Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (5)

Лагерът на патагонците

— Какво щастие! — извика Камерлан, скачайки на брега, последван от другаря си.

Слънцето се показа засмяно на хоризонта. От време на време грамадните оловни облаци се разкъсваха, осветени от слънчевите лъчи и се разпиляваха на юг.

След като пренесоха на стотина крачки от брега донесените с импровизираната лодка материали, те се отправиха към вътрешността, като от време на време се провикваха, за да привлекат вниманието на някого.

Страхуваха се да не бъдат изненадани от страна на някое диво племе, но желанието им да срещнат жив човек ги окуражаваше. Вятърът разпиляваше на всички страни пушека от огньовете, които не можеха да се видят. Щом преминаха едно малко възвишение, пред очите им изпъкна един голям лагер.

— Трябва да са индианци — извика Камерлан.

— Да, от Арокания.

— По всичко личи, че са такива.

— Напред, без страх!

Бяха направили няколко крачки, когато необикновените викове на един дивак ги закова на място. Той се втурна към тях и без всякакви обяснения ги поведе към лагера. Неговото държане в началото беше на човек, който има лоши намерения, но главатарят на патагонците, пред когото бяха отведени двамата офицери, се оказа много любезен.

Балдо му заговори на испански и беше приятно изненадан, когато този висок около два метра човек му отговори на същия език.

— Как сте попаднали по тези места?

— Претърпяхме корабокрушение.

— А вашите другари?

— Всички загинаха.

Камерлан разказа приключенията и опасностите, преживени през последните дни, внимателно слушан от патагонците, които, след като ги нахраниха добре, започнаха да ги прегръщат, като по този начин искаха да ги стоплят с телата си.

Това необикновено внимание трогна до сълзи Балдо и Камерлан, които бяха уверени, че са попаднали между най-любезните хора на земното кълбо. След като се отмориха добре, те обиколиха лагера на патагонците, за да имат представа за мястото, където съдбата ги беше изпратила.

На юг от Андите по-голямата част от Патагония е образувана от пространни полета, подобни на степи. Към 1550 година територията на Чили е била заета от един силен народ, наречен „войнствените хора“ и испанците ги нарекоха ароканци.

Ароканците отблъсваха енергично всеки опит на белите да нахлуят в техните земи. При все това, те не представляваха от себе си един народ. Бяха разделени на множество племена, семейства и малки групи и не се покоряваха на никого.

Никой достойни не можеше да управлява в мирно време, никой господар нямаше свои подчинени. Когато тяхната независимост беше сериозно застрашена, те се обединяваха и си избираха военачалници, които биваха заменяни, когато се покажеха изтощени от дългите борби.

Войната започна в 1550 година срещу испанците, които искаха да се установят в страната. След първите изненади, последица на тяхното невежество, ароканците се противопоставиха, разрушиха много испански укрепления и селища, взеха в плен оръжия и коне и организираха банди, които разпръснаха неприятеля.

Три поколения се бориха непрекъснато за своята независимост, но след повече от един век борби победата беше спечелена от индианците. С договора от 1641 година, подписан четири години след това, представителите на испанците признаха тържествено независимостта на войнствените ароканци.

В началото тяхната земя, гарантирана от нашествия, беше много пространна. Намираше се между морето и планинската верига Андите, между залива Ароко и реката Валдивия и заемаше една повърхност от около 70 000 квадратни километри. От страна на старите врагове нашествията бяха прекратени, започна едно систематично раздвижване и нахлуване и ароканците, свободни по име, изгубиха всъщност своята независимост.

Военните кораби на Чили управляват крайбрежието и всеки момент могат да стоварят войски на сушата. По протежението на брега са открити редовни пристанища, във вътрешността се издигнаха градове, свързани с пътища, които минават през горите. Железните пътища навлизат все по-навътре в равнината, която разделя двете планински вериги от брега и Андите и прерязва Арокания на две части.

Най-сетне туземците нямат примитивната чистота на своята кръв, защото испанските пленници се женеха за техните дъщери, както сега жителите на Чили се женят за ароканките и расата от ден на ден все повече се смесва.

Старото разпределение на ароканците не отговаря на семейните контрасти или на расата и всъщност техните имена определят територията, която населяват. Например патагонците, заемали земите на юг и народите покрай брега се наричали Лубу-ке или хора на водата.

Жителите на Арокания надминаваха може би 100 000. Това число, обаче, благодарение на войните или по-късно на постоянното претопяване, намаля значително и сега наброяват около 40 000.

Тяхната устойчивост срещу епидемиите е много по-малка от тази на европейците. Те боледуват предимно от едра шарка и дизентерия, докато алкохолът, произвеждан и докарван от съседните колонии постепенно ги отравя.

В своята обиколка Балдо и Камерлан имаха възможност да се запознаят с разположението на лагера на патагонците, след което решиха да си построят шатра.

Започнаха да разчистват шубраците наоколо, забиха в средата и на четирите ъгъла по един кол, поискаха от патагонците няколко кожи от лама и след като ги ушиха с лико, направиха покрива на своя заслон.

Всичко това направи голямо впечатление на патагонците. По-голямата част от техния лагер беше построен от малки колиби, покрити с листа и сухи клони, измазани с кал, които съвсем не можеха да устоят на дъжда и вятъра.

Те последваха примера на двамата чужденци, запретнаха се на работа и преди още слънцето да залезе, по-голямата част от тях издигнаха хубави и удобни шатри.

— Балдо, какво мислиш за тези хора?

— Изглеждат ми много интелигентни.

— Виждаш ли колко бързо усвоиха всичко от нас.

— Това ме тревожи.

— Защо?

— Когато видят, че няма вече какво да научат от нас, ще ни оставят на произвола на съдбата.

Те отидоха пред шатрата на главатаря и веднага бяха въведени при него. Той беше свикал съвет от старейшините и разговаряше с тях тихо.

Лицата почти на всички бяха широки и кръгли, украсени с гъсти черни бради. Имаха благ вид и, когато отваряха уста, за да кажат нещо, очите им се съживяваха и блестяха.

Главатарят на патагонците се ползуваше с голямо доверие от страна на всички, защото, когато вземаше думата, всички го слушаха внимателно. Неговата фигура беше внушителна и оправдаваше уважението на всички.

— Трябва да вземем решение — каза той изведнъж.

— На вашите заповеди сме — отвърна един патагонец с живи очи.

— А ти? — попита главатарят патагонеца, който седеше от дясната му страна.

— Ако нямаме определена цел, аз съм на мнение да останем тук.

— Не е необходимо да имаме определена цел. Ще тръгнем и, когато се установим на бивак, ще вземем решение.

Той млъкна за момент, след това погледна Балдо, после Камерлан и каза:

— Готови ли сте да посрещате заедно с нас всички опасности?

— Защо не? Но засега нищо не ни пречи да останем на лагер на това място — отвърна Камерлан.

— Не мога да взема под внимание вашето предложение — каза главатарят.

— Но някои от вашите хора са на нашето мнение — се осмели да каже Камерлан.

— Оставете на мене да реша — каза натъртено главатарят — и, отпреди още слънцето да се покаже, ще узнаете моята воля. Възможно е да променя намерението си, но засега съм решен да напусна този лагер и да тръгна на юг.

Камерлан се опита да продължи спора, но беше спрян от Балдо. Главатарят забеляза това и се обърна към него:

— Имате ли нещо друго да предложите?

— Да. Ние настояваме да решим сами за себе си каквото намерим за добре — каза Камерлан.

— Кажете, какво искате да правите.

— Позволете ми да изложа нашите намерения пред вас.

— Говорете — каза главатарят с нетърпение.

— Моят другар и аз възнамеряваме да тръгнем към населените места, след това да се върнем в нашата страна — обясни Камерлан.

— Много късно! — извика главатарят.

— Не разбирам.

Главатарят не го дочака да завърши думите си и се отправи към изхода на шатрата, следван от старейшините. Ефектът от всичко това беше много печален за Балдо и Камерлан. След малко при тях дойде пратеник от страна на главатаря, който им съобщи, да бъдат готови за път.

Наистина, на другия ден, още призори, патагонците потеглиха. Бяха около петстотин мъже, жени и деца и вървяха доста бързо. Балдо и Камерлан ги следваха. Засега те се бяха отказали от намерението си.

Не им бяха известни намеренията на патагонците и, когато попитаха някои от тях, те мълчаха, сякаш нищо не разбират.

След петчасово пътуване, водена от главатаря, колоната се спря и много патагонци, вместо да търсят подходящо място за почивка, се разделиха на няколко групи и започнаха да играят на линао, тяхна любима игра, която не се различава много от английския крикет.

Много от тях се показаха доста смели и се качваха върху гърбовете на другарите си, правеха някакви движения във въздуха и с необикновена лекота скачаха на земята. Игрите и развлеченията престанаха едва привечер, когато главатарят съобщи, че е време да продължат пътя.

— Докога ще се покоряваме сляпо на тези хора? — попита Камерлан.

Челото на Балдо се помрачи.

— Главатарят отказа да ми даде храна, като ми припомни за нашето негодувание снощи.

— Не е голяма работа — заяви Камерлан. — Да отидем на лов за наша сметка.

— Може да ни забранят.

— Дори и животът ми да коства, ще се опитам. По-добре да умрем в борба, отколкото от глад.

Започна да вали. Без да обръщат внимание на лошото време, патагонците продължаваха своя път, покорни и верни на своя главатар. Камерлан и Балдо изостанаха назад и, с надежда, че ще убият някой дивеч, се скриха зад един храсталак. Повече от два часа стояха в калта, мокрени от непрестанния дъжд и измъчвани от непоносимия студ и глад.

— Може би напразно губим времето си — каза внезапно Камерлан.

— Да не би патагонците да са открили вече нашето отсъствие?

— Кой знае? Но и без това нашето стоене тук е излишно.

— Бъди готов с пушката и ще видим.

— Пълна е от осем дни и често пъти мислех да я изпразня върху този проклет патагонец.

— Бъди спокоен и ще видиш, че ще убием нещо.

Изведнъж Балдо се изправи на колене и показа с ръка една птица, която хвърчеше ниско над земята.

— Стреляй! Това е див петел.

— Чакай да се приближи още малко.

Когато птицата се изви близо над тях, Камерлан се прицели и гръмна. Тя падна на земята с пречупени криле.

— Приготви си стомаха — извика весело Балдо и отиде да вземе жертвата.

Въпреки лошото време, двамата другари успяха да изчистят петела и да запалят огън, на който опекоха месото.

— Трябва да имаме поне половин дузина в запас — каза Балдо, като поглъщаше с апетит вкусното месо.

— За днес ще се задоволим само с това.

Ниските и сиви дъждовни облаци докараха нощта по-бързо. От време на време дъждът преставаше, за да започне отново по-силно.

— Нощта ни завари тук! — извика тъжно Камерлан.

— Ще трябва да се приютим някъде до утре.

— А патагонците? Какво ще стане с тях?

— Не се тревожи! Те сигурно няма да се изгубят.

— Тогава да ги настигнем.

Но, след като вървяха половин час, те се убедиха, че беше невъзможно да се върви по тази разкаляна почва. Освен това, следите на патагонците бяха почти заличени от непрекъснатия дъжд и при непроницаемата тъмнина на нощта не можеше да се види нищо.

Всичко това тревожеше много двамата другари. Те се намираха сами в тази непозната, безкрайна и необитаема земя. Все пак не бяха изгубили и последната надежда, че ще могат да намерят патагонците.