Остин Фриман
Глинената маймуна (7)

Глава седма
Мисис Ганет носи странни вести

Мъдростта на дедите ни е обогатила с поуката, че заключената врата на конюшнята губи ролята си на предпазна мярка, когато конят вече е откраднат. Все пак (тъй като е много лесно да разсъждаваш умно след случилото се, а не преди него) подобни безполезни форми на закъсняла предпазливост продължават да се срещат често и собственият ми опит напълно потвърди тази истина. След като пациентът ми бе отровен с арсеник под носа ми и при това по най-грубия и явен начин, сега посветих свободното си време на усилено изучаване на съдебната медицина и токсикологията.

Разбира се, моят случай не бе съвсем типичен. Истинският кон наистина бе откраднат, но в конюшнята все още имаше цял табун вероятни коне. Навярно в цялата си практика никога нямаше да имам друг случай на отравяне. От друга страна, можех да се сблъскам с такъв случай на следващия ден, или ако не е отравяне, то с някое друго престъпление в рамките на съдебната медицина. Изглежда, такива случаи се срещаха много често, ако се съди по ужасяващите сведения на авторите, чиито трудове поглъщах, и едва ли не започнах да се надявам, че усилията ми да ги изуча няма да отидат напразно.

Беше естествено, че постоянното занимание е проследяването и откриването на престъпления малко или много ще подейства върху обичайното ми душевно състояние. И наистина подейства. Постепенно придобих определено скотландярски възгледи и продължих работата си — надявам се, без да пренебрегвам болните си пациенти — с мисълта за вероятни престъпления, ако не съзнателна, то поне блуждаеща, в най-горния слой на подсъзнанието. Невинните ми пациенти и техните също така невинни близки едва ли предполагаха за токсикологичния баланс на симптомите и предписаното им лечение, едва ли достойният Питър Ганет допускаше, че дори когато ми показваше тайните на глината, извратеното ми съзнание преценяваше вероятните възможности — различните глазури, които използуваше, да бъдат използувани за непряко и незабелязано отравяне.

Споменавам тези промени в съзнанието ми, свързани с по-нататъшните ми преживявания и скорошното задълбочено изучаване на съдебната медицина, за да хвърля светлина върху последвалите събития. Аз не се извинявам. Душевното ми състояние може да изглежда странно, но при все това бе напълно естествено. Веднъж бях заварен неподготвен, но нямах намерение това да се повтори, ето защо бяха необходими тези сложни предпазни мерки срещу възможности, чиято вероятност бе почти незначителна.

Така се случи, че една вечер в паузите между прегледите, мисълта ми се завъртя около моя приятел Питър Ганет. Не го бях виждал от няколко седмици, тъй като работата ми се беше увеличила и ми оставаше малко свободно време. Бях и locum tenens на лекаря на полицията, който бе в отпуск; това още повече намали свободното ми време и вероятно увеличи промяната в душевното ми състояние, която вече описах. Както и да е, аз малко се укорявах, защото той беше самотен човек и ясно бе показал, че се радва на срещите ни. И наистина ми се струваше, че съм единственият му приятел, защото Боулс явно не можеше да бъде считан за такъв, и ако кавгата в ателието ме накара да намразя това място, то същата тази кавга всъщност увеличи приятелските ми задължения, които ме бяха довели за пръв път в ателието.

Почувствах, че е мой дълг да го наблюдавам, тъй като някой явно се беше опитал да го отрови. Този човек имаше някаква причина да желае смъртта му и пренебрегваше всякакви скрупули в желанието си да постигне целта си и тъй като подбудата несъмнено още съществуваше, колкото и спокойно да бе приел нещата, Ганет бе застрашен от следващ, по-успешен опит, без да споменавам възможността да бъде ударен по главата с чук по време на някои от малките разправии с Боулс. Не трябваше да го оставям сам толкова време, без нито едно кратко посещение за проверка.

При тази мисъл реших да отида в ателието веднага след като свърша с прегледите и да се убедя, че всичко е наред; докато времето минаваше и не се появяваха никакви пациенти, погледът ми нетърпеливо следеше часовника, чиито стрелки пълзяха към шест часа, когато щях да бъда свободен. Оставаха само три минути и часовникът тъкмо издаде встъпителното хлъцване, предхождащо отброяването на кръгъл час, когато чух как вратата на чакалнята се отвори и затвори, което ми подсказа, че е дошъл и последният пациент.

Беше много досадно, но в края на краищата затова бях тук. Като забравих за Ганет, станах, отворих и надникнах в чакалнята.

Посетителката бе мисис Ганет и като я погледнах, сърцето ми се сви. Защото разтревоженото й, почти ужасено лице ми каза, че се е случило нещо лошо и във въображението ми веднага започнаха да се въртят ужасяващи гледки.

— Какво се е случило, мисис Ганет? — попитах аз, като я заведох в кабинета. — Изглеждате много разтревожена.

— Наистина съм разтревожена — отговори тя. — Случи се нещо странно и тревожно — моят съпруг е изчезнал.

— Изчезнал? — повторих изумено. — Откога?

— Това не мога да ви кажа — отговори тя. — Нямаше ме около две седмици и като се върнах, намерих къщата празна. Тогава не се замислих много, тъй като в писмото си не бях писала точно кога пристигам и просто реших, че е излязъл. Но после намерих писмото си в пощенската кутия, което ми се стори малко странно, тъй като беше стояло там два дена. Тогава се качих и разгледах още веднъж спалнята му, но там всичко беше подредено. Леглото му беше оправено, никой не бе спал в него, а тоалетните му принадлежности и гребените бяха на мястото си. После погледнах в гардероба, но не липсваше нито една дреха, като изключим костюма, който той обикновено носи. След това слязох в салона да видя дали си е взел бастуна или чадъра, но не беше взел нито едното, нито другото. И двете си стояха там и което е за отбелязване, и двете му шапки висяха на закачалката.

— Искате да кажете, че не липсва нито една шапка? — възкликнах аз.

— Да. Той има само две шапки, но и двете са там. Изглежда, че е излязъл без шапка.

— Но това е невероятно! — казах аз. — Сигурно прислужницата ви знае от колко време го няма.

— Нямаме прислужница — отговори тя. — Последното момиче, Мейбъл, получи предупреждение за напускане и си отиде едни седмица преда да замина и тъй като нямаше време да се търси нова прислужница, решихме да отложим това до моето завръщане. Той каза, че може сам да се грижи за себе си и да се храни навън, ако се наложи. Наблизо има няколко добри ресторанта. И така вчера цял ден чаках с надеждата да се върне и стоях почти до един часа през нощта, но той не се върна, а днес никакъв го няма.

— Предполагам, че сте ходили в ателието? — попитах аз.

— Не, не съм ходила там — отговори почти шепнешком. — Затова идвам при вас. Не събрах кураж да вляза.

— Но защо?

— Беше ме страх — отговори тя със същия тих, разтревожен глас, — че там може да има нещо… нещо, което… е, не знам какво точно си помислих, но вие разбирате…

— Да, разбирам — казах аз, като се изправих, защото часовникът бе ударил шест часа и аз бях свободен. — Трябва да влезем веднага. Съпругът ви може да е имал внезапна криза или припадък и да лежи там безпомощен.

Излязох в салона и написах на табелата адреса, на който можеха да ме намерят при спешен случай. После тръпнахме с мисис Ганет, като минавахме за по-пряко по задните улички, които вече познавах добре. Крачехме бързо и почти не разговаряхме; докато вървяхме, аз размишлявах върху странните и тревожни новини, които ми съобщи тя. Несъмнено изглеждаха твърде злокобни. Беше немислимо Ганет да е излязъл от къщи без шапка и без необходимите си вещи, без да остави бележка. С него се бе случило нещо. Но какво? Лично аз очаквах да намеря трупа му в ателието, а и мисис Ганет очевидно очакваше това, както подсказваше ужасът й при мисълта да го потърси там. Но този ужас ми се виждаше малко неестествен. Защо се страхуваше да влезе в ателието, дори и да очакваше, че ще намери там мъртвия си съпруг? Дали защото знаеше, или подозираше нещо, за което не бе казала? Това бе напълно възможно. Дори и да не е била съучастница в отравянето, тя би трябвало да знае или най-малкото да подозира кой е отровителят, а и беше съвсем вероятно да се досеща за мотива на престъплението. Но тогава трябва да е разбирала, както и аз, че мотивът остава и това може да доведе до ново престъпление.

Когато стигнахме до къщата, опитах да отворя портата към ателието, но тя бе заключена, а ключът, който ми беше дал Ганет, не бе в джоба ми. В това време мисис Ганет отвори входната врата със своя ключ и влязохме заедно в къщата.

— Ще дойдете ли с мен в ателието? — попитах аз, докато прекосявахме салона към страничната врата, водеща към двора.

— Не — отговори тя, — ще дойда с вас до вратата и ще ви чакам отвън, докато проверите дали той е там, или не.

Прекосихме заедно двора и когато стигнахме до вратата на ателието, опитах се да я отворя. Но тя бе заключена и като я огледах с помощта на фенерчето си, разбрах, че е заключена отвътре и ключът е в ключалката.

— Какво да правим сега? — казах аз. — Как да влезем вътре?

— Има резервен ключ — отговори тя. — Да отида ли да го взема?

— Няма да стане — отговорих аз. — В ключалката има ключ, а вратата откъм улицата също е заключена. Имате ли резервен ключ за нея?

Имаше, тъй че се върнахме в къщата, където тя го намери и ми го даде. Когато го вземах от разтрепераната й ръка, видях — макар че тя не каза нищо, — че заключената врата и ключът отвътре са засилили уплахата й. А и на мен това изглеждаше твърде зловещо.

Ако и вратата се окажеше заключена отвътре, тогава всяка надежда или съмнение щеше да изчезне. Затова, страшно обезпокоен, аз бързо излязох на улицата и изтичах към портата. За щастие ключът влезе свободно и се превъртя в ключалката, аз отворих и влязох в ателието. Като осветявах пътя си с фенерчето, стигнах до електрическия ключ и го завъртях, стаята се заля със светлина. От пръв поглед ми стана ясно, че няма никой — нито жив, нито мъртъв. След това отключих вратата към двора и я разтворих широко, като видях, че мисис Ганет стои отвън.

— Няма го вътре — обявих аз, а тя влезе почти на пръсти в преддверието и надникна зад завесата.

— Господи! — възкликна тя. — Какво облекчение! И все пак къде ли може да е? Не мога да се отърва от мисълта, че му се е случило нещо.

Тъй като не можех да не се съглася с нея, не й отговорих, а попитах:

— Сигурно сте претърсили основно къщата?

— Да — отговори тя, — и не бих могла да го направя още веднъж. Но ако сте така любезен, моля ви да поогледате и да се убедите, че не съм пропуснала нищо…

— Смятам, че е добра идея — казах аз. — Но какво ще правите вие довечера? Не трябва да оставате сама в тази къща.

— И да искам, не мога — отговори тя. — Миналата нощ беше кошмарна, а сега нервите ми са изопнати до крайност. Не мога да издържа още една такава нощ. Ще отида при моята приятелка мис Хюз — тя живее на Морнингтън Кресънт, — за да видя дали ще дойде да ми прави компания.

— По-добре ще бъде тази нощ да останете при нея — казах аз.

— Да, разбира се — съгласи се тя. — Така ще е много по-добре. Не бих останала тази нощ вкъщи. След като разгледате у нас, ще изтичам да я попитам.

— Не е нужно да ме чакате — казах аз. — Отивайте веднага при нея, става късно. Оставете ми адреса и ще ви се обадя на път към къщи, за да ви кажа дали съм открил ключа на загадката.

Тя веднага се съгласи с предложението ми и явно изпита облекчение, че ще се махне от тази къща. Върнах се с нея през двора и като я изпратих до входната врата и се убедих, че тръгна, затворих и влязох в къщата, доволен, че съм сам и че имам възможност да проуча всичко на спокойствие, без да ме наблюдават.

Разгледах най-подробно всичко, като започнах с таванските помещения и методично слизах надолу. На горните етажи имаше няколко необитаеми стаи, някои от тях бяха съвсем празни, а други, по-малко или повече, пълни със стари мебели и разни вехтории. Тези стаи аз преглеждах най-старателно, като отварях всяко възможно — и невъзможно — скривалище и надзъртах с помощта на джобното си фенерче в мрачните плесенясали ниши, в ъглите на тавана или под стълбището. Коленичех в спалните, за да погледна под леглата, отварях чекмеджетата и гардеробите и разбулвах дрехите по закачалките, за да се убедя, че под тях не е закачено нищо друго. Прегледах дори комините, като ги осветявах с фенерчето си и бърках вътре с бастуна — единствен плод на моите усилия бяха саждите в ръкавите ми, пък и нищо не открих. Само в стаята на Ганет забелязах, че купите, тавите и статуетката на маймуната бяха изчезнали от полицата над камината. Това занимание бе доста зловещо и ставаше все по-зловещо (поради нещо като самовнушение), докато изследвах стая след стая. И докато оглеждах голямата кухня с каменен под и твърде зловонен килер и претърсвах приличната на пещера изба, пълна с голи охлюви, като дори разравях купчините въглища с бастуна, вече очаквах най-страшното.

Ала от Питър Ганет нямаше и следа. Естествено беше да се заключи, че го няма тук. Но разумът ми отказваше да приеме това заключение. Според жена му той бе изчезнал в ежедневното си облекло; трудно бе да се допусне, че е излязъл така. Ако не беше излизал обаче, трябваше да е някъде наблизо. Така разсъждавах по-скоро с предубеждение, отколкото логично, докато се изкачвах по незастланите стълби към сутерена, забелязвайки невероятно силния шум от стъпките си, който отекваше из потъналия в тишина дом.

Като минавах през салона, спрях пред закачалката за шапки, за да се уверя в казаното от мисис Ганет. Наистина имаше две шапки: смачкана широкопола филцова шапка, която познавах много добре, и едно доста обикновено бомбе, с което никога не го бях виждал, но с неговите инициали отвътре, което установих, като го свалих от закачалката и го разгледах. Тук беше и бастунът му — груб буков бастун, и чадърът с четливо ПГ върху сребърната лентичка около дръжката. Имаше и друг бастун, който никога не бях виждал и който бе твърде необичаен за бохема Ганет: красив, полиран бамбуков бастун с позлатена лентичка и позлатен край на дръжката. Измъкнах го от стойката и тъй като ми се стори доста дълъг, взех и бамбуковия бастун и ги сравних, при което бамбуковият се оказа по-дълъг с цели два сантиметра. В това нямаше нищо особено и тъй като не видях инициали, аз го поставих обратно, когато погледът ми долови миниатюрен монограм на позлатения връх. Представляваше плетеница като повечето монограми, но аз в края на краищата успях да разпозная буквите „Ф“ и „Б“.

Сега бе съвсем сигурно, че бастунът принадлежи на Фредерик Боулс. От което следваше, че той скоро е бил в къщата. В това нямаше нищо неестествено, тъй като той ходеше доста редовно в ателието и обикновено влизаше през къщата. Но защо си беше оставил бастуна? И защо мисис Ганет не бе споменала нищо нито за бастуна, нито за самия Боулс? Ако бе работил тук, би трябвало да знае кога е видял Ганет за последен път, защото ако не е имал секретен ключ, сигурно му е отварял самият Ганет.

Като премислях всичко това, реших да погледна още веднъж ателието, преди да напусна къщата. Когато влязох първия път, то явно бе празно, пък и там нямаше големи шкафове или други вероятни скривалища. Но все пак съществуваше някаква вероятност по-подробното му претърсване да хвърли известна светлина върху работата на Ганет и времето, по което е изчезнал. Излязох през страничната врата и като пресякох двора, отворих вратата на ателието, светнах лампите, дръпнах завесата и пристъпих вътре.