Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (8)

Колибата

След няколкочасово пътуване Балдо беше вече забравил страшното приключение върху подвижните пясъци и нападението на бивола. Изпълнен с надежди, той вървеше напред и мислеше за своя другар Камерлан, който, може би, също като него, пътуваше сам по безкрайната равнина.

Към четири часа сутринта, капнал от умора, той се тръшна на тревата близо до един храст и заспа веднага.

Събуди се, когато слънцето се беше вдигнало високо над хоризонта. Огледа се наоколо и радостен вик се изтръгна от гърдите му. Неговият приятел Камерлан се движеше покрай реката и спокойно си подсвиркваше с уста.

Балдо започна да вика силно и да маха с ръце. Камерлан го забеляза и се затича към него.

— Да бъде благословена нашата звезда! — извика Камерлан.

— Не вярвах, че имам толкова щастие — отвърна Балдо.

— Какво прави през цялото това време?

— Ще ти разкажа всичко. Засега ти е достатъчно да знаеш, че на няколко пъти щях да замина на онзи свят.

— Такива са местата тук, драги.

— Отдавна разбрах това.

— Аз останах цели два дни на едно дърво, без да ям и да спя.

— Аз пък щях да потъна в подвижните пясъци.

— Дявол да го вземе! И такива ли капани има?!

Балдо направи движение с ръка, с което искаше да каже: трябва да бъдем готови на всичко.

Камерлан извади от торбата си едно парче месо, което беше увил в големи зелени листа. Беше го опекъл преди няколко часа. При все че беше доста голямо и много тлъсто, те го изядоха за няколко минути.

От време на време над главите на двамата приятели прелитаха малки и големи птици, но те не им обръщаха внимание, защото бяха вече сити.

Малко след това те прибраха багажа и пушките си и потеглиха отново. От огъня, който видяха през нощта, нямаше нито следа. Балдо се оплакваше, че е гладен, макар да беше изял едно доста голямо парче печено месо. Той имаше намерение да убие някоя птица. Камерлан го разубеди, като му обеща вкусни пържоли на другия ден. Зарадван, Балдо ускори вървежа си.

Денят беше великолепен. Слънцето грееше високо на небосклона и лекият ветрец правеше прохладен въздуха. Отдалечиха се от посоката, която досега следваха, за да стигнат до едно възвишение, върхът, на което образуваше дълъг гребен.

Това единствено възвишение беше покрито с гъста жълта и твърда трева и тук-таме стърчаха по няколко храсти. Стигайки до върха на това възвишение, двамата приятели видяха пред себе си мочурлива и блатиста почва, характерна за тези места. Спуснаха се по отвъдната страна на възвишението и нагазиха във водата, която достигаше до коленете им и затрудняваше вървежа.

От време на време те виждаха как между калта се движеха змии, жаби и други водни животни. Трябваше да правят големи скокове, за да не ги смачкат и да бъдат ухапани. Около пладне те стъпиха най-сетне на здрава почва и трябваше да спрат, за да си свалят ботушите, които бяха станали неузнаваеми.

— Ако караме така, в скоро време ще останем без ботуши — каза Балдо.

— Тогава наистина ще се намерим в безизходно положение.

— Гръм и мълния!

— Какво има?

— Ето едно стадо бикове.

— Още едно…

— Повече от сто…

— Цяла армия!

Стадото мина като фурия на около петдесет крачки от двамата приятели и Балдо, доволен от посоката, която взеха животните, се изправи на крака и изпразни пушката си върху последния бик, който беше изостанал малко назад.

— Какво ти е хрумнало в главата? — извика Камерлан.

— Стреляй и ти. Не можах да го убия.

— Ще се нахвърли върху нас.

— Стреляй, ти казвам.

Камерлан и Балдо стреляха едновременно и бикът, който след първия удар се беше приготвил да се нахвърли върху своите нападатели, се тръшна на земята смъртно ранен. При все че беше пронизан на две места от куршумите на двамата младежи, той пак успя да се изправи на краката си.

— Стреляй още!

Този път животното падна, без да мръдне повече.

Двамата приятели направиха великолепна вечеря с вкусно печено месо, утолявайки жаждата си от близките изворчета.

След като се увери, че поне за момента нямаше никаква опасност, Балдо взе един съд, който беше направил от кожата на бика, и се отправи към реката да го напълни с вода. Не бяха изминали двадесет минути и Камерлан чу отчаяни викове, последвани от пушечни гърмежи.

Втурна се към посоката, откъдето идваха виковете и на стотина метра видя приятеля си как бяга към блатата, преследван от един бик. От време на време се спираше, за да напълни пушката си и да стреля срещу разяреното животно. Силите го напускаха и бикът всеки момент щеше да го настигне и да го разкъса с рогата си.

Камерлан премина едно блато и стигна на около двадесет метра от приятеля си. Първият куршум от неговата пушка улучи бика право в главата.

Балдо се обърна блед като мъртвец, но все пак можа да удари бика в главата с приклада на пушката си. Животното не се мръдна повече. Но това беше само началото на голямата борба, която ги очакваше.

Разярени, другите бикове тичаха на помощ на своя другар.

— На земята, лягай на земята! — извика Камерлан.

И докато биковете, които бяха повече от петдесет, наближаваха мястото на борбата, куршумите на двамата приятели ги спряха изведнъж, като повалиха на земята няколко от тях.

— Трябва да запалим огън — извика Камерлан.

— Аз ще се погрижа за това.

— През това време аз ще стрелям.

Биковете продължаваха да тичат напред. Камерлан стреляше непрекъснато и ги събаряше един по един. За пет минути огънят обхвана цялото място около блатото и се издигна като ограда пред разярените животни.

Заобиколени от пламъците, биковете хукнаха да бягат към реката.

— Бързо да се махаме от това място — каза Камерлан и започна да бърше изпотеното си чело.

— Това място не е вече за нас.

— Но преди всичко трябва да угасим огъня.

Двамата младежи успяха бързо да го угасят.

След това се върнаха при своето скривалище и преди да тръгнат, отрязаха още няколко големи парчета месо от бивола, като си осигуриха храна за няколко дни.

Към полунощ югоизточният вятър започна страшно да духа. Времето предвещаваше страшна нощ. Двамата приятели се покачиха по възвишението и тръгнаха на юг. След малко видяха една голяма колиба, покрита със слама, около която се издигаха малки дървета, заобиколена с плет и кошари за животните.

— Слава богу, една колиба!

— Изглежда необитаема.

— Може би обитателите й скоро ще дойдат.

Влязоха вътре и до запаления огън видяха една жена на около тридесет години, която бъркаше нещо в една тенджера. Жената ги поздрави, сякаш те бяха господари на колибата. После ги покани да седнат и им предложи да пият мате.

— Благодаря — каза Балдо. — Една чаша мате е полезна по всяко време.

Изпиха отличното питие, което се приготовлява както чаят, от сухи стрити листа от южноамерикански чемшир. След това започнаха разговор с жената.

Вън бурята беснееше страшно. Вятърът повдигаше покрива на колибата, докато най-сетне го свлече съвсем. Дъждът валеше като из ведро и след половин час колибата стана необитаема.

Жената, която беше избягала при първата гръмотевица, не се появи вече. Колибата започна да се руши под силния вятър. Шумът от гръмотевиците се смесваше с мученето на изплашените животни.

— Трябва да бягаме — извика Балдо на приятеля си.

— Къде да отидем?

Отговорът на Камерлан се изгуби между страшния грохот на непрекъснатите гръмотевици. Изведнъж силният вятър събори колибата.

— Бягай, Камерлан! Има опасност да ни удари гръм.

Камерлан последва съвета на приятеля си и двамата излязоха на открито, като взеха една голяма дъска, за да се пазят от дъжда. Свиха се в една дупка на около петдесет метра от колибата, намокрени до кости, треперейки от студ и страх.

Изведнъж страшен гръм разтърси околността. Балдо и Камерлан затвориха очи и когато ги отвориха отново, видяха колибата обхваната от пламъци.

— Гръмотевицата разруши колибата! — извика изплашен Камерлан.

— Не е свършено още — отвърна Балдо.