Остин Фриман
Глинената маймуна (9)

Глава девета
Инспектор Бланди разследва случая

На следващата сутрин, веднага след като привърших с по-важните си посещения, аз събрах резултатите от разследванията си — костта от показалеца, остатъка от натрошените кости и стъклената епруветка с арсениковото огледало — и бързо се отправих към полицейския участък в трескаво очакване да поднеса неприятните си разкрития и да задвижа машината на закона. Бях приет от сержанта, който седеше изпъчен зад бюрото си и с приятелска усмивка ме запита с какво може да ми бъде полезен.

— Много държа да се срещна с началника, ако може да ми отдели няколко минути — отговорих аз.

— Съмнявам се — каза сержантът. — Точно сега е много зает. Аз не бих ли могъл да ви помогна?

— Мисля, че е по-добре да се видя с него — отговорих аз. — Въпросът е спешен и не знам до колко може да се счита за поверителен. Смятам, че първо трябва да говоря с него.

— Звучи доста загадъчно — каза сержантът, като ме оглеждаше критично, — но да видим какво ще каже той. Доусън, влезте и кажете на началника, че доктор Олдфийлд иска да говори с него и не казва за какво.

При тези думи полицаят отиде до вратата в дъното на кабинета и почука, чу се силен, нетърпелив глас: „Влезте!“ и той влезе. След известно забавяне, вероятно запълнено с обяснения, той се появи, следван от началника, който носеше голяма тетрадка в едната си ръка и молив — в другата. Изражението му не беше любезно, а доста гневно и въпросително, на лицето му се четеше въпросът: „Е, какво толкова?“, а това пролича и от твърде краткия му поздрав.

— Бих искал да ви кажа няколко думи, господин началник — отговорих смирено.

— Добре — каза той, — но наистина да са няколко. В момента разговарям с един офицер от Скотланд Ярд. За какво става въпрос?

— Имам причини да смятам, че е извършено убийство — отговорих аз.

Тези думи значително го съживиха, но въпреки това той прие сензационното ми изявление с отчайващо безразличие.

— Значи вие мислите или подозирате, че е извършено убийство? — попита той с подчертано скептичен тон.

— Нещо повече — отвърнах. — Аз съм абсолютно сигурен. Дойдох да ви представя фактите, които са ми известни; донесъл съм и някои неща, които ще ви убедят напълно.

Той се замисли за малко, после все още раздразнително каза:

— Чудесно. Тогава по-добре влезте и ни разкажете за какво сте дошли.

С тези думи той посочи отворената врата и след като влязох, последва ме и я затвори след себе си. В кабинета видях един господин, който седеше до масата и пред него лежаха няколко листа. Имаше доста забележителна външност — леко плешив, с продълговато, кротко лице и с още по-дълъг и остър нос, — цялата му физиономия излъчваше изключително благодушие към недостойния свят. Не зная какво подсказваше видът му, но той определено не подсказваше, че е детектив от криминалния отдел. Въпреки всичко, това бе официалната му длъжност, както се оказа, когато началникът ми го представи под името Бланди и додаде:

— Това е доктор Олдфийлд, който е дошъл да ни съобщи някои сведения за предполагаемо убийство.

— Много мило от негова страна! — възкликна инспектор Бланди, като се изправи, поклони ми се почтително и ме огря с благословията си, докато стискаше ръката ми нежно и пламенно. — Щастлив съм да се запозная с вас, сър. Винаги съм щастлив, когато се запознавам с хора от вашата хуманна и безценна професия.

Началникът кисело се усмихна и ми предложи стол.

— Предполагам, инспекторе — каза той, — че е по-добре да отложим нашата работа за по-късно и да изслушаме доктора.

— Разбира се, разбира се — отговори Бланди. — Едно углавно престъпление трябва да има предимство. И тъй като времето на доктора е дори по-ценно, отколкото нашето, можем да разчитаме, че ще спести и двете.

И като се обърна към мен с предишното си изражение, което казваше: „Е, какво толкова?“, началникът лаконично ме покани да започна, което направих, и тъй като имах предвид любезния намек на инспектора, аз захванах разказа си без предисловия.

Не е нужно да представям този разказ подробно, защото той беше подходящо съкратена версия на историята, която вече разказах. Започнах с изчезването на Питър Ганет, продължих с огледа на къщата (което началникът изслуша с неприкрито нетърпение), след това — претърсването на ателието и тамошните ми открития, като за потвърждение показах костта и вързопчето с парченцата. Втората част на разказа ми двамата офицери изслушаха с явно повишен интерес, като задаваха само въпросите, необходими да се изясни разказът — например откъде зная толкова много за пещта и за работата на Питър Ганет.

Като свърших тази част от изявленията си, аз спрях, докато двамата офицери надничаха в стъкленицата с малката кост и развързаното вързопче с бели като корали парченца. След това се приготвих да изиграя и коза си. Развих картонената кутия, извадих стъклената тръба и я поставих на масата.

Началникът я погледна подозрително, докато инспекторът я взе и я разгледа с дълбок и благосклонен интерес.

— За невежите ми очи — каза той, — този тъмен кръг май прилича на арсениково огледало.

— Това е арсениково огледало — казах аз.

— И какво общо има то с тези изгорени останки? — настоятелно попита началникът.

— Този арсеник — отговорих внушително, — бе отделен от костни парченца, подобни на тия, които ви дадох.

След това продължих да разказвам за изследването си с апарата на Марш, което началникът изслуша с открито недоверие.

— Но какво, по дяволите, ви накара да изследвате тази пепел за арсеник? — настоя той, когато свърших. — Откъде ви дойде на ума, че в тях може да има арсеник?

Разбира се, аз очаквах този въпрос, но все още, колкото и да е странно, не бях съвсем готов за него. Тайната на отравянето беше разкрита на Ганет, но по съвета на Торндайк не бях я споделил с никого. Сега това бе невъзможно. Не ми оставаше нищо друго, освен да разкажа подробно историята с отравянето, като допълня, че то е било открито и доказано от доктор Торндайк.

Като споменах името на моя учител, и двамата наостриха слух, а началникът каза:

— Значи доктор Торндайк ще бъде на разположение като свидетел?

— Да — отговорих аз, — предполагам, че ще се съгласи да свидетелства.

— По дяволите съгласието! — изпухтя началникът. — Никой няма да го пита! Ще бъде призован като обикновен свидетел, трябва да свидетелствува, че този Ганет е бил тровен с арсеник. Както и да е, преди да говорим за свидетели, трябва да сме сигурни, че действително имаме prima facie^[1] престъпление. Вие какво мислите, инспекторе?

— Както винаги, съм съгласен с вас, господин началник — отговори инспекторът. — По-добре е да започнем с проверка на наблюденията на доктора, направени в ателието на Ганет. Ако установим, че нещата са такива, каквито ги описва той — в което не се съмнявам — и ако стигнем до същите изводи, до които е стигнал той, очевидно ще има какво да разследвам.

— Да — съгласи се началникът, — но изводите ни от първоначалните факти трябва да бъдат проверени от специалисти, освен това смятам, че е желателно да извършим отделен анализ. Свидетелските показания на доктора са достатъчни, но адвокатите обичат да представят известни прочути специалисти.

— Точно така — каза инспекторът. — Но анализът може да почака. Напълно възможно е въпросът с арсеника изобщо да не възникне. Ако открием явно доказателство, че в тази пещ е било изгорено човешко тяло, ще имаме най-вероятното доказателство, че е извършено убийство. Начинът на извършване на престъплението не ни интересува особено, а един опит да се докаже как точно е била убита жертвата може само да обърка и усложни следствието.

— Мислех си — каза началникът, — за това, което ни разказа докторът. Наличието на арсеник в костите може да ни насочи към вероятния престъпник, като се има предвид предишният опит за убийство.

— Безспорно — съгласи се инспекторът, — стига да можем да докажем кой е давал този арсеник. Но не можем. А ако Ганет е мъртъв, не виждам как ще го направим, тъй като той е единственият свидетел. Не, господин началник, имам чувството, че ще постъпим разумно, ако изключим арсеника или поне засега го запазим в тайна. Но да се върнем към настоящата ни задача. Бихме искали да видим това ателие, докторе. Как можем да го направим, без да вдигаме шум?

— Много лесно — отговорих аз. — У мен са ключовете, имам и разрешението на мисис Ганет да влизам в къщата и да ви пусна, за да я огледате. Ако трябва, мога да ви дам ключовете, но бих предпочел да отворя аз.

— Съвсем правилно — каза инспекторът. — Освен това бихме искали да ни придружите, тъй като познавате всичко в ателието, а ние не. Кога бихте могли да уредите огледа? Колкото по-бързо, толкова по-добре, тъй като случаят е много спешен.

— Ами — отговорих аз, — имам да направя няколко посещения и е време да тръгвам, не бива да изоставям работата си.

— Разбира се — съгласи се инспекторът. — Щом ви зове дългът, отивайте, а освен това един жив пациент е по-добър от един мъртъв грънчар. За колко часа да се уговорим?

— Смятам, че до четири ще свърша. Удобно ли е?

— За мен да — отговори инспекторът, като погледна въпросително към колегата си и тъй като последният се съгласи, уговорихме се да дойдат вкъщи в четири часа, за да отидем заедно в ателието.

Като си тръгвах, зърнах моята скъпоценна огледална тръба — пренебрегната от Бланди, но твърде скъпа за мен — и я взех уж между другото, като казах, че ще я пазя, в случай че потрябва. Никой не възрази и аз я прибрах в кутията, а тъй като вързопчето с пепелта също бе изпълнило задачата си, завързах го и го пуснах в джоба си.

На излизане от полицейския участък прочетох набързо списъка на прегледите, избрах подходящ маршрут и тръгнах, като се опитвах — без особен успех — да прогоня от главата си мисълта за загадката Ганет, за да се съсредоточа върху състоянието на пациентите си. Но ако си позволих да отвлека вниманието си от работата, то аз си наваксах с бързина, тъй като привърших посещенията за рекордно време и дори след спокойния обед имах на разположение половин час, преди да дойдат посетителите ми. Този половин час прекарах с шапка на глава, като крачех из кабинета, измъчван от мрачни опасения да не би някое ненавременно посещение да попречи на срещата. За щастие никой не дойде и точно в четири часа инспектор Бланди пристигна и ме придружи до голямата си просторна кола, паркирана пред къщата.

— Началникът на полицията не можа да дойде — обясни Бланди, докато отваряше вратата на колата. — Но това е без значение. Случаят не е за местната полиция. Ако наистина има нещо, хората от криминалния ни отдел ще проведат разследването.

— И какво предлагате да направим сега? — попитах аз.

— Само ще проверим разказа ви — отговори той. — Аз лично го приемам без колебание, след като се запознах с вас и имах възможност да отбележа предпазливата ви и точна работа. Но нашите хора не приемат нищо на доверие, ако могат да видят доказателствата, така че трябва да представя тези факти, след като лично съм се запознал с тях, макар ние с вас да знаем, че без ваша помощ не бих могъл да видя нищо.

Аз скромно се възпротивих, като изтъкнах, че съм само любител-детектив, но той отказа да слуша и възкликна:

— Скъпи ми докторе, вие се подценявате! Цялото откритие е ваше. Помислете си какво щеше да се случи, ако не вие, а аз бях надникнал в ателието. Какво щях да видя? Нищо, драги ми сър, нищо. Разумът ми щеше да отбележи видимите предмети, но никога нямаше да ми дойде наум какво означават те. Докато вие с погледа на специалист веднага сте забелязали следи от необичайни действия. Между другото разбирам, че ще мога да се възползувам от вашето ценно сътрудничество и съвети в този случай.

Отговорих, че ще ми бъде много приятно да остана известно време и да му помогна (всъщност изгарях от любопитство да видя как работи), при което той топло ми благодари и все още изказваше благодарностите си, когато колата спря срещу входната врата на Ганет. И двамата слязохме, Бланди взе един голям куфар в платнен калъф, който постави на паважа, докато оглеждахме къщата.

— Към къщата на Ганет ли води тази порта? — попита той и посочи широката двукрила врата на ателието.

— Да — отговорих аз, — от нея се влиза направо в ателието. Искате ли да влезем оттук? Ключът от малката вратичка е у мен.

— Не този път — каза той, — по-добре е да влезем през къщата, за да можем да разгледаме разположението на помещенията.

Аз го преведох през входната врата и през салона, където той се огледа с изпитателен поглед, като обърна специално внимание на закачалката за шапки и на стойката за чадъри.

После отворих вратата и заедно прекосихме двора, където той отново разгледа внимателно всичко наоколо и най-вече оградите и къщите, които заобикаляха двора. Скоро забеляза кофата за смет и като се приближи, вдигна капака и надникна замислено вътре.

— Това домашната кофа ли е или на ателието? — попита той.

— Мисля, че е обща — отговорих аз. — Зная, че Ганет изхвърляше в нея пепел и всичко, което колата за смет може да откара.

— Тогава — каза той — е по-добре да я вкараме вътре и да разгледаме съдържанието й, преди да са я отнесли.

Тъй като вече бях отключил вратата на ателието, хванахме кофата за дръжките и я внесохме. След това по предложение на инспектора затворих вратата и я заключих.

— Предполагам, че сега ще искате да ви запозная с ателието и да ви обясня за какво служат различните инструменти — казах аз.

— Благодаря ви, докторе — отговори той, — но мисля, че ще отложим обяснението особено след вашето необикновено подробно описание и ще се заемем веднага със съществената част от разследването.

— И каква е тя? — попитах аз.

— Настоящата ни цел — отговори той, като ме гледаше добродушно — е да установим това, което адвокатите наричат corpus delicti. Да се убедим, че е извършено престъпление, и ако е така, какво е то. Започваме с тези костни частици, да видим какво в действителност представляват. Донесъл съм едно малко сито, но вероятно тук има по-добро — за предпочитане е да е по-ситно.

— Има комплект сита за пресяване на шамот и други прахове — казах аз. — По-едрите са телени, а по-ситните — платнени, така че можете да избирате. Броят на дупките на квадратен сантиметър е отбелязан на рамката.

Заведох го до мястото, където бяха натрупани ситата и като прегледа всичките, той си избра най-ситното телено сито с четиридесет и пет отвора на квадратен сантиметър. После му намерих лопатка и като изсипа съдържанието на единия сандък в друг и постави празния до сандъка с костна пепел, той разстла на масата лист бяла хартия, постави ситото върху празния сандък и се захвана за работа.

Известно време действията му бяха съвсем безрезултатни, тъй като горната част на сандъка бе пълна с фино смляна пепел, която изчезваше веднага след като я изсипеше с лопатката в ситото. Но скоро стигна до по-долните слоеве и върху телената повърхност започнаха да се появяват по-големи парчета, които разпознавахме като изгорени кости, и след като изтупваше ситото и издухваше фината пепел, инспекторът внимателно ги изсипваше върху листа. Скоро той стигна доста надълбоко под финия прах и при всяко загребване, изваждаше само костни парчета; те лежаха върху телената повърхност, а Бланди се навеждаше, оглеждаше ги изпитателно и добродушно и леко разтърсваше ситото, за да ги разстеле по-равномерно.

— Няма никакво съмнение — каза той, докато погледът му шареше по загребаното, — че това са парченца от кости; но може би ще е трудно да се докаже, че са от човешки кости. Бих искал нашият непознат приятел да не ги беше натрошил толкова.

— Имаме костта от показалеца — припомних му аз. — Няма никакво съмнение, че е от човек.

— Е — съгласи се той, — ако сте готов да се закълнете, че е човешка кост, вероятността останалите парченца също да са човешки ще се увеличи твърде много. На нас ни е нужно доказателството, стига да можем да го получим. При углавни дела съдът не приема нищо на доверие.

При тези думи той се наведе ниско над ситото с поглед, прикован в една точка. След това съвсем нежно, с палеца и показалеца си извади малък предмет и го постави на дланта на другата си ръка, като я протегна към мен с добродушна усмивка. Взех го от ръката му и го сложих на моята длан, разгледах го внимателно, първо с невъоръжено око, а след това с помощта на джобната си лупа.

— Каква е диагнозата? — запита той, като му го върнах.

— Част от порцеланов зъб — отговорих аз. — Бих казал, че е преден, но парченцето е толкова малко, че е невъзможно да се твърди със сигурност. Обаче определено е част от порцеланова коронка.

— А! Ето ползата от съвместната работа със специалиста! Авторитетно се заявява, че е от порцеланов зъб. Но доколкото зная и вярвам, по-низшите животни никога не носят изкуствени зъби, значи имаме допълнително доказателство, че тези останки са човешки. Това е голяма крачка напред. Но докъде ни води тя? Бихте ли предложили някакво конкретно приложение на този факт?

— Да — казах аз. — Известно ми е, че Питър Ганет е имал почти цяла горна изкуствена челюст. Виждал съм я в една чаша, когато той боледуваше.

— Отлично! — възкликна инспекторът. — Питър Ганет е имал изкуствени порцеланови зъби, а тук имаме парче от коронка. Доказателствата се увеличават. Но щом е имал изкуствена челюст, значи е имал и зъболекар. Предполагам, че не знаете как се казва той, нали?

— Случайно го знам. Казва се мистър Холи, Уигмор Стрийт.

— Е, ама вие наистина ме глезите — възкликна инспекторът. — Не ми оставяте никаква работа. Просто трябва да поискам информация и веднага я получавам.

Той лекичко постави парчето от зъба в ъгъла на листа хартия и записа в бележника си адреса на зъболекаря. После, като изтърси съдържанието на ситото върху листа, той загреба ново количество и го преся.

Не е нужно да разказвам с подробности за работата ни. Постепенно пресяхме съдържанието на целия сандък, като накрая го обърнахме с дъното надолу и изтърсихме последните прашинки. Общият резултат беше значително количество парченца от кости върху листа хартия и точно още четири порцеланови парченца. Колкото до предишните, повечето бяха просто частички от кремирани кости и няколко по-едри парчета, достатъчно големи, за да могат да се разпознаят. Но парченцата порцелан дадоха повече информация, защото подробното им разглеждане и няколкото пробни опита да се състави едно цяло не оставиха никакво съмнение, че са части от една и съща коронка.

— Няма да оставим работата дотук — каза Бланди, като ги пускаше едно по едно в епруветка, която извади от чантата си. — В управлението имаме специалист по възстановяване на счупени предмети. Той така ще съумее да слепи тези парченца, че изобщо няма да им личи. След това ще занеса зъба на мистър Холи и ще чуя неговото мнение.

Той мушна епруветката в джоба си и като извади от чантата си голяма платнена торба, напъха парченцата от костите вътре, завърза я и я пъхна обратно.

— Всичко това — отбеляза той — ще трябва да се представи на следствието, ако успеем да установим точно какво е и да докараме работата до следствие. Аз ще го прегледам отново, малко по малко, за да съм сигурен, че не сме пропуснали нещо. След това ще го предам на специалистите. Ако те решат, че тези останки са наистина човешки, ще съобщим на следователя.

Докато говореше, очите му шареха от един предмет на друг и се спираха на различните уреди в ателието, накрая погледът му спря върху шкафа на Боулс и остана там.

— Знаете ли случайно какво има в онзи шкаф? — попита той.

— Знам, че е на мистър Боулс и мисля, че го използува, за да държи материалите си в него.

— Какви са материалите му? — запита инспекторът.

— Предимно злато и сребро, но най-вече злато. Освен това той държи вътре една част от емайла и медните форми за брошките.

Инспекторът отиде до шкафа и внимателно разгледа ключалката.

— Не ми прилича много на ключалка, която пази скъпоценни метали — забеляза той. — Изглежда като обикновена ключалка, която почти всеки ключ може да отключи. Струва ми се казахте, че мистър Боулс не е на разположение?

— Разбрах от мисис Ганет, че е изчезнал от апартамента си и никой не знае къде е.

— Жалко — каза Бланди, — нямам желание да отварям този шкаф в негово отсъствие, но трябва да знаем какво има в него. И тъй като имам заповед за обиск, мое задължение е да обискирам. Хм! Май случайно имам един-два ключа в чантата си. Може би един от тях ще стане на тази проста ключалка.

Той отвори чантата и извади връзка ключове със странен вид, толкова странен, че се осмелих да запитам:

— Това ли са тъй наречените „шперцове“^[2]?

Той ме изгледа с леко неодобрение.

— Тази дума предизвиква доста неприятни асоциации. По-скоро бих ги нарекъл обикновени ключове — просто нормални ключове без ключалки. Сега ще видите как работят.

Той ми показа как работят, като пъхаше ключовете един след друг в ключалката. При третия опит ключът влезе, той го завъртя и вратата се отвори.

— Ето, виждате ли — каза Бланди, — не чупим нищо и когато излизаме, оставяме шкафа така, както сме го намерили.

Отворената врата откри един-два рафта, върху които се виждаха буркани с емайл на прах, хаван и няколко дребни инструмента. Под рафтовете имаше няколко малки, но дълбоки чекмеджета.

Инспекторът издърпа едно от тях и с любопитство надникна в него, докато критично го претегляше на ръка.

— Доста чудновати предмети, докторе — каза той. — Само ги претеглете! Всички тези бучки злато в направо отключен шкаф. Това ли са предметите, произведенията на мистър Боулс?

Докато говореше, той изсипа чекмеджето върху хартията, която още бе на масата, и посочи презрително купа медальони, пръстени и брошки, които изпадаха от него.

— Виждали ли сте някога подобни боклуци? — възкликна той. — И това ми било бижута! За бога, и един водопроводчик спокойно може да ги направи! И погледнете какво количество метал има в тях. Вижте този пръстен! В него има достатъчно злато за цяла гривна. Всичко това ми напомня за бижутата, дето ги правят диваците, само че не е толкова добре направено. Чудно ми е кой ги купува. Вие случайно не знаете ли?

— Чувал съм, че мистър Боулс излага някои от тези неща в частни галерии и предполагам, че някои от тях се купуват. Сигурно е така, защото той не би продължавал да ги прави.

Инспектор Бланди ме удостои с доста странна, загадъчна усмивка, но нищо не каза. Просто изтърси „боклуците“ обратно в чекмеджето, върна го на мястото му и измъкна следващото.

Навярно неговото съдържание го заинтригува силно, защото той погледна в чекмеджето с израз на приятно задоволство и, изглежда, се замисли върху това, което виждаше, като че ли то му подсказа някаква нова идея. Накрая изсипа съдържанието върху хартията и усмихнато ме покани да споделя впечатленията си. Погледнах към разнородната купчина пръстени, брошки, медальони и други дреболии и забелязах, че те приличаха на обикновените бижута, които човек може да види по витрините, с тази разлика, че им липсваха камъните.

— Мисля, че мистър Боулс не е правил нито едно от тези неща — казах аз.

— И аз съм съвсем сигурен в това — рече Бланди, — но мисля, че той е извадил камъните. Говори ли ви нещо тази сбирка?

— Предполагам — отговорих аз, — че това са стари бижута, които е купил евтино, за да ги претопи за собствената си работа.

— Да — съгласи се Бланди, — купил ги е, за да ги претопи и изработи отново. Но не ги е купил евтино, ако са от магазин. На пазара не можете да купите евтино злато. Златото си е злато, независимо дали е старо, или ново. То си има определена цена на унция и по-евтино не можеш да го купиш, а винаги можеш да го продадеш на същата цена. Говоря за редовния пазар.

Той още веднъж ме удостои със същата странна, загадъчна усмивка и като изсипа бижутата обратно в чекмеджето, премина към следващото.

То съдържаше суровия материал: малки кюлчета злато, метални зърна от тигели или поти и тънки златни слитъци. За мен те не представляваха особен интерес, но очевидно Бланди мислеше другояче, защото доста дълго надзърта в чекмеджето с особена благосклонна усмивка. Не изсипа съдържанието му върху масата. Вместо това взе дълги щипци от една лавица, деликатно извади с тях златните плочки и внимателно ги положи на хартията, след като ги разгледа от двете страни.

— Изглежда, тези плочки ви интересуват доста — казах аз.

— Така е — отговори той. — Тук има две неща, които заслужават внимание. Първо: такива златни плочки сарафите продават на златарите. Това означава, че той е купувал златото по редовния начин, от търговци. Не всичко е купувал на старо. А ето и второто.

Той вдигна с щипците едната от плочките и ми я показа; тогава забелязах, че върху полираната й повърхност има отпечатък на нечий омазнен пръст.

— Отпечатъкът ли имате предвид? — попитах аз.

— Отпечатък от палец — поправи ме той, — очевидно е от палец на лява ръка, а от другата страна — на показалец. И двата са съвсем ясни, каквито са отпечатъците върху полиран метал.

— Да — казах аз, — наистина са доста ясни. Но какво от това? Те са на мистър Боулс, защото шкафът е на мистър Боулс. Знаем, че го е използувал и че често е бил в ателието. Не разбирам как отпечатъците ще ви подскажат нещо, което не знаете.

Инспекторът снизходително се усмихна:

— Учудващо е как умът на учения човек веднага схваща най-важното. Но мисля, че пропускате един дребен факт. Откриваме, че мистър Боулс е купувач на бижута на старо. Е, в отдела за отпечатъци имаме картоните на твърде много господа, които купуват бижута на старо. Разбира се, твърде невероятно е отпечатъците на мистър Боулс да са сред тях. Но за ума на учения, доказателството е по-добро от предположението. Дактилоскопите ще успеят да ни дадат доказателството.

Този толкова деликатен намек ме наведе на нова мисъл и ме накара да погледна с други очи съдържанието на следващото, последно чекмедже. Там имаше малки картонени кутии, които съдържаха скъпоценни камъни. Една бе наполовина пълна с полускъпоценни камъни: лунни камъни, тюркоази, гранати, ахати, червени халцедони и други такива. Друга съдържаше по-малко на брой скъпоценни камъни — рубини, сапфири, смарагди, докато в третата имаше само диаманти, предимно с малки размери. Думите на инспектора само изразиха мисълта, която ми хрумна веднага.

— Тези камъни — каза той — вероятно са били извадени от старите бижута. Не бих казал, че той е купувал камъните от търговци, защото само две от неговите работи са украсени със скъпоценни камъни, при това с лунен камък и червен халцедон. Изглежда, не използува често камъни — много по-трудно е, отколкото да се капне малко емайл. Значи ги продава. Чудно кой ги купува.

По този въпрос не можех да кажа нищо, пък и инспекторът не продължи тази тема. Явно огледът бе приключил, защото той започна да събира различните предмети, които бяхме намерили в чекмеджетата, като удостои с най-голямо внимание златните плочки.

— Тъй като мистър Боулс, изглежда, е изчезнал — каза той, — ще се погрижа за тези неща. Твърде ценни са, за да бъдат оставени в необитавано ателие. Освен това временно ще си присвоя ателието, тъй като може да се наложи да продължим с огледа. Все още не сме разгледали кофата със смет, а сега е твърде късно за това. Всъщност време е да тръгваме. А ключа, докторе? Ще запечатаме вратите, преди да излезем, малката вратичка отвътре, а дворната врата отвън. А и мястото ще трябва да се постави под наблюдение. Ще ми направите голяма услуга, ако ми оставите ключа, за да не безпокоя мисис Ганет. На вас едва ли ще ви трябва.

Разбрах, че иска да го вземе и тъй като на мен повече не ми бе нужен, дадох му го заедно с резервния ключ от вратичката, при което той многословно ми благодари и се приготви да тръгва.

— Само ще си отбележа сегашния адрес на мисис Ганет, в случай че трябва да се свържем с нея, а вие може да ми оставите и този на Боулс. Ако е възможно, ще се опитаме да влезем във връзка и с него.

Дадох му двата адреса, първия доста неохотно, защото подозирах, че мисис Ганет я очакват неприятни преживявания. Но не можеше да й се помогне. Полицията трябваше да се свърже с нея дори само, за да й съобщи за смъртта на съпруга й. Беше ми жал за нея, колкото и малко да я харесвах и да не одобрявах връзките й с Боулс.

Когато инспекторът заключи, залости и запечата вратичката, той взе чантата си и излезе на двора, където заключи другата врата с ключа, който бях оставил в ключалката, прибра го в джоба си и после я запечата. Качихме се в колата и когато шофьорът остави цигарата и книгата, потеглихме към къщи; пристигнахме точно навреме за вечерните ми прегледи.