Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (21)

Бягството

Пет часа след неудържимата атака на индианците селището Патрол продължаваше още да гори. Пушек, огън и искри се издигаха над полето.

Камерлан, Балдо, Горджос и двама мулати се бяха барикадирали в една доста голяма постройка към края на селището. Затворени вътре, те се надяваха, че ще могат да изненадат нападателя: бяха се снабдили с двадесетина пушки, пет каси патрони и голямо количество провизии, които се състояха от месо, ром, бурета с вода и дърва, с които щяха да подпалят къщата, ако съпротивата им излезеше неуспешна.

— Индианците пристигат! — извика изведнъж един от мулатите.

— Добре. Ще опитат нашите пушки.

Две групи индианци бяха стигнали на около сто метра пред къщата.

— Да стреляме ли? — попита единият мулат.

— Не още. Нека се приближат повече.

В този момент индианците изсипаха рояк възпламенителни стрели върху къщата. Обсадените не се поколебаха нито за момент да открият огън, но пламъците от стрелите бяха обхванали вече къщата от всички страни.

— Огън, огън срещу тези кучета! За няколко минути ще ги избием всички! — викаше Камерлан.

Без да обръщат внимание на пламъците, петимата защитници стреляха непрекъснато. В това време индианците бяха станали по-многобройни.

Балдо беше преброил около петдесет и други сто се виждаха на няколко метра зад тях, готови да се нахвърлят с други запалителни стрели.

Падането на запалените греди ставаше все по-опасно. Изведнъж покривът падна върху първия етаж и вся паника в петимата обсадени.

— Наближава краят! — извика Балдо. — Но все пак можем да убием още няколко.

— Не е възможно! Започнаха да се оттеглят.

— Ах, подлеци такива! Искат да ни видят изгорени.

— Да се спасяваме: къщата пада вече.

— Един момент. Да приготвим една мина от сандъците с патрони.

— Отлична идея. Всичко ще отиде във въздуха.

Но докато разкъртваха една голяма дупка на пода, за да сложат патроните, една от стените на къщата се срути. Изведнъж индианците нададоха радостни викове и веднага се втурнаха напред. След малко защитниците бяха в ръцете им.

Ноа-Гай самодоволно потърка ръце, когато отново видя пред себе си двамата младежи, които така хубаво го бяха изиграли.

— Пак сте в моите ръце. И този път завинаги.

— Виждаме, че си по-силен — заяви Камерлан.

— Искаш, може би, да ме ласкаеш! Стигат ми вече твоите хитрости.

— Никакво ласкателство. Признавам храбростта на твоите войници.

— Излишно е. Твоето лукавство няма да те спаси от наказанието.

След като каза това, Ноа-Гай заповяда двамата герои да бъдат вързани за едно дърво и след като ги набиха добре с камшици, окървавени и в безсъзнание ги отнесоха под един шатър. На много по-жестоко наказание бяха подложени главатаря на Патрол и двамата мулати.

Първият беше пронизан с копие на няколко места до един кладенец, след което трупът му беше хвърлен във водата, а другите двама бяха вързани и изгорени живи.

Ноа-Гай и неговият помощник се приближиха до реката Ко-ди-Еуба, където беше издигнат шатъра на главатаря и беше построен лагера на победителите. Патрол продължаваше да гори под меланхоличния залез на слънцето и покритото с леки облаци небе, които закриваха първите звезди.

Камерлан и Балдо лежаха под шатъра и когато видяха да минава Ноа-Гай, Балдо го извика.

— Какво искате, проклети кучета? — отекна жестокият глас на главатаря на индианците, който се наведе над шатъра.

— Виждам, че си зле настроен. Не си ли доволен от клането, което направи?

— Ще бъда доволен само тогава, когато видя вашите тела окачени на някое дърво.

После се обърна към своя помощник и каза:

— Нека тези двама предатели бъдат лекувани и хранени както трябва. Бих искал в деня на тяхната смърт да бъдат в отлично състояние, така че изтезанията да бъдат десет пъти по-големи.

На другия ден, около шест часа, Балдо и Камерлан бяха пробудени от виковете на индианците, които прибираха конете, тичайки из полето.

— Какво ново има? — попита Камерлан.

— Не мога да разбера нищо.

В този момент двама слуги влязоха в шатъра и без да кажат нито дума, вдигнаха двамата вързани пленници и ги отведоха пред Ноа-Гай, седнал спокойно на коня си.

— Освободете ги и им дайте по един кон. Двадесет души да следят зорко всяко тяхно движение.

— Може ли да знаем къде отиваме? — попита Камерлан.

— Мълчи и върви! — извика Ноа-Гай и замахна заплашително с ръка.

Колоната напусна околностите на опожарения Патрол и, движейки се покрай реката Ко-ди-Еуба, се отправи на север.

От време на време мнозина от индианците слизаха от конете си, хвърляха се във водата, за да ловят химноти, страшни змиеобразни риби, снабдени с един вид електрически апарат, които биха могли да парализират моментално дори и най-силното животно.

Други индианци се пръснаха из полето да гонят дивите коне, които обикаляха бреговете на Ко-ди-Еуба, като се надпреварваха кой повече коне да хване. По едно време и самият Ноа-Гай пожела да покаже своята сила и хитрост и като видя един ягуар, който гонеше един кон, спусна се към него.

Когато звярът видя коня, който препускаше срещу него, заряза изплашеното четириного и се спря да чака новата среща. Но Ноа-Гай, стигнал на няколко метра от ягуара, хвърли със страшна сила копието си и разби главата на животното.

Индианците, които следяха тази сцена, нададоха радостни викове, поздравявайки своя главатар.

— Този човек е наистина страшен — пошепна Балдо на Камерлан.

— Проклет човек! — промълви Камерлан.

След няколко часа керванът, стигнал в подножието на няколко хълма, на две мили от реката Ко-ди-Еуба, спря да почива. Местността имаше почти злокобен вид. Мрачното небе, покрито със сиви облаци, правеше още по-неприятна картината. Далече на изток се очертаваха първите възвишения на планинската верига Анди.

Пълна тишина цареше над Пампас. Само от време на време виенето на някой ягуар или мученето на дивите бикове, които някои от индианците гонеха, нарушаваха тишината.

— Къде да оставим пленниците? — попита първият помощник на Ноа-Гай.

— Оставете ги на конете. По-лесно ще бъде да ги наблюдаваме.

— И после? Техните пазачи не могат да ги гледат от омраза.

— Добре, сменете пазачите. Ако е необходимо, удвоете ги и нека двамата пленници бъдат вързани за някое дърво.

След десет минути Балдо и Камерлан, здраво вързани за едно дърво, наблюдаваха със свито сърце кервана на индианците, отседнал в подножието на хълмовете. Бяха чули да се говори, че ще останат тук само няколко часа и тъй като не можеха да отгатнат накъде мисли да отведе Ноа-Гай своите хора, скърцаха безпомощно със зъби.

Преди да се пукне зората, Ноа-Гай пробуди своите хора и пътуването продължи между хълмовете. Минаха покрай много пукнатини, предизвикани може би от земетресение и най-сетне керванът се намери пред една долина.

Тук-таме се издигаха скали, над които прелитаха грамадни птици. Около пладне керванът спря отново и Ноа-Гай, като видя, че неговите хора са много уморени от продължителното пътуване, се посъветва със своя помощник дали да отложат за утрешния ден преминаването през планините или пък да се върнат назад.

— Прави каквото намериш за добре — каза първият помощник на Ноа-Гай, — ние сме с тебе, където и да отидеш.

Когато Балдо и Камерлан узнаха, че Ноа-Гай е решил да се върне към равнините на Пампас, поискаха да ги отведат при него, за да изкажат своето негодувание. Но главатарят на индианците беше непреклонен и, за да ги укроти окончателно, им каза със строг тон:

— Вас малко трябва да ви интересува дали ще бъдете убити на полето или в планините.

Тази нощ двамата неразделни приятели, вързани здраво за едно дърво, видяха да се приближава фаталния час на техния живот. Но изведнъж дойде нещо съвсем неочаквано, което възвърна отново надеждата им да се спасят.

Обикаляйки насам-нататък, един кон се беше приближил до двамата пленници и след като дълго време ги души, сякаш искаше да ги ухапе, започна да гризе въжетата, с които бяха вързани. Двамата приятели правеха големи усилия, за да заглушат радостното вълнение, което ги беше обхванало. След половин час въжетата, направени от жилава трева, които стягаха ръцете на Балдо, се развързаха и той се наведе да развърже краката си.

След като направи това, той освободи и приятеля си и движейки се с необикновена предпазливост, взеха две пушки от пазачите. Но това не беше достатъчно. Трябваше да се всее паника между кервана на индианците, за да им попречат, когато се пробудят, веднага да се спуснат по дирите им.

Лазейки по земята, те разхвърляха на едно разстояние от двадесет метра суха трева и пръчки и след като хванаха коня, който ги беше спасил, запалиха сухата трева. После се метнаха на коня и изпразниха пушките си върху спящите индианци.

Пламъците обхванаха бързо близките дървета и с неимоверна бързина се ширеха из полето. Балдо и Камерлан бяха вече доста далече от лагера, но все още продължаваха да стрелят, за да сплашат своите преследвачи, които нощната тъмнина не им даваше възможност да видят.

Техният кон препускаше лудо през долината. Изведнъж Камерлан се обърна и видя, че пожарът беше взел застрашителни размери.

Пламъците обхващаха постепенно тревистите хълмове, издигайки се към небето.

— Приятелю, това се казва отмъщение! — извика Балдо.

— Най-сетне няма да виждаме вече муцуната на този кръвопиец.

— Той ще загине в пламъците!

— Дано.