Анастас Разбойников
Градъ Созополъ (1) (и лѣтуването на пловдивската детска колония)

Черно море и неговитѣ странджански брѣгове.

Черно море е часть отъ голѣмото нѣкогашно „Сарматско море“, което въ минало геоложко време се простирало до Виена и обемало цѣла южна Русия, като се е свързвало и съ днешното Каспийско море. Въ сегашнитѣ си размѣри то датува отъ края на третичната ера насамъ, а връзката му съ Мраморно море е още по-млада, — тя е едва отъ предисторическо време. Черно море е безостровно море, и при нашия черноморски брѣгъ е плитко, но колкото повече се отдалечаваме отъ него и отиваме навѫтре въ морето, последното става все по-дълбоко, докато дълбочината му надмине 2,000 метра (най-много 2618 м.). Черно море притежава само нѣколко и то крайбрѣжни малки островчета. Всички тия островчета сѫ абразионни остатъци отъ близката брѣгова суша, т.е. морскитѣ вълни сѫ ги откѫснали отъ близкия брѣгь. Предъ нашето странджанско крайбрѣжие лежатъ самотни и голи слѣдните островчета: Св. Анастасия, Св. Иванъ и Св. Петъръ, до Созополъ е Св. Кирилъ (Кириякъ, Кирикъ). Далеко на югъ отъ Созополъ е островчето Св. Тома, а следи отъ такива островчета имаме още между с. Кюприя и гр. Ахтополъ, както и другаде.

Но Черно море нѣма и заливи, като изключимъ единственото Азовско море, което може да се вземе неговъ заливъ. Черноморските заливи сѫ малки заливчета или бухти. Най-голѣми сѫ Варненскиятъ заливъ и особно Бургаскиять, който се откроява като голѣма пречупена на нѣколко мѣста дѫга отъ носъ Емине до Созополския п-овъ или до н. Колокита, югоизточно отъ Созополъ. Тукъ при Бургасъ морето най-силно се е врѣзало навѫтре въ сушата, затова върхътъ на Бургаския заливъ е най-западната точка на Черно море. А на югъ отъ Бургасъ започва най-красивата часть отъ нашия черноморски брѣгъ — странджанскиятъ брѣгь. Тукъ брѣговата линия нагѫсто е огъната или пречупена, вследствие на което сѫ образувани многобройни по-голѣми и по-малки заливчета, а сѫщо навѫтре въ морето се вдаватъ ту повече, ту по-малко скалисти, тѫпи или остри носове, много пѫти продължени навѫтре въ морето или защищавани отъ полуподводни скали, свидетели за нѣкогашното продължение на носоветѣ или изобщо на сушата. Разгънете коя да е карта и вие ще се увѣрите въ невъобразимото и невъзможното огъване на нашия странджански черноморски брѣгъ! Но красотата на това крайбрѣжие се усилва отъ горскитѣ тъмно-зелени възвишения на Странджа планина. Нѣгде гората достига самитѣ морски води, като дърветата се издигатъ надъ брѣга, или пъкъ гората се пресича отъ пѣсъчни дюни, както е случаятъ западно отъ Созополъ при Солницитѣ, при Кавацитѣ, при р. Ропотамо и пр. Брѣгътъ изобщо е високъ, скалистъ, низъкъ е само въ заливитѣ, кѫдето, при всѣка подобна извивка, се е създалъ удобенъ пѣсъченъ плажъ. На нѣколко мѣста току въ съседство съ сушата изъ морското равнище се издигатъ малки, усамотени и голи скалисти островчета, все убежища — съгласно имената имъ — на разни светии, които островчета пъстрятъ еднообразието на гладката синя морска повърхнина и увеличаватъ приятния изгледъ на околностьта. Предъ носъ Св. Анастасия е островчето св. Анастасия съ фаръ, който посочва пѫтя за Бургаското пристанище на всѣки корабъ вече влѣзълъ въ залива; северно отъ Созополъ сѫ островчетата Св. Кирилъ (Св. Кирикъ), Св. Иванъ и Св. Петъръ, а предъ носъ Св. Тома е островчето Св. Тома.

Отъ Бургасъ за Созополъ се минава край малкия о-въ Св. Анастасия.

Геоложкиятъ строежъ на странджанския брѣгъ споделя геоложката структура на Странджа планина — той е повече масивенъ (Вж. по това проф. Д-ръ Г. Бончевъ — Петрографски бележки за черноморския брѣгъ, Псп. LXI стр. 362 и след.). Геоложкото разнообразие е незначително. Съ малки изключения скалитѣ сѫ отъ еруптивенъ произходъ — представители главно на сиенита и андезита, но се забелязватъ и такива съ трахитоиденъ характеръ и малко туфове.

Созополскиятъ п-въ навѫтре въ морето завършва съ скалистъ носъ Скамни

Източно отъ носъ св. Анастасия брѣгътъ е низъкъ, почти на височината на морското равнище, покритъ отъ съвремененъ морски пѣсъкъ; последниятъ е сивобоядисанъ, поради присѫтетвието на ситенъ магнетитъ и авгитъ, и е отъ кварцъ-фелдшпатовъ произходъ съ мидени и охлювни частици. Изподъ пѣсъка до Буджакъ-баиръ (вис. 106 м.), който навѫтре въ морето се завършва съ носъ Атия, пакъ се показва сиенитътъ. Сиенитната скала продължава на изтокъ и завзѣма цѣлото крайбрѣжие до с. Св. Никола, сѫщо въ носоветѣ Ативоло, Таласакра, Пахатура и Сотира. Тукъ тя се пресича на повърхностьта отъ морето и продължава въ островитѣ Св. Иванъ и до него много малкото островча Св. Петъръ. Сиенитътъ навѫтре въ сушата (на западъ) стига политѣ на Бакърлѫка (вис. 379.6 м.), който е продължение отъ Странджа планина. Сиенитътъ е или биотитовъ (съ черна слюда), или обикновенъ сиенитъ. Цѣлото крайбрѣжие отъ н. Сотира до Созополскитѣ тухларници, около 3 клм., е заето пакъ отъ съвременни сивобѣли кварцъ-фелдшпатови пѣсъци, които навлазятъ, особно къмъ Солницитѣ, значително навѫтре въ сушата (до 500–600 м.). Тукъ пѣсъцитѣ иматъ дори низко-хълмиста повърхнина, прилични сѫ на мъртви морски дюни, съ типичната за дюнитѣ ситновълнообразна повърхнина.

Източно отъ Созополскитѣ тухларници, чакъ до Созополъ, брѣгътъ е вече младоеруптивенъ — отъ андезитъ. Андезитенъ е материалътъ — скалата и на о-въ Св. Кирилъ (Кирикъ) до Созополъ, както и на Созополския п-овъ, на вѣтрено-воденичния хълмъ и на полуострова и носа, на които сега е застроенъ голѣмиятъ бежански созополски кварталъ (н. Акротирионъ). Преобладава порфиръ-биотитъ андезитътъ, но нѣгде се мѣси съ туфове и авгитовъ андезитъ. Биотитъ-андезититѣ нѣгде сѫ по-тъмни, нѣгде по-свѣтли. Сиенитътъ се появява чакъ южно отъ носъ св. Тома, но по-нататъкъ пакъ се прережда съ андезитъ. Обаче на втория заливъ, южно отъ Созополъ, заключенъ между носоветѣ Акротирионъ и Колокита, при мѣстностьта „Корунята“ на нѣколко мѣста имаме по-голѣми пѣсъчници — банки на етажи. Сравнително по-лѣките каменни пѣсъчни блокове отъ тукъ се носятъ и сѫ били носени още въ отдавнашно време за строежъ на кѫщи въ гр. Созополъ. Тоя пѣсъчникъ има най-голѣмо разпространение въ мѣстностьта Корунята, има го на Кавацитѣ и по̀ на югъ.

Шията на Созополския п-овъ е низка, до 1–4 метра надъ морското равнище, и е покрита съ нови пѣсъчни образувания. Полуостровътъ се свършва на изтокъ съ скалистъ носъ, Скамни. Пѣсъцитѣ дълбоко навѫтре въ залива, образуванъ между Созополския полуостровъ и полуостровчето съ н. Акротирионъ^[1], образуватъ първия и най-близкия до града плажъ. Пѣсъкътъ е кварцовъ, доста богатъ съ слюда, полученъ е отъ разрушението на сиенитнитѣ и андезитни скали. Той не е сивобоядисанъ, понеже почти нѣма магнетитъ. Пѣсъкътъ е ситенъ и мекъ като тоя на месемврийскитѣ дюни. Вижда се, че разрушението на скалнитѣ кѫсове отъ морските вълни е бавно, продължително и чакъ следъ това вълнитѣ успѣватъ да ги изтикатъ като пѣсъкъ на брѣга, за да го поеме отъ тукъ вѣтърътъ. Известно е, че дюневитѣ пѣсъци край Месемврия и изобщо всички плажни крайморски пѣсъци сѫ създадени благодарение морскитѣ вълни и вѣтроветѣ бризи, т.е. тѣ сѫ дѣло на вѣковна механическа работа на морето и вѣтъра. Морскитѣ вълни рушатъ скалите, раздробяватъ все повече скалнитѣ кѫсове и заедно съ това ги тикатъ, въ завоите, навънъ къмъ брѣга. Тия кални, жълти вълни сѫ характерни при бурно море. Изхвърлени така на брѣга като ситенъ пѣсъкъ тия материяли, щомъ изсъхнатъ, се подематъ отъ вѣтъра и се отстраняватъ отъ влиянието на вълнитѣ, за да не ги прибератъ последнитѣ пакъ въ морето. Пѣсъкътъ на плажа, когато го не газятъ хората, благодарение действието на вѣтъра, образува ситни малки вълни, т.е. ондюлации, както образуватъ всички дюневи пѣсъци, като се наклоняватъ на противната страна на вѣтъра. Къмъ вѣтъра тѣ сѫ полегати. Така сѫщо е на ситни вълни и плиткото морско пѣсъчно дъно, непосрѣдствено до плажа. Но морето освенъ пѣсъкъ изхвърля и димня — морска трева, която расте по плиткото пѣсъчно дъно. Употрѣбява се за пълнежъ на дюшеци и възглавници, за което я прибиратъ лѣтовницитѣ.

Пѣсъкътъ на втория плажъ, южно отъ бѣжанския кварталъ, напротивъ, е по-едъръ. Тукъ морето е по-дълбоко, заливътъ по-широкъ, и по-силнитѣ морски вълни по-лесно изхвърлятъ още доста едритѣ пѣсъчни кѫсове. Много едри сѫ сѫщо миденитѣ и охлювни кѫсове отъ черупки. Вѣтърътъ обаче не може да ги повлѣче навънъ достатъчно далеко къмъ сушата, затова морскитѣ вълни наново ги стигатъ, отвличатъ ги навѫтре и следъ време пакъ ги изхвърлятъ на брѣга, вече по-ситни, за да ги подеме вече и вѣтърътъ и за да ги отдалечи отъ обсега на морскитѣ вълни. Морето предъ плажа бързо става дълбоко и, въ връзка съ вълнението, си мѣни дълбочината. Това смѣняване на морската дълбочина предъ брѣговетѣ, или предъ плажоветѣ, е характерно отъ м. августъ насетне, отъ когато вѣтроветѣ се засилватъ. Следъ по-голѣмо или по-малко вълнение, тамъ кѫдето вчера е било плитко, — днеска е дълбоко. Така се даватъ жертви въ удавяния. Справедливо у мѣстното население има суевѣрие, че следъ св. Богородица вече не бива да се кѫпемъ въ морето, понеже то си искало жертви.

Отъ носъ Скамни — погледъ на северъ; вижда се „Сфинксътъ“ и далеко о-въ Св. Иванъ