Остин Фриман
Глинената маймуна (5)

Глава пета
Съдебното решение

Подтикван от нетърпението да разкрия загадката около случая Ганет, на следващата сутрин аз направих единственото си важно посещение толкова рано, колкото позволяваше приличието, и след това бързо се отправих към болницата с надеждата, че ще стигна навреме, за да заваря доктор Торндайк, преди да си тръгне. Оказа се, че за щастие съм пресметнал правилно часа на посещението си, защото минавайки през главния вход, видях името му в присъствения списък и научих от портиера, че е отишъл в училището. Потеглих и аз нататък, но когато минавах през градинката, видях го да идва откъм лабораторията и тръгнах с него.

— Има ли новини? — попитах аз.

— Да — отговори той, — току-що видях Удфийлд и чух заключението му. От двете проби, които му дадох за анализ, едната — тази от кардамома, която видяхте — не съдържа арсеник. Другата — пробата от ечемичената отвара — съдържа половин грам арсеник в сто и петдесет грама течност. Ако приемем, че каната съдържа половин литър, значи в нея е имало около два грама арсеник, т.е. арсениста киселина.

— Бога ми! — възкликнах аз. — Но това е смъртоносна доза, нали?

— Вероятната смъртоносна доза — отговори той. — Известно е, че по-малко от грам и половина причинява смърт, но въздействието на арсеника е различно. Все пак с известна точност можем да кажем, че ако беше изпил цялата кана, със сигурност щеше да е мъртъв.

Изтръпнах, като си помислих, че той — пък и аз — се беше разминал на косъм със смъртта. Само навременната ни намеса — или по-скоро тази на доктор Торндайк — го беше измъкнала от къщата.

— Значи наличието на арсеник в ечемичената отвара премахва и последните ни съмнения, установено е натравяне с арсеник.

— Не съвсем — възрази Торндайк. — Обаче установихме този факт чрез лабораторни изследвания. Удфийлд и старшият лекар са открили арсеник в тялото на пациента. Количеството е било съвсем незначително — по-малко, отколкото предполагах, имайки предвид симптомите. Арсеникът обаче се разпада твърде бързо, значи можем да приемем, че са минали няколко дни от приемането на последната значителна доза.

— Да — казах аз, — а вие се появихте тъкмо навреме, за да го спасите от следващата значителна доза, която по всяка вероятност щеше да бъде последна. Между другото, какви са нашите задължения в този случай? Искам да кажа, трябва ли да се свържем с полицията?

— Не — отговори той решително. — Не е нито наше задължение, нито наше правото да се месим в случай като този, когато пациентът е напълно вменяем и може да отговаря за действията си. Наш дълг е да го осведомим за известните нам факти и да го оставим да предприеме такива мерки, каквито сметне за целесъобразно.

Точно така и направихме, след като зададохме обичайните в такива случаи въпроси за състоянието на пациента, в което между другото бе настъпило видимо подобрение.

— Да — каза весело Ганет, — чувствам се сто пъти по-добре и това не се дължи на лекарствата, защото не съм вземал нищо подобно. Изглежда, оздравявам от само себе си. Странно, нали? Или може би не е странно. А вие, господа, стигнахте ли до някакво заключение за моето заболяване?

— Да — сухо отговори Торндайк. — Установихме, че болестта ви се дължи на отравяне с арсеник.

Ганет се изправи в леглото и втренчено ни изгледа с отворена уста и с израз на върховно изумление и ужас.

— Отравяне с арсеник! — повтори той изумено. — Не вярвам. Сигурен ли сте, че няма грешка? Това е невъзможно.

— Стават и такива неща — сухо отговори Торндайк. — Но грешка няма. Направихме химичен анализ, можем да се закълнем и да го докажем в съда, ако се наложи. Арсеник е бил извлечен от вашето собствено тяло и от ечемичената отвара, която взех за анализ.

— О! — възкликна Ганет. — Значи от ечемичената отвара. Не проверихте ли и тинктурата от кардамом.

— Взех проба и от нея — отвърна Торндайк, — там нямаше отрова.

— Хм! — каза Ганет. — Значи ечемичената отвара. Мислех си, че й има нещо. Но арсеник! Не, това се вика изненада! Според вас какво трябва да направя, докторе?

— Трудно е да ви дадем съвет, мистър Ганет — отвърна Торндайк. — Знаем само, че сте вземали опасни дози арсеник. А колкото до обстоятелствата, при които е станало това, вие ги знаете по-добре от нас. Ако някой нарочно ви е дал тази отрова, той или тя е извършил тежко престъпление и ако знаете кой е този човек, трябва да съобщите на полицията.

— Но аз не зная — рече Ганет. — Само трима души са могли да ми дадат арсеник, а не подозирам никого от тях. Имаме прислужница. Тя е могла да ми даде нещо. Но ако тя реши да отрови някого, това ще бъде жена ми. Нещо не се разбират с нея, а ние с момичето сме добри приятели. После, жена ми. Е, тя, разбира се, не влиза в сметката. Освен това — мистър Боулс. Често ми е носил храна и вода, значи е имал възможност; но не бих си и помислил, че той е способен на такова нещо. По-скоро бих могъл да подозирам доктора, който е имал по-добра възможност от всички останали.

Той млъкна и ми се усмихна, след което направи обобщение:

— И така, както виждате, не подозирам никого, а може би отровител изобщо няма. Не е ли възможно това нещо да е попаднало случайно в храната ми?

— Не бих казал, че е невъзможно — отговори Торндайк, — но вероятността е толкова малка, че не си струва да се говори за нея.

— Добре де — каза Ганет, — не ми се ще да оставям тая работа в ръцете на полицията и да причинявам неприятности на невинни хора.

— Тук сте прав — рече Торндайк. — Ако нямате причини да се съмнявате в никого, няма какво да кажете на полицията. Но трябва да наблегна, мистър Ганет, на истинското ви положение. Съвсем сигурно е, че някой се е опитал да ви отрови и трябва да бъдете нащрек за евентуални бъдещи опити.

— Но какво мога да направя? — възрази Ганет. — Вие сте съгласен с мен, че няма смисъл да ходя в полицията и да вдигам скандали. Какво друго ми остава?

— Първата предпазна мярка, която трябва да вземете — отвърна Торндайк, — е да разкажете на жена си всичко, което знаете, и да я посъветвате да го предаде на мистър Боулс — освен ако не предпочитате сам да му го кажете — и на всеки друг, когото тя реши да осведоми. Фактът, че отравянето е било открито, ще бъде пречка за всякакви бъдещи опити, а мисис Ганет ще бди да няма вече такава възможност. Освен това ще внимавате да не поемате храна или течности, без да ги е опитал някой друг, и може би като допълнителна мярка — добре е да смените прислужницата си.

— Да — с усмивка се съгласи Ганет, — това няма да е много трудно, когато жена ми научи за арсеника. Ще й даде един час да си събере багажа.

— В такъв случай смятам, че казахме всичко, което трябваше. Радвам се, че изглеждате толкова добре, и ако продължавате да се поправяте така бързо, след няколко дни ще можем да ви пуснем да се върнете при глината си — каза Торндайк.

С тези думи той се раздели с пациента и аз го последвах навън, в случай че има да ми каже още нещо, но Торндайк наруши мълчанието едва след като излязохме през главния вход и портиерът своевременно отбеляза това.

— Какво подразбрахте от думите на Ганет за предполагаемия отровител?

— Почти нищо — отговорих аз. — По-скоро имах чувството, че крие нещо.

— Не го кри много дълго — отвърна с усмивка Торндайк. — Разбрах, че гледа с голямо подозрение на Боулс и няма да е недоволен, ако ние го подозираме. Между другото вие водите ли си бележки по този случай?

Трябваше да призная, че освен бележките в лекарския си дневник, не бях отбелязал нищо друго.

— Няма да свършат работа — каза той. — Може би това съвсем не е краят на този случай. Ако в бъдеще се появят нови факти, не би трябвало да разчитате само на паметта си. Съветвам ви да си запишете всичко сега, докато е свежо: едно старателно описание на случая с всички дати и пълни подробности за хората, свързани, по какъвто и да е повод с тая история. Ще ви изпратя заверено копие от анализа на Удфийлд и ще ми бъде интересно да видя вашето изложение на събитията, за да го сравня със собствените си бележки.

— Мисля, че няма да научите много от моите — казах аз.

— Ако не науча нищо, значи сте го написали лошо — каза той. — Въпросът е, че ако оттук нататък с Ганет се случи нещо — искам да кажа нещо, което да предизвика следствие или обвинение в убийство, — вие и аз ще бъдем призовани или ще се явим като свидетели по собствено желание и показанията трябва да съвпадат. Оттук идва и желанието ми да сравня записките сега, когато можем да обсъдим вероятните различия.

Докато разговаряхме, стигнахме до кръстовището: тук пътищата ни се разделяха, спряхме, за да си кажем няколко последни думи, и си тръгнахме — Торндайк продължи пеша, а аз отидох на спирката да чакам автобуса.

Докато Ганет беше в болницата, го посетих още един-два пъти, отбелязвах бързото му подобрение и преписвах в бележника си данните от картона му. Възстановяването протече без усложнения и след няколко дни го зачеркнах от списъка си за посещения, като реших да изчакам завръщането му и да приключа със случая.

Междувременно разбрах, че е послушал поне един от съветите на Торндайк. Това ми стана ясно, след като една вечер мисис Ганет се появи в кабинета ми силно разтревожена. Веднага предположих каква е целта на посещението й, но нямаше нужда да се напрягам за това, защото тя начаса пристъпи към въпроса.

— Днес следобед ходих да видя Питър и той ми каза нещо ужасно — заяви тя. — Каза ми съвсем сериозно, че болестта му не била истинска болест, била е причинена от отрова. Казва, че някой е слагал арсеник в храната му и сочи вас и доктор Торндайк като източник на тези сведения. Полудял ли е или наистина вие сте му казали това?

— Това е самата истина, мисис Ганет — отговорих аз.

— Не може да бъде! — възпротиви се тя. — Това е чудовищно. Никой не би имал нито възможност, нито мотиви за това. Аз му приготвях храната със собствените си ръце и сама му я носех. Прислужницата никога не я е докосвала — макар че така или иначе вече я освободих, — но дори и да е имала възможност, няма причина да се опитва да отрови Питър. Тя наистина беше порядъчно момиче, двамата се разбираха чудесно. Всичко това е невъзможно… фантастично! Доктор Торндайк сигурно е допуснал невероятна грешка.

— Уверявам ви, мисис Ганет, че няма никаква грешка — казах аз. — Това зависи от химическия анализ. Арсеникът е отвратително нещо, но си има едно качество — лесно се открива, не може да има грешка. Когато доктор Торндайк видя съпруга ви, той веднага предположи отравяне с арсеник, така че взе проба от храната — по малко от кардамома и от ечемичената отвара — за анализ. Те бяха изследвани от един известен химик, който откри в отварата значително количество арсеник — цялото съдържание на каната е било достатъчно, за да причини смърт. Виждате, че няма никакво съмнение. В ечемичената отвара имаше арсеник. Той бе извлечен и претеглен, точното количество се знае; арсеникът се пази и ако се наложи, можем да го представим като доказателство.

Мисис Ганет бе дълбоко развълнувана — за миг дори бе така потресена, че стоеше безмълвно и ме гледаше с безкраен ужас. След малко попита почти шепнешком:

— А кардамома? Самата аз му го занесох.

— Там не беше открит арсеник — отговорих аз и ми се стори, че тя се успокои малко от отговора ми, въпреки че още изглеждаше уплашена и объркана. Можех да си представя какво й минаваше през ума, защото разбрах, че си е спомнила — както и аз — кой бе занесъл отварата в стаята на болния. Но каквото и да си помисли, тя не каза нищо и разговорът приключи с няколко въпроса, касаещи възможното пълно възстановяване на съпруга й, и с настоятелна молба да отида да го видя, когато се върне от болницата.

Посещението се оказа ненужно, защото самият Ганет ми съобщи за изписването си чрез личното си присъствие в чакалнята ми. При звъна на звънеца отворих вратата („Моля позвънете и влезте“) и виж ти, ето го и него, в кадифено сако и с вандайковска брадичка, цял-целеничък. За миг го погледнах изненадано — както често правят сестрите и лекарите, когато за пръв път видят пациента си облечен и в нормална обстановка, и сравних едрия, изпъчен, енергичен мъж с жалкия, мършав нещастник, който ме бе гледал така унило изпод завивките.

— Явявам се на рапорт, сър — каза той, имитирайки моряшки поздрав, — и да ви покажа каква добра работа свършихте вие и вашите колеги.

Здрависах се с него и го въведох в кабинета, все още приятно изненадан от пълното му оздравяване.

— Не очаквахте да ме видите тъй добре — каза той.

— Не — признах аз. — Страхувах се, че ще има последици по-дълго време.

— Така си е — каза той. — В известен смисъл още ги усещам. Все още усещам, че имам стомах, имам нещо като диспепсия, но иначе се чувствам здрав, както обикновено. Безкрайно съм благодарен на вас и на доктор Торндайк. Спасихте ме за една бройка. Още някой ден и щеше да има „тук почива…“ Ама че работа! Нищичко не проумявам! А вие? Сигурно не е било случайност.

— Не — отговорих аз, — ако всички бяхте отровени, можехме да подозираме, че е нещастен случай, но многократното даване на отрова на един и същ човек не би могло да е случайно. Трябваше да заключим, че отровата е била давана съзнателно и с определена цел от някого.

— Мисля, че е така — съгласи се той, — но кой? Това е чудовищно! Има само трима души, изключвам двама от тях. Що се отнася до Боулс, истина е, че той ми донесе оная кана с ечемичената отвара, сипа половин чаша и ми даде да пия. Носил ми е отвара няколко пъти. Но наистина не мога да го подозирам. Това е неприемливо.

— Нямам право да ви подтиквам към подозрения, но фактите, които споменавате, са твърде поразителни. Има ли и други факти? Какво бихте казали за отношенията ви с Боулс? Предполагам, че няма причина да ви убива.

— Няма причина да ме трови — отговори той. — Истина е, че ние с Боулс не сме толкова добри приятели, колкото бяхме преди. Не се спогаждаме много, макар че си оставаме нещо като съдружници. Все пак Боулс отдавна би зарязал всичко и би си отишъл, ако не беше жена ми. Двамата винаги са били много добри приятели — някакви далечни роднини са — и мисля, че са много привързани един към друг. Така че Боулс продължава да работи в моето ателие, за да може да се вижда с нея. Поне аз така си представям нещата.

Това доста ми заприлича на утвърдителен отговор на въпроса ми, а може би и на него. Ала работата бе доста деликатна, тъй че и двамата спряхме дотук. Смених темата и попитах:

— И какво смятате да правите сега?

— Не смятам да правя нищо — отговори той. — Пък и какво мога да направя? Разбира се, ще си отварям очите на четири, но едва ли ще се случи нещо, след като вие и доктор Торндайк извадихте всичко наяве. Просто ще продължа да работя в ателието си, както преди, и изобщо няма да променям отношенията си с Боулс. Нямам причини, щом като не го подозирам.

— Ателието ви е някъде зад къщата, нали?

— Като се прекоси дворът, отзад — отговори Ганет. — Елате някой ден да го разгледате — добави сърдечно той — и ще ви разкрия цялото изкуство и тайните на грънчарството. Елате, когато искате и колкото се може по-скоро. Ще ви бъде интересно.

След като изрече тази покана (която с удоволствие приех), той се надигна и взе шапката си, излязохме заедно и се сбогувахме на входа.