Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (3)

Върху пясъка

Застрашени от опасността да бъдат заровени живи от изригващата лава, Камерлан и Балдо потърсиха убежище към източната страна на острова.

Сега смятаха, че са на безопасно място, но все още не бяха спокойни. Отдалечаването им от пещерата затрудняваше продоволствието им с храна и ги лишаваше от един заслон, където бяха намерили и едно малко изворче с вода за пиене.

Измъчваше ги жажда и свиваше до болезненост гърлата им.

— Каква участ ни сполетя!… — въздъхна Балдо.

— Не бива още да се отчайваме — каза Камерлан.

— Какво да правим тогава?

— Преди всичко да утолим жаждата, която ни измъчва.

— Изворчето е далече.

— Да не искаш да кажеш, че трябва още да вървим?

— Вулканът продължава да изхвърля огън и камъни.

— Не трябва да губим надежда. Ще се борим до последно издихание.

— Тогава напред! — извика Балдо, правейки отчаяни усилия да се изправи.

Започнаха да се катерят по скалите, преминаха опасни и стръмни места и стигнаха до изворчето, което беше почти закрито с камъни. С големи усилия успяха да утолят непоносимата жажда.

От време на време слънцето, разкъсвайки облаците, озаряваше фантастично скалистия остров. Димящият кратер не даваше признаци, че има намерение да престане. Други по-малки дупки се бяха отворили тук-там около главния кратер и изхвърляха лава и камъни.

Изведнъж двамата приятели почувстваха тежка и задушлива миризма между лабиринта от скали. Почти целият остров беше покрит с черен и тежък дим и липсата на вятър правеше атмосферата непоносима.

Камерлан се изправи да погледне песъчливия бряг на запад от скалите, който беше покрит с мъгла и видя, че слънцето бързо се спуска към хоризонта.

След няколко минути Балдо се покатери на противоположната страна и, сякаш обзет от внезапна лудост, започна да вика като обезумял.

— Какво ти е? — попита Камерлан.

— Забелязах една гемия.

— Не виждам нищо — извика Камерлан, след като погледна през дима. Преди още да се опомни, Балдо се хвърли в морето и започна да плува с голяма бързина.

Камерлан чувстваше как кожата му настръхва, виждайки своя другар блъскан от грамадните вълни и от време на време бършеше едрите капки студена пот, които бяха избили по челото му.

Долитаха до ушите му неясните и отчаяни викове, с които Балдо се мъчеше да обърне внимание на хората от гемията, която сега и Камерлан забеляза в далечината. Той видя как гемията зави внезапно на юг.

Един час след това Балдо се върна на скалистия остров повече мъртъв, отколкото жив и Камерлан трябваше да го вдигне на гръб и да го занесе на закрито място. Когато дойде на себе си от умора, отидоха заедно да търсят парчета от дъски, бурета и други, които бурята беше изхвърлила на островчето. След като се изкачиха на най-високата скала, запалиха голям огън.

— Камерлан — каза изведнъж Балдо, — какво мислиш, ако започнем да стреляме?

— Едва ли ще има полза — отвърна Камерлан.

— Все пак, да опитам.

— Ако някой може да ни види, достатъчни са пламъците на нашия огън.

— Кой знае. Далеч е, а и светлината на залеза може да попречи.

Камерлан не добави друго и Балдо, взимайки пушката, изстреля двадесетина патрона във въздуха.

Камерлан обърна поглед на запад, където слънцето потъваше между позлатените облаци. Много и разнообразни птици прехвърчаха над скалите.

Двамата другари успяха с дъски и дървета да построят една малка колиба, широка три стъпки и дълга пет и бяха легнали под нея, за да избегнат случайното нападение на някоя проклета птица или морски орел, които можеха да ги издебнат.

Към полунощ Камерлан се пробуди и отваряйки очи, видя трептящата светлина на една ракета, която се издигаше към небето.

— Ставай, приятелю! — извика той радостно, побутвайки Балдо.

— Какво има?

— Кораб по тези места!

— Как е възможно?

— Видях една ракета. Скоро ще се съмне и ние ще можем да видим добре всичко.

— Видели са огъня и идват да ни спасят.

— И аз предполагам това.

Слънцето не закъсня да се появи на хоризонта. Безкрайната морска шир блестеше под лъчите му и морските птици с радостни писъци прелитаха над скалите.

Корабът, от който през нощта бяха хвърлени няколко ракети, се намираше на няколко мили от скалистия остров и сякаш изглеждаше неподвижен върху блестящите води на морето. Балдо и Камерлан виждаха неясно движенията на борда. Моряците спускаха лодка във водата. Радостен вик се изтръгна от гърдите на двамата приятели.

Малко след това лодката се плъзгаше равномерно върху гладката повърхност на морето. Двамата приятели, трогнати до сълзи, очакваха пристигането на своите спасители и от време на време махаха радостно с ръце.

Лодката доближи северната страна на скалистия остров и двамата нещастници седнаха при моряците, които с учудване гледаха тези две същества, попаднали между тези вулканични скали.

— Да живеят английските моряци! — извика Камерлан и после попита: — От кой параход сте?

— От „Портланд“.

— От дълго време ли сте на път?

— От четири месеца.

— И каква е целта на вашето пътуване?

— Това ще узнаете от капитана, на когото дължите вашето спасение.

— Да живее капитанът на „Портланд“! — извика Камерлан.

За по-малко от един час лодката стигна до кораба и бе изтеглена на борда. От двадесет и осем часа Балдо и Камерлан не бяха яли друго, освен недобре изпечени птици и миди, ето защо лакомо поглъщаха предложената им от капитана храна.

След като се показа любезен и великодушен към тях, той пожела да узнае историята на „Танаро“ и приключението на двамата смели офицери.

В добро настроение Балдо и Камерлан разказаха подробно на капитана всичко, каквото бяха преживели, изказвайки своята благодарност, че се намират на борда на „Портланд“.

Първите часове на нощта минаха, без да има нещо ново. Моряците, събрани на групи тук-там, разговаряха оживено и пушеха своите къси лули, разхождайки се по палубата и отново се връщаха да продължат разговорите.

Но към два часа сутринта небето се покри с гъсти облаци, които хвърляха мрачни сенки върху леко развълнуваното море.

— По дяволите! — извика капитанът. — Това време предвещава буря.

— Пак ли? — извика Камерлан.

— Да не изпускаме от очи посоката на въздушното течение — каза Балдо, приближавайки се бързо към кормчията. След малко се чуха викове:

— Светлина! Фенер!

— Кораб! Трябва да го избегнем… — извика капитанът.

— Може би предполагате, че са пирати — каза майсторът.

— Всичко е възможно. И аз нямам никакво намерение да водя борба с тях.

Шумът на парахода престана изведнъж. Чуваше се само духането на югоизточния вятър, който надуваше платната. Двамата моряци, поставени на предната част на кораба, съобщиха по-късно, че тайнствената светлина изчезнала.

— Напред! Ние сме господари на положението — извика тържествуващ капитанът.

— Смятате ли, че ще бъде за дълго време?

— Не се съмнявам в това — каза решително капитанът.

Късно през нощта се появи неблагоприятен вятър, който, освен че развълнува силно морето, надуваше платната на „Портланд“, отдалечавайки го все повече и повече от неговата цел.

Корабът имаше много платна и силният вятър застрашаваше равновесието му. Предпазливостта накара капитанът да смъкне платната от голямата мачта. Малко след това вятърът поде кораба към брега.

Сто очи и биноклите на капитана, и офицерите тревожно гледаха на север. „Портланд“ пореше подводното течение, люлян от вълните и силния вятър.

Всеки десет минути брегът изпъкваше все по-ясно и с него безбройните скали, пръснати на няколко мили наоколо.

— Имам силен поглед, но не мога да видя сигурно място, където да хвърлим котва — каза Камерлан на капитана.

— Не се боя от нищо.

— Нито аз, но…

— Какво?

— Можем да бъдем изненадани и да намерим дъното на морето.

При тези думи капитанът се изсмя гласно, но преди да престане смехът му, корабът беше блъснат два-три пъти и после изхвърлен на десетина метра.

— Подводни скали?

— По дяволите! Кой извика?

Оглушителен шум се понесе откъм предната страна на кораба. Капитанът с пистолет в ръка се изправи на мостчето, респектирайки обезумелите моряци.

— Играта е изгубена! — викаше някой.

— Правим напразни усилия — добавяше друг.

— Какво става? — извика капитанът и гръмна във въздуха с пистолета си, за да уплаши екипажа.

В същия момент корабът се блъсна отново и се наклони на една страна.

— Пуснете сондата! — заповяда капитанът.

— Излишно е. Корабът заседна.

— Дяволите да ви вземат! Пуснете сондата!

Морските вълни, които на това място беснееха, изтласкаха кораба напред, така че след малко той отново започна да плава.

— Най-сетне! — извика Камерлан.

— Хайде, да не губим време — каза Балдо.

— Какво мислиш да правиш?

— Да излезем от това положение.

— Напред, хора на морето! — извика капитанът, качвайки се на едно буре, за да го виждат по-добре.

— Капитане! — извика майсторът, тичайки.

— Какво има?

— Дупка на предната част на кораба.

Балдо, Камерлан, майсторът и няколко моряци се втурнаха по стълбите към хамбарите, докато други моряци, усилено работеха, за да запушат дупката. Тази повреда създаваше големи грижи на всички. За два часа дупката беше запушена и корабът продължи пътя си.

Балдо и Камерлан, смели и решителни моряци, започнаха умело да избягват противоположния вятър, който надуваше платната и успяха да измъкнат кораба от подводните скали, които всеки момент го застрашаваха. Нескончаеми викове на радост отекнаха на палубата, когато екипажът видя как „Портланд“ се движеше свободно напред. Имената на двамата италианци минаваха от уста на уста.

Напълно сигурни в себе си, двамата приятели следяха всяко движение на кораба и вещо използуваха вятъра.

Грамадните морски вълни блъскаха безмилостно кораба и застрашаваха да го потопят. Ужасът сковаваше екипажа на палубата. На две крачки от кормилото, кормчията, блед като мъртвец, превързваше с тел счупения лост. Моряците се свиваха като змии върху дъските на палубата, пазейки се от вълните.

Изведнъж корабът спря. Беше заседнал в пясъка. Веднага след това една грамадна вълна разби предната му част. В този момент главната мачта падна върху палубата и продъни дъските.

Бурята изхвърли една част от спасителните лодки; въжетата бяха изпокъсани, вълните продължаваха яростно да блъскат кораба.

Последва остър и отчаян вик:

— Предната част потъва! Бързо на помощ! Веднага помпите, иначе сме изгубени…

Това беше Камерлан, който нададе тревога, за да направи последен опит за спасение.