Метаданни
Данни
- Серия
- Д-р Джон Торндайк (26)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Stoneware Monky, 1939 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Юлиана Цветкова, 1984 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 7гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Диан Жон(2011)
- Разпознаване и корекция
- Еми(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Остин Фриман. Глинената маймуна
Английска. Първо издание
ИК „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1984
Редактор: Иванка Савова, Богомил Райнов
Коректор: Жанета Желязкова, Надя Костуркова
История
- —Добавяне
Глава шеста
Сенки в ателието
Поканата на Питър Ганет да посетя ателието му и да видя как работи щеше да доведе до последици, които тогава не можех да предвидя, не ще ги споменавам сега, тъй като целта на този разказ е да проследи събитията в тяхната хронологическа последователност. Споменавам за последиците в желанието си да бъда извинен за тази безинтересна част на разказа.
Първия път бях посрещнат от мисис Ганет, на която обясних, че това е приятелско посещение. Въпреки това се позабавих, за да изслушам разказа на мисис Ганет за съпруга й и дам някой и друг съвет. След това тя ме придружи през салона до една странична врата, която водеше към покрит с плочи двор, в който единственият забележителен предмет бе голяма поцинкована кофа за смет. Като пресякохме двора, стигнахме до врата с голямо, чудато чукче и надпис с мръсни бели букви „АТЕЛИЕ“. Мисис Ганет почука по уговорения начин и без да чака отговор, отвори вратата и ме покани вътре: влязох в тъмно помещение с тежка черна завеса в дъното. Тъй като мисис Ганет бе затворила вратата зад мен, озовах се в пълен мрак, но като напипах завесата, успях да я дръпна и пристъпих в светлото ателие.
— Извинете, че не ставам и не се ръкувам — каза седналият на голяма маса Ганет. — Причините са ясни — и вместо обяснение вдигна ръката си, покрита с влажен слой глина.
— Радвам се да ви видя, докторе — продължи той. — Вземете онзи стол, дето е до масата на Боулс, и го сложете до моята.
Взех стола, поставих го до неговия и като седнах, заех се с наблюдение на студиото. И то много интересни наблюдения, защото всичко, на което се спираше погледът ми — помещението и предметите в него, — бе изненадващо. Цялото студио бе неочаквано голямо. С огромния си северен прозорец ателието приличаше на хамбар и беше проектирано и построено като хамбар, би могло да задоволи скулптор, работещ монументални скулптури. Пещта изглеждаше достатъчно голяма за една малка фабрика, а и допълнителните съоръжения — една трошачка, голям железен хаван с тежко чукало и някои други сечива — не отговаряха на действителното количество изработени предмети.
Най-учудващ обаче бе самият художник, като имаме предвид настоящото му занимание. Облечен за работата си в елегантна синя престилка и с черно кадифено кепе, „майсторът“ седеше, както споменах, до масата и тъкмо започваше да прави една доста голяма купа. Известно време го наблюдавах с нямо учудване, начинът на работа на този „майстор в занаята“ бе същият, който бях свикнал да свързвам с детската градина. Наистина последният бе възприел този много подходящ за децата начин на работа на древните и примитивните народи, но за един истински грънчар никак не подхождаше. Все пак, независимо от метода, той, изглежда, го владееше добре и работеше чисто и умело; с интерес забелязах колко малко му пречеше неподвижната става на средния пръст на дясната му ръка. Може би ще е добре да опиша този процес.
На голямата маса пред него бе поставена дебела квадратна дъска, подобна на готварска дъска за точене на сладкиши, на нея се виждаше плоско парче глина или глинена пита, в горната му част имаше куполовидна издатина (засега скрита), от която да се оформи дъното на купата. Последното (говоря въз основа на придобития си вече опит) се изработваше посредством навиване на глинената лента или нишка във формата на диск или нещо като розетка, след това издатините се заглаждаха с пръсти, за да се получи плоскост. Когато дъното й бе готово и оформено, стените на купата се правеха по същия начин. До дъската имаше пръстена тавичка, в която се виждаше глинената лента, доста прилична на тръбна газова инсталация, от нея художникът откъсваше парчета и след като ги навиеше в кръг, късаше ги и леко ги притискаше към дъното, поглаждаше ги с пръсти и с дървена лопатка, докато напълно се слееха с долната част.
— Защо я късате? — попитах аз. — Защо не я навивате, без да я късате?
— Защото ако направим купа, намотавайки глинената лента без прекъсване, тя ще стане по-висока от едната страна — обясни той. — Така че аз я късам след всеки кръг и забележете, че започвам следващия от различно място, така че краищата да не съвпаднат. В противен случай по стената на купата от горе до долу ще се получи ръб.
— Да — съгласих се аз, — виждам, макар че не се сетих защо е така. Винаги ли работите по този начин?
— С глинени ленти ли? — попита той. — Не. Това е най-бързият и най-лесният начин. При по-сложни фигури, когато се стремя да изразя чувства и мисли и да ги направя по-пластични, оставям глинената лента и работя с наливане на глина както скулпторите.
— Ами грънчарското колело? — попитах аз. — Виждам, че имате, и то изглежда първокласно. Не правите ли част от работите си на него?
Той ме изгледа строго, почти с укор и отвърна:
— Никога. Грънчарското колело е за грънчаря, за занаятчията и за фабриката. Аз не работя нито за „Улуърт“[1], нито за магазините за домашни потреби. Скоростта на производството не ме засяга, както и количеството на изработените предмети или механичната точност на формата. Тези неща се отнасят за търговията. Аз съм скромен художник и въпреки, че работата ми не е кой знае какво, а обикновена керамика, аз се стремя чрез нея да изразя личността си, душата си. За мен глината — тъй както е била за други, много по-велики майстори, като Дела Робиа и Донатело — е средство да изразя чувствата си.
Не знаех какво да отговоря на това. Нямаше да е учтиво да изкажа собственото си виждане, според което неговите цели съвсем не отговаряха на постиженията му. Ала аз бях напълно объркан и ставах все по-объркан, докато го наблюдавах, защото ми се струваше, че това, което прави той, е в моите възможности, трябваше ми малко практика, разбира се; и се хванах, че почти несъзнателно претеглям наум три явни възможности, но не успях да стигна до никакъв извод.
Възможно ли бе Ганет да е просто мошеник, претендиращ за артистична дарба, която не притежава? Или бе от онези психически неуравновесени „модернисти“, които искрено вярват, че грубите им детински цапаници са велики произведения на изкуството, а всъщност страдат от мания? Възможно ли бе неговите груби, дивашки купи и кани наистина да притежават някакви скрити естетически качества, които не можех да възприема, защото ми липсваше необходимата емоционална нагласа? Скромността ме накара да приема последната възможност. Има много хора, на които красотата на природата и изкуството не говорят нищо, може би аз бях един от тях.
Размишленията ми скоро бяха грубо прекъснати от гръмотевичния шум на чукчето на вратата, при което Ганет подскочи и изруга тихо. Вратата се отвори с трясък и мистър Боулс влезе наперено в ателието, като си тананикаше.
— Можеш да не вдигаш такъв ужасен шум, като влизаш, Боулс — сърдито извика Ганет.
Той гневно изгледа своя съдружник или наемател, на което другият отвърна с предизвикателна усмивка:
— Съжалявам, миличък — каза той, — все забравям за деликатното състояние на нервите ти. А, ето го и доктора. Здрасти, докторе! Надявам се, че намирате пациента си в добро състояние. Хм! Ни най-малко не е засегнат от всичкия арсеник, който сте слагали в лекарствата му, както ми казаха! Ха-ха-ха!
Той ме удостои с нагъл поглед иззад монокъла си, свали го, за да намигне тържествено и пак го сложи, след което, тъй като приех оказаното ми внимание с безразличие (макар че ми се искаше да го ритна), той се обърна и наперено тръгна към онази част на ателието, която явно бе негова територия, следван от изпълнения с неприязън поглед на Ганет, който напълно изразяваше собствените ми чувства.
Мистър Боулс не беше приятна личност. Но въпреки това наблюдавах с интерес действията му, тъй като бях любопитен да разбера с какво се занимава той; и след като прикрих антипатията си — защото бях решил да не се карам с него — аз приближих, за да го наблюдавам отблизо. Той седеше на груб като сандък стол, подобен на този, който бях взел, пред обикновена работна бижутерска маса, снабдена с газов поялник и тенекиена табла вместо обичайния пергамент. В момента правеше плитки нарези с острие за гравиране върху плосък златен предмет, който наподобяваше нескопосан медальон или брошка.
Известно време го наблюдавах, но учуден от действията му, тъй като малките нарези нямаха определена форма, нито пък можах да открия някакъв план в подреждането им. След малко се осмелих да задам предпазливо няколко въпроса:
— Предполагам, че тези малки нарези представляват украсата на този… ъ-ъ… предмет?
— Не го наричай „предмет“, докторе — възнегодува той. — Това е медальон или по-скоро ще бъде, когато го довърша, а тези нарези ще образуват украсата или по-точно повърхностната обработка, когато бъдат запълнени с емайл.
— А, с емайл! И емайлът ще образува украсата. Но аз не мога да разбера какво представлява тя!
— Представлява! — повтори възмутено той, като постави монокъла си (който не използуваше, докато работеше), за да подчертае укорния поглед, с който ме удостои. — Нищо не представлява! Аз не съм фотограф. Емайлът ще образува симфония от хармонични цветове, наподобяващи скъпоценни камъни върху златна основа. Няма защо върху накита да се прави определено изображение. Така работи любителят. Моята цел е хармонията, ритъмът, съчетанията на абстрактни цветове. Разбирате ли?
— Мисля, че разбирам — казах аз.
Това си беше една голяма лъжа, защото обяснението му ми прозвуча като невероятна безсмислица.
— Но — добавих, — вероятно ще го разбера по-добре, когато го видя готово.
— Мога да ви покажа нещо готово от същия тип — каза той и като остави работата си и длетото, отиде до едно шкафче, в което държеше материалите си, и извади оттам малка брошка, която пусна в ръката ми и ме помоли да я разгледам като „образец на многоцветната хармония“.
Това наистина беше свежо и приятно украшение, но с учудващо груба изработка (въпреки че като го обърнах, забелязах колко майсторски са изработени иглата и закопчалката) — обикновена златна елипсовидна плочка, покрита с петънца от многоцветен емайл с неправилна форма, разпръснати по повърхността в случайни комбинации. Сякаш восъчни капчици от разноцветни свещи бяха капали върху нея.
— Виждате как всяко от тези цветни петънца хармонира и контрастира с останалите, като ги кара да изпъкват.
— Да, това го виждам — отговорих аз, — но не разбирам защо не сте групирали петънцата в някакъв мотив.
Боулс поклати глава.
— Не — каза той, — това е немислимо. Натрапването на формата ще наруши естествения ритъм на контрастиращите цветове. Тези две неща не бива да се смесват. Ганет се занимава с абстрактната форма, неусложнена от цвят. Моята работа е абстрактният цвят, освободен от формата.
Кимнах, за да дам вид, че съм разбрал обяснението и върнах брошката с няколко одобрителни забележки. Но бях напълно объркан, толкова объркан, че скоро използувах възможността да се измъкна, за да преценя казаното още веднъж.
Проблемът бе твърде любопитен. Какво ли всъщност ставаше в това ателие? Имаше нещо странно, нереално в работата, която се вършеше тук. Доста трудно беше да възприема Ганет с архаичната му керамика като истински художник, но Боулс бе дори по-невероятен. И макар двамата да се различаваха във всяко друго отношение, необичайните им занимания така странно си приличаха. И двамата говореха неща, които за мен бяха високопарни и предвзети глупости. И двамата си придаваха вид на големи художници и виртуози. Въпреки това всеки от тях се занимаваше с работа, която в моите очи не показваше нищо друго, освен най-елементарна сръчност, нямаше и следа от талант.
Все пак трябваше да призная, че причината бе в моите възприятия. Знаех, че онзи странен период в изкуството, наречен „модернизъм“, създава всеобщ вкус към картини и скулптури от псевдоварварски, примитивен тип и изказванията на изкуствоведите за някои от тези работи не се различаваха много от нещата, които бях чул от Боулс и Ганет. Може би тези чудати творения наистина бяха това, за което те ги обявяваха, а аз бях само еснаф, който не можеше да различи едно произведение на изкуството, когато го види.
Имаше обаче и един практически въпрос, който доста ме объркваше. Какво ставаше с тези предмети? Разбира се, нито един от двамата не работеше за някой магазин. Тогава как пласираха произведенията си и кой ги купуваше? И двамата разполагаха със значителни материали и съоръжения и можеше да се приеме, че производството им отговаря на средствата за производство, още повече, че явно и двамата по този начин получаваха средства за препитание. Значи някъде се търсеха примитивни глинени съдове и варварски украшения. Но къде? Реших — макар че изобщо не ми влизаше в работата — да задам предпазливо няколко въпроса.
Имаше и друго, което с основание ме занимаваше повече — отношенията между двамата мъже. Привидно те бяха приятели, другари, колеги и в известен смисъл съдружници. Но със сигурност не бяха истински приятели. Ганет откровено го беше признал, но дори и да не бе така, неприязънта му към Боулс бе очевидна и едва я прикриваше. Разбира се, бе съвсем нормално да подозира Боулс в опит да го отрови, да не споменаваме за твърде съмнителните връзки на този господин с мисис Ганет. Наистина не можех да разбера защо, ако той криеше в себе си това подозрение — Торндайк изобщо не се съмняваше в това, — бе позволил да се продължи тази връзка.
Но ако чувствата на Ганет към Боулс бяха извън всякакво съмнение, то обратното, в никой случай не беше така. Поведението на Боулс не бе приятно. То бе грубо и вулгарно — като изключим случаите, в които говореше „интелектуално“, — а и беше склонен да се държи оскърбително. Но въпреки че бе простак, неговата неучтивост не бе преднамерена и доколкото можех да преценя тогава, не показваше никакви признаци на враждебност към Ганет. Очевидно омразата бе едностранна.
И все пак сигурно имаше нещо повече. Защото ако бе установено — и аз бях убеден в това, — че Боулс е направил съзнателен, хладнокръвен опит да отрови Ганет, този опит предполагаше подбуда, която, меко казано, не е била породена от доброжелателност.
Тези въпроси се трупаха, за да превърнат ателието във фокус на моето огромно любопитство и тъй като работата ми изискваше главно да безделнича, прекарвах голяма част от времето си там — наистина повече, отколкото би трябвало, ако Ганет не бе показал ясно, че с радост очаква посещенията ми. Понякога се чудех дали му е приятна компанията ми, или честите ми посещения в ателието го карат да се чувства по-сигурен. Вероятно беше второто, защото винаги когато го сварвах сам, използувах възможността да се убедя, че всичко при него е наред. Във всеки случай винаги се радваше да ме види, а що се отнася до мен, аз открих, че различните дейности на двамата са много интересни за наблюдение, наред с любопитните загадки, които криеха твърде странните им отношения.
Положението постепенно се промени: от обикновен наблюдател се превърнах в нещо като помощник. Имаше много чудновати занимания, които не изискваха специално умение и аз можех да помагам. Например приготовлението на шамота — никога не научих защо го наричат така, а беше съвсем обикновен материал, прах, получен от стрити парчета от дефектни или повредени керамични съдове или от счупени форми, използуваше се за закаляване на глината, та да не се напуква в пещта. Парчетата или счупените форми се счукваха с голям тежък чук, докато се превърнеха в малки парченца, които се слагаха в трошачката за шамот и се смилаха на прах. После този прах се пресяваше през няколко сита, всяко с определена големина на отворите, и така разделеният прах — грубо, средно и фино смлян — се прибираше в съответните сандъчета.
А имаше и друго — гипсът. И двамата използуваха гипс, а аз бях доволен да науча техниката на смесването, изливането и оформянето му. От време на време Ганет правеше гипсова форма за някоя хубава купа или кана (за мое голямо учудване, тъй като това напълно противоречеше на професионалните му принципи), „пресоваше“ едно-две копия — работа, при която помагах, докато станах съвсем опитен. Помагах на Боулс да изпича своите чудновати плоски брошки от емайл, да отлива грубите си златни украшения и се заех с почистването и излъскването. И накрая — пещта, която ме заинтригува най-много от всичко. Тя се напалваше с въглища и изискваше голямо внимание и преди, и по време на изпичането. Ганет се занимаваше сам с подготовката на пещта, а аз стоях отстрани и наблюдавах действията му: начина, по който редеше съдовете в смляния кремък или костна пепел — той използуваше предимно костна пепел — в „капсулите“ — форми от огнеупорна глина за предпазване на съдовете от пламъците — и накрая затваряше отвора на пещта с огнеупорни глинени плочки.
Когато започваше обаче същинското изпичане, всички бяхме заети. Дори Боулс оставяше работата си, за да помогне при подаването на дървата, изваждането на пепелта и чистенето на скарата, като даваше възможност на Ганет да контролира тягата и да намалява горенето до необходимата степен. Никога не успях да наблюдавам целия процес от начало до край, защото дори и по онова време работата ми изискваше да й отделям внимание; но веднъж присъствах при отварянето на пещта — четиридесет и осем часа след напалването — и забелязах вниманието, с което Ганет проверяваше температурата на съдовете, преди да ги извади на хладния въздух.
Един ден, докато наблюдавах как вае една кана с широко гърло, гледайки грубо направена скица — изключително груба, много несръчно нарисувана, както си помислих аз, — която лежеше на пейката до нето, той ми предложи нещо ново.
— Защо не опитате да направите и вие нещо, докторе? — каза той. — Някакъв обикновен предмет. Същинското ваене не е трудно, а и сте виждали как го правя. Вземете малко глина от сандъчето и опитайте какво ще излезе.
Не се възхищавах особено от ръчната керамика, защото наскоро си бях купил малка книжка за грънчарското изкуство и бях особено впечатлен от упътването за работа с грънчарското колело. Споменах за това на Ганет, но той не ме насърчи. Поради някаква причина, изглежда, хранеше дълбоки предразсъдъци към колелото.
— За търговски цели е чудесно заради бързината и количеството — каза той. — Но в механично изработените неща няма душа. Творецът вае — умелата му ръка направо превръща мисълта във форма.
Не оспорих твърдението му. Като погледнах със съжаление колелото, което бездействаше в ъгъла, аз взех от глината в сандъчето и започнах да я разточвам на дъската, но ми се видя доста странно, че въпреки неприязънта си към грънчарското колело се е снабдил с такова.
— Не съм го купувал — обясни ми той, когато му поставих въпроса. — Купих това ателие като доходно предприятие от изпълнителите на завещанието на предишния собственик. Той беше нещо като търговец-грънчар и тези уреди са му вършили работа. Но на мен не ми вършат работа. Аз нямам нужда от колелото и от тази голяма смесителна трошачка, а по-скоро бих предпочел една по-малка газова пещ. Но работилницата си беше готова и я купих страшно евтино заедно с цялото оборудване, взех я, както си беше, и трябваше да се задоволя с това.
Първият ми опит, една обикновена кана, не беше много успешен; стана явно несиметрична и изкривена на една страна. Но Ганет я одобри — очевидно точно за тези й качества — и дори ми предложи да я изпече. Каната не ме задоволи, аз я смачках и я върнах в сандъчето, където след повторно овлажняване бе източена отново. Защото аз сериозно се залових с тази работа. Тя се оказа по-интересна, отколкото очаквах, и както обикновено се случва в изкуството, интересът ми нарасна, когато започнах да преодолявам трудностите, натрупах опит и станах сръчен.
— Браво, докторе! — каза Ганет. — Продължавайте все така да опитвате и помнете, че ателието е ваше, когато ви се прииска да го използувате, независимо дали съм тук, или ме няма. (Всъщност той често отсъстваше, защото и двамата с Боулс имаха много почивни дни и ми се струваше твърде странно, че отсъствията им често съвпадат.) Няма защо да влизате през къщата. Ето ви ключ от външната врата, добре е да имате един. Ще ви го дам сега.
Той извади няколко ключа от джоба си и ми подаде един, така че в известен смисъл станах и аз наемател на ателието. Това беше незначително обстоятелство и все пак, както често се случва, то доведе до неподозирани последици, една, от които може да се нарече малко приключение, за чиято незначителност няма да поднасям извиненията си, защото то на свой ред имаше последици, свързани с тази история.
Случи се така, че първия път, когато използувах ключа, намерих ателието празно, а масите показваха, че и двамата съдружници имат почивен ден. Върху масата, която използувах, стоеше недовършен съд, покрит с влажни кърпи. Свалих ги и взех от сандъчето парче влажна глина, за да продължа работата си, когато погледът ми попадна на грънчарското колело; тутакси бях завладян от огромно изкушение. Това бе една чудесна възможност да задоволя амбицията си, да изпробвам тази възхитителна играчка, която за мен криеше цялата магия на грънчарското изкуство.
Приближих се до колелото и жадно го погледнах. Завъртях го внимателно и опитах как работи педалът: тъй като запъваше, взех кутията със смазочното масло на Боулс и капнах по една капка на осите. После придърпах стол и няколко минути се упражнявах с педала, докато успях да постигна равномерно въртене. Изглеждаше ми съвсем лесно, тъй като можех да карам велосипед и бях толкова окуражен, че реших да изпробвам умението си на грънчар. Като поставих леген с вода до колелото, аз занесох глината, придадох й форма на голяма топка, плеснах я върху навлажнения дървен диск, намокрих ръцете си и завъртях колелото.
Началото не беше успешно, тъй като не успях да наглася глинената топка точно в центъра и започнах да въртя много бързо; в резултат глината се отплесна и ме удари в стомаха. Както и да е, събрах я от скута си, върнах я на диска и започнах отново с по-голямо внимание и старание. Не беше толкова лесно, колкото изглеждаше. Като внимавах за глината, забравях педала и колелото спираше; щом се съсредоточах върху педала, с глината се случваха странни неща. Все пак малко по малко му намерих „цаката“, припомняйки си указанията в наръчника и опитвайки препоръчаните там методи.
Беше завладяваща игра. В движението на въртящата се глина имаше нещо почти магическо. Сякаш от само себе си придобиваше най-неочаквани форми. Един лек натиск с ръцете и тя се издигаше във формата на колона, цилиндър или конус. Нежно докосване отгоре я превръщаше като по чудо в кълбо, а малко натиск с палците в средата на кълбото го издуваше и го превръщаше в купа. Беше чудесно и страшно приятно. Всички промени носеха чара на неочакваното. Аз не бях измислил формите; те просто ставаха от само себе си и случайният допир веднага ги променяше в нещо различно и еднакво удивително.
С удоволствие, близко до екстаз, и с растящо умение продължих да играя тази несравнима с нищо игра повече от час. После се появиха признаци на умора, защото това беше доста изнурително занимание; тогава реших, че е по-добре да изработя нещо. Тъкмо бях направил една плитка купа (или по-точно тя сама си стана); като я хванах внимателно в ръцете си, тя се издигна, източи се и доби формата на тумбесто гърне с леко завит навътре отвор. Погледнах го с приятна изненада. Наистина имаше много изящна форма и щеше да е жалко да го развалям с допълнителни манипулации. Реших да не го пипам повече и да го смятам за готово.
Като отместих крак от педала и оставих колелото да спре, появиха се нови особености. Повърхността му беше набраздена от „грънчарския палец“, което ясно показваше, че е правено на колело. Това обаче не отговаряше на целта ми, тъй като исках да изиграя приятелска шега на Питър Ганет, като му пробутам гърнето за ръчно изработено. Предателските бразди трябваше да изчезнат и да бъдат заменени с други лъжливи белези.
Обработих го внимателно с моделиращия инструмент и с влажна гъба, като го заглаждах леко и наблюдавах една от каните на Ганет, докато всички следи от колелото бяха заличени и гърнето спокойно можеше да мине за ръчно изработено. Разбира се, за да се разкрие измамата, бе достатъчен един поглед във вътрешността му, която не посмях да пипам, но се надявах, че никой няма да погледне там.
Следващата ми задача бе украсата. Методът, който обикновено използуваше Ганет — следвайки примитивната традиция на първобитните орнаменти, — бе или да очертае линия в меката глина, или да оформи прости фигури с нокътя на палеца си. Всъщност за тази цел той не използуваше палеца си. Една чаена лъжичка за горчица даваше същия резултат, а беше и по-удобна. Взех лъжицата, с която измайсторих нещо като груба плетеница околовръст, разнообразена от симетрични вдлъбнатини, които направих с върха на медицинския термометър. Накрая се амбицирах да изработя нещо по-забележително; извадих ключа си и като направих няколко опита на парче глина, реших, че е превъзходен като елемент от мотива, особено ако се съчетае с термометъра. Отпечатъците на ключа, разположени в кръг с център една дупчица, направена с термометъра, образуваха проста, но интересна розетка, която можеше да бъде доукрасена с кръг от дупчици между отпечатъците. Наистина беше много сполучливо и аз останах толкова доволен, че продължих да разкрасявам произведението си с още четири такива розетки, като ги разположих симетрично (не че за Ганет симетрията имаше някакво значение) върху изпъкналите стени под орнаментите, направени с нокът.
Като приключих с украсата и я зачистих с моделиращия инструмент, отдръпнах се и огледах работата си не само със задоволство, но и с известна изненада, колкото и да беше груба и недодялана, за снизходителния ми поглед това бе един доста приятен малък съд и като го сравних с глинените гърнета на Ганет, които съхнеха в редица на лавицата, още веднъж си зададох въпроса какви ли са тъй наречените „невидими“ качества, които придава ръката на майстора.
Направих място на лавицата, като преместих един от съдовете от средата в края и се заех с опасната задача да сваля моето гърне от колелото. Инструментът, който използувах, беше тънка жица с дървени дръжки в двата края, с която режехме глината — опасен предмет, защото едно погрешно движение можеше да отнесе дъното на гърнето. Но провидението, което понякога наблюдава действията на простосмъртните, направляваше ръката ми и накрая жицата се показа, а гърнето се отдели от повърхността, за която бе залепено. С безкрайно внимание и нежност — защото все още беше меко — аз го вдигнах с ръце и го занесох на лавицата, където го оставих на сигурно място. След това почистих колелото, като заличих всички следи от непозволените си действия, хвърлих наполовина завършения съд в сандъчето за глина и си отидох, предвкусвайки изненадата на Ганет, когато отиде да провери съхнещите на лавицата съдове.
Но събитията се развиха така, че моята невинна шега не произведе впечатление, защото пропуснах развръзката. Внезапна епидемия от дребна шарка в близкото училище ми отне времето дотолкова, че посещенията ми в ателието трябваше да бъдат прекратени за няколко дни и когато най-накрая успях да отида един следобед, обстоятелствата бяха така сериозни, че погълнаха вниманието ми. Тъй като тази случка по-късно щеше да добие особена важност, ще се осмеля да я опиша в подробности.
Този път не минах през портата, както обикновено, защото в края на Джейкъб Стрийт настигнах мисис Ганет, двамата продължихме заедно до къщата и влязохме. Тя, изглежда, искаше да пита за нещо съпруга си, защото като отворих страничната врата, излезе и дойде заедно с мен в ателието. Когато наближихме, изведнъж вътре чухме необичайна врява, тропане и блъскане, като че ли някой хвърляше мебели и преобръщаше столове, всичко това придружено от подчертано гневни викове. Мисис Ганет спря рязко и сграбчи ръката ми:
— Господи! — възкликна тя. — Двамата пак се карат! Какъв ужас! Как бих искала мистър Боулс да се премести на друго място. Като не се разбират, защо не се разделят?
— Май не я карат добре заедно, а? — предположих аз, ослушвайки се внимателно, и усетих, че не съм се изразил съвсем точно, защото те явно се караха здравата.
— Не — отговори тя, — особено откакто… вие знаете. Питър мисли, че мистър Боулс му е дал онова нещо. Направо е смешно, а мистър Боулс… аз няма да вляза сега. — Тя се обърна и се прибра в къщата, като ме остави пред вратата на ателието — колебаех се дали да вляза смело, или да последвам дискретния пример на дамата и да оставя двамата мъже да се оправят сами.
Положението беше много неудобно. От друга страна, не исках да си отида, защото намесата ми можеше да се окаже необходима. Стоях, колебаейки се между тактичността и целесъобразността на действията си, докато един гневен вик на Боулс не разреши въпроса.
— Да знаеш, че сам си го изпроси! — изрева той, при което, зарязвайки всякакъв такт, аз почуках и влязох.
Отворих бавно и доста шумно и постоях няколко минути в тъмното преддверие на ателието, след това я затворих също така бавно, за да имат време да се пооправят. Шумът от бързи движения вътре ми подсказа, че точно това вършат, и когато дръпнах завесата и влязох, те стояха в двата края на ателието. Ганет закопчаваше посмачканата си яка, а Боулс седеше до своята маса, на която лежеше чук, поставен там подозрително бързо. И двамата явно бяха възбудени — Боулс, със зачервено лице, див поглед и ужасно разгневен, Ганет — задъхан, блед и зъл.
Поздравих ги с безразличие, като че ли не бях забелязал нищо нередно, и се извиних за дългото си отсъствие. Това прозвуча доста фалшиво, защото преобърнатите столове, тежко дишащият и видимо треперещ Боулс, а и опасният чук показваха, че бях влязъл точно навреме.
Пръв се окопити Ганет, макар че дори Боулс успя да изръмжи сърдито за поздрав; като вдигнах един стол от земята, седнах и се опитах да поддържам някакъв разговор и да успокоя духовете. Погледнах към лавицата, но тя бе празна. Очевидно, съдовете, които бях оставил да съхнат, бяха изпечени и продадени. Не можех да предположа какво се е случило с моята кана, пък и не ме интересуваше много. Ясно бе, че обстоятелствата не са подходящи за шеги, нито пък за какъвто и да било друг разговор; може би трябваше да намеря някакво извинение и да се измъкна, ако не бе нежеланието ми да оставя двамата в такова настроение.
Всъщност не стоях много дълго — не повече от нормалното. След като рови безплодно и продължително в шкафа, си, Боулс го затвори, заключи вратичката и като се сбогува мрачно с мен, замина си; тъй като нямах никакво желание да говоря с Ганет за кавгата, а и той не изглеждаше особено общителен, бързо използувах възможността да приключа посещението си.
Случаят бе крайно неприятен и го запомних за дълго. Оттогава ателието престана да ме привлича. Приятната му другарска атмосфера сякаш се бе изпарила. Продължавах да се отбивам от време на време, по-скоро за да не изпускам от очи Ганет, отколкото да гледам работата на двамата „художници“. И аз като мисис Ганет се чудех защо тези двама мъже, които се мразеха така явно, поддържат ни в клин, ни в ръкав отношенията си. Във всеки случаи за мен това място беше изгубило чара си поради омразата и злобата, които царяха там, и дори да имах свободно време в излишък — но нямах, — щях да бъда само един случаен посетител.