Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (15)

Пленниците на Пампас

Светлината на зората започна да се разпръсква над източната част на небосклона, когато двата коня, които бяха преминали толкова много път, се намериха в подножието на едно възвишение близо до река Десангвадеро.

Умните животни намалиха вървежа си, защото местността, по която се движеха, беше обрасла с висока трева и големи храсти, а тук-там имаше и дълбоки дупки.

След половин час път двамата приятели стигнаха на върха на хълма, пуснаха конете на свобода, защото бяха страшно изтощени от продължителното пътуване. След това потърсиха един голям храст, където да се приютят. Бяха много доволни, че се намират на това високо място, откъдето можеха да гледат всичко наоколо.

Проблемът с храната все още оставаше неразрешен, тъй като на това място нямаше никакъв дивеч. Кристалните води на река Десангвадеро, която течеше в подножието на хълма, ги успокояваше, че поне няма да умрат от жажда, но това не беше достатъчно.

Двамата приятели обикаляха цялата сутрин и едва около пладне успяха да убият две малки птици. Привечер те решиха да спят на самия връх на хълма, като на другия ден разгледат по-внимателно цялата местност, за да намерят по-сигурно място, където да се приютят.

Посред нощ Камерлан се събуди изведнъж и подскочи.

— Чу ли свирене откъм реката?

— Да. Но това трябва да са писъците на някоя птица.

— Не мислиш ли, че това са индианците?

— Дяволите да ги вземат! Дебела кожа трябва да имат!

— И ние смятахме, че сме свършили с тях.

— Драги мой, те имат развит нюх и…

— Трябва да се предпазваме! — прекъсна го Камерлан.

Изскочиха от своето скривалище и на светлината на луната, която се спускаше на запад, видяха около десетина индианци, пръснати във верига, да се изкачват нагоре между храстите.

— Искат да ни вземат конете — промълви Балдо с отчаян глас.

— Какво те кара да мислиш така?

— Нима не виждаш как напредват нагоре?

— Изгубени сме!

В този момент тишината на нощта се разкъса от необикновени викове. Индианците бяха открили конете. След малко около Камерлан и Балдо започнаха да падат една след друга стрелите на нападателя.

— Огън! — извика Балдо и гръмна пръв.

— Напразно ще хабим патроните си.

— Защо?

— Аз не виждам нищо.

— Няма значение. Ако не друго, поне да ги сплашим и да им дадем да разберат, че скъпо ще продадем нашите кожи.

Всеки две-три минути пушките на двамата младежи бълваха огън. След това те се скриваха на друго място, за да заблудят своите нападатели. После отново откриваха огън и пак се скриваха на друго място. Но индианците сякаш не обръщаха внимание на гърмежите, защото от време на време около двамата приятели падаха големи камъни, хвърляни отблизо от индианците.

Така преминаха нощта и следният ден. Индианците бяха решили да заставят двамата пленници да се предадат, без да се впускат в решителна борба, тъй като не разполагаха с огнестрелно оръжие.

Заобиколени от всички страни, измъчвани от глад и жажда, уплахата на двамата приятели все повече и повече се увеличаваше. Всеки момент индианците можеха да се нахвърлят върху тях и да ги съсекат.

На втория ден около пладне положението на двамата нещастници се влоши още повече. Палещите лъчи на слънцето ги убиваха. Лицата им бяха станали бледи като на смъртници. Седнали един до друг, с пушки в ръце, Камерлан и Балдо недоумяваха вече какво да предприемат. Ако индианците се появяха изведнъж пред тях с опънати лъкове, те едва ли биха могли да вдигат пушките си да се защитят.

Изведнъж Балдо се изправи и се огледа наоколо. Изтръпна, когато видя каква страшна смърт им готвеха жестоките нападатели. Индианците бяха натрупали на няколко места около двамата обсадени купища дърва и суха трева и се мъчеха да ги запалят.

След няколко минути грамадни пламъци се издигнаха от всички страни около върха на хълма. Лекият ветрец засилваше още повече огъня.

Оглушителните викове на индианците разкъсваха въздуха. Те скачаха от радост, като виждаха как огънят бавно пълзи от всички страни към върха на хълма, където двамата нещастници изтръпваха при мисълта, че ще изгорят живи.

Балдо и Камерлан събраха всички сили и започнаха непрекъснато да стрелят, като се надяваха, че ще могат да избият своите нападатели. На техните гърмежи индианците отговаряха с нечовешки викове и смях, виждайки как грамадните пламъци обхващат постепенно целия връх.

Приютени на сигурно място, индианците с нетърпение очакваха момента, когато пламъците ще обхванат целия връх и ще превърнат на пепел двамата нещастници.

Изведнъж, когато бяха изгубили вече всяка надежда за спасение, земята под краката им се срути с необикновен шум и те се намериха пред един тунел, който водеше към средата на хълма.

— Това е най-голямата изненада! — извика Камерлан.

— И най-страшната — добави Балдо.

— Какво ще стане сега?

— По-добре под земята, драги мой, отколкото в ръцете на индианците. Това трябва да е тунел, изкопан от първите обитатели на тези места и твърде е вероятно, че краят му води до другата страна на хълма.

— Ако е така, тогава сме спасени.

— Тази неприятна миризма на мухъл ме задушава.

— Ще преодолеем и тази неприятност.

— Запуши си носа и върви напред.

Дъното и стените на този тунел, висок около два метра и широк не повече от един, бяха мокри като почва, от която преди малко е извадена водата. От време на време те се подхлъзваха и трябваше да се придържат отстрани.

— Този непроницаем мрак ме тревожи — каза Камерлан.

— Да вървим по-бързо.

— Напротив, полека и внимателно.

Изведнъж Камерлан, който вървеше пред своя приятел, извика отчаяно:

— Тунелът свършва тук!

— Дявол да го вземе! Как е възможно?

— Точно така: свършва тук.

— Тогава не ни остава друго, освен да се връщаме назад.

— И да попаднем в ръцете на индианците.

— Гръм и мълнии! От трън на глог! — промълви Балдо.

Тъй като нямаше друг изход, отчаяни й разочаровани, те се върнаха назад. В непроницаемия мрак на тунела тежка и неприятна миризма започна да души двамата нещастници.

— Не мога повече! — извика Камерлан и се хвана за гърдите.

— Аз се задушавам! — промълви Балдо и падна на колене.

— Какво ли може да бъде това?

— Задушливи газове. Тези мочурливи места крият в утробата си невероятни количества отровни газове. Те се появяват обикновено, когато подземните пластове се раздвижат или пък са последица от грамадния огън, който индианците запалиха, за да ни изгорят живи.

— Има опасност да предадем богу душите си, без да можем дори да видим бял свят още веднъж.

— Нямам вече сили да се изправя на краката си! — въздъхна Балдо и се облегна на влажната стена.

С божия помощ, помагайки си един на друг и влачейки се като пребити кучета, те се домъкнаха до отвора на тунела, който се беше образувал от срутването на почвата. Свежият въздух на нощта заля като балсам дробовете им и ги ободри.

Сега изведнъж започнаха да мислят за стомасите си, в които от дълго време не бяха слагали нищо.

— Не ще можем да продължаваме само да преглъщаме и да мислим за пържоли, които нямаме.

— Приятелю, по-добре да не говорим за такива работи.

— Напротив! Въздишам за момента, в който ще се намерим на пищна трапеза с изобилна храна.

— Възхищавам се от твоята фантазия. Но… видя ли?

— Какво?

— Една сянка мина над дупката и изчезна.

— Не може да бъде друг, освен някой от индианците.

— По всичко личи, че ни дебнат, без да смеят да влязат в тунела.

— Луди ще бъдат, ако се опитат. Трябва да знаят, че сме тука.

— Съвсем не. Те сигурно ни смятат за мъртви, заровени при срутването на почвата.

— Излишно е да говорим. Да се опитаме да излезем. Или ще успеем, или ще ни хванат.

— Добре.

Приближиха се до отвора на тунела и гръмнаха два пъти във въздуха. След това изскочиха навън и побягнаха надолу. Гърмежите обърнаха вниманието на индианците, които се втурнаха по следите на бегълците.

За нещастие на двамата младежи, гонитбата не продължи много. Изтощени от глада, след непосилно тичане, под дъжд от камъни, които индианците хвърляха върху тях, Балдо и Камерлан паднаха на земята.

Индианците се нахвърлиха като зверове върху тях.

— Най-сетне попаднахте в ръцете ни, демони проклети! — извика един от индианците, въоръжен с лък през рамото и две остри ками в пояса.

— Да ги съсечем и да се свърши с тях — заяви друг.

— Не, тази смърт би била много лека за тях. Главатарят Ноа-Гай ще определи мъченията, преди да ги хвърлим като храна на грабливите птици.

Вързаха ги здраво и осемте индианци подкараха напред двамата пленници. След малко стигнаха в лагера на индианците, построен на една равнина, заобиколен с ниски дървета и храсти, и веднага щом се пръсна слух, че са заловени двама бели пътници, цялото племе започна да тържествува и радостни викове цепеха въздуха. Започна голямо празненство с танци в чест на победителите.

Балдо и Камерлан, здраво вързани с въжета и с окървавени лица от ударите с камшици, гледаха това необикновено празненство и скърцаха със зъби. Тържеството продължи до късно през нощта и на другия ден няколко слуги дойдоха да вземат двамата пленници и да ги заведат при главатаря.

Главатарят Ноа-Гай беше войнствена фигура, висок и снажен, с черни къдрави коси и малка брада. В погледа му се четеше необикновена суровост.

— Знаете ли какво ви очаква? — попита Ноа-Гай със сатанинска усмивка.

— Ако искате да ви отговорим, трябва да ни развържете — каза Камерлан.

— Добре! — отвърна Ноа-Гай. — Ще изпълня това ви желание, но трябва да отговаряте на всички мои въпроси.

— Ние ви слушаме.

— Към коя банда принадлежите?

— Ние сме двама заблудени. Не познаваме тези места.

— Лъжете! — извика Ноа-Гай.

— Никога не сме имали нищо общо, с каквито и да е бандити, освен със случайни из пътя.

— Лъжци! — викна главатарят и вдигна ръка да удари Балдо.

Но той го изпревари и му удари такава плесница, че Ноа-Гай се олюля и кръв бликна от носа му. За миг няколко слуги се нахвърлиха върху двамата пленници и ги завързаха с въжета като салами.

След като се посъвзе от страшния удар, Ноа-Гай се приближи до Балдо и като го погледна със свирепите си очи, каза:

— Няма да заповядам да те убият веднага, защото ти, тъкмо ти, ще послужиш на моите планове за отмъщение срещу бандитите.

— Няма да успееш! — отекна гласът на Балдо.

— Ще уморя и двама ви с глад.

— Дори и да ни подложите на най-големи мъчения, няма да чуеш нито дума от нашите уста.

— Ще видим! — извика Ноа-Гай. И като се обърна към своите хора, добави: — Да бъдат хвърлени в затвора и около тях да се сложат стотици глави печен дивеч, биволски езици и чаши пълни с мате и ром. След два дни ще тръгнем на път.

— Още отсега заявяваме, че няма да се мръднем от мястото си! — извика ядосано Балдо.

— Сигурен съм, че скоро ще промените намерението си — каза главатарят със сатанинска усмивка и излезе.

Напълно голи и здраво вързани с въжета, двамата приятели прекараха ден и половина между аромата на купища печено месо и питиета. Вечерта на втория ден в лагера на индианците настъпи голямо оживление. Необикновени викове и биене на барабани придружаваха приготовленията за пътуване.

Повече мъртви, отколкото живи, при мисълта, че ще бъдат съсечени или изгорени живи, двамата пленници отстъпиха. На тяхното повикване, един пратеник на Ноа-Гай се представи с четирима индианци, въоръжени с копия и щитове.

— Кажете на Ноа-Гай, че сме съгласни да заминем — каза Камерлан.

— Нашият главатар беше сигурен, че ще промените намерението си — отвърна пратеникът със сатанинска усмивка.

— Тогава ни освободете от въжетата.

— Веднага — отвърна индианецът, продължавайки да се усмихва.