Емилио Салгари
Пленниците на пампасите (12)

Десангвадеро

Нищо необикновено не наруши тишината на нощта, която цареше над хапчето и околността, така че всички можаха спокойно да спят. Когато се пробуди на сутринта, Камерлан се поогледа за момент наоколо, преди да познае мястото, където се намираха, но когато си спомни за голямото количество печено месо, което изядоха предишната вечер, сподавен вик на изненада се изтръгна от гърдите му.

— Балдо, ставай!

— Какво има?

— Време е да се махаме оттука.

— Какво се е случило?

— Останали сме сами.

— А Сантос?

— Изчезнал е?

— Не е възможно.

— Ставай да отидем да се уверим.

Излязоха навън и потърсиха на двора някой, който би им казал нещо за Сантос. Но по това време всички се бяха пръснали из полето на лов за дивеч.

— Ще го намерим по-късно. Аз мисля, че той е излязъл с другите и около пладне отново ще се върне.

— Много късно. Не ще можем да чакаме до пладне.

— Имаш право. По дяволите този пияница Сантос.

На стотина крачки от оградата пасяха спокойно техните два коня. Двамата другари можаха лесно да хванат конете, които не бяха вързани, и след няколко минути в галоп, напуснаха ханчето.

Ослепителното слънце пилееше блестящите си лъчи над безпределната шир. Денят беше великолепен и благоприятствуваше пътуването. След като минаха в галоп известна част от пътя, Камерлан и Балдо завиха надясно, за да стигнат малкия хълм, който се очертаваше недалече от тях.

Усамотеното възвишение беше обрасло с ниска трева и тук-таме се срещаха малки храсти. Двамата пътници стигнаха върха и оттам се спуснаха по другата страна на хълма, в подножието, на който намериха малко изворче със студена вода. На един-два километра на юг се издигаше някаква дълга и ниска постройка, но страхът да не попаднат на непредвидена неприятност ги накара да се отдалечат от това място.

Около пладне те спряха конете си под сянката на няколко дървета и седнаха да обядват. Бяха се снабдили с ром, мате, тютюн и голямо количество печено месо.

След двучасова почивка възседнаха отново конете си и необезпокоявани от никого, пътуваха до шест часа.

Неочаквано Балдо изтръпна, повдигна се на седлото и извика:

— Една група конници!

— Дяволите да ги вземат. Това са сигурно разбойници.

— Какво ще правим сега?

— Да се прикрием!

Ядосани много, двамата другари отведоха конете си в един голям трап, обрасъл с шубраци и ги вързаха с въжета.

После, докато Камерлан разчистваше с ножа си храстите, за да си осигурят едно удобно скривалище, Балдо се покатери на едно дърво и видя отново конниците, които препускаха в галоп по равното поле.

— Какво виждаш? — го попита Камерлан.

— Тези проклети хора ни готвят някакви изненади.

— По дяволите! Как изглеждат?

— Движат се по полето, сякаш търсят нещо.

— Добре. Ще опитат куршумите на пушките ни.

Балдо слезе от дървото привидно спокоен. Двамата се спотаиха между гъстите храсти и запушиха по една цигара, като от време на време се озъртаха наоколо.

Слънцето отдавна беше залязло и непроницаем мрак цареше над безкрайната равнина. Камерлан, който с едната си ръка държеше пушката, а с другата пушеше, се ядосваше, че трябва да стои нащрек цяла нощ.

— Ще останем тук до сутринта — каза Балдо. — После ще видим.

— Но часът е едва десет — отвърна Камерлан. — Мисълта, че трябва да стоя буден цели шест-седем часа, ме вбесява.

Не бяха изминали пет минути, когато чуха леко шумолене и после шушукане.

Камерлан и Балдо наостриха уши. След две минути този характерен шум се повтори по-ясно и по-наблизо.

— Някой ни дебне — каза Балдо полугласно.

— Да, може би са открили нашето скривалище.

— Нашите коне са ни издали.

Изминаха още десет минути в страшно напрежение и после изведнъж над главите им се показа един конник, който се озърташе наоколо.

Без да губят време, Балдо и Камерлан скочиха от скривалището си, метнаха се на конете и хукнаха напред. Щом като ги забеляза, конникът се втурна след тях.

Започна се луд бяг през тъмната нощ. Макар че конете на двамата младежи бяха здрави, безспирното препускане можеше всеки момент да ги изтощи.

За щастие, непроницаемият мрак на нощта беше пречка за проклетия преследвач, който продължаваше да ги гони и да вика като луд.

От време на време Балдо и Камерлан спираха за миг конете си и изпразваха пушките си срещу непознатия, с надежда да убият него или коня му, но не можаха да го улучат. Бяха изминали няколко километра през долини, възвишения и изсъхнали блата. Минаха покрай малки колиби, без да могат да викат за помощ, а бягството все още продължаваше.

Бяха капнали от умора, с пресъхнало гърло и потънали в пот. Като започна да се зазорява, те се намериха на една височина и конникът, който ги преследваше, беше само на петдесет крачки зад тях.

— Дявол да го вземе! — каза Камерлан. — Той ни настигна вече.

— Моят кон не издържа вече — се обади Балдо.

В този момент непознатият преследвач хвърли своето ласо и Балдо се почувствува изведнъж като прикован на своя кон. Въжето го беше пристегнало за врата на коня и го притискаше до задушаване.

Проклетият преследвач беше обърнал коня си и от време на време дърпаше ласото със сатанинска усмивка. След първата изненада, при вида на своя безпомощен другар, Камерлан спря коня си и за миг се позамисли какво да прави. Но щом като видя, че жестокият преследвач удари в бяг, хукна след него.

Камерлан го настигна и насочи пушката си срещу него.

Проклетият конник се видя изгубен, но при все това дръпна така силно ласото, че Балдо изпищя от болки. После шибна коня си и полетя напред. Камерлан го настигна отново и го удари силно в гърба с приклада на пушката.

Конникът падна на земята, но веднага успя да стане, извади дългия си и остър нож и озверен се спусна срещу Камерлан.

Нещастният младеж нямаше време да напълни пушката, скочи веднага на земята, извади ножа си и с един удар разби черепа на своя противник. След като се освободи от ласото, Балдо се метна на коня на преследвача, защото неговият беше полумъртъв от умора. Приятелят му и той полетяха като стрели на изток. Те напълниха отново пушките си, като от време на време се оглеждаха наоколо, за да намерят нещо, с което да утолят глада си.

След като преминаха една малка горичка, двамата пътници видяха на брега на едно езеро голяма група конници.

— Ето ги пак — промълви Балдо и обърна коня си назад.

Камерлан последва своя приятел, но беше вече късно: конниците ги бяха забелязали и се впуснаха след тях. Двамата приятели, без да се колебаят, преминаха горичката и макар че конете им бяха страшно изморени от продължителния път, те се надяваха, че ще прикрият своите следи с приближаването на нощта.

Бягаха на запад по посока на Десангвадеро, реката, която, според думите на Сантос, течеше недалече от това място.

Конниците, които ги преследваха, не пресилваха своите коне, сякаш нямаха намерение да ги нападнат, а само да ги прогонят и по този начин да ги накарат да се предадат.

Балдо чувствуваше, че тези лукави хора бяха разбрали, че те не познаваха добре местността и лесно можеха да се справят с тях. И наистина, съмненията им се оправдаха.

Докато той и Камерлан препускаха в тъмната нощ по обраслото с гъста трева и храсти поле, конят на Камерлан беше пронизан в главата с един куршум.

Клетото животно направи още няколко крачки напред и се строполи на земята. Куршумът беше минал през едното му око и заседнал в мозъка.

Камерлан скочи от седлото и се метна на коня на Балдо. После се обърна и изпразни пушката си срещу преследвачите, които бяха на около петдесет метра зад тях.

При първите лъчи на новия ден, бегълци и преследвачи преминаха едно блатисто място, което гъмжеше от грамадни отровни змии. Двама от преследвачите хвърлиха ласо срещу бегълците, но не успяваха да ги хванат. По всичко личеше, че нападателите бяха сигурни в своя успех и затова подкараха спокойно конете си.

— Няма вече спасение! — извика Камерлан.

— Ще ни хванат като пилци.

— Това блато ни попречи много.

— Да направим последен опит, като стреляме срещу тях.

В този момент се чуха писъците на един от преследвачите. Балдо се обърна и видя как една грамадна змия се беше увила около крака му.

— Бързо, бързо! Шибни коня — извика Камерлан. — Ако избягаме малко напред, спасени сме.

Докато другарите на пострадалия конник бяха слезли от конете си, за да убият змията, конят на двамата приятели, с последни усилия се измъкна от блатото и след като направи полукръг, пое нагоре по хълма.

На тридесет метра от възвишението блестяха водите на Десангвадеро и Балдо и Камерлан, след като слязоха от изнемощялото животно, се хвърлиха във водата и стигнаха до едно малко островче в средата на реката.

Оттук започнаха да стрелят срещу своите преследвачи, пръснати покрай брега. Когато двамата приятели намериха момента за благоприятен, те напуснаха островчето и се отправиха към отсрещния бряг на реката, където, скрити добре между високата трева и храсти, следяха всяко движение на неприятеля.

Бандитите се колебаеха дали да преминат реката или не. Те започнаха да се съвещават и след малко откриха огън срещу двамата бегълци.

Двама от преследвачите се отдалечиха да търсят запазено място от куршумите на Балдо и Камерлан и оттам да преминат на отсрещния бряг.

Малко след това обаче Балдо ги видя да се връщат ядосани.

— Изиграхме ги! — извика Балдо радостно.

— Никога не бих повярвал, че ще можем така лесно да се отървем от тях.

— Искаш ли сега да убия един от техните коне?

Без да чака отговора на другаря си, Балдо насочи пушката си срещу най-близкото до брега животно и гръмна. Конят се повали на земята и събори своя ездач. Бандитът се изправи с мъка и започна да псува.

— Дано това ги накара най-сетне да се махнат оттука — каза Балдо.

— Все пак биха могли да ни нападнат.

— Тогава ще срещнат нашите куршуми.

— Дяволите да ги вземат! Накараха ни да бягаме като луди. От двадесет и четири часа не сме яли нищо.

— Огън! — извика Балдо в този момент, като видя, че бандитите се готвят да заминат.

— Да ни запомнят добре и да знаят, че още сме живи.

Изстрелите отекнаха зловещо над безкрайното поле.

Със страшни викове бандитите полетяха на изток, за да избегнат блатото, пълно със змии, където един от техните другари загуби трагично живота си.