Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (4)

Спасени

Виковете на Камерлан постигнаха желания резултат и ободриха моряците. Капитанът се качи отново на палубата, за да види в какво положение се намира корабът. Виждайки как предната част потъва, той остана с убеждение, че ако след половин час дупката не бъде запушена, никой няма да избегне смъртта.

Връщайки се в хамбара, той даваше нареждания на всички страни. Няколко моряци пренасяха сандъците с хранителни припаси, други приготвяха катран и смола, трети с чукове в ръка дупчеха едно дебело парче ламарина, с което щяха да запушат дупката.

Към пладне, шест часа след като корабът заседна върху пясъка, той все още стоеше в същото положение. Изхвърлянето на буретата не даде никакъв резултат и капитанът се разхождаше нервно по палубата.

Изглеждаше, че бурята не ще закъснее. Вятърът постоянно се засилваше. Внезапно една грамадна вълна, която се блъсна в кораба, накара да изтръпне целия екипаж. „Портланд“ се олюля като смъртно ранен звяр и капитанът видя, че корабът щеше скоро да се разложи като гнила тиква.

— Спокойствие, момчета! Трябва да напуснем кораба — извика той на екипажа, след което веднага добави: — Лодките в морето, с храна и оръжие!

Наклонен напред, корабът не можеше да остане над водата повече от два часа. За момент настъпи голямо раздвижване. Моряците изваждаха от хамбара всичко, което можеше да се вземе.

Лодките вече плаваха над вълните. Моряците с големи усилия запазваха тяхното равновесие.

Балдо и Камерлан бяха слезли в хамбара, за да видят дали дупката не се е отворила отново и когато се изкачиха на палубата, видяха, че екипажът беше побягнал. Забелязаха капитана на една лодка, тласкана от вълните. Майсторът отчаяно гребеше с веслата. Малко след това лодката изчезна от очите им.

Бурята беснееше. Въздухът кънтеше от гръмотевиците и страшния рев на вълните, които безмилостно блъскаха потъващия кораб.

За няколко минути от десетте лодки на „Портланд“ нямаше следа. Развълнуваното море сякаш погълна всичко.

Положението на двамата смелчаци не беше завидно. Намираха се, може би, на пет мили от брега, върху един полуразрушен кораб, с напръскани от кръв дрехи, капнали от умора и ядосани, виждайки, че всичките им усилия са напразни.

От време на време, блъскан от грамадните вълни, дъските на кораба скърцаха и се чупеха.

След обяд вятърът утихна. Големи ята птици летяха над водата, търсейки плячка. Лекоподвижното море блестеше под лъчите на залязващото слънце. Изчистеното от мъгли и облаци небе обещаваше да се запази спокойно няколко дни. По лицето на двамата приятели заигра весела усмивка. Те започнаха да обмислят план, за да се измъкнат от това зло.

Взеха три доста големи дъски, привързаха ги добре една за друга с въжета, забиха в средата едно дърво и с едно парче от платната направиха нещо, което приличаше на платноходка. Слънцето залязваше, когато с големи усилия успяха да спуснат във водата така приготвената лодка, натоварена с единствения сандък с храна и пет пушки с голямо количество патрони.

Тъй като имаше опасност по тези места да бъдат изненадани от нещо неочаквано, Камерлан застана на предната част с пушка в ръка, докато Балдо управляваше лодката.

Импровизираната платноходка потегли напред под едно беззвездно небе, покрито с черни облаци, които се появиха от север няколко часа преди залеза на слънцето. Над морето цареше непроницаема тъмнина и двамата офицери с напрегнати очи следяха повърхността на водата.

Камерлан мълчеше. Изтегнат върху дъските, втренчено гледаше към брега. От време на време му се струваше, че вижда в тъмнината очертанията на сушата. Това бяха само мъгли, спуснати ниско над водата.

Вятърът се беше засилил и закованото не много здраво върху дъските дърво започна страшно да скърца.

— Ако вятърът е все така благоприятен, след половин час ще бъдем спасени — забеляза Камерлан.

Внезапно от гърдите на Балдо се изтръгна радостен вик:

— Брегът! Брегът!

— И огньове!

— Още петстотин метра. Дръж здраво веслата!

— Тези огньове ме тревожат.

— Нищо не ме тревожи вече. Спасени сме!

— Но, тези огньове? Никога не съм виждал такива странни огньове.

— Спасени! Брегът, брегът! — продължаваше да вика с всички сили Балдо.