Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- I selvaggi della Paupasia, 1983 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Атанас Шопов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 3,5 (× 4гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- ckitnik(2010)
- Корекция
- Еми(2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI(2013)
Издание:
Емилио Салгари. Пленниците на пампасите
ИК „Маг-77“, София, 1992
История
- —Добавяне
Рио Неро
На другия ден, след като прекараха нощта заслонени между храстите, те продължиха своя път. Слънцето беше се издигнало над хоризонта, но върху безкрайната равнина не се забелязваше никакво живо същество. Тъмните облаци, които изляха върху земята голямо количество вода, се разпръсваха и постепенно изчезваха на север.
Камерлан вървеше на няколко крачки пред Балдо и постоянно гледаше напред. Изведнъж се обърна към своя приятел и извика колкото му глас държи:
— Ето следите на патагонците!
— В коя посока са тръгнали?
— На север.
— Не ще ли сгрешим, ако ги последваме?
— Съвсем не. Ще им докажем, че не се страхуваме от тях.
Балдо се приближи до своя приятел и се наведе да разгледа стъпките на патагонците. След малко се изправи, поклащайки глава.
— Но ако това не са техни следи?
— Тук няма никакво съмнение — каза Камерлан и тръгна решително напред.
След стотина крачки двамата приятели бяха вече напълно сигурни, че са тръгнали по стъпките на патагонците. Те намериха една голяма дървена лъжица, с каквато патагонците играеха тяхната любима игра линао. Това беше достатъчно да разпилее съмнението у двамата приятели, че са взели правилна посока.
Тревистата равнина се губеше в далечината пред двамата пътници. Глинестата почва, примесена с пясък, затрудняваше ходенето, а и водата от силния дъжд не беше попита.
От време на време срещаха ниски храсти, отчупваха от тях пръчки, за да изчистят залепналата по ботушите им кал. Всеки половин час смъкваха товара от гърба си и сядаха да почиват.
— Надявам се, че ще намерим патагонците преди залез-слънце — промълви Камерлан.
— Ако не се случи нещо непредвидено, утре ще бъдем при по-добри обстоятелства — отвърна Балдо.
— И представи си, бях запознал да гледам като приятел този проклет главатар на патагонците!…
— Полученият урок ще ни послужи за в бъдеще.
— Аз мисля, че той искаше да се отърве от нас, за да прикрие своите планове.
— Любопитствувам да узная това.
След три часа те срещнаха един полумъртъв кон, изтегнат до една воняща локва. Балдо и Камерлан разгледаха внимателно животното, потънало до половина в жълтата кал, и двамата останаха с убеждението, че конят няма да живее повече от пет-шест часа.
Сигурно беше, че животното не принадлежеше на патагонците, но можеше да се предполага, че и те бяха го видели, но не са могли да го използуват, защото то агонизираше.
По-нататък откриха останките на един бивак и следи от огън, запален в една дупка. Наоколо бяха останали купчинки суха трева, събирана за огъня. През главата на Камерлан мина мисълта, че патагонците, след като бяха спрели за няколко часа на това място, веднага го бяха напуснали поради необясними причини.
— Може би, появяването на някое стадо бикове ги е накарало да избягат — заяви Балдо.
— Страшно е, ако бъдем нападнати от диви зверове.
— По дяволите! — извика Балдо, — само това ни липсваше.
— Трябва да внимаваме.
Вървейки напред, постепенно следите върху почвата ставаха все по-неясни. Страхът, че отново може да се залутат из тази тревиста пустиня, ги накара да бъдат по-внимателни.
Изведнъж до ушите им достигна необикновен шум и след малко пред тях изпъкнаха бурните води на една река. Беше широка четири метра, с ронливи и кални брегове, така че беше немислимо да се премине.
— Какво ще правим, Балдо? Да търсим друг път.
— Да продължим напосоки.
— По дяволите тези патагонци.
— Здрава кожа имат — каза Балдо и наведе глава.
Не оставаше друго, освен да продължат пътя си, вървейки край брега на реката. Слънцето се спускаше бавно на запад.
Двамата приятели вървяха мълчаливо, но изведнъж Камерлан се спря и извика.
— Мисля, че е по-добре да хванем на север, където вероятно ще срещнем развалините на някоя стара испанска крепост.
— Още тази сутрин аз исках да ти кажа това.
— Защо не го каза?
— Виждаше ми се много далече.
— Това не е от значение. Между тези стени ще се чувствуваме по-спокойни.
Вървяха цялата нощ и на другата сутрин. Балдо чувствуваше болки в гърдите си от удара, получен от кормилото. Камерлан се оплакваше, че краката му са разранени. Следващите дни времето изведнъж се затопли. Горещината стана толкова непоносима, че двамата приятели бяха принудени често да почиват.
При една такава почивка Камерлан подуши миризмата на изгоряла трева. Той стана и се огледа наоколо.
Далеч към хоризонта той забеляза една голяма група конници, която препускаше в галоп.
— Това са сигурно ловци на бикове — каза Балдо.
— Тогава след малко биковете ще бъдат при нас.
— Трябва да се прикрием.
Приютиха се до брега на реката, готови да стрелят и да се хвърлят във водата, в случай, че освирепелите животни ги нападнат. На около триста метра изведнъж видяха как гонените бикове бягаха на юг.
Бяха едри животни с дълги закривени рога, черни, високи и със здрави като стомана крака. Балдо и Камерлан, с пушки в ръка, наблюдаваха бягството на разярените бикове.
— Ако се задържат тука до вечерта, изгубени сме — каза Камерлан.
— Изглежда, че се двоумят накъде да хванат.
— И ние ще ядем вкусни пържоли.
Започна да се мръква, а биковете все още се въртяха около реката. Балдо използува момента, когато един бик се отдели от другите и започна да рови с крак влажния пясък. Прицели се добре и гръмна.
Животното падна на земята, смъртно ранено. Без да губят време, двамата корабокрушенци изскочиха от скривалището и с ножовете си отрязаха две големи парчета месо от полуживия още бик. След това отново се скриха зад брега.
На другия ден, нахранени и ободрени, те тръгнаха отново, оставяйки реката вляво. Около пладне те стигнаха брега на една грамадна река.
Най-сетне можаха да утолят жаждата си, след като няколко дни бяха пили замърсена дъждовна вода.
— Ако не се лъжа, това е Рио Неро — каза Камерлан.
— Имаш право, драги мой.
— Тогава не сме далеч от някое укрепено и заселено място.
— Възможно е, но засега е по-добре да останем тук.
На няколко метра от брега на реката те забелязаха следи от лагер, който е бил изоставен може би преди двадесет и четири часа. Обикаляйки да опознаят местността, те намериха върху пясъка един кон в окаяно положение. От време на време повдигаше глава и мърдаше с крака, правейки усилия да се изправи, но напразно.
Балдо и Камерлан се опитаха да го повдигнат, но забелязаха, че от едното му око и от устата течеше кръв. Клетото животно едва ли щеше да живее повече от два часа.
Върнаха се до брега и с две кожи, които носеха със себе си, направиха малка палатка. С надежда, че ще могат малко да отпочинат, те се изтегнаха на земята. Пушките си винаги държаха в ръце.
— Балдо, изглеждаш ми неспокоен — каза изведнъж Камерлан.
— Може би има защо.
— Да не би да сме изложени на някаква опасност?
— Така мисля. Трябва да внимаваме добре и, освен това, да се отървем от онази кранта, като я хвърлим във водата.
— Едва ли ще успеем.
— Дори и да го направим на парчета. Миризмата от неговия труп ще привлече насам някоя глутница зверове.
— Ставай веднага. Имаме още време.
Беше вече мръкнало и тъмнината спъваше работата им. Балдо изглеждаше много загрижен и неспокоен. Камерлан с пушка в ръка, се мъчеше да проникне с погледа си в тъмнината на нощта. Наоколо цареше пълна тишина.
Чуваше се само хвъркането на птиците, които летяха над повърхността на водата. Измина повече от половин час, без да си разменят нито дума. Изведнъж, виенето на един ягуар ги накара да изтръпнат. Камерлан се приближи до приятеля си и двамата насочиха пушките си напред.
Останаха за момент в очакване, след това намериха за благоразумно да се оттеглят до брега на реката. Към виенето на първия ягуар се присъединиха и други. Изглежда, че свирепите животни бяха пръснати на групи из пространното поле.
Ако те ги нападнеха, единственото спасение беше водата. Но избраното място от двамата приятели не беше лошо. От време на време, на двадесетина метра от тях, се появяваше сянката на един ягуар, веднага след това други четири, пет, десет, виейки страшно.
На няколко пъти Балдо и Камерлан изпразваха пушките си срещу неочакваните нападатели и успяваха да ги разпръснат за няколко минути. След малко те се явяваха отново с още по-голяма настървеност.
Стрелбата на двамата приятели продължи повече от час и когато разбраха, че с оръжие не ще могат да се защитават през цялата нощ, запалиха голям огън. Този опит не беше напразен, защото ягуарите, виждайки дългите пламъци, се отдръпнаха.
След малко огънят загасна, нямаше с какво да се поддържа, и ягуарите отново се върнаха. Камерлан и Балдо бяха изгубили всяка надежда, че ще могат да подновят огъня и се защитаваха ОТ освирепелите животни, стреляйки непрестанно. Някои от тях бяха само ранени и разкъсваха въздуха със своето виене.
Ягуарите продължаваха да се нахвърлят върху двамата приятели с още по-голяма смелост. За момент Балдо и Камерлан помислиха, че ще могат да се отърват от изгладнелите животни. Ягуарите бяха надушили умрелия кон и започнаха да го разкъсват със зъби.
За нещастие животните бяха много на брой, трупът на коня само раздразни техния апетит. След няколко минути свършиха с него и отново се върнаха при двамата нещастници.
Вдигайки очи към небето, което постепенно ставаше по-светло от лъчите на зората, двамата приятели с още по-голяма смелост започнаха да се бранят от разярените зверове.
Непрекъснатата борба със зверовете ги беше изтощила страшно. Изведнъж Камерлан падна изнемощял на земята и с мъка успя да се изправи отново. Балдо продължаваше да стреля, държейки на разстояние ягуарите, които нямаха намерение да се отдръпнат.
— Виждаш ли онова паднало дърво? — каза Камерлан на Балдо. — Да се опитаме да го сложим върху двата бряга на реката.
Балдо кимна недоверчиво с глава, но след малко извика:
— Не остава друго. Хайде!
Преметнаха пушките си през рамо, хванаха дървото здраво и с големи усилия успяха да го дотътрят до брега на реката. След това с нови усилия го изправиха и прехвърлиха другия му край на отсрещния бряг на реката. Камерлан мина пръв, като пренесе месото от бика и сандъчето с барута. С останалите работи Балдо тръгна веднага след него. Не беше достигнал още до половината на импровизирания мост, когато един ягуар се отдели от глутницата и се втурна след него.
Балдо премина бързо по дървото, хвърли багажа на земята и насочи пушката си срещу животното, което се готвеше да скочи от мостчето на отсрещния бряг на реката.
Изнемощял от умора, Камерлан беше легнал на пясъка и не можеше да се мръдне. Балдо не можеше да разчита на неговата помощ. Ако куршумът не улучеше животното, то щеше да се хвърли върху двамата приятели и да ги разкъса.
Изминаха няколко секунди на трепетно очакване. Разяреният звяр гледаше Балдо със свирепите си очи и пристъпваше напред. Безстрашният младеж захапа камата със зъби, за да има на разположение друго оръжие, ако с пушката не улучи животното, и гръмна.
Засегнат в главата, ягуарът падна във водата. С голяма мъка Балдо успя да отмести дървото, което спаси него и приятеля му от страшна смърт и го пусна по течението на водата.