Анастас Разбойников
Градъ Созополъ (6) (и лѣтуването на пловдивската детска колония)

Созополъ сега.

Днешниятъ Созополъ заема и е разположенъ на цѣлия Созополски полуостровъ, кѫдето кѫщитѣ сѫ гѫсто сбити една до друга. Островитѣ не сѫ заселени, — само на о-въ Св. Кирилъ се издига още недовършена монументална сграда — рибарското училище, а на о-въ Св. Иванъ е фарътъ съ жилище на прислужника. Къмъ днешния Созополъ обаче трѣбва да прибавимъ и новия бѣжански кварталъ, разположенъ на южния полуостровъ близу до стария градъ, — полуострова съ носъ Акротирионъ, — кѫдето кѫщитѣ се простиратъ навѫтре въ сушата, западно отъ пѫтя, на хълма. Само че тукъ изгледътъ е вече съвършено селски: самитѣ бѣжанци сѫ селяни земедѣлци, затова кѫщитѣ имъ сѫ прости кирпичени постройки; градени сѫ съ камъкъ и каль, покрити съ слама или керамиди, всички едноетажни и съ широки дворове, обикновено за да се използуватъ при вършитба. Къмъ созополската община се отнася и чифликътъ Равадиново (Аравадино), нѣколко клм. на югозападъ, кѫдето се е създало селище съ около 50 тракийски семейства отъ с. Карахадъръ, Лозенградско. Въ стария градъ Созополъ сѫщо има бѣжанци, настанени въ изоставени гръцки кѫщи — на изселили се гърци. Такива гръцки семейства се изселили до 300, но сѫ останали още до 200 семейства. Въ стария градъ сѫ настанени 180 български семейства изъ с. Мънастиръ, Гюмюлджинско — село, което много пострада презъ време на прочутата и импровизирана „Гюмюлджинска република“ (края на 1913. год.). Тукъ има и нѣколко семейства източнотракийци отъ с. Карахадъръ, а сѫщо и нѣколчо семейства изъ с. Лѫджакьой, Дедеагачко. Всичко източнотракийскитѣ семейства сѫ до 130 — въ новия кварталъ и въ Равадиново. Tѣ сѫ отъ с. Карахадъръ, но има нѣколко семейства отъ с. Колибитѣ и другаде. Въ стария градъ Созополъ е имало и стари български семейства, до 25, които и сега тукъ си живѣятъ, обикновено, въ собствени кѫщи. Цѣлото население на Созополъ, заедно съ бѣжанския кварталъ, на 31. декемврий 1926. год. е било 3,286 души, къмъ които трѣбва да се прибавятъ и 238 д. въ с. Равадиново. На 31.XII.1920. г. е било 4,420 д., значи имаме едно намаление. Днесъ по-голѣмо впечатление прави бѣжанското население.

Игледъ отъ вѣтреномелничния хълмъ. Отпредъ — градината „Царъ Борисъ III“, въ дѣсно плажътъ съ лѣтовници, далеко се вижда о-въ Св. Иванъ, а още по-далеко отвѫдъ голѣмия Бургаски заливъ се очертава Стара-планина.

Така, покрай тъмната, прилична на морската повърхнина, носия на мѣстното гръцко население въ Созополъ, днеска вече ние срѣщаме синята носия на карахадърци и лѫджакьойци (Дедеагачко), но градътъ особно се разнообразява отъ бѣлата лебедова носия на манастирската българка. Особно е интересна тя съ дългата бѣла кърпа намѣтната презъ глава назадъ до надъ петитѣ, съ червенъ первазъ по края и съ пояса си отъ ресни, сѫщо спуснати почти до подъ колѣнетѣ, опасанъ около кръста надъ горната фуста. Тия ресни и леката вѣяща се кърпа презъ глава придаватъ една подвижность и грациозность на гюмюлджинската българка.

Мѣстното гръцко население на Созополъ, което сега постепенно се изселва за Гърция, не представлява потомци нито на древното гръцко население, нито дори на срѣдневѣковнитѣ гръко-византийци. Отъ разпититѣ, които имахъ, се установява, че въ града е имало преди последнитѣ изселвания само десетина чисто гръцки рода, които сѫ дошли отъ Цариградъ или бѣломорскитѣ острови. Изобщо неспокойната сѫдба на града е промѣняла произхода на населението му. По-голѣмата часть отъ гръцкитѣ родове сѫ отъ български произходъ, както нѣкога сѫ били отъ тракийски произходъ. Запазени сѫ още имената на родове Недѣлчеви, Цървенкови, Драганови, Станкови и др. Синоветѣ или внуцитѣ на българитѣ преселенци въ града сѫ получавали чисто гръцки (елински или срѣдневѣковно-византийски) имена: Софоклъ Станковъ и пр. Въ миналото въ мѣстнитѣ гръцки училища се преподавалъ и старогръцки езикъ.^[1]

Бѣжанки въ Созополъ — изъ с. Мънастиръ (Гюмюлджинско).

Най-интересенъ е стариятъ градъ — на Созополския полуостровъ. Като се слѣзе на пристанището, презъ пѣсъкливия провлакъ се навлазя въ града. Но за последния води само една улица. Току щомъ се влѣзе въ града, тая улица се раздѣля на три клона. Южниятъ клонъ-улица скоро свършва, обаче срѣдната и северната улици продължаватъ дори до края на града — на изтокъ до морето (носъ Скамни). Това сѫ дветѣ главни артерии на града, благодарение на които вие лесно се ориентирате. Но тия артерии сѫ толкова широки, щото по тѣхъ едва може да се движи една каруца! Тѣ се свързватъ помежду си съ нѣколко много тѣсни напрѣчни улици — пѫтеки, но по-голѣми разклонения прави северната артерия, за да свърже всички кѫщи, които сѫ разположени по северозападния брѣгъ на Созополския полуостровъ, срещу островитѣ.

Нѣма ни една монументална сграда, само нѣколко се отличаватъ съ по-голѣма стойность, разбира се не и архитектурна стойность. Но тукъ ги нѣма и месемврийскитѣ старинни черкви. Многото рушения, преживѣни отъ града, сѫ помели всички такива монументални постройки, каквито вѣроятно е имало. Сега има само четири по-голѣми черкви, които обаче нѣматъ архитектурна или старинна стойность: Св. Георги (преименувана отъ българите Св. Климентъ), Св. Кирилъ и Методий, Св. Яни и Св. Богородица. На пѣсъчния провлакъ всрѣдъ градината е черквата Св. Зосимъ. Малкитѣ черквици — параклисчета сѫ: Св. Атанасъ, Св. Марина (две), Св. Параскева (две), Св. Константинъ, Св. Недѣля, Св. Хрисомагриотиса (?), Св. Евангелистра, Св. Христосъ (две), Св. Никола, Св. Галиний, Св. Възнесение, Св. Димитъръ (две), Св. Преображение, Св. Живоносни източникъ, Св. Апостоли, Прор. Илия. Такива черквици има и въ околностьта.

Входната улица на Созополъ — виждатъ се двѣте й разклонения — улици, които достигатъ края на града (носъ Скамни).

Кѫщитѣ въ Созополъ сѫ набити, притиснати една до друга. Рѣдко се срѣщатъ отдѣлени, самостоятелни постройки. Но една часть отъ тия постройки сега сѫ полуразрушени. Изобщо кѫщнитѣ развалини сѫ чести, — свидетелство, че градътъ е въ упадъкъ, поради изселващето се старо население. Но почти всички кѫщи сѫ двуетажни. Долниятъ етажъ представлява обикновено широкъ тъменъ коридоръ, безъ подраздѣления. Той е построенъ отъ камъкъ и варь, или камъкъ и каль. Но ако камъкътъ е нѣщо обикновено, намираме го въ развалинитѣ на града, или като скала, то варьта е ценно богатство, което иде отъ далеко и трудно се пренася. Често ще видите голѣми блокове пѣсъчници, които се носятъ на югъ отъ втория плажъ, кѫдето въ мѣстностьта Корунята има грамадни отвесни скали пѣсъчникъ, нѣкои изтърколени чакъ въ морето. Горниятъ етажъ на созополскитѣ кѫщи е дървенъ — паянтовъ. Дървениятъ материялъ — греди и дъски — е дѫбовъ, произхожда отъ странджанскитѣ гори. Чамовиятъ материялъ, особно въ миналото, мѫчно е идвалъ въ Созополъ, но сега, макаръ по-рѣдко, все се срѣща.

Една отъ най-интереснитѣ архитектурни особности на тия горни етажи на созополскитѣ кѫщи е дъсчената имъ облицовка отвънъ. Тя се състои отъ кѫси и тѣсни дѫбови дъски, наредени една върху друга, както луспитѣ на риба. Тая облицовка нѣгде достига долу и на долния етажъ. Тя предпазва отъ атмосфернитѣ влияния стенитѣ. На всички посетители на Созополъ това прави най-странно впечатление и никой не може да си обясни тая своеобразна украса на созополскитѣ кѫщи!

Интереснитѣ созополски кѫщи обковани съ дѫбови дъски за предпазване отъ бури и дъждове.

Но трѣбва да се случите при лошо време въ Созополъ, за да ви стане всичко това много ясно. На 10. августъ 1926. год. следъ обѣдъ времето се развали. Завалѣ ситенъ дъждъ, задуха студенъ вѣтъръ. Знаемъ, че лѣтото на 1926. год. бѣ много неспокойно. Всички добре облѣчени, ние излѣзохме да видимъ разбунтувалото се, „като презъ зимно време“, — както се изразяваха созополци, — море. Тичахме на изтокъ на крайния скалистъ носъ Скамни на Созополския полуостровъ. Тукъ скалитѣ сѫ яростно атакувани отъ силнитѣ вълни, които идатъ отъ откритото свободно море. Тѣ се издигатъ, блъскатъ се съ шумъ о скалитѣ, бумтятъ, разбиватъ се, стенятъ и се пѣнятъ. Картината е страшна. Морската стихия е въ своето действие. Наистина, увѣряваме се всички, морето е една опасна сила. Преди обѣдъ то бѣ синьо, а сега черно и страшно!

Стана̀ студено. Вѣтърътъ духа все по-силно и по-силно. И той иде отъ северо-изтокъ, носи се неспирно надъ морската повръхнина безъ да срещне препятствие. Неговото поле на развитие и действие е свободно и обширно, затова той се вие, свири и ни шиба по лицата. Ние все повече се завиваме въ лѣтнитѣ си тънки дрехи и треперимъ. Дъждовнитѣ капки ни удрятъ като сачми — ураганъ сачми!

И сега на всички ни стана ясно, защо е нуждна тая облицовка съ малки дъсчици за созополските кѫщи. Вѣтърътъ лудо блъска воднитѣ дъждовни капки въ стенитѣ. Тия капки, като-че-ли тукъ сѫ по-тежки, това усѣщате, когато тѣ ви шибатъ по лицето. А какво ще бѫде презъ люта зима? Така стенитѣ на созополскитѣ кѫщи до подъ стрѣхитѣ сѫ изложени и се измиватъ, обстрелватъ, рушатъ и разяждатъ отъ тоя сачмиенъ ураганъ. Стенитѣ на много тухлени кѫщи, градени сравнително неотдавна и останали неизмазани, сѫ силно олющени и надупчени чакъ до подъ стрѣхитѣ. А измазанитѣ сѫ позеленѣли — признакъ, че стенитѣ лесно се миятъ отъ дъждоветѣ.

Въ строежа и външния видъ на созополскитѣ сгради силенъ отпечатъкъ е дала природата. Въ гѫстонаселения градъ влажнитѣ долни етажи се отбѣгватъ и въ тѣхъ не се живѣе, — а се живѣе горе, кѫдето е по-сухо и хигиенично. Срещу силата на вѣтъра сѫ противопоставени паянтови дървени постройки. Тѣ сѫ защитени отъ буря, дъждъ, виявица, чрезъ ситно окована броня отъ дѫбови дъски, за която стана въпросъ по-горе.

* * *

Край нашето черноморско крайбрѣжие много сѫ чести опаснитѣ зимни бури, придружени отъ дъждъ или снѣгъ. Тия бури вдигатъ покриви, отвличатъ мауни, гемии или лодки, оставени зиме край брѣга и ги вкарватъ въ морето, макаръ тѣ вънъ на сухо здраво да сѫ били прикрепени. „Тукъ, казва Страбонъ, черноморскиятъ брѣгъ (между Созополъ и Мидия) е пустъ, каменистъ, безъ пристанища и изложенъ изцѣло на северния вѣтъръ“.

И наистина, морскитѣ вълни, причинени отъ силния северенъ вѣтъръ на 10. августъ 1926. г., проявиха своята сила. На 11-и морето продължаваше да бѫде бурно. Плѣсъкътъ на вълнитѣ ние наблюдавахме и на новостроящия се преграденъ вълноломъ между о-въ Св. Кирилъ (на северната му часть) и Созополския полуостровъ. Вълноломътъ още не бѣ доизкаранъ до полуострова. Грамаднитѣ предни блокове първия день били поставени, но, още недобре прикрепени долу, и бурята се разбушувала. Размѣстени сѫ отъ вълнитѣ осемь грамадни блока, съзидани отъ камъкъ и циментъ, два отъ които тежатъ по 30,000 кгр., а останалитѣ по 25,000 кгр. Можемъ да си представимъ какво налѣгане е било упражнено върху тѣхъ, за да бѫдатъ така измѣстени.

Изобщо зимнитѣ бури и виялици край нашитѣ брѣгове на Черно море по нѣкога сѫ истински стихии. Ето една отъ тия бури, която е върлувала преди нѣколко години, описана въ единъ вестникъ: „Незапомнена отъ много време буря бушуваше отъ обѣдъ 11. декемврий (1921. г.) до полунощь на 12. Свирепиятъ вѣтъръ бѣ придруженъ отъ снѣжни виявици, въздухътъ е ималъ студъ — 12° и дори -13°. Срещу урагана издишането е било невъзможно. Много птици сѫ измрѣли, труповетѣ имъ сѫ разхвърлени на крайбрѣжието. Пострадали сѫ мауни, лодки, платноходи, паянтови сгради сѫ били съборени (край Варна)“. Или друго едно описание: „Отъ голѣмата буря презъ седмицата (10–17.XII.1921. г.) само въ Бургаския заливъ сѫ пострадали 8 платнохода, 1 моторенъ катеръ натоваренъ съ 400 тенекии съ газъ и 1 реморкьоръ. Жертва на стихията е станалъ единъ морякъ“.

На носъ Скамни — изгледъ къмъ югъ. Скалата на мечтателката.

На 23. августъ 1926. год. въ 5 ч. следъ обѣдъ излѣзе неособно силенъ вѣтъръ, идящъ отъ северозападъ, — опасниятъ за Созополското пристанище вѣтъръ, тукъ наричанъ маистро-трамондана. Следъ 15 минути само, морето захвана да се пѣни. Следъ 3 часа то бушуваше, бѣснѣеше, — яростно и страшно. Ето защо крайбрѣжното население, което познава вѣроятностьта за такива бързи промѣни, не довѣрява на морето и винаги отговаря — когато се касае за морето — условно, а не положително. И то нѣма вѣра въ морето!

Созополъ вѫтре е доста нечистъ градъ. Преди всичко, той нѣма канализация, построенъ е на скала, затова всичко си остава на повърхностьта, не се попива. Лесно се чувствува въ града миризмата на старо, гнило. Само при прогледитѣ къмъ морето, лъха пакъ свежиятъ морски въздухъ. Благоустройствениятъ въпросъ е отъ жизнено значение за града. Улицитѣ ще трѣбва да се разширятъ, да се отворятъ булеварди край морето, да се нареди правилното освобождаване на града отъ всички нечистотии и т.н. Въпросътъ за чистотата е наложителенъ.

Въ свръзка съ благоустройството е и водоснабдяването на града. Созополскиятъ гражданинъ, както ясно това се вижда въ миналото, много се е мѫчилъ, за да си набави необходимата вода, но той се мѫчи и сега. Кладенцитѣ въ града сѫ съ соленогорчива вода. Тая вода може да се употрѣби само за миене на сѫдове или за обикновено поливане. Тамъ, кѫдето созополскиятъ пѣсъченъ провлакъ стига скалитѣ подъ хълма на воденицитѣ, има изкопанъ кладенецъ съ сравнително по-малко твърда вода. Съ нея може вече да се перѐ — тукъ постоянно има перачки, — а нѣкои дори (по-мързеливитѣ или по-слабо обзаведенитѣ) я пиятъ. При употрѣбление тя не поврежда, обаче не е вкусна. Новозаселилитѣ се българки съ менци на кобилици всѣка зарань си носятъ отъ тука вода (за пиене, миене и пр.).

Поздравъ на морскитѣ вълни.

Мѣстното гръцко население си доставя вода за пиене или отъ извора (чешмата) Корунята, въ края на втория плажъ, или отъ чешмата при Кавацитѣ — на три километра южно отъ града. За цельта почти всѣка кѫща си има магаре и две каци — това тукъ наричатъ „единъ товаръ вода.“ Които нѣматъ собствено магаре, се доволстватъ срещу пари отъ съседитѣ си.

Водата въ кѫщитѣ се пази въ голѣми кюпове, закопани въ земята. Кюповетѣ не винаги редовно се чистятъ, затова водата въ тѣхъ почти винаги добива дъхъ на мухалъ. Дори се явяватъ и червеи. Такава вода изисканитѣ стомаси на курортиститѣ не могатъ да пиятъ.

Да си набавишъ „единъ товаръ вода“ — това е подвигъ. Още по-трудно е да можешъ да се снабдявашь всѣки день съ прѣсна вода, т.е. да ти се доставя толкова, колкото ти е необходима за деня, та на следния день да си доставишъ нова прѣсна вода. Доставчицитѣ на вода страдатъ отъ една рѣдка грандомания — да се считатъ важни търговци, и дори сѫ надменни. Прииждащитѣ въ Созополъ лѣтовници, навикнали на прѣсна вода, мѫчно се справятъ съ „водния въпросъ“ въ града. Мѣстното население си е свикнало и то си черпи мръсна и престояла вода отъ кюповетѣ, децата черпятъ и пиятъ отъ тамъ, като дори остатъка въ канчето пакъ изливатъ въ кюпа.

На о-въ Св. Иванъ пазачътъ на фара и войникътъ се доволствуватъ отъ дъждовната вода. Всичката дъждовна вода или снѣжна, която пада върху построената тамъ за тѣхъ постройка, е хваната и се отвежда въ единъ резервуаръ. Отъ тукъ се черпи, както ми казаха, винаги прѣсна, вкусна вода. Вѣроятно, такава практика ще да има въ много изолирани острови, а нѣкога ще да е имало на съседното островче Св. Кирилъ и дори въ самия градъ Созополъ. Сигурно най-старото селище тукъ така ще да се е снабдявало съ прѣсна вода.

Така щото, градътъ още отъ най-старо време, та и до днесъ, е полагалъ голѣми грижи въ борбата си за вода, която винаги ще да била въ недостатъчно количество. Населението черпило вода отъ кладенцитѣ, отъ щернитѣ дъждовна вода, отъ близкия кладенецъ подъ мелничния хълмъ, или си е носило сладка вода отъ Корунята и Кавацитѣ.

Изгледъ отъ носъ Скамни — южния брѣг на Созополъ.

Днесъ созополската община въ лицето на енергичния си кметъ Ив. Читаковъ сериозно се е загрижила да си достави добра и въ изобилие прѣсна вода за града — отъ изворитѣ на Кавацитѣ. Това е единъ културенъ подвигъ, какъвто нѣмаме отбелязанъ въ дългата и иначе богата минала история на гр. Созополъ. Съ реализирането на това културно дѣло, българитѣ ще отбележатъ единъ решителенъ моментъ въ сѫществуването и развитието на града, какъвто моментъ досега не е отбелязанъ отъ никого.

Покойниятъ историкъ на българския народъ К. Иречекъ, когато е посетилъ града, не му е направилъ особно добро впечатление (въ 1884. г.), но все пакъ той говори съ възторгъ за неговото мѣстоположение. „Изгледътъ отъ Созополъ, казва Иречекъ, е омаенъ. Бургасъ отъ града не се вижда, но затова пъкъ налѣво отъ фара ясно се забелязва Анхиало на срещния низъкъ брѣгъ, а надѣсно отъ него е гористиятъ свършекъ на Хемусъ съ остро прерѣзаната скала на носъ Емине. На югозападъ край брѣга се виждатъ само близкитѣ гористи кѫжели на Странджа планина“. А на друго мѣсто сѫщиятъ К. Иречекъ добавя: „Созополъ сега е забравенъ градъ и пристигането на чужди пѫтникъ тамъ прави не малка сензация.“

Сега, разбира се, градътъ не е вече така „забравенъ“ — всички условия за неговия напредъкъ сѫ на лице. Все пакъ, обаче, еднообразенъ и монотоненъ е животътъ въ тия малки крайморски градчета. Но лѣте, препълнени съ лѣтовници, тѣ ставатъ весели и оживени. Дене се посрѣщатъ на пристанището платноходи, идящи отъ Бургасъ, или единствения български параходъ „Кирилъ“, който посещава Созополъ редовно, а ноще се изпращатъ отъ далеко свѣтящитѣ параходи, които напущатъ Бургаското пристанище и минаватъ край Созополъ. Това е приятна картина за наблюдаване. Но созополското пристанище и созополскитѣ води още повече се развеселяватъ, когато се покажатъ или хвърлятъ тукъ котва българскитѣ миноноски.

Голѣмата издигачка (бига), съ която се построи преградниятъ вълноломъ.