща ми иска да направи моя сестра? — чифт враждебни сини очи се спряха върху Мейрин: — Това ли е тя? Няма да я приема! Никой не може да замени Едит, а и тази тук има коса със смешен цвят!

Мейрин присви очи като котенце, доближено до джафкащо малко куче, и изсъска:

— Не се приближавай повече, грубиян такъв, или ще те превърна в жаба!

Алдуин, който междувременно бе влязъл в стаята и бе чул цялата размяна на любезности, избухна в смях. После се обърна към сина си със сериозно изражение на лицето:

— Внимавай, Бранд! Мейрин заплаши, че ще те превърне в жаба, ако не се държиш по-любезно с нея — и той хвърли весел поглед към жена си.

— Ха! — подигравателно възкликна момчето. — Тя не може да направи това! — после погледна момиченцето и видя в очите й такава ярост, че нервно се поправи: — Нали не може да го направи, татко? Кажи ми, че не може!

— Не знам, синко, но ако бях на твое място, не бих рискувал. Възможно е Мейрин да знае как да те превърне в жаба. Тя е от народа на келтите, които живеят в Бретон, а келтите са хора, които владеят магията. Да — каза той замислено, — тя наистина може да те превърне в жаба, но е твърде малка и може би няма да знае как след това да ти върне човешкия облик.

Бранд пребледня и се примъкна по-близо до баща си. Еада се разсмя и нежно се скара на съпруга си:

— Засрамете се, милорд! Не трябва да измъчвате Бранд така.

— Но аз не се шегувам, лейди — отвърна сериозно саксонецът. — Ако бях на мястото на Бранд, щях да се държа любезно с Мейрин, която отсега нататък ще живее с нас. Тя ще бъде наша дъщеря и негова сестра — той постави ръка върху рамото на сина си: — Не се опитвам да заменя Едит нито в сърцата ни, нито в живота ни, Бранд, но сестричката ти ни напусна завинаги. Ние я загубихме така, както Мейрин е загубила родителите си. Както в нашия, така и в нейния живот има голяма празнина. Бог често налага волята си по начин, който простосмъртните не разбират. Погледни майка си, синко! За първи път от месеци на лицето й има усмивка. Отдавна се моля на Благословената Дева да намали тъгата на моята Еада и молитвите ми бяха чути — Бранд погледна майка си и видя, че баща му е прав. Когато Алдуин продължи да говори, момчето вече изглеждаше доста засрамено. — А сега, сине, поздрави доведената си сестра и я посрещни с „добре дошла“ в дома ни. Говори й на нормандски френски, защото тя още не разбира нашия език.

Бранд се обърна към момичето, което го гледаше заплашително. Красивата й коса приличаше на водопад от златисточервени пламъци. Момчето тайно одобряваше начина, по който тя така храбро му се бе противопоставила. Мейрин не бе разбрала думите му, но тонът му й бе показал, че Бранд не е приятелски настроен. Храбростта бе качество, което Бранд разбираше и от което се възхищаваше. Той отново погледна към Мейрин и видя, че тя е по-хубава, отколкото бе Едит. Всъщност, ако той трябваше да бъде честен пред себе си, трябваше да признае, че Мейрин е направо красива. Момчето се запита дали и тя бе едно от онези предвзети момиченца, които не обичаха да се цапат и презираха боричканията, или бе момиче, което обичаше да язди и да ходи на лов със соколи. Окуражаващият поглед на баща му го накара да се приближи до Мейрин.

— Аз съм Бранд — каза той бавно. — Наистина ли можеш да ме превърнеш в жаба?

Гневът изчезна от очите на момичето и те отново заблестяха приветливо. Тя не бе разбрала думите, които Бранд и родителите му си бяха разменили, но инстинктът й подсказваше, че Алдуин я бе издигнал в очите на момчето. Устните й оформиха някакво подобие на усмивка. — Може би — отвърна тя, защото знаеше, че да накараш другия да се съмнява обикновено дава доста добър резултат.

Бранд не бе сигурен дали да й вярва, или не, но баща му го бе предупредил, че не би било разумно да я предизвиква.

— Татко казва, че ще бъдеш новата ми сестра. Мейрин е хубаво име. Нормандско ли е?

— Аз не съм нормандка, а бретонка. Името ми е келтско. Майка ми е била ирландска принцеса — виолетовите й очи го огледаха замислено: — Никога преди не съм имала брат. Лейди Бланш, моята мащеха, очаква дете, но то няма да бъде момче. Аз знам това — Мейрин замълча за малко. — Имаш ли кон? В Ландерно си имах собствено пони, но лейди Бланш не ми разреши да го взема със себе си, когато ме изгони.

Танът тихо превеждаше разговора между децата на жена си. Когато Мейрин заговори за понито си, Еада погледна съпруга си толкова тревожно, че Алдуин усети колко правилно бе решението му да доведе момичето при жена си.

— Аз си имам кон — отвърна Бранд. — Той е сив и има черна опашка и грива. Наричам го Мълния. Имам и куче, което току-що роди шест кученца.

— Кученца! — Мейрин се опули от завист. — Никога не съм имала куче — каза тя, без да прикрива копнежа в гласа си.

— Искаш ли да ти дам едно от кученцата на Фрея? — предложи безгрижно Бранд.

— О, да! — гласчето й бе изпълнено с радост.

— Ще трябва добре да се грижиш за него — предупреди я момчето. — Ще ти покажа как, но ти трябва да ми обещаеш да не ме превръщаш в жаба. Съгласна ли си, Мейрин?

— Само ако ме оставиш аз да се грижа за него — отвърна тя — и ако ми дадеш правото сама да си избера кученцето.

— Дадено! — ухили се Бранд. Мейрин също му се ухили в отговор. Те се бяха разбрали и отсега вече щяха да са приятели.

Алдуин и Еада се усмихнаха един на друг над главите на децата. И двамата си мислеха за едно и също нещо. Смъртта на Едит бе отнела нещо от тях и от семейството им. Каквото и да бе било това нематериално нещо, присъствието на Мейрин го бе възвърнало. Семейството им отново бе цяло.

 

 

Мейрин се приспособи към живота в Ефлея, като че ли винаги бе живяла в имението. Само след няколко седмици тя говореше английски, сякаш това бе родният й език. Алдуин обаче не й позволи да забрави нормандския френски. Следващият крал на Англия щеше да бъде норман и не беше изключено красивата нова дъщеря на тана да се омъжи за норман.

Есента напредна, а след нея настъпи и зимата, която продължи, докато не бе изместена от настойчивата пролет, която на свой ред бе принудена да отстъпи пред лятото. Измина една година, която бе последвана от още пет. Онези, които бяха познавали Едит Ателсбеорн през краткия й живот, скоро я забравиха. Присъствието на Мейрин изтри от паметта им спомените за другото дете.

Бранд бързо откри, че Мейрин не е сестричка, която би седяла кротко край огъня. Едно дебело черно пони на име Вичан, което на уелски означаваше „малък“, бе доведено в конюшните на имението за нея. То бе заменено от царствено бяло муле на име Одет, когато Мейрин навърши десет години. Мейрин беше отлична ездачка и се държеше добре на седлото. Бранд скоро научи, че тя имаше смелостта на момче. Мейрин галопираше из имението и прескачаше всяко изпречило се на пътя й препятствие.

— Някой ден ще се пребиеш — беше измърморил той шеговито, когато тя го бе изпреварила по пътя им за вкъщи, като бе накарала Одет да прескочи един тесен и скалист поток, който двамата обикновено прекосяваха спокойно.

Мейрин се бе изсмяла и му бе отвърнала с думите:

— Ако искаш да успееш в живота, Бранд, трябва да се научиш да предугаждаш ходовете на противника си.

Понякога момчето си мислеше, че сестра му е по-възрастна от него, въпреки че той бе по-голям от нея с четири години. Тя често го вбесяваше, но той бързо я бе обикнал и тя му отвръщаше със същата обич. Мейрин обожаваше по-големия си брат, който я вземаше със себе си, когато ходеше на лов, и който винаги намираше време да си поговори с нея, когато имаше трудности. За Бранд тя бе първата любов и той с болка си мислеше за деня, в който съпругът й щеше да я отведе със себе си.

Бранд бе завел Мейрин в Гората за първи път и й бе показал всички пътеки, които знаеше. Тя на свой ред го бе научила как да открива следите на животните и да ги проследява, както и кои гъби ставаха за ядене и кои — не. Момчето бе удивено от познанията й за растенията и техните лечебни свойства и смяташе, че знанията й са нещо много специално.

Гората. Това тъмно и трудно проходимо място, за което се разказваха много легенди, бързо се превърна в царството на Мейрин. Тя не се страхуваше от опасностите, които дебнеха в дълбините му. Мейрин не беше от хората, които се страхуваха от непознатото и невижданото, и знаеше, че е защитена от злото, въпреки че не знаеше какво точно я защитава.

Еада бързо разбра, че не трябва да се страхува всеки път, когато дъщеря й се скиташе из имението, защото, макар и още малка, Мейрин бе много съобразителна, а и Дагда никога не бе твърде далеч от малката си господарка. Той обикновено носеше в къщата ранените животни, които Мейрин намираше и вземаше със себе си, за да ги излекува.

Един ден момичето използва една от специалните си рецепти, за да излекува една от прислужничките в кухнята, която бе пробола дланта си с нож. Въпреки че раната беше дълбока, тя заздравя за изключително кратко време. После я бяха накарали да лекува друга рана, после още една и още една, и вече Мейрин, а не Еада се грижеше за лечението на болните и ранените в Ефлея.

— Тя е все още дете — бе казала удивена Еада — и въпреки това притежава дарбата да лекува.

— Тогава я остави да го прави — бе отвърнал Алдуин на жена си. Той тайно се радваше на това, защото дарбата на Мейрин потвърждаваше вярата му в нейната интелигентност. Още когато саксонецът бе довел момичето в имението, той й бе предложил да учи заедно с Бранд.

Брат Бейхард, учителят на Бранд, не бе приел с ентусиазъм вкарването на Мейрин в една класна стая със сина на господаря, който трудно се поддаваше на обучение. Еада го бе подкрепила в протеста му.

— Жените — надменно бе заявил свещеникът на Алдуин — не притежават интелигентността, необходима за разбирането на езиците, географията, философията и математика. За тях е по-добре да се грижат за градините си и да работят на становете си, както им е отредил Господ.

Танът на Ефлея обаче бе настоял и Мейрин бе допусната в класната стая.

Само след няколко дни брат Бейхард, който въпреки възгледите си беше интелигентен човек, осъзна, че истинския учен в семейството не беше синът, а дъщерята.

Направил всичко по силите си, за да не остане наследникът на покровителя му необразован, брат Бейхард отдаде цялата си енергия на Мейрин. Тя беше като попивателна и поглъщаше всичко, на което я учеха. Свещеникът я научи на латински и гръцки. Научи я и на математика, за да може един ден да упражнява контрол над съдебния пристав, ако съпругът й не е в имението си. Научи я да чете и пише на всички езици, които Мейрин говореше. Учителят й гордо заявяваше, че почеркът й бил красив като на монах.

Въодушевен, че бе намерил ученичка, която не спираше да му задава въпроси, която поставяше под съмнение отговорите му, когато не й харесваха, и която само за шест месеца бе успяла да научи всичко, на което той се беше мъчил да научи Бранд в продължение на последните пет години, брат Бейхард прибави и историята към учебната програма. Той бързо забрави възгледите си за умствените способности на жените и бе готов да признае, че е сгрешил, само ако му разрешаха да продължи да обучава Мейрин.

На дванайсетгодишна възраст Бранд с облекчение напусна класната стая. Алдуин вече бе приел факта, че синът му не е създаден за учен, и бе доволен, че момчето може да чете достатъчно добре, за да разбере всеки документ, който би му се наложило да прочете, че може да се подписва четливо, че говори сносно езика на норманите и че отбира достатъчно от математиката, за да разбере, ако искат да го измамят. Брат Бейхард обаче продължи да се занимава с образованието на дъщеря му.

Еада не беше съгласна с това:

— Губите си времето, милорд. Тя не се нуждае от нещата, на които я учите.

— Ние не знаем от какво се нуждае тя — отвръщаше Алдуин на жена си. — Освен това, Мейрин е дете, което трябва да преодолява препятствия. Ти със сигурност си забелязала, че тя става неспокойна, когато е отегчена. Остави я на мира, любов моя, иначе бог знае в какво ще се забърка.

Еада тайно беше съгласна със съпруга си, но тя не бе жена, която се отказваше лесно.

— Мейрин трябва да знае да готви, да наглежда крепостните и да се грижи за кухнята и градината. Трябва да знае как се осолява месо и риба, как се приготвя зимнина, как се правят сапун, консерви и свещи. Момичето има нужда от практически умения, за да бъде добра съпруга.

— Ти ще я научиш на всичко това — съгласи се саксонецът, — но Мейрин трябва да знае и нещата, които аз искам да научи. Искам дъщеря ни да сключи изгоден брак, Еада. Мейрин не е подходяща за съпруга на някое саксонско момче. Красотата й ще й осигури влиятелен съпруг, но когато тази красота повехне, което винаги се случва, тя ще задържи съпруга си с острия си ум — той целуна жена си и я потупа окуражително по рамото: — Времената се променят и поколението на Мейрин и Бранд ще понесе тежестта на промяната.

— Имаш предвид, че тя би могла да се омъжи за някой нормандски крал? О, Алдуин, знам, че в жилите ти тече и нормандска кръв, но защо крал Едуард избра херцог Уилям за свой наследник?

— Че кого другиго можеше да избере? Самият крал е наполовина норман и няма свои деца.

— Но защо точно Уилям Копелето?

— По-доволна ли щеше да бъдеш, ако беше избрал онова дяволско изчадие Харолд Годуинсон за крал на Англия? — запита Ателсбеорн гневно. — Или може би някой друг датчанин или норвежец?

— Ти пропусна Едгар Ателинг — възрази му Еада. — Той е от рода на Седрик.

— Така е — съгласи се саксонецът, — но той е слабохарактерно момче. По-голямата част от живота си е прекарал в Унгария. Какво може да знае той за Англия и за народа й? Англия има нужда от силен крал, ако иска да оцелее през следващите години, и Уилям Нормандски е този крал. Крал Едуард осъзна това и мъдро определи Уилям за свой наследник. Уилям ще бъде крал, Еада, и ти не трябва да си правиш илюзии, че нещата могат да се променят. Онези, които се противопоставят на херцог Уилям, ще понесат последствията от неговия гняв. Затова аз реших да подготвя Мейрин за брак с норман. Нормандските жени може и да не са толкова освободени, колкото са нашите англосаксонки, но мъжете им ги харесват заради тяхната интелигентност и умения, и заради способността им да ръководят домакинството.

— Майка ми ме е учила, че мъжете не харесват мъжкарани, милорд.

Алдуин се разсмя сърдечно:

— Нищо не би могло да спомогне Мейрин да заприлича на мъжкарана, защото тя е най-женствената от всички момичета. Скоро ще те надмине по сръчност зад стана, мила моя, което само по себе си не е малко постижение. Под вещото ти ръководство тя напредва и в бродерията.

Еада се изчерви от комплиментите му. Тя бе просто една обикновена любяща жена, която през целия си живот не се беше отдалечавала на повече от двайсет мили от дома, в който се бе родила. Нейният живот се състоеше само от семейството и семейните й задължения — първо в бащиния й дом, а след това и в дома на съпруга й. Нейният талант беше да бъде домакиня и тя се гордееше с това. Похвалата на Алдуин за нейните умения, както и за тези на доведената й дъщеря, бе много голямо признание за Еада.

Алдуин не беше сгрешил в преценката си за Мейрин. Тя се отегчаваше много бързо и беше съвсем различна от спокойната сладурана Едит. Еада се усмихна неволно. Мейрин се справяше изключително добре със стана. Платът, който момичето тъчеше сега, представляваше фина плетеница от златни и сребърни нишки. Качеството му беше възможно най-доброто, но веднъж овладяла техниката на тъкане, Мейрин бързо се отегчи от нея. Еада си помисли, че съпругът й може би беше прав, като бе оставил Мейрин да учи с Бранд. Еада никога не бе срещала друга жена, освен Мейрин, която да иска да учи.

 

 

Подобно на Мейрин, Дагда също бе станал част от Ефлея. Уменията му да се оправя с конете се бяха оказали полезни, защото никой от крепостните не знаеше за тях колкото него. Той не можеше да се почувства самотен, защото жените му налитаха като мухи на тор, а той ги обожаваше, но винаги успяваше да им се изплъзне някак си. Жените в Ефлея разбираха, че любовта и лоялността на Дагда бяха отдадени единствено на Мейрин.

Еада виждаше, че на ирландеца не му е лесно с отговорността за момичето, което бе поел още от раждането му, но той мислеше единствено за доброто на детето. Еада усещаше дълбоката любов между двамата и проявяваше уважение към гиганта при всеки удобен случай.

По отношение на Мейрин, Алдуин Ателсбеорн бе много внимателен. В замяна на някои бъдещи услуги, кралят му бе дал указ, с който обявяваше Мейрин за дъщеря на саксонеца и Еада и й даваше всички права и привилегии на законно дете. Тя щеше да получи богата зестра, а в случай че Бранд умреше и ако Алдуин нямаше други деца, момичето щеше да наследи имението Ефлея.

Бранд вече беше навършил шестнайсет години и бе силен младеж, висок малко повече от метър и осемдесет. През последните две години той бе започнал да се интересува от жените, които рядко устояваха на красивото му лице и веселия му нрав.

Еада започна да се тревожи, че скоро ще стъпи времето синът й да си намери жена. Трябваше да започнат да му търсят невеста. Имението беше твърде изолирано и семейството нямаше съседи наблизо. Еада обмисляше и възможността да посети роднините си, които не беше виждала отдавна.

— Братята ми имат дъщери — бе казала веднъж тя. — Може би някоя от тях ще бъде подходяща за сина ни.

Бранд бе облещил тревожно очи, което накара дванайсетгодишната му сестричка да се разхили неудържимо. Той се пресегна и закачливо опъна една от къдриците й и Мейрин му се изплези в отговор. Бранд също се ухили и каза:

— Всъщност аз бих искал да отскоча до Симру и да си открадна някоя дива уелска девойка за съпруга. Това семейство може би се нуждае от малко нова кръв.

— Бранд! — Еада беше шокирана, но Мейрин и Алдуин избухнаха в смях, защото бяха разбрали, че Бранд се шегуваше с майка си.

Търсенето на съпруга за Бранд обаче трябваше да бъде отложено, защото кралят поиска от Алдуин Ателсбеорн да му върне услугата, която му дължеше. При завръщането си от Уинчестър, танът донесе новини, които изненадаха и уплашиха жена му.

Децата му, естествено, се интересуваха повече от подаръците, които им беше донесъл. Смеейки се на нетърпението им, Алдуин им ги раздаде веднага след пристигането си. За сина си той бе донесъл кама с острие, изработено в мавърска Испания. Дръжката на оръжието бе от богато украсен келтски емайл. Очите на Бранд светнаха при вида на подаръка и той не можеше да намери достатъчно думи, за да благодари на баща си. Мейрин получи наниз от аметистови зърна, които „да вървят в тон с очите ти, скъпа“, както бе казал баща й, докато тя го прегръщаше.

— А мен да не сте ме забравили, милорд? — пошегува се Еада със съпруга си.

— Не — отвърна саксонецът бавно, — не съм. Не сте ли на първо място в сърцето ми, лейди? — с тези думи той й подаде малко руло пурпурна коприна с втъкани в плата ивици от чисто злато. Преди тя да успее да каже нещо, той продължи: — Това е от Византия, за където скоро ще трябва да отпътувам. Кралят ме избра да оглавя делегацията, която ще обсъжда новите търговски договори между двете страни.

— Византия ли? — за Еада това бе просто името на някакво приказно и далечно място, което съпругът й бе посетил през младежките си години. Тя нямаше представа къде се намира тази страна. — Далеч ли е тя, милорд? Колко дълго ще отсъствате? — запита го тя невинно. Алдуин обви ръка около раменете й.

— Много е далеч, любов моя — отговори той, — а аз трябва да остана там, докато траят преговорите по договорите. Смятам да взема и Мейрин със себе си.

— Ооо, татко! — Мейрин започна да танцува из дневната. — Ние ще дойдем с теб! Това е прекрасно! Това е вълнуващо! Ще видим ли византийския император? Ще получа ли нова рокля за пътуването? Мога ли да взема коня, сокола и кучето си?

— Да, Мейрин, ти вероятно ще се срещнеш с императора, ще получиш няколко нови рокли и можеш да вземеш коня си — каза саксонецът със смях. — Кучето и соколът ти обаче трябва да останат в Ефлея.

Мейрин не можеше да пропусне възможността да пътува до такова екзотично място, но лицето на Еада изразяваше загриженост. Тя знаеше неща, които момичето не можеше да знае: кралят не беше в добро здраве. Споровете за това, кой да наследи трона, вече бяха започнали, независимо от факта, че Едуард бе обявил братовчед си, херцог Уилям Нормандски, за свой приемник.

Кралицата искаше брат й, Харолд Годуинсон, да бъде следващия крал на Англия и се стремеше с всички сили да постигне целта си. В семейството на кралицата нямаше кралска кръв. Баща й, покойният ърл Годуин, я бе принудил да се омъжи за краля, въпреки че не можеше да принуди Едуард да сподели леглото си с дъщеря му. Едуард, който смяташе ърл Годуин за виновник за смъртта на по-големия си брат, изобщо не бе искал да се жени. В един момент той дори беше спрял да обръща внимание на кралицата. Дълбоко религиозен, кралят бе подходящ повече за монашески живот, отколкото за престола. Липсата на деца у кралската двойка подхранваше слуховете, че бракът не е бил консумиран.

Кралят на Норвегия също предявяваше претенции към английския трон и имаше мощна армия, която го подкрепяше, въпреки че амбициите му се основаваха на алчност, а не на факти. Ами ако Едуард умреше, докато Алдуин не беше в Англия, и в страната избухнеше война?

Какво щеше да се случи тогава с Ефлея и хората, които живееха в имението? Когато саксонецът даде отговор на неизречения въпрос на жена си, кръвта на Еада се смрази във вените й.

— Бранд ще остане в Англия, за да наглежда имотите ни. Ако имах право на избор, не бих напуснал Англия, но не мога да откажа на краля.

„Света Дево Мария! — помисли си Еада. — Ако Едуард умре, докато ние сме на път, в Англия ще настъпи хаос. Как би могъл синът ни, едно момче, което още няма съпруга, да удържи Ефлея под напора на Харолд Годуинсон, Норвегия и херцог Уилям?“ Тя не можеше да повярва, че Алдуин заминава за Византия в такъв момент.

— Бранд никога няма да стане мъж, ако не го оставим да се оправя сам, Еада — каза мъжът й, който бе отгатнал мислите й. После се обърна към сина им: — Не мога да те оставя да се ожениш точно сега. Колкото по-малко грижи имаш, толкова по-добре ще можеш да се съсредоточиш върху работата си в Ефлея. Ти ще носиш отговорност за имението, за жителите му и за тяхната безопасност до моето завръщане!

— Разбирам, татко — отговори Бранд и на Мейрин внезапно й се стори, че брат й изглежда по-възрастен. — Възможността да полудувам още малко, преди да се задомя, е добре дошла за мен — пошегува се момчето. Той придружи думите си с усмивка, но очите му останаха сериозни и замислени. Бранд разбираше отлично дълга си и съзнаваше колко голяма е отговорността, която баща му му прехвърляше. През целия му живот го бяха подготвяли за момента, в който Ефлея щеше да стане негова. Въпреки че Бранд поемаше управлението на имението само временно, той с гордост приемаше това и щеше да направи всичко възможно, за да покаже на баща си, че е заслужил доверието му. — Ще ви държа постоянно в течение, милорд — заяви Бранд сериозно.

— Много добре — кимна саксонецът. — А сега, синко, нали знаеш белите гълъби, които държим в гълъбарника?

— Онези с черните петна ли, милорд?

— Същите. Тези птици, Бранд, принадлежат на приятеля ми Тимон Теократ, който е богат търговец от Константинопол. В гълъбарника си имам шест негови гълъба и той също държи шест от нашите гълъби в дома си в Константинопол. Когато отпътувам, смятам да взема със себе си още шест от моите гълъби. Те са по-особени птици, Бранд, защото са обучени да пренасят съобщения, поставени в завързани за краката им кесийки. Тези птици могат да пренасят важни съобщения много по-бързо от пратеник на кон. Аз подозирах, че кралят ще изпрати делегация във Византия. В редките случаи, когато отивах в двора, за да изразя уважението си към Едуард, той ме разпитваше за тази империя. Не съм очаквал обаче, че точно аз ще трябва да оглавя делегацията, въпреки че моите познания за Византия са по-добри от тези на сънародниците ми, защото през младежките си години пътувах много и живях в Константинопол в продължение на две години. По това време станахме близки с Тимон Теократ и все още сме приятели, въпреки че не сме се виждали от петнайсет години. Ти, разбира се, не помниш това, но Тимон дойде в Англия, когато ти беше все още бебе. Тогава си разменихме и гълъбите. Изпращането на съобщения по тези птици на големи разстояния е древен и доста сигурен начин, защото много рядко се случва гълъбът да бъде ранен или убит. Съобщението пристига бързо, а и няма опасност приносителят да издаде съдържанието му. На всеки три години Тимон и аз си разменяхме още по няколко птици, защото крилатите ни вестоносци могат да бъдат използвани само от три до пет години. Ако оцелеят след такъв период от време, те вече са твърде стари и на тях не може да се разчита. Ако смъртта на краля наближи, ти трябва да пуснеш поне два гълъба. Аз съм тан на Едуард и не мога да гледам как синът на Годуин се възкачва на английския трон, а без борба херцог Уилям едва ли ще стане крал, защото родът Годуин е познат с алчността си и няма да отстъпи лесно. Затова аз трябва да бъда тук, за да подкрепя херцога. Той трябва да победи Харолд! Онези, за които Уилям си помисли, че са му се противопоставили, ще понесат последствията от глупавата си постъпка. Аз нямам намерение да изгубя земите си заради кавгите, които ще настъпят между тях, затова ти, сине, трябва да се държиш настрани от политиката и да не се присъединяваш към никоя фракция преди моето завръщане. Ако Едуард умре, преди да успя да се завърна в Англия, ти трябва да удържиш Ефлея срещу всички и да дадеш клетва за вярност само на Уилям Нормандски. Аз съм тан на Ефлея и такава е моята воля, Бранд!

— Да, татко! И аз като теб не мога да понеса мисълта, че един Годуин ще управлява страната ни. Никога няма да дам клетва за вярност на рода Годуин! Никога!

— Никога не казвай никога, Бранд — каза баща му с усмивка. — Ако трябва да избираш между това, дали да дадеш клетва за вярност на ърл Харолд, или да загубиш Ефлея, аз очаквам от теб да положиш клетвата за вярност. Тези земи са нашата кръв, сине. За пръв път сме ги получили в началото на управлението на Етелуулф и всяко следващо поколение ги е стопанисвало грижливо, прибавяйки към тях и нови земи, така че днешното имение е два пъти по-голямо от първото. Ние сме едно от най-старите семейства в Мерсия. С годините родът Годуин получи твърде голяма власт, особено след като дъщерята на Годуин се омъжи за краля. Тези хора са твърде горди. Няма да забравя как те обидиха лейди Годайва, добрата съпруга на нашия ърл Леофрик и братовчедка на майка ти. Ездата й по улиците на Ковънтри бе християнско дело и това, което се осмели да направи, показа, че тя бе по-смела от който и да било мъж.

— Тя наистина ли е яздила гола? — запита Мейрин с невинното любопитство на дванайсетгодишно дете.

— Да — отвърна Еада. — По това време аз бях на твоята възраст. Тя беше красива жена, но притежаваше не само физическа, а и душевна красота и добро сърце. Запомни това, дъще. Красивото лице ще ти донесе малка полза, ако сърцето ти е от камък и душата ти е лоша.

— Като на лейди Бланш — каза тихо момичето.

— Да — съгласи се Еада. — Като на лейди Бланш. О, миличка, надявах се, че досега споменът за нея ще избледнее.

— Никога няма да забравя Бланш дьо сен Брийо! — отвърна студено Мейрин. После се усмихна на майка си: — Моля ви, лейди, продължете историята за лейди Годайва.

Еада въздъхна и продължи да разказва:

— Ърл Леофрик наложи на Ковънтри данък, който лейди Годайва смяташе за несправедлив. Когато помолила съпруга си да отмени данъка, той й отказал. Но лейди Годайва беше жена, която не приемаше поражението, и продължи да безпокои мъжа си с този въпрос. Най-накрая, вбесен от настойчивостта й, ърлът заявил, че ще отмени данъка, ако жена му премине по улиците на града, яздейки гола! Той, естествено, не очаквал, че тя би направила подобно нещо, и сметнал въпроса за приключен. Разказвали са ми, че лейди Годайва се усмихнала мило на съпруга си и за негов ужас приела предизвикателството му. Той не можел да се откаже от думите си и бил изключително ядосан.

— Защо да не е можел да се откаже от думите си? — запита Мейрин.

— Ти нямаш ли гордост, дъще? — отвърна нежно Еада.

— Имам!

— Е, мъжете също са горди, дори може би повече и от жените. Жената, подобно на млада върба, която се привежда под напора на вятъра, знае кога да отстъпи. Мъжът рядко отстъпва.

Алдуин погледна жена си, развеселен от изявлението й. В очите му проблесна игриво пламъче, но той мъдро си замълча и Еада продължи разказа си:

— Научили за жертвата, която лейди Годайва щяла да направи за жителите на Ковънтри, живеещите наблизо жени от рода й отишли в града, за да й помогнат. През онзи съдбовен ден жителите на Ковънтри се оттеглили в домовете си и спуснали кепенците от уважение към своята господарка. Засрамен от постъпката си, ърлът й дал белоснежен жребец. Лейди Годайва го възседнала така, както майка й я била родила, и единствено тъмночервената й коса — аз винаги съм се гордяла, че цветът на моите коси е като на нейните — прикривала голотата й. Спомням си, че детското ми сърце щеше да се пръсне от гордост, че съм кръвна роднина на такава красива, благородна и смела жена като лейди Годайва. Портата на крепостта на ърл Леофрик била отворена от самия ърл, който бил забранил на хората си да се появяват в двора на крепостта през този ден. Лейди Годайва била придружена от три монахини, и трите наши братовчедки. Две от тях вървели от двете страни на коня, а третата вървяла пред тях с клепало в ръка и предупреждавала за приближаването на процесията. Жителите на Ковънтри останали скрити зад кепенците си и се молели за лейди Годайва, докато звънът на клепалото и камбаните на всички църкви в града не затихнал. Един негодник, чирак в ковачницата на име Том, посмял да погледне лейди Годайва и заплатил скъпо за дързостта си, защото ковачът взел горещи въглени от огнището и изгорил с тях очите на покварения чирак. От този ден започнали да наричат ослепения негодник Надзъртащия Том.

— И ърл Годуин се е присмял на жената на ърл Леофрик, така ли, мамо?

— Точно така, Мейрин, той й се присмял. Жителите на Ковънтри изгонили Надзъртащия Том от града. Хората на ърл Годуин го срещнали и го завели при господаря си, който карал този грубиян да забавлява гостите му. Слепецът трябвало постоянно да повтаря разказа си и с всяко повторение го украсявал така, че лейди Годайва и съпругът й изглеждали като глупаци. Годуин и семейството му не оставиха тази случка да бъде забравена в продължение на години. Те бяха неспособни да разберат добротата и благородството, които бяха подтикнали лейди Годайва да извърши такова нещо. Ърл Годуин направи Мерсия за посмешище в двора, но това, в крайна сметка, не му донесе голяма полза. Крал Едуард е светец. Той успя да разбере причините за постъпката на лейди Годайва и започна да се отнася с уважение към ърл Леофрик и да се вслушва в съветите му. Ако не бе направил това, Мерсия щеше напълно да изгуби влиянието си в двора. За известно време кралят прогони ърл Годуин от Англия, но ърлът се завърна в годината преди смъртта си и влиянието му нарасна още повече. Твоят баща положи клетва за вярност първо пред крал Едуард заради неговата доброта. Предсмъртното желание на ърл Леофрик бе да изрази своята благодарност към крал Едуард за проявената от него доброта към лейди Годайва, като накара някои от тановете си да положат клетва за вярност първо към краля и едва след това към сина му, ърл Елфгар.

Еада се усмихна тъжно.

— Затова — продължи тя — кралят познава баща ти и затова сега ще се отправим към Византия. Въпреки това, милорд, аз бих предпочела да съм с вас, вместо да остана сама тук. Странно е, че аз, която не съм пътувала през целия си живот, трябва да напусна дома си на стари години. А ти, Мейрин, съзнаваш ли, че за няколко години си видяла от света повече, отколкото съм видяла през трийсет и шестте години на своя живот? Аз ще се страхувам, докато трае пътуването ни по море.

— Няма да изминем твърде голямо разстояние по море, любов моя — успокои Алдуин жена си. — През по-голямата част от времето ще пътуваме по суша, но пътят ни няма да бъде лек. Никой от останалите членове на делегацията няма да води семейството със себе си. Ти ще трябва да оставиш придворните си дами в Ефлея, защото не мога да си позволя да взема със себе си никакви каруци и дрънкулки. Ще трябва да прекосим планинските вериги на кон, преди да падне снега. Няма да имаме много удобства, но и опасностите няма да бъдат много, защото ще бъдем съпровождани от взвод млади мъже, които ще се присъединят към личната гвардия на императора в Константинопол. Съжалявам само, че Бранд няма да може да дойде с нас.

Главата на Еада се замая от думите на съпруга й, защото тя не можеше да си представи друг свят, освен този, който познаваше. Въпреки това знаеше, че съществуват и други светове, и смяташе, че за живеещите в тях те също изглеждаха толкова безопасни и познати, колкото беше за нея Ефлея.

Бранд обаче не съжаляваше, че ще остане сам в имението. Дали щеше да напусне Англия, или не, нямаше никакво значение за него. Той обичаше своите земи, кучета, коне и сокола си. Когато си избереше жена, той щеше да направи всичко по силите си да обича както нея, така и децата, които щеше да му роди. За разлика от баща си, Бранд бе типичен англосаксонец. Алдуин Ателсбеорн се беше метнал на нормандската си баба и се интересуваше от неща, които не го засягаха пряко.

 

 

Мейрин се вълнуваше от предстоящото пътешествие. Неотдавна тя бе започнала да изучава историята на Византия и сега накара учителя си да я научи на всичко за тази страна, която бе малък остатък от могъщата някога Римска империя. Брат Бейхард се подчини с желание. Мейрин щеше да му липсва и въпреки че Алдуин му бе намерил работа в едно семейство, чието имение се намираше на другия бряг на река Уай, свещеникът знаеше, че никога вече няма да има друга ученичка като Мейрин, и се радваше на последните дни, които щеше да прекара с нея.

Бяха изминали шест години, откакто Мейрин за пръв път бе дошла в Ефлея. През цялото това време тя не бе напускала имението. Целият й живот се бе ограничавал между хълмовете и плодородните поля на Ефлея, между реката и Гората. С времето спомените й за Бретон бяха избледнели и Ефлея се бе превърнала в единствената реалност за нея. Мейрин обичаше имението и долината, но най-много обичаше Гората и сега й бе трудно да се сбогува с малкото си царство.

В един слънчев летен следобед момичето направи последното си посещение в Гората. Горските животни отдавна бяха разбрали, че момичето не им мисли злото, и не се криеха от нея. Тя познаваше някои от кошутите по окраската им и бе дала имена на тях и на техните сърнета. Имаше една особено красива лисица, която Мейрин бе излекувала преди няколко години. През всяка следваща година грациозното животно гордо показваше малките си на момичето. Мейрин обичаше игривите кожени топки с техните малки, остри зъбки.

В деня на отпътуването им Бранд пожела довиждане и приятен път на семейството си. В гърлото му бе заседнала буца, но той бе на възраст, на която сълзите на момчетата се смятат за признак на слабост, и Бранд не можеше да си позволи да заплаче и да покаже слабостта си пред хората, за които трябваше да се грижи по време на отсъствието на родителите си.

Брат Бейхард не можеше да се владее толкова добре и започна да подсмърча високо, когато Мейрин му пожела довиждане и импулсивно го целуна по бузата. Еада и придворните й дами също плачеха, а конете нервно пристъпваха от крак на крак, раздразнени от необикновените звуци. Алдуин трябваше да реши дали да се обърне към жена си и със строг глас да я подкани да побърза, или да я остави да си изплаче болката. С тях щеше да дойде само една прислужница, младо момиче на име Нара, което се пулеше толкова комично, като виждаше цялата суетня, че Мейрин, която с нетърпение очакваше отпътуването, не можа да се сдържи и се разхили.

Алдуин се усмихна и заговори твърдо на жена си. Тя подсмръкна, но преди отново да се разплаче, един от застаналите наблизо слуги й помогна да се качи на седлото и танът на Ефлея бързо даде знак за тръгване. Докато преминаваха през главния портал и се отправяха по прашния път отвъд река Алдфорд, Дагда изравни коня си с този на малката си господарка.

Когато прекосиха малката река, Мейрин спря за миг и погледна назад, към Ефлея.

— Сега не е като в Ландерно, нали, Дагда? — каза тя тихо. — Аз знам, че ще се завърнем в Ефлея.